Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (48)

48.
Добре дошли, хора от Земята

Ричард бе озадачен. В края на един от тунелите имаше помещение, в което откриха набор от странни механизми, чието предназначение той успя да разгадае за по-малко от час. Сега знаеше как да регулира светлината и температурата във всеки един участък от подземието. Но след като това бе толкова лесно, защо птиците не използваха същите тези механизми в собственото си жилище? В края на краищата и трите шахти очевидно бяха почти еднакви. Докато закусваха, Ричард разпита своята спътничка за по-подробно описание на птичето подземие.

— Струва ми се, че пренебрегваш някои далеч по-важни неща — отвърна тя и си взе парче от пъпеша-манна. — Сами по себе си тези необикновени хвъркати създания не са от голямо значение. Истинският въпрос е къде са рамианите? И с каква цел са изградили подземните скривалища?

— Може би всички тези същества са всъщност рамиани — и биотите, и птицеподобните, и октопаяците — нищо чудно да идват от една и съща планета. В началото сигурно са били задружна и щастлива фамилия, но с течение на годините и смяната на поколенията, отделните видове са еволюирали по различен начин. Тогава те са си направили самостоятелни подземни жилища и…

— В тази картина има прекалено много неточности — прекъсна го Никол. — Първо, няма съмнение, че биотите са просто машини. Що се отнася до птицеподобните, възможно е да са живи същества, но може също да не представляват нещо повече от едно съвършено чудо на техниката. Съвсем друго е положението с октопаяците — те са истински, това е очевидно, макар че е много вероятно технологията, с която е построен този космически кораб, да се е развила до невъобразимо високо ниво по отношение на изкуствения интелект. Интуицията обаче ми подсказва, че златисто-черните създания не са роботи.

— Не вярвам ние, хората, да сме способни да направим разлика между истинско органично същество и една движеща се машина, създадена от изключително напреднала в техническо отношение цивилизация.

— Напълно съм съгласна с теб, но така или иначе в този момент можем само да изказваме предположения. Освен това, съществува и друг интересен въпрос.

— Какъв?

— Питам се дали на Рама I също е имало такива птицеподобни, октопаяци и подземия? Ако е така, защо космонавтите от „Индевър“ са пропуснали да ги забележат? Другата възможност е те да съществуват единствено тук, на втория космически кораб. Това обаче е не по-малко странно.

Ричард помълча доста дълго, след което замислено каза:

— Разбирам какво имаш предвид. В основата на всичко винаги е било предположението, че двете Рама са създадени преди милиони години от неизвестна цивилизация, обитаваща друга част на Галактиката и че, отправени към някаква своя, непонятна за нас цел, те не са склонни да обръщат внимание на никой и на нищо по пътя си. Ето защо е напълно логично да си зададем въпроса защо, след като очевидно са били построени по едно и също време, двата кораба имат толкова съществени разлики помежду си?

— Вече започвам да вярвам в това, за което настояваше нашият японски колега. Според него при изграждането на тези космически конструкции е следвана и е търсена определена логика. Убедена съм, че хората от първата рамианска експедиция са провели внимателно и задълбочено всички предвидени изследвания и проучвания. Единственият правилен извод е, че различията между двата кораба са съвсем реални. След като признаем това обаче, възниква още по-сложен въпрос — каква е причината за тях?

Ричард току-що бе приключил със закуската и в момента крачеше напред-назад из слабо осветения тунел.

— Подобна дискусия бе проведена и малко преди да се вземе решение за прекратяване на нашата експедиция. Основният въпрос, разискван по време на тази телеконференция, бе защо рамианите решиха да променят курса на своя кораб и да го насочат към Земята? Тъй като първият Рама не е извършил такава маневра, повечето от участниците в дискусията приеха действията на втория космически кораб за неоспоримо доказателство, че между тях съществуват сериозни различия, макар че не знаеха нищо за птицеподобните и октопаяците.

— Генерал Борзов щеше да хареса нашите хвъркати приятели — обади се Никол след кратка пауза. — За него летенето бе най-голямото удоволствие в живота. — Тя се позасмя. — Веднъж сподели с мен тайната си надежда, че прераждането наистина съществува, и каза, че мечтае в следващия си живот да бъде птица.

— Генералът беше добър човек — отговори Ричард, като забави крачка. — Мисля, че не успяхме да оценим достойнствата му както трябва.

Французойката прибра останалата част от пъпеша обратно в раницата си и се усмихна, докато слушаше философстванията на своя приятел: След малко се обърна към него:

— Още един въпрос, Ричард?

Той кимна.

— Смяташ ли, че вече сме се срещали с истински рамиани? Имам предвид, с някои от съществата, които са построили този космически гигант или пък с техни потомци?

Ричард поклати глава:

— Абсолютно съм убеден, че подобно нещо не се е случило досега. Възможно е познатите ни обитатели на кораба да са създадени от рамианите или дори да са същества от непозната планета. Но няма съмнение, че все още не познаваме главните герои.

Откриха Бялата стая от лявата страна на един тунел, намиращ се на второто хоризонтално ниво под повърхността. До този момент разглеждането на отделните участъци от подземието протичаше бавно и отегчително. Ричард и Никол бяха обходили десетина тунела, надничайки в поне толкова на брой помещения, без никъде да намерят нещо интересно. Единствено в четири от помещенията забелязаха същия набор от механизми за регулиране на светлината и температурата, като тези, които бяха видели при влизането си в шахтата.

Сега обаче двамата изследователи разбраха веднага, че са попаднали на наистина поразително място. Помещението, в което влязоха, имаше ослепително бели стени, но още по-изумителна бе колекцията от странни предмети, струпани в един от ъглите. Когато Никол и Ричард се приближиха, за да ги разгледат по-внимателно, те установиха, че виждат пред себе си съвсем познати неща — гребен и четка, празна туба от червило, няколко монети, връзка ключове, и дори един стар джобен радиоприемник. Имаше и още една, по-малка купчинка, в която откриха пръстен, ръчен часовник, паста за зъби, пиличка за нокти и малка клавиатура с латински букви. Ричард и Никол бяха поразени.

— Е, като математически гений какво обяснение можеш да дадеш за всичко това? — обърна се французойката към своя спътник.

Той вдигна тубата с паста за зъби, отвъртя капачката и изстиска малко от веществото вътре. Беше бяло на цвят и не миришеше. Ричард взе малко на върха на пръста си и го близна.

— Пфу! — възкликна с отвращение и се изплю. — Я извади спектрометъра, ако обичаш.

Докато Никол правеше анализ на пастата с помощта на чувствителната си медицинска апаратура, нейният колега повдигна и разгледа отблизо и останалите предмети. Особено го заинтригува часовникът. Отчиташе времето правилно и равномерно, секунда след секунда, макар че върху циферблата нямаше деления.

— Ходила ли си някога в Космическия музей във Флорида? — попита Ричард.

— Не — отвърна разсеяно Никол.

— Там на едно място са показани и личните вещи, принадлежали на космонавтите от първата рамианска експедиция. Този часовник тук прилича изключително много на изложения в музея — отлично помня как изглежда, защото си купих подобен от магазина за сувенири.

В този момент към него се приближи Никол. Лицето й имаше озадачено изражение.

— Това нещо не е паста за зъби, Ричард. Въобще не мога да установя какво е. Анализът на съставките е много странен — показва изключително високо съдържание на свръхтежки молекули.

В продължение на няколко минути двамата тършуваха из чудноватата колекция от предмети, като се опитваха да проумеят какво означава наличието им тук, в извънземния кораб.

— Един факт поне е неопровержим — каза Ричард, който напразно се опитваше да отвори джобния радиоприемник. — Тези неща несъмнено са свързани по някакъв начин с човешки същества. Познатите ни предмети тук са прекалено много, така че не може да става въпрос за някакво невероятно съвпадение между материалните култури на земната и на друга, непозната цивилизация.

— Но как тогава са попаднали в Рама? — запита французойката, докато се мъчеше да се среши с четката, но игличките й се оказаха твърде меки. Разгледа я внимателно и възкликна:

— Но това всъщност не е истинска четка! Само прилича на такава, но на практика е напълно неизползваема.

Никол се наведе, за да вземе пиличката за нокти.

— С този предмет е направо невъзможно да се изпили дори един-единствен нокът!

Уейкфилд се приближи, за да разбере какво бе впечатлило спътничката му толкова много. Все още полагаше усилия да отвори радиоприемника, но накрая гневно го захвърли на пода и взе пиличката от Никол.

— Искаш да кажеш, че на пръв поглед тези предмети изглеждат сякаш са направени от човешка ръка, но всъщност не е така? — подхвърли Ричард, като прокара пиличката по най-дългия си нокът. Той остана непроменен. — Какво означава всичко това? — възкликна англичанинът объркан.

— Спомням си, че когато бях студентка, четох един фантастичен роман, в който някакви извънземни изучават човешката раса, но узнават единствено неща, видени от тях по телевизията. Оказва се обаче, че това са били много стари предавания. Когато настъпва дългоочакваната среща между двете цивилизации, извънземните предлагат като подаръци съвсем истински на външен вид кутии с бисквити, сапуни и други предмети. Всички пакети са направени да изглеждат съвсем както трябва, но излиза, че или са празни, или в тях има нещо друго.

Ричард не слушаше много внимателно какво му разказва Никол, докато през това време си играеше с връзката ключове и разглеждаше останалите предмети в стаята.

— Е, добре, кое е общото между всички тези неща? — очевидно отправяше въпроса предимно към самия себе си.

Само след секунди и двамата едновременно достигнаха до отговора:

— Принадлежали са на космонавтите от „Индевър“! — възкликнаха Ричард и Никол в един глас.

— Следователно между Рама I и Рама II съществува някакъв начин за обмяна на информация — заключи Ричард.

— И всичките тези предмети са поставени тук нарочно, за да ги видим и разберем, че първото посещение на хора от Земята е била наблюдавано и може би дори заснето от рамианите — допълни Никол.

— Очевидно биотите-паяци, които тогава посещават и разглеждат лагерите на експедиция „Индевър“, всъщност са правели проучвания и са били снабдени стайни снимачни камери.

— И тези вещи са произведени до една въз основа на снимките, изпратени от Рама I.

След последното изказване на французойката настъпи продължително мълчание. Всеки бе потънал в собствените си мисли. След известно време обаче Ричард се изправи и продължи размислите си на глас, като закрачи напред-назад из стаята:

— Но защо желаят да узнаем за всичко това? Какво очакват от нас сега? — внезапно той избухна в смях. — Наистина би било адски забавно, ако накрая не друг, а именно Дейвид Браун се окаже прав в предположението си, че макар рамианите да са всъщност съвсем безразлични както към нас, така вероятно и към другите обитатели на Галактиката, те са програмирали своите кораби да се движат и да реагират по начин, който да бъде възприет от евентуални посетители като проява на интерес спрямо тях. Това би поласкало тези чуждоземни гости, особено ако Рама внезапно промени курса си уж с цел да посети планетата им или пък на борда й бъдат открити предмети, които те използват в своето ежедневие. Каква невъобразима ирония! И тъй като вероятно представителите на всяка слабо развита цивилизация са безнадеждно егоцентрични, то при посещението си на Рама те очевидно биха били заети единствено със стремежа да открият и разгадаят някакво послание, което смятат, че е предназначено специално за тях…

— Мисля, че доста пресилваш нещата — прекъсна го Никол. — Всичко, което ни е известно до този момент е, че първият космически гигант без съмнение е изпратил снимки или друг вид изображения до Рама II и че въз основа на тях са били направени копия на някои лични принадлежности на членове от екипажа на „Индевър“, след което тези предмети са били поставени тук, с вероятната цел да бъдат открити от нас.

— Питам се дали и клавиатурата също е неизползваема — каза Ричард и натисна подред клавишите с букви Р-А-М-А. Безуспешно. Опита с Н-И-К-О-Л. Отново без резултат.

— Не си ли спомняш как работят старите модели? — попита го Никол, усмихна се и взе клавиатурата. — Имат си отделен бутон за включване. — Тя натисна някакъв клавиш без обозначение в горния десен ъгъл и в същия момент двамата с Ричард видяха, че част от отсрещната стена се плъзга встрани и открива голям черен екран във формата на широк един метър квадрат.

Малката клавиатура бе направена по модел на тези, които членовете на първата рамианска експедиция бяха използвали, прикрепени към портативните им компютри. Разполагаше с четири реда от по дванадесет клавиша, върху четиридесет от които бяха обозначени двадесет и шестте латински букви, арабските цифри от нула до десет и знаците за четирите основни математически операции. Върху останалите осем бутона имаше или точки, или геометрически фигури. Освен това можеха да застават в горно или долно положение. Ричард и Никол бързо разбраха, че именно те бяха основните функционални клавиши в рамианската компютърна система. С чисто налучкване, двамата космонавти успяха също така да установят, че резултатът от натискането на който и да е от тези осем контролни бутона зависеше от някаква конкретна комбинация от позициите „горе“ и „долу“ на останалите седем. По този начин задействането само на един-единствен от функционалните клавиши можеше да даде 128 различни резултата, като общото число операции, зависещи от всичките осем главни бутона, бе 1024.

Да се направи пълен списък на всички команди, беше доста трудна работа, но Ричард храбро реши да се заеме с това. Като си правеше записки на своя компютър и компютъра на Никол, той започна да разработва основните принципи на аналогия между машинния език, използван от хората, и езика, задействащ различните операции на рамианския компютър. Целта бе да могат да експлоатират чуждоземната машина, както тези на борда на „Нютон“. Ако успееше да направи подобен превод на непознатата система от команди, Ричард смяташе да създаде програма, чрез която, заедно с резултатите от всяка операция, извършена с портативния му компютър, да се появява и справка за съответната комбинация от клавиши върху рамианската клавиатура, която би показала същия резултат и на големия черен екран в Бялата стая.

Това бе наистина непосилна задача, въпреки знанията и природната интелигентност, които притежаваше Ричард. Освен това трудно можеше да обясни нещата на Никол, затова трябваше сам да се залови за работа. През първия рамиански ден, който прекараха в необикновеното помещение, французойката излиза два пъти на повърхността и дълго обикаля из Ню Йорк, като от време на време поглеждаше към небето с надеждата да зърне някой хеликоптер. При второто си напускане на подземието тя отиде до хангара, където бе прекарала дълги и мъчителни часове сама на дъното на ямата. Толкова много неща се бяха случили оттогава насам, че това ужасно преживяване почти се бе изличило от паметта на Никол.

Често се сещаше за Борзов, Такагиши, Уилсън. Когато напускаха Земята, всички космонавти знаеха добре, че ги очакват неизвестност и неподозирани опасности. По време на многобройните си тренировки те се бяха учили какво да правят в случай, че се повреди транспортно средство или пък възникнат проблеми със собствения им космически кораб, които може да представляват заплаха за техния живот. Но въпреки това никой не бе вярвал истински, че е възможно да се стигне до смъртни случаи. „Ако двамата с Ричард загинем тук, в Ню Йорк — помисли си младата жена, — тогава ще останат живи точно половината от първоначалния екипаж и нашата експедиция ще се окаже най-катастрофалната, откакто са подновени космическите полети с екипаж на борда.“

Стоеше пред хангара, съвсем близо до мястото, където двете с Франческа разговаряха за последен път с Ричард по радиоприемника. „Защо реши да излъжеш, Франческа? Нима смяташе, че с моето изчезване всички подозрения ще бъдат погребани завинаги?“

Последната сутрин, която бе прекарала в лагер Бета, малко преди да потегли заедно с другите двама от спасителната група, за да търсят Такагиши, Никол бе прехвърлила по компютърната мрежа цялата информация от портативния си компютър в този, който се намираше в стаята й на борда на „Нютон“. Тогава го бе направила с цел да освободи допълнителна памет в случай, че информацията, която съберат в Ню Йорк, се окаже прекалено много. „И така, всички доказателства са налице и могат лесно да бъдат открити от някой прилежен следовател, стига да реши да погледне в компютъра. Там е записана цялата документация във връзка с лекарството, дадено на Борзов, кръвното налягане на Дейвид и дори се споменава, макар и съвсем бегло, за твоя аборт, Франческа. И разбира се, най-главното — причината, според Ричард, за повредата с робота-хирург.“

По време на двете си разходки из града Никол видя няколко биота-стоножки и дори един биот-булдозер далеч пред себе си, но не забеляза нито следа от своите приятели — птиците. Не се появи и никакъв осмокрак паяк. „Може би излизат на повърхността само нощем“ — предположи тя, докато се връщаше, за да вечеря с Ричард.