Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (3)

3.
Заседание на екипажа

Янош Табори седеше на обикновен стол, изнесен пред съвещателната зала на тренажорния корпус. Над главата му бяха надвиснали цяла дузина малки, но доста мощни портативни прожектори.

— Разстоянието от хеликоптера до биотичния модел бе точно на границата на възможностите за механичната ръка — обясняваше той, обърнат към малката камера, която Франческа Сабатини държеше в ръка. — На два пъти се опитах да го прихвана, но не успях. В този момент доктор Браун реши въртолета да премине на ръчно управление и да се доближим още по-плътно до стената. Точно тогава духна вятър…

Вратата на залата се отвори и отвътре надникна добродушно и засмяно червендалесто лице:

— Хайде, хайде, откога те чакаме — сърдечно го подкани генерал О’Туул. — Мисля, че Борзов започва вече да потропва с крак.

Франческа изключи светлините и прибра малката камера в един от джобовете на летателния си костюм:

— Е, унгарски хусарю! — засмя се тя. — По-добре засега да приключваме. Знаеш, че нашите вождове много мразят да чакат. — Приближи до дребния мъж, прегърна го приятелски и леко потупа бинтованото му рамо: — Наистина се радваме, че си добре.

Един приятен чернокож мъж, някъде към четиридесетте, бе стоял съвсем наблизо по време на цялото интервю, но извън обсега на камерата, и усърдно записваше нещо върху малка плоска клавиатура във формата на квадрат със страна не повече от трийсетина сантиметра. Той влезе в залата след Франческа и Янош.

— Ще ми се тази седмица да натракам една статия за новите тенденции при телеоперациите с ръката и ръкавицата — пошепна Реджи Уилсън на Табори, докато сядаха на местата си. — Знаеш ли, че имам тълпи от читатели, които са абсолютно полудели по всичките тия технически дивотии?

— Много се радвам, че вие тримата успяхте да се присъедините към нас — саркастичният глас на Борзов мощно избуча в съвещателната зала. — Вече започнах да си мисля, че събиранията на екипажа са се превърнали в неприятно задължение за всички ви. Предполагам, че пречат на доста по-важните задачи да пускате съобщения в медиите за нашите несполуки или пък да пишете задълбочени научни статии. — Той посочи с пръст Реджи Уилсън, чието вездесъщо плоско компютърче бе поставено на масата пред него: — Уилсън, независимо дали сте съгласен или не, първото ви задължение е да бъдете член на този екипаж, а чак след това журналист. Може ли поне веднъж да приберете тая проклетия и да слушате? Трябва да ви съобщя няколко неща и не искам никой да ги записва.

Уилсън прибра компютъра в куфарчето си. Борзов стана и започна да говори, крачейки из стаята. Масата в съвещателната зала на екипажа представляваше издължен овал, като в най-широката си част достигаше два метра. Около нея имаше дванайсет места, всяко снабдено с компютър и монитор, деликатно вкарани под повърхността. Когато не се използваха, те бяха скрити с лъскави капаци, точно от същата материя, от която бе направена и масата — умела имитация на дърво. Както винаги, така и сега, другите двама военни от екипажа на експедицията, европейският адмирал Ото Хайлман (героят от Съвета за правителствена намеса по време на кризата в Каракас) и генералът от Американските военновъздушни сили Райън О’Туул, бяха заели столовете от двете страни на Борзов в единия край на масата. Останалите девет члена от екипажа на експедиция „Нютон“ никога не сядаха на едно и също място, нещо, което изкарваше от равновесие болезнено привързания към дисциплината адмирал Хайлман, също и неговия командир Борзов, но не чак до такава степен.

Понякога „непрофесионалистите“ от екипажа се скупчваха на срещуположния край на масата и оставяха „космическите кадети“ — име, под което бяха известни възпитаниците на Космическата академия — да образуват буферна зона в средата. След почти цяла година непрекъснато внимание от страна на медиите към дванайсетте души от програмата „Нютон“, публиката бе класифицирала три подгрупи: непрофесионалистите — двама учени и двама журналисти; военната тройка; и петимата космонавти, на които щеше да се наложи да извършат по-голямата част от специфичната работа по време на експедицията.

В този ден обаче двете цивилни групи се бяха размесили. Японският интердисциплинарен учен Шигеру Такагиши, изключително популярен като най-добрия специалист в света по първата експедиция към Рама преди седемдесет години (а също така автор и на Атлас на Рама, задължително четиво за всички членове на екипажа), седеше в средата на овала между руската пилотка Ирина Тургенева и английския космонавт, електроинженера Ричард Уейкфилд. Точно срещу тях се намираха: биоложката Никол дьо Жарден, подобна на скулптура от тъмен бронз, която имаше смесен френско-африкански произход; почти механизираният японски пилот Яманака и очарователната синьора Сабатини. Последните три места в „южния край“ на овала гледаха към големите карти и диаграми на Рама, разположени на срещуположната стена, и бяха заети от тъмнокожия американски журналист Уилсън, бъбривия Табори (съветски космонавт от Будапеща) и доктор Дейвид Браун. Браун изглеждаше много сериозен и делови; още в началото на разговора пред него стоеше разпръсната купчина листа.

— За мен е съвсем неразбираемо — говореше Борзов, докато крачеше решително из стаята — как някой от вас може да забрави дори и само за момент, че е бил избран да участва в нещо, което може да се окаже най-важната мисия в историята на човечеството? Но наблюдавайки този последен етап от подготовката при симулирани условия, трябва да ви призная, че започвам да имам сериозни съмнения спрямо някои хора. — Той направи още няколко крачки, този път безмълвно, и продължи: — Има такива, които вярват, че новият Рама ще бъде копие на своя предшественик и все така безразличен и високомерен към всякакви дребни същества, дошли да го оглеждат. Признавам, почти сигурни са същият размер и конфигурация, според радарните данни, които продължаваме да получаваме през последните три години. Но дори и да се окаже още един мъртъв кораб, построен от извънземни, изчезнали преди хиляди години, тази мисия пак ще си остане най-важното нещо за нас, поне докато сме живи. Ето защо ми се струва, че всеки един трябва да даде това, на което е способен.

Руският генерал замълча, за да събере мислите си. Янош Табори понечи да запита нещо, но Борзов го прекъсна и отново се впусна в монолога си:

— Представянето ни като екип в последната част на тренировъчната програма е направо отвратително. Наистина някои от вас бяха чудесни — и вие знаете кои, но точно толкова от останалите действаха, като че ли нямат никакво понятие за какво се отнася тази мисия. Сигурен съм, че двама или трима дори не четат указанията от протоколните листинги преди започването на всяка тренировка. Знам, че понякога са скучни, но всички от екипажа се съгласиха, когато преди десет месеца ви бяха посочени задълженията да се учат процедурите, да се изпълняват протоколите и политиката на проекта. Дори и от онези, които нямат предварителен летателен опит.

Борзов се спря пред една от картите на стената: уголемен изглед на част от Ню Йорк вътре в първия Рама. Тази област с високи стройни сгради, напомнящи небостъргачите на Манхатън, всички скупчени на един остров в средата на цилиндрично море, бе частично картографирана по време на първата експедиция до небесния гост.

— След шест седмици ние ще се срещнем с неизвестен космически кораб, който вероятно ще съдържа подобен град и цялото човечество се надява на нас да го представим. Не знаем какво ще открием там. Колкото и да се подготвяме, може да се окаже недостатъчно. Затова планираните действия, които трябва да извършваме, се налага да бъдат до такава степен усъвършенствани и автоматизирани, че умовете ни да бъдат свободни да решават всевъзможните изненади, които възникват пред нас.

Командирът седна на председателското място на масата.

— Днешната тренировка си беше чист провал. Можеше съвсем лесно да загубим трима много ценни членове на екипажа, както и един от най-скъпите хеликоптери, които някога са били строени. Затова още веднъж искам да напомня на всички приоритетите на експедицията, така както бяха одобрени от Международната космическа агенция и Съвета на правителствата. Най-важният елемент е безопасността на екипажа. На второ място е анализирането или откриването на някаква заплаха, ако такава съществува, за човешкото население на планетата Земя. — Сега Борзов гледаше директно към Браун с предизвикателен поглед, но мъжът срещу него дори не мигна. — Само когато тези две условия са изпълнени и раманският кораб е преценен като безвреден, чак тогава залавянето на един или два от биотите ще излезе на преден план.

— Бих искал да напомня на генерал Борзов — звучният глас на Дейвид Браун почти застъпи последните думи на командира му, — че някои от нас не са съвсем уверени в сляпото прилагане последователността на приоритетите. Важността на биотите за научното общество не може да бъде надценявана. Както многократно съм изтъквал на срещи с космонавти, така и по различни случаи в масмедиите, ако Рама II се окаже идентичен с първия — което би означавало, че той изцяло игнорира нашето присъствие — а ние действаме толкова мудно, че не успеем да заловим дори един-единствен биот, преди да се наложи да напуснем извънземния кораб и да се върнем на нашата планета, това би означавало да пропуснем изключителен шанс за науката, само заради успокояване общия страх на световните политици.

Борзов понечи да отговори, но доктор Браун се изправи и го спря с властен жест:

— Не, не, изслушайте ме до края. Вие ме обвинихте в дълбока некомпетентност по повод днешното ми поведение по време на тренировката и аз имам правото да се защитя. — Той взе от купчината една компютърна разпечатка и я размаха пред лицето на Борзов: — Ето основните условия за днешната симулирана задача, така както са определени и изпратени от вашите инженери. Нека опресня паметта ви с някои от съществените моменти, ако сте ги забравили. „Обстановка: Условие 1 — Намираме се почти в самия край на мисията и вече със сигурност е установено, че Рама II е съвсем пасивен и не представлява никаква заплаха за Земята. Условие 2 — По време на експедицията спорадично са забелязани отделни биотични екземпляри, и то никога в групи.“

По израженията върху лицата на останалите си колеги Дейвид Браун усети, че началото на изложението му е минало успешно. Той пое дълбоко въздух и продължи:

— След като прочетох условията на обстановката, реших, че точно тази тренировка представлява последен шанс за залавянето на биот. По времето на самия тест си мислех какво би означавало, ако не успеем да донесем един или няколко екземпляра от тях на Земята. През цялата човешка история единственият истински потвърден контакт с извънземна цивилизация се е осъществил през 2130 година, когато нашите космонавти кацнаха на борда на Рама I.

И въпреки това, погледнато отстрани, ползата от тази среща е много по-малка, отколкото би трябвало да се очаква. Разбира се, ние разполагаме с купища отделни изследвания от първата експедиция, включително и информацията от детайлната дисекция на паяковия биот, направена от доктор Лаура Ърнст. Но космонавтите донесоха вкъщи един-единствен предмет, изработен от извънземната цивилизация — малко парче от някакъв вид биомеханично цвете, чиито физически характеристики вече необратимо се бяха променили, преди да може да бъде разгадана дори и една малка част от тайните му. В общи линии не си взехме никакъв сувенир от тази първа екскурзия. Ни пепелници, ни чаши за спомен, нито пък дори някой транзистор от апаратура, който да подскаже нещо за инженерите от Рама. Ето сега ни се предоставя втора възможност.

Доктор Браун вдигна поглед към сводестия таван над главата си. Гласът му прозвуча дълбоко и мощно:

— Ако имаме възможност по някакъв начин да открием и донесем обратно със себе си два или три различни биоти и след това успеем да анализираме тези същества, за да изследваме загадките им, то само тогава, без съмнение, експедицията ни ще бъде най-важният исторически факт от развитието на човечеството. Защото, за да разберем в дълбочина инженерната мисъл на рамианите, ние ще трябва в истинския смисъл на думата да установим първия контакт с тях.

Дори и генерал Борзов изглеждаше впечатлен. Както често се случваше, Дейвид Браун бе използувал красноречието си, за да превърне поражението в победа. Ако не пълна, то поне частична. Съветският генерал реши да смени тактиката:

— И все пак — успя Борзов да се вмъкне в паузата на Брауновата реторика. Интонациите в гласа му бяха значително смекчени. — Ние никога не бива да забравяме, че човешкият живот е заложен на карта по време на експедицията и че не трябва да правим нищо, с което да увеличаваме риска. — Той огледа останалите членове на екипажа около масата. — И аз, точно толкова, колкото всеки един от вас, искам да донесем биоти и други мостри при завръщането си от Рама — продължи той. — Но трябва да ви призная — това безгрижно предположение, че вторият кораб ще бъде точно копие на първия, дълбоко ме смущава. Какво е доказателството, което имаме от първата среща, че рамианите, или каквито и да са там, са добронамерени? Никакво. Може да стане опасно, ако се опитаме твърде рано да хванем биот.

— Няма никакъв начин да бъдем сигурни в каквото и да било, капитане — обади се Ричард Уейкфилд, който седеше между Борзов и Браун. — Дори и да се потвърди, че този кораб е абсолютно идентичен с първия, ние въпреки това не можем да знаем какво би се случило в мига, в който се опитаме да заловим биот. Нека предположим за момент, че доктор Браун е прав и двата космически кораба са просто изключително сложни роботи, проектирани преди милиони години от изчезнала вече цивилизация от противоположния край на галактиката. Как да предвидим какви защитни програми са закодирани в тези биоти при нападение над тях? Ами ако биотите са неделими части, по начин, по който ние дори не можем да предположим, от цялостното функциониране на кораба? Тогава ще бъде съвсем естествено, въпреки че са машини, да бъдат програмирани да се защитават. И съвсем разбираемо е, че ако нещо бъде изтълкувано като враждебен акт от наша страна, може да предизвика промени в цялостното поведение на кораба. Спомням си за един наш автоматичен кораб без екипаж на борда, който се разби в етановото море на Титан през 2012 година — той беше записал съвсем различна информация в зависимост от това, което…

— Чакай, чакай — прекъсна го Янош Табори с приятелска усмивка. — Мистериите на ранните изследвания на Слънчевата система от роботизирани кораби не са в дневния ред на днешното надгробно слово. — Той се обърна и погледна към Борзов в другия край на масата: — Капитане, рамото ме боли, стомахът ми е празен, а и преживяванията по време на днешната тренировка доста ме изтощиха. Целият тоя разговор е чудесен, но ако нямаме да си кажем нещо специално, ще бъде ли неудобно, ако предложа да свършим по-рано, за да имаме време да си подредим багажа?

Адмирал Хайлман се наведе напред:

— Космонавт Табори, генерал Борзов ръководи събиранията на екипажа. Той единствен може да определи…

Съветският командир махна с ръка към Хайлман:

— Няма нужда, Ото. Мисля, че Табори е прав. Днес бе доста напрегнато и като имаме предвид, че това е краят на седемнайсетдневна подготовка, мисля, че наистина е по-добре да водим разговора, когато сме отпочинали.

Борзов се изправи:

— Добре. Засега приключваме. Бързият транспорт за летището е веднага след вечеря. — Хората станаха и започнаха да събират нещата си от масата. — По време на почивката — продължи Борзов като заключение — искам всеки от вас да си помисли докъде е стигнал с графика. Остават ни само още две седмици тук, в учебния център, преди края на годината и Коледните празници. Веднага след това започваме активна предстартова подготовка. Следващият цикъл упражнения е последната ни възможност. Надявам се, всеки от вас да се върне напълно подготвен за оставащата работа — и още веднъж си позволявам да ви напомня за важността на експедицията ни.