Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (24)

24.
Звуци в мрака

В първия момент Такагиши се почувства така, сякаш някой внезапно го бе ослепил — не можеше да различи абсолютно нищо край себе си и само стоеше, примигвайки и без да смее да помръдне в непрогледната тъмнина наоколо. Разговорите по радиоприемниците бяха замлъкнали в мига, в който над Рама така неочаквано се бе спуснала нощта, но само след няколко секунди тишината бе нарушена от взрив от думи, възклицания и тревожни коментари, когато всички космонавти започнаха да приказват едновременно, опитвайки се да установят контакт помежду си. Постепенно японецът успя да овладее обзелия го ужас и се опита да възстанови в съзнанието си картината на мястото, където се намираше, така, както я бе видял в последния момент преди светлините в Рама да угаснат.

Припомни си, че стоеше на върха на ограждащата Ню Йорк стена — от пропастта го делеше не повече от един метър. Тъкмо бе погледнал наляво, забелязвайки на около двеста метра от себе си едно издълбано в скалата стълбище, отвеждащо надолу към града, когато мракът неочаквано бе обвил с непрогледен воал цялата сцена пред очите му…

— Такагиши! — чу гласа на Уейкфилд, който го викаше разтревожено. — Добре ли си?

Обърна се, за да му отговори, и усети как коленете му се подкосяват. Беше немислимо да се ориентира в непрогледната тъмнина, която го заобикаляше. На колко градуса се бе завъртял току-що? С лице към града ли се намираше сега? Японецът отново извика в паметта си всичко, което бе успял да види в последния миг преди настъпването на нощта. Да, ограждащата Ню Йорк стена се издигаше на не по-малко от двадесет-тридесет метра над рамианската столица. Нямаше никакви шансове да оцелее, ако паднеше от такава височина.

— Тук съм! — извика Такагиши. Гласът му леко трепереше. — Намирам се обаче съвсем близо до ръба на стената — Той се отпусна на четири крака и усети под дланите си студения метал.

— Стой там, без да мърдаш. Сега ще дойдем при теб — отговори му Франческа. — Опитвам се да намеря копчето, което включва лампичката на камерата.

Японецът намали звука на радиоприемника си и се ослуша, за да долови шума от стъпките на приближаващите се към него Сабатини й Уейкфилд. След няколко секунди забеляза малка светлинка в далечината, но фигурите на спътниците му бяха едва-едва различими в мрака.

— Шигеру, къде си? — обади се отново италианката. Лампичката от видео апарата й осветяваше само една малка част от земята около нея.

— Насам, насам! — закрещя Такагиши в отговор и замаха с ръка, без да се усеща, че те също не можеха да го видят.

— Тишина! Тишина! — чу се неочаквано гласът на Дейвид Браун, който за момент успя да надвика останалите космонавти по радиоприемника. — Нека първо да проверим дали всички членове на екипажа са налице. — Той изчака, докато разговорите стихнат и продължи: — Франческа, какво става с вас тримата?

— В момента с Ричард се изкачваме към върха на стената, обграждаща Ню Йорк. Намираме се на стотина метра от ледохода. Доктор Такагиши е вече горе. Запалих лампичката на видеокамерата и сега отиваме при него.

— Янош, а вие къде сте с втория всъдеход?

— На около три километра от лагера. Предните фарове работят отлично. Ще се приберем в Бета най-много след десет минути.

— Щом пристигнете, отиди при уредите за автонавигация. Ние тук няма да правим опити за кацане, докато не провериш дали системата за самонасочване функционира нормално от земята… Франческа, вие тримата бъдете внимателни и гледайте да се върнете в лагера колкото се може по-бързо. Същевременно искам да се обаждате на всеки две-три минути.

— Дадено, Дейвид — отговори журналистката, след което изключи радиопредавателя и отново извика името на Такагиши. Въпреки че той се намираше едва на тридесет метра от тях, на Сабатини и Ричард им трябваше повече от минута, докато успеят да го открият в обгръщащата ги от всички страни тъмнина.

Японецът изпита неимоверно облекчение, когато най-накрая можа да прегърне своите колеги. Те седнаха на стената до него и тримата заедно се заслушаха в подновилите се по радиопредавателя разговори. Успяха да чуят как генерал О’Туул и Дьо Жарден уверяват останалите членове на експедицията, намиращи се в Рама, че от мига на угасването на светлините досега, в гигантския цилиндър не са били забелязани други промени в обстановката. Няколкото предварително разпратени из различни части на кораба портативни изследователски станции също не бяха регистрирали значителни смущения по отношение на никоя от отчитаните величини — температура, скорост и посока на вятъра, сеизмичност и спектроскопични измервания.

— Значи четирите рамиански светилника угаснаха без предупреждение — обади се след малко Ричард. — Е, трябва да призная, че не беше кой знае колко впечатляващо, макар доста да се изплаших в първия момент. Вероятно…

— Шшшш… — прекъсна го рязко Такагиши, като се наведе и изключи както своя, така и радиоприемника на Уейкфилд. — Чухте ли този шум?

Внезапната тишина, която се възцари в следващия миг, бе за англичанина не по-малко изнервяща и потискаща от непрогледния мрак наоколо.

— Нищо не чух — прошепна той, след като се ослушва напрегнато в продължение на няколко секунди. — Слухът ми обаче не е особено…

— Шшшш… — прекъсна го на свой ред Франческа. — Имаш предвид този далечен и тънък звук, подобен на стържене върху метална повърхност? — попита тихо тя.

— Точно така — отговори й японецът. Въпреки че продължаваше да шепне, гласът му беше развълнуван. — Наистина прилича на чегъртане върху желязо. Сякаш нещо се движи насам.

Уейкфилд отново се ослуша напрегнато, опитвайки се да долови загадъчния шум. За миг му се стори, че чува нещо, но може би това бе само плод на възбуденото му въображение.

— По-добре да тръгваме към ледохода — предложи той най-накрая.

— Почакай! — спря го Такагиши. — Май звуците престанаха в момента, в който ти заговори. — Японецът се наведе към Франческа и прошепна:

— Изключи лампата на видеокамерата и нека да поседим малко на тъмно, за да видим дали няма да ги чуем пак.

Ричард се върна и отново седна до колегите си. Заобикаляше ги непрогледен мрак, в който се долавяше единствено звукът от учестеното дишане на тримата космонавти. В продължение на цяла минута те стояха неподвижно и чакаха, но нищо не наруши напрегната тишина наоколо. Уейкфилд тъкмо се канеше да се обади, за да настоява, че вече е време да се връщат обратно в лагера, когато неочаквано до слуха му достигна странен и зловещ шум, идващ откъм Ню Йорк. Приличаше на стържене с четка върху метална повърхност, но същевременно бе съпроводен от тънко и пронизително свирене, сякаш някакъв писклив гласец изпълняваше специална мелодия, придаваща ритъм на чегъртащите звуци, които сега се чуваха без прекъсване. Определено бяха по-ясни и се долавяха все по-наблизо и по-наблизо. В тях без съмнение имаше нещо злокобно и англичанинът усети как по гърба му полазват студени тръпки.

— Видеокамерата ти разполага ли със звукозаписващо устройство? — прошепна Такагиши на Франческа, която седеше до него. Когато той се обади, шумът внезапно спря и в следващите петнадесет секунди цареше пълна тишина, а през това време космонавтите продължиха да се ослушват търпеливо.

— Ало, ало, хей, вие тримата, там! — мълчанието бе внезапно нарушено от силния глас на доктор Браун, който се обаждаше по канала за спешна връзка. — Какво става с вас? Трябваше отдавна да сте се обадили. Добре ли сте всички?

— Да, Дейвид — отговори Франческа. — Все още сме на възвишението над Ню Йорк. Чухме някакви странни звуци, идващи откъм града и…

— Не е време да се бавите с такива неща сега. Ситуацията, в която се намираме в момента, изисква спешни мерки и промяна в плановете ни, които не бяха съобразени с възможността светлините в Рама да угаснат. Смятахме, че те ще светят постоянно, така че ни беше скроена доста лоша шега.

— Добре тогава. Тръгваме веднага — обади се Ричард. — След не повече от час ще сме в лагера, стига да не възникнат някакви непредвидени проблеми.

Шигеру Такагиши нямаше никакво желание да напускат острова, преди да са разбрали причината за загадъчните и зловещи звуци. И все пак той ясно съзнаваше, че сега не бе най-подходящият момент да нахлуват в града, за да правят проучвания, без да са се подготвили предварително за това. Докато ледоходът прекосяваше скованото в лед Цилиндрично море, японецът усети как го обзема силна радост и се усмихна доволно на себе си. Даваше си сметка, че звуците, които бе чул заедно със своите колеги, без съмнение представляваха нещо съвсем различно от всички шумове, регистрирани по време на Първата рамианска експедиция. А това бе едно многообещаващо начало.

Последни с лифта, инсталиран над стълбище Алфа, се изкачиха Табори и Уейкфилд.

— Ама Такагиши май беше доста раздразнен от думите на Браун, а? — каза Ричард, докато помагаше на дребничкия унгарец да слезе от седалката. След това двамата приятели се понесоха бавно през безвъздушното пространство, минавайки по обикалящата покрай стената платформа и насочвайки се към тунела с релсовата вагонетка.

— Никога не съм го виждал толкова разгневен — отвърна Янош. — Шиг е един истински професионалист, който се гордее с познанията си за Рама и с право може да се счита за капацитет по всички въпроси, свързани с първия космически пришълец. Браун прояви голямо неуважение към него, като реагира по толкова рязък и пренебрежителен начин на съобщението за странните звуци, чути от вас при посещението ви в Ню Йорк. Мисля, че Шиг имаше право да бъде ядосан и аз не мога да го виня за това.

Двамата космонавти се качиха в релсовата вагонетка и задействаха автоматичния транспортационен модул. Постепенно огромната вътрешна част на Рама остана назад, докато Уейкфилд и Табори преминаваха през осветения тунел, пресичайки външната обвивка на космическия цилиндър. Най-после се завръщаха на „Нютон“.

— Звукът, който чухме, беше наистина ужасяващ и загадъчен — разказваше Ричард. — Трябва да ти призная, че в един момент по гърба ми полазиха студени тръпки и сърцето ми заби с бясна скорост. Все още нямах представа дали това е някакъв непознат шум или преди седемдесет години космонавтите от „Нортън“ също са имали възможност да послушат странното металическо стържене и съпътстващото го пискливо свирене. Знам само, че докато стояхме там горе, на върха на стената, аз усетих как гащите ми се разтреперват от страх.

— Идиотското държание на Браун изкара из нерви дори и Франческа. Тя искаше да подготви интервю с Шиг за вечерния си репортаж, но Браун успя да се наложи и я накара да се откаже от решението си. Въпреки това не съм сигурен, че тя му повярва, когато я убеждаваше да не смята за кой знае каква сензация някакви си загадъчни звуци. За неин късмет внезапното изгасване на осветлението в Рама е достатъчно любопитна новина, която без съмнение ще привлече вниманието на зрителите.

Двамата космонавти слязоха от вагонетката и се приближиха към въздушния шлюз.

— Уф! — възкликна Янош. — Чувствам се съвсем скапан. Последните два дни бяха наистина ужасно напрегнати и изтощителни.

— Ъхъ — съгласи се Ричард. — Мислехме, че следващите две нощи ще прекараме в лагера, а вместо това се връщаме обратно на „Нютон“. Питам се какви ли изненади ни очакват утре?

Янош се усмихна на своя приятел.

— Знаеш ли кое всъщност е най-забавното? — попита той и продължи, без да изчаква отговора на Ричард: — Браун наистина си мисли, и то съвсем искрено, че той командва тази експедиция. Забеляза ли как реагира на предложението на Такагиши да се опитаме да извършим проучване на Ню Йорк през нощта? Дейвид очевидно е твърдо убеден, че решението да преустановим първата серия от изследвания и да се върнем на нашия кораб е именно негово.

Ричард погледна унгареца озадачено.

— Разбира се, че не беше негово, а на Рама — усмихна се Янош. — И не друг, а тя ще решава занапред какво трябва и какво не трябва да правим, докато сме нейни гости.