Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (42)

42.
Изследователи

— Чакай малко, нека изясним нещата. Да не искаш да кажеш, че си тук съвсем сам? И че няма как да преминем през Цилиндричното море?

Уейкфилд кимна. Това вече дойде прекалено много за Никол и тя се почувства напълно съкрушена. Само преди пет минути ликуваше, опиянена от щастие — най-сетне бе настъпил краят на мъките й и тя вече си представяше как се завръща на Земята и прегръща отново баща си и дъщеря си. А сега Ричард й заявяваше, че…

Французойката рязко се обърна и се отдалечи към една от сградите, обграждащи площада. Облегна глава на стената. По лицето й се стичаха сълзи и тя не можеше да се пребори с дълбокото отчаяние, което отново я завладяваше. Ричард се приближи:

— Наистина съжалявам — каза той.

— Ти не си виновен за това — отвърна Никол. Вече се бе поуспокоила и успяваше да контролира чувствата си. Просто никога не бях предполагала, че е възможно да видя някого от екипажа отново, а да не мога да се измъкна оттук и да се спася… — Тя спря насред изречението. Не беше честно да кара Ричард да изпитва угризения и да страда заради нея. Приближи се до него и успя да му се усмихне:

— Обикновено не съм толкова емоционална. Пък и на всичкото отгоре те прекъснах, докато ми разказваше какво се е случило. — Тя спря за миг и изтри сълзите си. — Тъкмо описваше как биотите-акули са те преследвали в моторната лодка и че си ги видял за първи път чак когато си прекосил почти половината море.

— Да, горе-долу тогава беше — отвърна й Ричард и нервно се позасмя. Разочарованието на Никол го бе потиснало и разстроило. — Нали си спомняш, когато след една от примерните тренировъчни ситуации наблюдаващите операцията експерти ни упрекнаха, че преди лодката с хора на борда не сме пуснали във водата първо една с дистанционно управление? Смятаха, че по този начин ще проверим дали в нейната конструкция няма нещо, което би нарушило „екологичното равновесие“ на морската среда. Тогава приех предложението им за напълно абсурдно. Сега обаче не съм толкова сигурен. Тези биоти-акули въобще не са обърнали внимание на лодките на първата рамианска експедиция, но моята моторница очевидно ги нервира извънредно много.

Разговаряха, седнали върху една от странните сиви метални кутии, пръснати из площада.

— Първия път успях да им се измъкна — продължи разказа си Уейкфилд, — но това беше просто невероятен късмет. Тъй като не виждах друг избор, скочих в морето и започнах да плувам. За щастие, акулите явно си падаха по лодката ми. Не ги видях повече, докато не приближих на стотина метра от брега.

— И откога всъщност си в Рама?

— От около седемнайсет часа. Напуснах „Нютон“ два часа след зазоряване. Изхабих прекалено много време, опитвайки се да поправя проклетата радиостанция в лагер Бета, но това се оказа напълно невъзможно.

Никол пипна летателния му костюм:

— Ако не беше мокра косата ти, изобщо нямаше да позная, че съвсем наскоро си бил във водата.

Ричард се изсмя:

— Е, да, това е истинско постижение на инженерната мисъл в областта на облеклото. Представяш ли си само — беше почти изсъхнал, още преди да сменя всичките му топлинни батерии! На мен самият ми беше трудно да повярвам, че съм плувал цели двайсет минути в студената вода. — Погледна към Никол. Тя постепенно се освобождаваше от напрежението и се успокояваше. — Но вие ме учудвате, космонавт Дьо Жарден. Все още не сте ми задали най-важния въпрос — как разбрах къде се намирате?

Никол бе извадила портативното си сканиращо устройство и преглеждаше данните от биометричната проверка, която правеше на Ричард. Въпреки съвсем скорошния му атлетически подвиг във водите на Цилиндричното море, в състоянието на организма му не бяха настъпили някакви тревожни промени. Заета с работата си, тя не разбра веднага въпроса му.

— Знаел си къде съм? — каза, сбърчвайки чело. — Мислех, че просто си се мотаел наоколо…

— Е, хайде, скъпа, Ню Йорк наистина е малък, но не чак толкова. Стените около града ограждат една площ от общо двадесет и пет квадратни километра. А знаеш, че из тези лабиринти от улици и сгради човек не може да разчита на радиоприемника си.

Той се усмихна и продължи:

— Я сега да пресметнем — ако се спирам, за да извикам името ти, на всеки квадратен километър ще трябва да го направя двайсет милиона пъти. И ако го правя на всеки десет секунди — като се остави време за евентуален отговор — това прави по шест повиквания в минута. Значи ще са ми необходими четири милиона минути, с други думи — малко повече от шест хиляди часа, или две хиляди и петстотин земни дни…

— Добре, добре — прекъсна го Никол. Беше я накарал да се разсмее. — Кажи ми най-после как си разбрал къде съм.

Ричард се изправи.

— Може ли? — галантно запита той, като посегна към горния десен джоб на летателния й костюм.

— Предполагам, че да — отговори му Никол. — Макар че ми е трудно да си представя какво…

През това време Уейкфилд вече бе извадил принц Хал от джоба й:

— Той ме доведе при теб. Добър човек си ти, принце мой, но за известно време мислех, че си ме предал.

Никол нямаше никаква представа за какво говори нейният приятел.

— Принцът и Фалстаф могат взаимно да улавят сигналите за местонахождението им, които всеки от тях излъчва — обясни Ричард. — Изпускат по петнайсет мощни импулса на секунда. Фалстаф стоеше включен в палатката ми в лагер Бета, а в другата база — Алфа, разполагах с подходящ радиопредавател и чрез тази триангулация можех да следя къде се намираш. Знаех точното ти местонахождение във всеки един момент, поне по отношение на пространствените измерения X и V. Не бях предвидил възможността да ми се наложи да те търся, докато се движиш по оста Z.

— Значи по този начин се формулира на инженерен език посещението ми в подземието на птиците? — каза Никол, като се усмихна. — Движение по оста Z?

— Да, и така може да се каже.

Французойката поклати глава:

— Не те разбирам напълно, Уейкфилд. Ако наистина си знаел през цялото време къде съм, защо, по дяволите, се забави толкова много?

— Защото те изгубих или поне реших, че съм те изгубил, докато не се върнах, за да си взема Фалстаф… и тогава ние с него те намерихме отново.

— Или съм ужасно изтъпяла през тази последна седмица, или твоето толкова последователно обяснение е прекалено объркващо.

Сега беше ред на Ричард да се изсмее:

— Май ще трябва да ти разясня нещата по-подробно. — Той замълча, за да подреди мислите си. — Бях направо бесен, когато през юни специалистите по механизмите за управление решиха, че няма да е необходимо по време на експедицията да се използват навигационни лъчеви сигнали като резервно средство за определяне местонахождението на хората от екипажа при критични обстоятелства. Спорих с тях, като напразно се опитвах да ги убедя в ползата от подобна техника. Обясних им, че е възможно да възникнат ситуации, при които сигналите по обикновените канали за радиовръзка могат да бъдат напълно заглушени от силата на електрическите смущения. Никой обаче не се вслуша в думите ми. Тогава реших на своя глава да инсталирам подобна навигационна техника в роботчетата си, ей така, за всеки случай…

Никол наблюдаваше внимателно и с интерес Ричард, докато той разпалено й разясняваше всичко, до най-малката подробност. Беше забравила колко забавен може да бъде, но и каква учудваща съобразителност и изобретателност проявяваше. Помисли си, че ако му задава подходящите въпроси, той би могъл с часове да говори на тая тема.

— … Тогава Фалстаф изгуби сигнала — продължаваше Уейкфилд. — Не го установих веднага, защото през това време се приготвяхме с Хиро Яманака да дойдем с хеликоптера тук, за да ви вземем с Франческа. Роботчето обаче притежава миниатюрно записващо устройство, което отчита момента на всеки регистриран сигнал. След като ти не се появи на уговорената среща, аз прегледах записа и установих, че в един миг сигналът от принц Хал, който беше с теб, изчезва внезапно. После се появява отново за няколко кратки секунди, когато ви съобщавах за светкавиците около роговете на Южната чаша, но след това се изгубва окончателно. Тези данни ме накараха да предположа, че е станала някаква повреда в компютърното устройство и принц Хал се е развалил. От обяснението на Франческа следваше, че сте вървели заедно до площада, след което ти си се отклонила и аз предположих…

До този момент Никол слушаше обясненията на Ричард не особено съсредоточено, но вниманието й бе моментално привлечено, когато той спомена името на Франческа.

— Чакай, чакай — прекъсна го тя, като вдигна ръка. — Какво ви е казала за мен?

— Обясни ни, че двете заедно сте тръгнали от хангара, но няколко минути по-късно ти си свила по някаква уличка, за да потърсиш Такагиши…

— Това са пълни идиотщини! — извика Никол.

— Какво искаш да кажеш?

— Абсолютна лъжа! В думите й няма капка истина. Аз паднах в онази дупка, за която ти разказах, още докато Франческа беше там или най-малкото се е намирала някъде наблизо. Повече изобщо не съм я виждала.

Ричард се замисли:

— Това обяснява защо Фалстаф те изгуби окончателно — през цялото това време ти си се намирала в хангара, чиито стени са блокирали сигнала. — Сега Ричард на свой ред бе озадачен и объркан. — Но защо Франческа е решила да ни наговори всичките тези измишльотини?

„И аз бих искала да знам — помисли си Никол. — Сигурно съвсем съзнателно е възнамерявала да отрови Борзов. Каква друга причина би я накарала нарочно да…“

— Я ми кажи, има ли нещо между вас двете? — попита Ричард след малко. — Винаги ми се е струвало, че забелязвам…

— Е, да, може би взаимно си завиждахме за някои неща. Двете с Франческа сме напълно различни. Делят ни светлинни години…

— Повтори го пак, ако обичаш! — Ричард се изкикоти, развеселен. — Повече от година правя луди усилия да те накарам да разбереш, че те намирам извънредно привлекателна, интелигентна и интересна, а получавам единствено любезни, но сдържани отговори и то само на професионална основа. От друга страна, Франческа умее да забележи и най-беглата проява на интерес към нея. Не й убягва дори и ако случайно я погледнеш малко по-многозначително.

— Между мен и Франческа съществуват и някои далеч по-съществени разлики — заяви Никол. Не можеше да отрече пред себе си, че се чувства поласкана от вниманието и интереса към нея, които Ричард най-накрая се бе осмелил да признае.

Настъпи кратко мълчание. След малко французойката погледна часовника си:

— Нямам никакво желание да си губим времето, разговаряйки за Франческа Сабатини — каза тя. — Остава само още един час, преди да настъпи нощта в Рама, а не сме измислили никакъв план как да се измъкнем от този остров. Има и още няколко неща, към които трябва да подходим по-рационално, тъй да се каже — проблемът с храната, с водата, а и с други работи — за тях ще се въздържа да спомена, които не правят никак привлекателна идеята да си прекарваш времето в някоя дълбока яма.

— Донесох една от сглобяемите палатки — за всеки случай.

— Страхотен си! — отвърна Никол. — Това е хрумване, което заслужава да се отбележи. — Тя понечи да бръкне в раницата си, за да извади пакета с храна, но се отказа и се обърна към Ричард. — Между другото, дали случайно не те осени и мисълта да донесеш и малко нормална човешка храна?

 

 

Палатката се оказа същинска придобивка, когато им се приспа и се приготвиха да си лягат. Решиха да я вдигнат в единия край на централния площад, защото Никол се чувстваше в по-голяма безопасност, ако двете птици, с които се бе запознала, се намират някъде наблизо. Смяташе, че в известен смисъл се беше сприятелила с тях и можеше да разчита на помощта им, ако се наложи. Освен това, единствени те биха я снабдили с храна — провизиите, с които тя и Ричард разполагаха, щяха да им стигнат за не повече от два рамиански дни.

Никол нямаше нищо против да пренощуват в палатката двамата заедно. Уейкфилд се бе проявил като кавалер, предлагайки й той да спи отвън: „Ако така ще ти бъде по-удобно“ — каза той. Но французойката отказа. В палатката имаше достатъчно място за две спални постелки, в случай, че не слагат друг багаж. Сега поне можеха да разговарят спокойно, легнали едва на половин метър разстояние един от друг. Никол подробно разказа на Ричард за часовете, които бе прекарала сама и изоставена в този чуждоземен град. Не спомена единствено за виденията, явили й се след като бе изпила течността в зеленото шишенце. Това беше нещо съвсем лично, което не желаеше да споделя с никой друг. Но така или иначе, нейната история направо омагьоса Ричард. Бе особено заинтригуван от запознанството и приключенията й с птиците.

— Виж сега — започна той, — наистина е много любопитно как са се озовали тук, в Рама. Само си помисли — от всичко, което каза — без да броим единствено появата на танка-пазач, а аз съм съгласен с теб, че той е някакво изключение — излиза, че тези странни птицеподобни са все още почти на нивото на праисторическия човек. Колко ли загадъчна е тайната им?

Ричард замълча. След малко обаче се обади отново, тъй като не успяваше да сдържи вълнението и любопитството си:

— Определено не са някакъв вид биоти. Може и да не впечатляват кой знае колко като физиология, но ако наистина не са живи същества, то тогава са едно съвършено постижение в областта на изкуствения интелект. — Той се надигна от постелката си, силно възбуден. — Независимо кое от тези предположения е вярното, резултатът е наистина от изключителна важност. Трябва да разберем истината, Никол. Само си помисли какво би означавало да знаем повече за тези създания. Като лингвист, ти може би ще успееш да се научиш да разговаряш с тях.

В този момент Ричард беше наистина много забавен. Французойката се развесели:

— Не ти ли е хрумвало някога, че целият този разговор ще си остане една чисто теоретична дискусия, ако никой не дойде да ни спаси?

— Да, тази мисъл ме споходи няколко пъти. — Уейкфилд се изсмя и отново се излегна по гръб върху спалната постелка. — Тъкмо се канех да тръгвам за Рама, когато онзи проклетник Хайлман ме дръпна настрана, за да ми каже, че с решението си да се върна тук действам в нарушение на всички разпоредби. Заяви категорично, че не трябва да се надявам някой да ми се притече на помощ при каквито и да било обстоятелства.

— И защо тогава дойде отново в Рама?

— Не съм съвсем сигурен — отговори бавно той. — От една страна исках да се върна, за да взема Фалстаф и да видя дали случайно той не е уловил сигнали от теб. Но мисля, че освен това имаше и други причини. Задачите на експедицията започнаха да стават все по-подвластни на политиката и да се съобразяват повече с нея, отколкото с науката. Стана ми ясно, че всеки момент бюрократите на Земята смятат да издадат заповед за прекратяване на нашата мисия „от съображения за сигурност“. В такъв случай екипажът на „Нютон“ щеше да си остане на борда на кораба и повече да не слезе в Рама. Знаех обаче, че дискусиите по въпроса ще продължат най-малкото един-два дни. А аз исках поне още веднъж да видя най-невероятната гледка в моя живот.

След кратко мълчание Никол тихо каза:

— Явно не си се боял, защото и сега не виждам да изпитваш страх. Наистина ли не те тревожи мисълта, че може да бъдем изоставени завинаги и да намерим смъртта си тук, в Рама?

— Всъщност, малко се безпокоя от подобна възможност. Но по-добре да умра при вълнуващи обстоятелства, отколкото да живея скучно и безинтересно. — Ричард отново се надигна на лакът. — Цели три години очаквах с нетърпение началото на тази експедиция. Доста време ми бе трудно да повярвам, че съм сред избраните да участват в нея. Освен роботчетата, Шекспир и работата ми, нищо друго в моя живот не е от особено значение. А и нямам семейство, нито приятели, за които да се тревожа… — гласът му заглъхна. — Повече се страхувам от това, да се върна на Земята, отколкото от смъртта. В края на краищата, поне Ричард Уейкфилд, космонавтът от „Нютон“, има една ясно определена задача. — Той понечи да добави още нещо, но се отказа. Легна по гръб и затвори очи.