Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (12)

12.
Рамиани и римляни

— Е, какво ще кажеш?

Никол дьо Жарден се изправи и бавно се завъртя пред камерата, разположена близко до телевизора. Беше облечена в плътно прилепнала към тялото рокля, ушита от еластична материя. Официалната дреха стигаше точно до средата на колената, а дългите ръкави бяха гарнирани с черна ивица, която се спускаше от рамото и завършваше на китката. Широкият колан от черен лак бе подбран в тон с цвета на косата и обувките с високи токове. Самата й прическа се поддържаше от гребен високо на тила, а останалата част от косата слизаше на вълни почти до кръста. Единственото украшение беше златната гривна с три реда малки диаманти, закопчана на лявата й ръка.

— Изглеждаш прекрасно, маман — очите на дъщеря й Женевиев блестяха възхитени от екрана на монитора. — Никога преди не съм те виждала едновременно облечена така и със спусната коса. Да не си забравила да си сложиш тениската? — засмя се четиринайсетгодишната палавница. — Кога започва партито?

— В девет и половина — отвърна Никол. — Колкото по-късно, толкова по-модно. Със сигурност няма да ни сервират вечеря поне най-малко един час след началото. Ще хапна нещо тук в хотелската стая, защото иначе може да умра от глад.

— Мамо, нали няма да забравиш какво ми обеща? Миналата седмица списание „Aujourd’hui“ писа, че любимият ми певец, Жулиен Льо Клерк със сигурност ще бъде поканен да забавлява гостите. Трябва непременно да го намериш и да му кажеш, че е божествен. От мен, нали, мамче?

Никол се усмихна на дъщеря си:

— Разбира се, миличко. Щом трябва, заради теб ще го направя. Въпреки това ми се струва, че може да ме разбере погрешно. От това, което съм слушала за твоя Льо Клерк, силно го подозирам да вярва, че всяка жена е задължително влюбена в него. — Тя замълча за момент. — Къде е дядо ти? Не каза ли, че и той ще се появи да се видим?

— Ето ме — обади се бащата на Никол и обветреното му, симпатично лице се появи на екрана заедно с лицето на внучката. — Тъкмо завършвах една глава от романа си за Пиер Абелар. Изобщо не предполагах, че ще се обадиш толкова рано. — Пиер дьо Жарден бе известен автор на исторически романи, наскоро навършил шейсет и шест години. След ранната смърт на съпругата му, славата и признанието не го напускаха. — Направо си възхитителна! — възкликна той, когато видя дъщеря си във вечерния тоалет. — От Рим ли купи тая рокля?

— Всъщност — започна Никол и се обърна, за да може баща й да я види по-добре — я взех за сватбата на Франсоа преди три години. Но сам разбираш, че до сега нямах никаква възможност да я облека. Не ти ли се струва, че е твърде… семпла?

— Глупости — прекъсна я Пиер. — Съвсем точна е за този тип екстравагантност. Ако това събиране е като големите балове, по които ходех навремето, гарантирам ти, че всички жени ще носят най-скъпите си и фантастични рокли и бижута. А ти ще се открояваш в твоето „семпло“ черно-бяло. Особено пък така, както си пуснала косата си. Направо си неотразима.

— Благодаря ти — смутено се усмихна Никол. — Макар и да знам, че си пристрастен, ми доставя удоволствие да слушам комплиментите ти. — Тя се взря в лицата на баща си и дъщеря си — най-близките й същества за последните седем години. — Чувствам се изненадващо притеснена. Не мисля, че ще бъда толкова нервна дори в момента, когато достигнем Рама. Определено знам, че не ми е мястото на такива големи събирания, но тази вечер имам някакво особено силно предчувствие, което не мога да обясня. Нали си спомняш, татко, когато бях малка, по същия начин се чувствах в деня, преди да умре кучето ни.

Лицето на баща й изведнъж стана сериозно:

— Може би е по-добре да си останеш в хотела. Доста много от предчувствията ти са се оказвали истина, за жалост. Аз лично си спомням, когато ми каза, че ще се случи нещо лошо с майка ти и то само два дни преди да получим онова съобщение…

— Не, чувството не е толкова силно — прекъсна го Никол. — А освен това какво бих могла да предложа като извинение? Всички ме чакат и особено журналистите от вестниците, както ми каза Франческа Сабатини. Тя пък все още ми се сърди, задето съм отказала да й дам интервю.

— Предполагам, че в такъв случай би трябвало да отидеш. Но гледай да се забавляваш. Не взимай нещата толкова на сериозно; все пак е само една вечер.

— И да не забравиш да поздравиш Жулиен Льо Клерк от мен — добави Женевиев.

— Ще ми бъде тъжно без вас, когато дойде полунощ — сведе глава Никол. — Това ще е първата Нова година от 2194, която прекарваме разделени. — Никол замълча и си спомни тогавашното празненство. — Хайде, довиждане и приятно прекарване! Обичам ви много!

— И аз те обичам, мамо! — извика Женевиев. Пиер помаха с ръка за сбогом.

Никол изключи видеофона и погледна часовника си. Бе едва осем. Имаше още цял час, преди да слезе във фоайето, където щеше да я чака нейният шофьор. Отиде до компютърния терминал и с няколко клавиша си поръча ядене: чиния спагети и бутилка минерална вода. „Яденето ви ще бъде готово след шестнайсет минути“ излезе надпис върху екрана на монитора.

„Наистина съм много напрегната тази вечер“ мислеше си Никол, докато прелистваше списание „Италия“ и очакваше да дойде храната й. Основният материал в този брой бе интервю с Франческа Сабатини. Статията заемаше десет пълни страници и съдържаше поне двайсетина различни фотографии на „красивата синьора“. Интервюиращият разискваше с Франческа върху двете основни теми, с които тя се занимаваше в журналистическите си изследвания — модерната любов и наркотичните вещества — като по средата на един пасаж, свързан с наркотиците, подмяташе, че докато върви разговора, синьора Сабатини припалвала цигара от цигара.

Никол прехвърли набързо статията и с удивление забеляза, че имаше аспекти от живота на Франческа, за които тя никога не бе подозирала. „Какво ли я мотивира?“ запита се Никол. Към края на статията журналистът бе запитал колежката си какво е мнението й за останалите две жени от екипажа.

„Имам чувството, че всъщност аз съм единствената истинска жена в тази експедиция“ — бе отговорила тя. Никол се зачете по-внимателно. „Руската пилотка Тургенева мисли и действа като същински мъж, а френско-африканската принцеса Никол дьо Жарден умишлено потиска женствеността си, което у мен предизвиква само съжаление, защото от нея наистина би могло да стане много чаровна представителка на нежния пол.“

Лекомислените изявления на Франческа почти не подразниха Никол. Може да се каже, че дори я развеселиха. Само за миг усети желание да постави италианката на мястото й, но веднага се укори за тази си детска реакция. „Ще напомня на Франческа за тази статия щом настъпи подходящият момент — реши Никол с усмивка. — Кой знае, може дори да я попитам дали прелъстяването на семейни мъже, според нея, се класифицира като женственост.“

 

 

Четиридесет и петте минути пътуване от хотела до мястото, където щеше да се състои тържеството — вилата на Адриан в покрайнините на Рим, недалече от курортния град Тиволи — преминаха в пълно мълчание. Другият пътник в колата на Никол бе Хиро Яманака, най-заклетият мълчаливец от всички космонавти. В своето телевизионно интервю преди два месеца с японеца, изкараната от кожата си Франческа Сабатини, която в продължение на петнайсетина минути бе получавала само едносрични отговори, го беше запитала язвително дали са верни слуховете, че е андроид.

— Какво? — на свой ред попита Яманака.

— Вярно ли е, че сте андроид? — повтори тя коварния си въпрос.

— Не — отвърна японският пилот и лицето му остана абсолютно каменно, докато камерата се опитваше да влезе в него.

Когато колата сви от главния път към Тиволи, за да измине последните два километра до вилата на Адриан, движението се оказа съвсем натоварено. Пътуваха бавно не само защото много коли возеха хора за празника, но също и поради причината, че стотици и стотици зяпачи и кибици се бяха наредили от двете страни на тясното еднопосочно шосе.

Никол си отдъхна, когато автомобилът най-после направи кръг и спря. През затъмнените стъкла тя видя цяла тълпа фотографи и репортери, готови всеки миг да скочат и се нахвърлят върху всеки, който излезе от колата. Вратата се отвори автоматично и Никол бавно пристъпи навън, загръщайки се в черното си кожено палто, като се опитваше да не закачи токчетата си.

— Кой е това? — чу някой да пита.

— Франко, бързо, бързо тук! Ето я, Дьо Жарден — космонавтката!

Чуха се несигурни ръкопляскания и фотоапаратите започнаха да бляскат един през друг със светкавиците си. Някакъв много приятен италиански джентълмен се отдели от тълпата и хвана Никол под ръка. Хората се скупчиха около нея, пъхаха микрофони в лицето й и едновременно й задаваха въпроси поне на пет различни езика и сигурно очакваха отговори за тях.

— Защо отказвате всички индивидуални интервюта?

— Бихте ли разтворили палтото си, за да можем да видим роклята ви?

— Имат ли ви доверие като на лекар другите космонавти?

— Спрете за момент, ако обичате. Може ли да се усмихнете?

— Какво е мнението ви за Франческа Сабатини?

Никол стоеше безмълвна, докато бодигардовете разбутаха навалицата и я отведоха до малка покрита електрическа кола. Четириместната кола тръгна бавно нагоре по хълма, оставяйки след себе си тълпата, а в същото време една симпатична млада италианка на английски обясняваше на двамата космонавти какво виждат наоколо. Тя им разказа, че Адриан, който бе управлявал Римската империя между 117 и 138 година след н.е. е построил тази огромна вила, както се изрази младото момиче, за собствено развлечение. Архитектурният шедьовър представляваше смесица от всички стилове, които Адриан вероятно е виждал по време на многобройните си пътувания до отдалечените провинции. Планът и разположението бяха дело на самия император и се простираха на площ от триста акра в подножието на хълмовете Тибуртини.

Явно пътуването с колата покрай забележителностите на древния Рим бе предвидено като неделима част от празника. Осветените руини сами по себе си представляваха блед спомен за отминалата слава, тъй като почти навсякъде покривите липсваха, скулптурите бяха отнесени, а по грубите каменни стени липсваше каквато и да било украса. Но когато колата преминаваше покрай развалините на Канопус — паметник, построен в египетски стил около правоъгълен басейн (това беше може би петнайсетата или шестнайсетата сграда — Никол бе объркала броя им) — тя изведнъж усети колко огромен и внушителен е бил целият този древен комплекс.

„Този човек е умрял преди повече от две хиляди години — помисли тя, като си припомни историята. — Един от най-образованите владетели, живял някога. Воин, администратор и лингвист.“ Никол се усмихна, когато се сети за Антиной. „Самотен през по-голямата част от живота си, с изключение на една кратка, всепоглъщаща страст, която прераснала в трагедия.“

Колата спря в края на къса пешеходна алея. Екскурзоводката привършваше монолога си.

— За да отпразнува големия „Пакс Романа“ — един продължителен период на време, известен с установяването на световен мир преди две хилядолетия — италианското правителство, подпомогнато от щедри дарители, изброени в списък под статуята в дясно от вас, реши през 2189 година да построи точно копие на Адриановия морски театър. Може би си спомняте, че ние минахме покрай оригиналните основи на същата постройка в началото на обиколката. Целта на реконструкцията е да се покаже какво е било истинското усещане, когато някой е посещавал част от този дворец по време на императора. Сградата е била завършена през 2193 година и оттогава се използва за правителствени мероприятия.

Гостите бяха посрещнати от официално облечен млад италианец, висок и симпатичен, който ги преведе по пътеката до философската зала, минаха през нея и най-накрая ги остави в Морския театър.

Никол остана очарована от сградата. Основата й бе кръгла — около четиридесет метра в диаметър. Един кръг вода отделяше вътрешен остров (върху който бе построена масивна къща с пет зали и голяма градина) от широк портик с източени колони. Над водата и вътрешната част на портика нямаше покрив и гледката на откритото небе придаваше на целия театър прекрасното усещане за освободеност. Гостите се бяха размесили около сградата, говореха оживено и отпиваха от чашите си; модерни роботи-келнери сновяха напред-назад и предлагаха шампанско, вина и всякакви напитки. Никол видя неколцина келнери, целите в бяло, които явно подготвяха вечерята, застанали на двете малки мостчета, които свързваха къщата и градината с портика и останалата част от сградата.

Тя отдалеч видя една пълна руса жена и ниският й, закръглен съпруг — плешив жизнерадостен мъж със старомодни очила, които енергично се бяха запътили към нея. Никол се подготви за предстоящото нападение като отпи малка глътка от коктейла шампанско с касис, който й бе връчен от един непривично настоятелен робот само преди няколко минути.

— Ах, скъпа мадам Дьо Жарден — изписука мъжът, размахвайки ръце почти тичешком. — Трябва да говорим с вас. Съпругата ми е една от най-яростните ви почитателки. — Той спря до Никол и нетърпеливо подкани жена си да побърза. — Хайде, Сесил! — извика радостно. — Успях да я хвана.

Никол си пое дълбоко въздух и опита да изобрази усмивка върху лицето си.

„Ще бъде точно такава вечер“ — рече си тя.

 

 

„Ох, най-накрая — мислеше си Никол — може би ще успея да прекарам няколко минути на спокойствие.“ Тя седеше сама до малка масичка в ъгъла на стаята, облегнала гръб върху касата на вратата. Помещението се намираше от задната страна на островната къща и точно в средата на Морския театър. Никол лапна последните хапки от вечерята си и ги прекара с няколко глътки вино.

Тя въздъхна, безуспешно опитвайки се да си спомни поне половината от хората, които бе срещнала в последния един час. Все едно, че беше известна манекенка, предавана от ръка на ръка и възхвалявана от всички. Прегръщаха я, целуваха я, някои я потупваха по рамото, щипеха я, флиртуваха с нея (едновременно мъже и жени), дори един богат шведски корабостроител й направи предложение за женитба и я покани да сподели „замъка“ му в околностите на Гьотеборг. Никол почти не обели дума с когото и да било от тях. Лицето вече я болеше да пуска учтиви усмивки на всички страни, а и се чувстваше леко замаяна от виното и коктейлите с шампанско.

— Хиляда процента съм сигурен, че това е тя — чу Никол познат глас зад гърба си. — Дамата с бялата рокля не може да бъде никоя друга, освен моята приятелка и съекипничка, ледената принцеса, самата мадам Никол дьо Жарден!

Никол се извърна и видя Ричард Уейкфилд, който се клатушкаше към нея. Той се опря върху масата с едната си ръка, а с другата се закрепи за стола, като за малко не падна в скута й.

— Моля за прошка — ухили се той и успя да се настани на съседния стол. — Струва ми се, че съм употребил твърде много тоник с джин. — По тоя повод той отново отпи голяма глътка от чашата си, останала като по чудо здрава. — А сега — намигна й Уейкфилд, — ако нямаш нищо против, аз малко ще дремна ей тук, преди да започне шоуто с делфините.

Никол се разсмя, когато главата на Ричард хлопна върху масата и той застина. Тя се наведе закачливо над него и дръпна с пръст един от клепачите му, така че окото му се показа:

— А ти, приятелю, ако нямаш нищо против, недей да предаваш богу дух, преди да ми обясниш тази работа с делфиновото шоу.

Ричард се изправи с усилие на стола си и завъртя очи към нея:

— Искаш да кажеш, че не си чула? Точно ти, която знаеш програмите на всички и насрочените мероприятия? Не може да бъде! Не го вярвам!

Никол доизпи виното си:

— Наистина, Уейкфилд. Понятие нямам за какво говориш.

Ричард отвори едно от малките прозорчета до себе си и посочи с ръка навън към водата, която обграждаше къщата:

— Великият доктор Луиджи Бардолини е тук със своите суперинтелигентни делфини. Най-много след петнайсет минути Франческа ще ни го представи. — Той се взря диво в Никол: — Доктор Бардолини ще ни докаже тук тази вечер — извика той, — че делфините му могат да вземат нашите изпити за университета!

Никол се дръпна назад и внимателно се вгледа в колегата си. „Той наистина е пиян — помисли си тя. — Може би тук се чувства толкова не на място, колкото и аз.“

В тоя момент Ричард напрегнато се взираше през прозореца.

— Това парти е истинска зоологическа градина, не мислиш ли? — обади се Никол след дълго мълчание. — Къде ли са намерили…

— Абсолютно си права — пресече я внезапно Уейкфилд и тупна триумфално по масата. — Точно затова района ми се струваше толкова познат още от момента, когато влязох тук. — Той се извърна към Никол, която го гледаше така, сякаш беше загубил ума си. — Все едно, че е Рама, само че в умален мащаб. Не мислиш ли? — Той скочи от масата, нетърпелив да сподели с някого другиго откритието си. — Водата, която огражда тази къща, е Цилиндрично море, портикът представлява Централната равнина, а ние, моя прекрасна приятелко, се намираме в град Ню Йорк.

Никол започваше да долавя нещо, но все още не можеше много точно да следва препускащата мисъл на Ричард Уейкфилд.

— И какво всъщност доказва подобието? — продължаваше да разсъждава на глас той. — Какво означава това, че архитекти, произхождащи от човешкия род, преди две хиляди години са създали театър със същите основни принципи като тези, използвани в рамианския космически кораб? Подобие на природата? Подобие на културите? Не, не и не!

Той спря и чак сега забеляза как го бе зяпнала Никол:

— Математика! — вирна брадичка той с жест на откривател. Озадаченото изражение върху лицето на събеседницата му не се промени особено. — Математика — продължи въодушевено Ричард Уейкфилд с изненадващо трезв глас. — Това е разковничето. Почти е сигурно, че рамианите не са изглеждали като нас и явно еволюцията им е протекла в свят доста по-различен от земния. Но те със сигурност са открили същите принципи на математиката, както и римляните.

Лицето му светна.

— Ха, ха! — извика той и този път Никол беше тази, която подскочи от стола. Явно Ричард бе изключително доволен от себе си. — Рамиани и римляни! Това е скритият смисъл на тая вечер. И модерният Homo sapiens се намира някъде между тия две еволюционни стъпала.

Никол поклати глава към Ричард, който съвсем се бе опил от възторга към собствената си гениалност.

— Не ме ли разбирате, прекрасна госпожо? — подаде й ръка той през масата. — Тогава вероятно ние двамата ще трябва да отидем и видим шоуто на делфините, а аз ще ви говоря за рамианите там и за римляните тук, за крале, които искат зелки, за куршумите дум-дум и червения восък и за връзката между Великден и конете.