Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (41)

41.
Приятел в нужда се познава — II

Никол нямаше никаква представа какво я очаква и се учуди, че не усеща страх, когато се приближи и погледна в отвора насред площада. Изпитваше предимно любопитство и я тревожеше единствено вероятността, когато спасителната група пристигне, тя още да се намира под „земята“. Успокои се обаче с мисълта, че по-късно те ще се върнат отново.

Правоъгълният метален капак беше доста голям — дълъг около десет и широк шест метра. Когато се увери, че Никол най-после се бе приближила, кадифената птица влетя през отвора и кацна върху третата от тесните площадки покрай стените отвътре. Французойката приклекна до ръба и надникна в подземието. Забеляза наблизо някакви светлини, а след малко успя да различи и още блещукания в далечината много по-надолу. Не можа да прецени точно докъде се спуска тунелът, но очевидно дълбочината бе повече от трийсет метра.

Слизането се оказа доста трудно за същество, което не умее да лети. Отвесният тунел представляваше всъщност една огромна дупка, от чиито стени се издаваха множество абсолютно еднакви тераси, дълги пет и широки един метър. Разстоянието между тях бе два метра и Никол си даде сметка, че трябва да бъде изключително внимателна.

Във вертикалното подземие бе доста тъмно — единствената светлина в него идваше през отвора отгоре, както и от някакви фенери, закачени на стената при всяка четвърта площадка. Те бяха обвити в някаква крехка и подобна на хартия, прозрачна материя. Във фенерите светеше ярък пламък, заобиколен от някаква течност, която Никол реши, че е вид гориво.

Докато тя бавно се спускаше надолу в тунела, нейната кадифена приятелка търпеливо я изчакваше, като заставаше винаги три тераси по-надолу. На французойката й се струваше, че ако се подхлъзне, птицата е готова да я улови веднага, но Никол нямаше намерение да проверява предположението си. Мисълта й течеше бързо. Вече бе решила, че странните хвъркати създания определено не бяха биоти. Следователно тя си имаше работа с някакъв вид извънземни същества. „Но не е възможно да са рамиани — мина й през ума. — Тяхното ниво на технологическо развитие е напълно несъвместимо със съвършенството на този кораб.“

Никол си спомни от уроците си по история за бедния и изостанал народ на маите, открити в Мексико от испанските конквистадори. Завоевателите бяха решили, че е напълно невероятно внушителните ритуални храмове да са били построени някога от предците на тези невежи и нецивилизовани хора.

„Възможно ли е и тук нещата да са се развили по този начин? — запита се тя. — Дали тези чудати птицеподобни не са всъщност далечни потомци на високоразвитата раса, построила този невероятен космически кораб?“

Внезапно някъде под себе си Никол дочу шум като от течаща вода. Звуците се усилиха, когато тя се спусна на една площадка, зад която започваше някакъв хоризонтален тунел. На отсрещната стена на отвесното подземие, точно симетрично на първия, изследователката видя началото на още един тунел.

Както обикновено птицата-водач беше кацнала три тераси по-надолу. Никол посочи към хоризонталния коридор зад себе си. Придружителката й полетя нагоре към нея и равномерно закръжи ту над едната, ту над другата от двете срещуположни площадки точно под французойката. Бе ясно, че искаше Никол да продължи слизането.

Гостенката обаче нямаше намерение да се откаже толкова лесно. Извади празния си термос за вода и направи движение, сякаш отпива от него. После отново посочи тъмния тунел зад себе си. Птицата запърха наоколо, очевидно обмисляйки какво решение да вземе, и накрая, прелитайки над главата на Никол, влезе в непрогледния мрак. Само четиридесет секунди по-късно Дьо Жарден видя някаква светлина навътре в тунела, която бързо се приближаваше. След малко птицата се появи отново, стиснала в ноктите си голяма факла.

Следвайки своята водачка, Никол извървя около петнайсет метра през тунела, когато внезапно стигнаха до една просторна ниша вляво. В нея имаше голям резервоар, пълен с вода, която се изливаше от една тръба, вградена в стената. Французойката извади спектрометъра си и взе проба от течността. Без никакво съмнение това си беше чиста вода, нямаше други химични съставки, които да се съдържаха в повече от една милионна от процента. Никол се постара да покаже добри обноски, докато пиеше с пълни шепи от животворната течност. Усещането бе неописуемо сладостно.

След като се насити, тя продължи да върви през тунела в същата посока. Придружителката й изпадна в паника и се защура като луда напред-назад, надавайки пронизителни крясъци. Престана, едва когато гостенката й се обърна и тръгна обратно към началото на тунела. Никол отново се заспуска надолу, но скоро забеляза, че светлината в отвесното подземие беше намаляла значително. Вдигна поглед. Металният капак бе закрил изхода към Ню Йорк. „Надявам се само това да не означава, че ще остана тук завинаги“ — помисли си тя.

Двайсет метра по-надолу започваха още два перпендикулярни на отвесното подземие тунела, разположени симетрично един срещу друг. Този път, стиснала факлата с нокти, кадифената птица сама поведе Никол напред. Извървяха около двеста метра по единия от хоризонталните тунели и стигнаха до друго голямо и кръгло помещение с много висок таван. По стените имаше окачени фенери, които птицата запали с факлата, а после изчезна нанякъде. Нямаше я повече от час. През това време французойката търпеливо седя и чака своята водачка, като първо разгледа мрачното черно пространство, което й напомняше на пещера или подземно скривалище, а после започна да обмисля как ще съобщи на своите домакини, когато реши да си тръгне. Най-накрая кадифената й приятелка се върна, придружена от други четири птици. Никол чу плясъка на крилете им, още докато се приближаваха по тунела, и острите крясъци, които си разменяха. Първи влетяха крилатото създание с прилична на линолеум обвивка на тялото, вече познато на Никол (очевидно партньор на нейната водачка) и други две, подобни на него създания. Те кацнаха на пода, след което доста тромаво пристъпиха към Дьо Жарден и спряха съвсем близо до нея, за да я разгледат по-добре. После се отдалечиха и седнаха в другия край на помещението. Тогава влетя още една птица, този път кадифена и с кафяво, а не черно тяло, която стискаше в ноктите си малък пъпеш-манна. Постави го пред Никол и седна наблизо. Всички я наблюдаваха с търпеливо очакване. Французойката изящно и сръчно отряза една осма от пъпеша с помощта на електрическия скалпел и пийна малко от зеленикавата течност в сърцевината му, след което го подаде на своите домакини. Те нададоха одобрителни крясъци, изразявайки възхищението си от съвършения разрез, който Никол бе направила с инструмента си.

Младата жена наблюдаваше с интерес как птицеподобните светкавично разделиха пъпеша на равни части помежду си и започнаха да ядат. Двете кадифени същества бяха забележително ловки, като елегантно си помагаха с ноктите, без да правят почти никакъв боклук. Изядоха всичко до последната частица. По-едрите им другари бяха доста по-непохватни; начинът, по който се хранеха, напомняше на Никол маниерите на някои земни животни. Подобно на нея, никоя от тях не изяде коравата външна обвивка на пъпеша.

Докато ядяха, птицеподобните не пророниха нито звук помежду си, но когато приключиха с обяда, те се скупчиха в единия ъгъл на помещението и оживено обсъждаха нещо в продължение на няколко секунди. След това кръгът се разпадна и кафявото кадифено създание издаде поредица от звуци, които очевидно бяха някаква песен. После, един по един, всеки от нейните домакини се приближи до Никол, пърхайки с криле, за да я огледа за последен път и накрая всички излетяха от пещерата.

Космонавт Дьо Жарден продължи да седи неподвижно, питайки се какво ли щеше да последва. Птиците не бяха загасили фенерите в помещението, което очевидно бе нещо като трапезария или банкетна зала, но в тунела, водещ към шахтата, бе тъмно като в рог. Очевидно искаха тя да остане тук, поне за известно време. Никол не бе спала добре от няколко дни и сега, приятно заситена от обилния обяд, усети, че се унася. „Е, какво пък — каза си, свивайки се на кравай върху пода след кратко колебание, — може би една кратка дрямка ще ми подейства ободрително.“

В съня й се стори, че някой вика името й, но от много, много далече. Трябваше да се напрегне, за да успее да долови гласа. Сепна се и се събуди, без да може да си спомни къде се намира. Ослуша се внимателно, но повече не чу нищо. След това погледна часовника си и разбра, че бе спала цели четири часа. По-добре да се измъквам оттук, каза си Никол. Скоро отново ще настъпи нощ, а никак не ми се иска да пропусна шанса си за спасение.

Тя излезе от пещерата и като запали собственото си фенерче, тръгна надолу по тъмния коридор. Стигна до отвесното подземие след по-малко от минута и незабавно започна да се изкачва нагоре. Внезапно чу странен шум някъде над нея. Той идваше откъм терасата, където при слизането си надолу Никол се бе спряла, за да пие вода. Престана да се катери и си пое дъх. Предпазливо се примъкна до самия ръб на площадката, върху която се намираше, и насочи лъча на фенерчето си нагоре. Успя да различи нещо голямо, движещо се напред-назад пред отвора на първия хоризонтален тунел. Младата жена се заизкачва безшумно и се спря точно под терасата, над която се намираше загадъчното същество. Каквото и да бе, то изминаваше разстоянието между двата края на площадката за по-малко от три секунди, очевидно пазейки входа към страничния коридор. Никол разбра, че нямаше никакъв начин да успее да се промъкне покрай него и да се изкачи на следващата тераса за толкова кратко време.

Застана близо до отвесната дупка и се ослуша. Когато странното нещо се обърна и тръгна в обратната посока, французойката се хвана за ръба на горната площадка и предпазливо се издърпа нагоре, подавайки глава над нея. Видя чудновата машина, подобна отзад на малък брониран танк, която се движеше бързо с помощта на гъсенични вериги. Никол успя да го зърне само за миг, защото предната му част светкавично се обърна и танкът се приготви да обходи отново територията си.

„Едно поне е ясно — каза си тя, — това чудо е нещо като пазач или часови тук“. Питаше се само дали танкът притежава някакви сензорни устройства, тъй като с нищо не показа, че я е чул. Реши обаче да не рискува, проверявайки това. „Що за пазач би била тази машина, ако дори не може да забележи някой неканен посетител?“

Никол внимателно се спусна до терасата, от която започваше хоризонталният коридор към помещението трапезария. Беше страшно ядосана и недоволна от себе си, задето въобще бе дошла тук, в убежището на птицеподобните. Все още не можеше да приеме като вероятна мисълта, че тези хвъркати създания я държат при себе си като пленник. В края на краищата, бе слязла в дупката като гостенка на кадифената птица, която я покани от благодарност, че спаси живота й.

Друго, което озадачаваше французойката, бе танкът-пазач. Неговото присъствие беше съвсем необяснимо и ни най-малко не съответстваше на ниската степен на технологическо развитие на всички останали неща в това подземие. Какво бе всъщност неговото предназначение? Откъде се беше появил? „Става все по-любопитно и по-любопитно“ — помисли си Никол.

Когато слезе до второто ниво с хоризонтални тунели, тя се опита да открие някакъв друг начин, за да се измъкне от птичото владение. На отсрещната стена на шахтата имаше подобен ред тераси, спускащи се надолу. Може би, ако успееше да прескочи…

Преди да се заеме сериозно с обмислянето на подобен план, Никол трябваше да установи дали пред по-горния хоризонтален тунел на срещуположната страна няма друг танк-пазач. Не можеше да определи това от терасата, върху която се намираше в момента, затова, упреквайки се за проявената преди малко несъобразителност, повторно се изкачи до първото ниво от симетрични коридори. За неин късмет, пред входа на отсрещния тунел нямаше никой.

Върна се долу, чувствайки се ужасно уморена от цялото това катерене и слизане. Погледна към терасата от другата страна на отвесната дупка, а после в бездната под себе си. Нямаше никакво съмнение, че ако падне, я чака мигновена смърт. Никол умееше добре да измерва разстояния на око, затова не й беше особено трудно да прецени, че между нейната тераса и отсрещната има не по-малко от четири метра. „Следователно — каза си тя, — ще ми трябва скок от поне пет метра, за да мога успешно да премина отсреща. Освен това съм в летателния костюм и с раница на гърба.“

Внезапно см спомни един неделен следобед в Бовоа преди четири години, когато Женевиев бе на десет и двете гледаха заедно по телевизията състезанията от Олимпиадата през 2196 година.

— Можеш ли още да скачаш на големи разстояния, мамо? — попита я дъщеря й, на която й беше трудно да си представи майка си като олимпийска шампионка.

Тогава Пиер я убеди да заведе Женевиев на стадиона, намиращ се близо до гимназията в Люин. При първия си опит на троен скок не успя да синхронизира добре движенията си, но след като загря и потренира, постигна резултат от шест и половина метра. Това обаче не впечатли особено Женевиев. Докато се прибираха на велосипедите си през зелените ливади на път към дома, тя заяви:

— Мамо, знаеш ли, че по-голямата сестра на Даниел може да скача почти толкова далеч като теб, а е само студентка?

Мисълта за Женевиев развълнува и дълбоко натъжи Никол. Копнееше да чуе гласа на дъщеря си, да й помогне да среши косите си. Мечтаеше да могат пак да се разхождат с лодка в езерцето край Бресме. „Никога не ценим достатъчно времето, което прекарваме заедно с някого — помисли си Никол, — и едва когато този човек вече не е с нас, осъзнаваме колко ни липсват тези преживявания.“

Тя се обърна и тръгна през тъмния тунел към „трапезарията“, където бе обядвала с птиците. Прекалено опасно бе да се опитва да прескочи от другата страна на дупката. Ако случайно се подхлъзне…

— Никол дьо Жарден, къде си, по дяволите? — чу неочаквано тя и застина на място. Думите бяха едва доловими и идваха нейде от много далеч. Дали не бяха просто плод на въображението й?

— Никол!

Сега вече нямаше съмнение — това бе гласът на Ричард Уейкфилд. Французойката се втурна мигновено обратно към отвесното подземие и понечи да извика. „Не! — мина й през ума. — Не бива да крещя. Това ще разбуди птиците. Нужни са ми само пет минути. Мога да прескоча от другата страна и да…“

Сърцето й биеше бясно. Тя се засили, правейки големи крачки и прелетя над бездната, „приземявайки“ се благополучно върху отсрещната площадка доста навътре от ръба й. Започна светкавично да се изкачва нагоре. Почти се беше доближила до изхода на подземието, когато отново чу гласа на Уейкфилд, който я викаше.

— Тук съм, Ричард! Отдолу. Точно под теб! — извика Никол. След миг изкачи и последната площадка. Започна да бута нагоре металния капак с всички сили, но той дори не се огъна.

— Дяволите да го вземат! — възкликна тя ядосано. Чуваше как приятелят й крачи объркано напред-назад точно над главата й. — Ричард, ела насам. Застани там, където чуваш гласа ми. Удари по металния капак.

Той я чу и затропа по капака, при което двамата продължаваха да си подвикват. Шумът бе оглушителен. Внезапно някъде далеч долу Никол дочу плясък на криле. Приближавайки се, птиците започнаха да надават силни крясъци и тревожни пискливи звуци.

— Помогнете ми! — извика им Дьо Жарден, когато те закръжиха наблизо. След това посочи нагоре към капака. — Там е приятелят ми.

Ричард продължаваше да удря по металната повърхност. Само двете хвъркати създания, които първи се бяха запознали с Никол, се отзоваха на вика й и се приближиха към нея. Те кръжаха наоколо и от време на време изкряскваха нещо на останалите птицеподобни, които бяха накацали по долните тераси. Очевидно се водеше някакъв спор, защото нейната черна кадифена приятелка на два пъти се обръща към другите птицеподобни, надавайки страховити писъци.

Неочаквано металният капак започна да се плъзга настрани. Ричард бе принуден да клекне и бързо да изпълзи на безопасно място, за да не падне в бездната под него. Когато надникна в дупката, той видя Никол и две огромни, подобни на птеродактили същества. Докато французойката се измъкваше навън, едната от птиците прелетя толкова близо покрай него, че за малко не го блъсна с крилото си.

— Дяволите да те вземат! — възкликна стреснат Ричард и проследи с поглед гигантското създание.

Никол беше извън себе си от радост. Хвърли се в прегръдките на Уейкфилд и извика:

— О, Ричард, Ричард, не можеш да си представиш колко съм щастлива, че те виждам отново!

Той се усмихна и силно я притисна до гърдите си:

— Ако знаех, че ще ме посрещнеш така, щях да дойда много по-рано.