Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (5)

4.
Домът на скуайър^[1] Дейтън

 

Когато се раздели с ханджията Джонатан Смарт, скуайър Дейтън тръгна по един път, който водеше към покрайнините на градчето. Скоро достигна красива къща в западния край на Хелена, около която огромните дървета на вековната гора бяха изсечени дотам, че клоните им да не се надвесват над покрива й. Светлозелените жалузи се открояваха толкова по-приятно на фона на боядисаната в бяло къща, а изгряващият в този момент месец заблестя силно в, лъскавите стъкла на прозорците на първия етаж, които бяха лукс, срещан твърде рядко в обикновения Запад.

Но и вътрешността на малкото жилище отговаряше напълно на солидния му и приятен вид. Наистина то не тънеше във великолепие и разкош, но масивните мебели от махагон, снежнобелите завеси, креслата и столовете, тапицирани с тъмна дамаска, показваха достатъчно ясно, че тук живеят ако не богати, то поне заможни хора. Много други дребни неща като например изящните порцеланови фигурки и вазички, масичката с прибори за шев в левия ъгъл до прозореца с малки кошнички за плетиво отстрани, придаваха на стаята онова очарование, което може да внесе само присъствието на жени.

Малка весела компания се бе събрала около кръгла маса, придърпана в близост до канапето. На масата съскаше тумбест самовар и съдията, който почука сега на входната врата, хвърляйки към силно осветените прозорци на първия етаж, кой знае защо, сериозен почти тъжен поглед, дочу силен радостен смях.

Ето че смехът внезапно замря или поне бе заглушен от опияняващите звуци на немски валс, изтръгнати от нечии сръчни пръсти от роял със силен и благозвучен тон. Мистър Дейтън бе принуден да прибегне до звънеца, за да извести присъствието си на прислугата, която бе застанала горе на стълбите и слушаше с увлечение хубавите мелодии.

Но след като влезе вече в къщата, изглежда, че предишната му веселост се възвърна, поне погледът му стана по-открит и радостен.

Той изкачи стъпалата с бързи крачки и в следващия миг се озова в стаята, заобиколен от веселата глъчка.

— Най-сетне, най-сетне! — извика жената, която бе свирила на рояла, и щом мистър Дейтън се появи на вратата, скочи на крака и се завтече към него. — Милостивият господар ни накара днес непростимо дълго да го чакаме.

— Така ли? — попита съдията усмихнато, поздрави приятелски намиращите се в стаята, хора и после целуна леко по челото жена си, приближила се да го посрещне. — Нима днес, макар и за миг, съм липсвал на моята малка палава балдъза?

— Да, липсва ми — извика веселото момиче и с рязко тръсване на главата отхвърли дългите тъмни къдрици по челото си, — и само за миг ли? Ех, изглежда, моят мил и строг съдия си мисли, че неговата балдъза може да се чувства добре и да бъде щастлива, макар и за миг, без него. Но днес случаят е и малко по-особен. Мистър Лайвли ви чака тук вече от цял час и на сърцето му сигурно тежи някаква угнетяваща ужасна тайна, защото през този час от устните му не се е отронила и една дума, а и мисис Брийдълфорд…

— Моля за извинение, госпожице — прекъсна я мисис Брийдълфорд, която едва можа да изчака да вземе думата, — в никой случай не е така, защото наистина не мисля, че можете да се оплачете от ленивостта на моя език. Познавам своята слабост, госпожице, и както тъй добре се изразява достопочтеният мистър Соуторп, това е вече крачка към поправянето, щом някой наистина познава собствените си слабости. Вярно, че моят покоен съпруг — търпелив и нежен ангел — твърдеше винаги точно обратното. Вярвате ли, скуайър Дейтън, тази добра душа искаше да ме убеди, че действително не съм говорела много! „Брийдълфорд — му казах обаче, аз. — Брийдълфорд, не върши грях, знам каква съм, да, Брийдълфорд, познавам своите слабости и дори според теб да не говоря твърде много, самата аз чувствувам съвсем добре, че говоренето е мой недостатък, но тъй като ми е познат, ще положа всички усилия да отвикна от него.“

— Чашка чай, добра ми мисис Брийдълфорд — прекъсна мисис Дейтън пороя от думи, — моля, заповядайте. — Използвайки краткото прекъсване, Адел седна отново на ролята и из стаята проехтя такъв вихрен танц, че всяко продължение на започнатата автобиография на мисис Брийдълфорд бе задушено още в зародиш.

— Не е ли минавал още пощенският куриер? — попита мистър Дейтън, когато най-сетне редът и спокойствието бяха възстановени.

— Куриерът ли? Не, но, изглежда, че мистър Лайвли има желание да ни предаде своето поръчение — отвърна Адел и намигна дяволито към младия човек, който очевидно се чувстваше извънредно неудобно.

Джеймс Лайвли наистина седеше на мястото си, сякаш не знаеше къде да се дене. Изглежда, ръцете и краката му пречеха. Ту изпъваше далеч напред краката си, ту ги прибираше под стола, скръстваше ръце и въртеше палци с голяма бързина. После пък отпускаше дясната си ръка към десния заден крак на стола и с възможно най-голямо усърдие се опитваше да смъкне с ноктите си политурата му, след което вадеше с лявата си ръка огромната копринена кърпа от джоба си, за да я натика веднага обратно на мястото й. Накратко, Джеймс се чувстваше като риба на сухо или като заек върху лед и ако понякога отправяше плахо поглед към хубавото жизнерадостно момиче, достатъчно бе само да срещне дяволитите й очи, за да наведе пак глава, а лицето му да придобие веднага великолепния цвят на варен рак. После, сякаш в опит за паническо бягство, той посегна дълбоко под стола си, където преди това бе оставил филцовата си шапка. Но междувременно по знак на мисис Дейтън младата мулатка я беше взела и я бе сложила отзад на рояла. Сега той седеше на тапицирания в бяло стол като върху живи въглени.

Впрочем Джеймс Лайвли иначе съвсем не беше толкова свенлив и недодялан. Израснал в гората, от него нямаше по-добър ловец и фермер в цялата област. При това храбър до безумие, неотдавна се бе осмелил сам да се счепка с един ягуар и го бе убил, а в юмручен бой побеждаваше и най-добрите. Но за да покаже всички тези качества, бе необходимо да се намира в гората, а в обществото на дами не смееше да си отвори устата и макар че познаваше своя недостатък, също както и мисис Брийдълфорд познаваше своя, не му беше възможно да преодолее тази боязън, която сковаваше езика и движенията му. Но смущението не се беше проявявало никога така очебийно както днес. То, изглежда, дори бе достигнало своята връхна точка при направените от Адел леки намеци, когато скуайър Дейтън се намеси, приближи се до младия човек и изведнъж му възвърна куража с едно приятелско „Помози бог, мистър Лайвли, какво прави баща ви и как е фермата?“.

Самият факт, че съдията го заговори, думите, засягащи неговата позната, родна среда въздействаха на този горянин като благотворна магия. Той скочи на крака, пое дълбоко дъх, хвана бързо протегнатата му десница и отговори, сякаш от плещите му се беше смъкнал огромен товар:

— Благодаря, скуайър, всички са добре… поне горе-долу… кафявата крава се разболя вчера, всъщност заради нея дойдох и в града… но… имах и нещо друго специално — и той хвърли скришом плах поглед към жените, а лицето му се покри отново със силна руменина. — Аз… само че не знам…

— Да не е нещо, което засяга само мен? — попита съдията.

— Моля, млади господине, не се стеснявайте — намеси се пак Мисис Брийдълфорд съвсем ненадейно, — не мислете, че като сме жени, не бихме съумели да пазим тайна така добре, както и мъжете.

Напротив, мистър Лайвли, напротив, аз например знам, че говоря малко повечко, това си е просто моя слабост, ами за какво собствено ни е дал господ уста и език? Но що се отнася до тайни, още моят мил покоен Брийдълфорд казваше винаги, макар че всъщност не е хубаво човек сам да се хвали, но нали тази мила душа лежи сега студена и вкочанена в гроба. „Луиз — казваше винаги той. — Луиз, ти наистина си много дискретна. И десет инквизитори не биха изтръгнали от устата ти онова, което не би искала да кажеш, мисля, че по-скоро би си отхапала езика“, казваше мистър Брийдълфорд, но…

Едно бурно алегро изпод бързите пръсти на Адел отново прекъсна думите на мисис Брийдълфорд и Лайвли, който досега напразно се бе опитвал да отговори на въпроса на съдията Дейтън, спечели поне време да си поеме дъх.

— Не, скуайър — каза той и тъй като в този миг не знаеше какво да прави с ръцете си, в обзелото го отчаяние той ги пъхна в джобовете си, но вероятно осъзнавайки непристойността на подобно поведение, веднага рязко ги извади с такава бързина, сякаш бе докоснал вътре живи въглени. — Не, скуайър, майка ми само мислеше… баща ми каза… дали вие и… дамите не бихте имали желание или… ще сте така добри утре да се поразходите за малко до нас и… докато желаете и докато ви харесва при нас, да останете на чист въздух. Майка каза…

Адел наостри уши. Но мисис Брийдълфорд веднага се зае да отговори, въпреки че поканата съвсем не бе отправена към нея. Без да оставя на другите присъстващи ни най-малкото време, тя се понадигна от мястото си и поглеждайки младия мъж над очилата си, с леко приведена глава каза:

— О, мисис Лайвли е много мила, сър, много мила и макар че сега реката отново започва да се покачва и надолу по течението идват стоки в изобилие, а задълженията се множат, човек все трябва да намери веднъж седмица или две, за да посети съседите си и да поддържа с тях доброто старо разбирателство. Мистър Брийдълфорд бе съвършено прав, като казваше: „Луиз, ти нямаш представа, колко е хубаво да живееш със съседите си в мир и дружба — сговорчивостта представлява половината живот.“ Следващата седмица, най-късно в понеделник, мисля, че ще мога да си доставя това удоволствие. Моля ви, мистър Лайвли, да поздравите вашата майка най-сърдечно от мен. — И тя седна и изпи чашата с чая, сякаш имаше нужда от отдих и подкрепа след току-що преживяното напрежение.

Смаяна от тази готовност на мисис Брийдълфорд, този път Адел, изглежда, съвсем забрави своята музикална помощ, та дори и Джеймс, макар да знаеше на каква репутация се радва мисис Брийдълфорд в Хелена, седеше на мястото си занемял и едва ли бе наясно дали действително я беше поканил по погрешка заедно с другите, или не. Ако това наистина бе станало, не му оставаше нищо друго, освен да преглътне горчивия хап. Но за негов ужас тъкмо сега се сети какво мнение имаше майка му за мисис Брийдълфорд — беше го чул едва тази сутрин. Можеше да си представи горе-долу колко щяха да се зарадват у дома на забърканата от него каша.

Изпълненият му със страх поглед се прикова сега в излъчващото нежност лице на мисис Дейтън, защото той не се осмеляваше да погледне другото дяволито и вечно засмяно същество. Мисис Дейтън каза приятелски:

— Моите сърдечни поздрави за вашата мила майка, сър, а ние ще гледаме да направим нашето идване възможно. Нека и тя да идва по-честичко в Хелена и да се отбие някой път у нас, когато пътят й води насам. Но елате, приближете стола си към масата, хапнете си, не се стеснявайте! Ще пиете ли с нас мляко? Ето тук има всичко, заповядайте! Как е всъщност баща ви?

— Благодаря, госпожо, благодаря — каза Джеймс, който сега започна да диша по-свободно, тъй като имаше възможност да обърне гръб на Адел, — старият върви към подобрение. Пак бяхме заедно на лов за мечки и можете да си представите, че вече не лежи смъртно болен. От такава слаба треска бързо ще се оправи.

— Ами все още ли ходи бос из гората? — попита Адел и седна безшумно на стола, поставен близо до канапето, така че сега се намери точно срещу младия ловец.

Джеймс отново започна да шава неспокойно на мястото си, видя се принуден да разкопчае дрехата си, защото му стана непоносимо горещо. Изглежда, мисис Брийдълфорд искаше да се заеме и с този отговор, понеже се обърна към младото момиче с едно: „Да, да, мис Адел, що се отнася до ходенето бос…“ Обаче в изблик на похвално състрадание Дейтън парира опита й, като сам заговори мисис Брийдълфорд. По този начин Джеймс спечели време да се съвземе и тъй като освен това разговорът се насочи към близки за него неща, той започна да става все по-уверен и по-непринуден.

— Настинката на стария човек сигурно се дължи на лошия му навик да не носи нито обувки, нито чорапи — каза мисис Дейтън. — Мисис Лайвли не би трябвало да търпи подобно нещо.

— Ах, нищо не помага — обади се Джеймс. — Татко е много своенравен в това отношение. Каквото веднъж си науми, никой не може да му го избие от главата.

— Също като моя покоен съпруг, мистър Лайвли — намеси се сега мисис Брийдълфорд в разговора въпреки всички опити да бъде отвлечено вниманието й. — Също като моя покоен съпруг. „Брийдълфорд — казвах често аз, — ти ще се погубиш, студеното и влажно време е смърт за теб. Съветвам те да обуваш вълнени чорапи.“ Мислите, че ме е послушал? За нищо на света. „Луиз — казваше той, — нищо не разбираш, човешкият организъм е устроен така…“

За съжаление семейство Дейтън не научи през тази вечер как всъщност е устроен човешкият организъм, защото тъкмо в този миг, когато Адел се канеше вече отново да заеме току-що изоставеното си място пред рояла, някой задърпа толкова силно звънеца, че мисис Брийдълфорд подскочи изплашено с думите „Исусе, боже мой“, а мисис Дейтън и Адел погледнаха изненадани към вратата. Само съдията Дейтън остана спокоен на мястото си и каза, усмихвайки се:

— Сигурно е мистър Смарт. Помолих го тази вечер да намине за малко при нас. Да, това са неговите стъпки.

— Мистър Смарт, притежателят на хотел „Юниън“ ли? — попита Адел и се завтече към остъкления шкаф, за да донесе още една чашка за новия гост.

— Същият — каза съдията, — но ето го и него самия.

В стаята влезе Джонатан Смарт, сваляйки с бързо движение забравената от него в замислеността му шапка. Подаде на всички наоколо ръка за поздрав, с изключение на мисис Брийдълфорд, на която се поклони мълчаливо, после седна на подадения му набързо от мулатката Нанси стол с извънредно самодоволна и благоразположена усмивка.

— Well^[2], лейди и джентълмени, страшно се радвам да ви видя в добро здраве — каза той, — благодаря, мис, благодаря, не пия мляко, по-добре малко ром в чая.

Мис Адел му беше подала чашката и тъй като последните думи от разговора се бяха отнасяли тъкмо до влезлия човек, сега се възцари кратко мълчание. Смарт забеляза това и се обърна към мисис Дейтън:

— Моля, мадам, бих съжалявал много, ако съм прекъснал или смутил разговора ви. Наистина идвам малко късно, но скуайър Дейтън…

— Съвсем не, мистър Смарт, съвсем не — прекъсна го бързо мисис Брийдълфорд, — тъкмо говорех за… ах, боже мой, ами за какво говорех… да, моята нещастна памет, мистър Смарт, моята нещастна памет. Още моят скъп покоен съпруг казваше винаги: „Луиз — казваше той, — твърде много си напрягала мозъка си в младостта, много си пресмятала и мислила — въжето се къса, когато се опъне твърде много.“ Това са собствените му думи, мистър Смарт. „Ах, Брийдълфорд — казвах му аз тогава, — имаш право, знам, известни ми са моите слабости, но паметта е божи дар и комуто бог я отнеме, не бива да се оплаква. Би било лошо, Брийдълфорд“, казвах аз…

— … ме покани така любезно, че особено след случилото се днес ми беше невъзможно да кажа не — продължи мистър Смарт вече започнатото изречение, обърнат към мисис Дейтън, без ни най-малко да се смути.

— Какво е станало днес? — попита Адел бързо. — Пак ли имаше сбиване в градчето? Чухме шума и крясъците, но все още не сме научили нищо.

Мисис Брийдълфорд остави обратно вдигнатата вече чаша и наостри внимателно уши в очакване на новината.

— Нима скуайър Дейтън хич нищо не ви е разказал? — попита ханджията.

— Абсолютно нищичко — извикаха трите жени в един глас.

— Ами той ми направи една услуга — каза Джонатан Смарт, — както обикновено става…

— Но, драги Смарт — прекъсна го съдията, усмихвайки се, — направих само онова, което ми повелява дългът като мирови съдия на това селище.

— … между съседи — продължи Джонатан невъзмутимо. — Спаси ми живота, без да обръща ни най-малко внимание на опасността за самия себе си…

— Тези нехранимайковци никога нямаше да стигнат до крайност. Наистина ми преписваш твърде големи заслуги.

— … като се изправи решително срещу цяла банда лодкари, способни на всичко, и им попречи да ме убият и да подпалят къщата ми. Това е с няколко думи цялата история.

Съдията, изглежда, разбра, че първо ще трябва да остави ханджията да се доизкаже, и усмихвайки се, се примири с това. Едва когато Смарт замълча, той отвърна:

— Обаче не споменаваш, че преди това ти спаси живота на нещастния ирландец, излагайки на опасност своя собствен живот, тъй като един от негодниците се опита да стреля срещу теб.

— Но наистина днес в Хелена са ставали страшни работи — извика мисис Дейтън ужасена.

— Не беше по-лошо, отколкото през много други дни — каза ханджията, повдигайки рамене, — просто Хелена се е прочула в това отношение, по-точно казано, прочула се е с лошата си слава.

— Точно каквото казваше винаги моят мил покоен съпруг, мистър Смарт, съвсем същото: „Луиз — казваше той, — когато умра, не оставай да живееш в Хелена, махни се оттук. Твърде си нежна, твърде си слаба за този див и неуреден живот — ти не подхождаш на тази сурова среда“ — милият човечец. И наистина, още на смъртния му одър обещах, че ще се махна. „Брийдълфорд — казах му аз, — умри си спокойно, когато вече не си при мен, ще отида на север.“ Но, боже мой, една бедна самотна жена не може да прави онова, което й се прище. Ами нали от нещо трябва да се живее, сигурно ще ми се наложи да остана тук, където изкарвам вече оскъдната си прехрана, защото не виждам с какво и как бих могла да започна всичко отначало в някой друг град. Трудолюбива съм, поне това трябва да ми признаят завистниците. Моят скъп покоен съпруг казваше винаги: „Луиз — казваше той, — ти ще отидеш в гроба от работа, хич и не помисляш, че принадлежиш към нежния пол. Но след време все някога ще го проумееш — казваше той, — когато съсипеш здравето си и когато няма да съм жив.“ Нямате представа, мисис Дейтън, как този човек предвиждаше всичко — беше цял пророк, сега могат да ви побият тръпки, като си помислите, че е възможно подобно нещо. А също и що се отнася до моята самота, помислете си само, мисис Дейтън, и за нея ми каза много неща и ме предупреждаваше само час преди смъртта си, още я виждам милата душа да лежи пред мен с бледото си хлътнало лице. Та той ми каза: „Луиз…“

— Но, струва ми се, че сега има някой у вас — прекъсна я на това място мистър Смарт, и то както изглеждаше, с някакво особено съчувствие.

— У дома? — извика мисис Брийдълфорд, скачайки от мястото си, изплашена от неговия тон и въпрос. — У дома ли, мистър Смарт? У нас няма жива душа, днес се видях принудена да изгоня германеца, когото държах досега, за да върши грубата работа, защото си позволи такъв тон… Но, за бога, сър, правите такава угрижена физиономия. Да не би у нас да се е слу… Мистър Смарт, заклевам ви във вашата мъжка чест…

Джеймс Лайвли и съдията Дейтън бяха принудени да отдръпнат бързо столовете си назад, понеже мисис Брийдълфорд изхвръкна иззад масата за чай така неудържимо, че те едва успяха да се махнат от пътя й. Но мистър Смарт остана съвсем спокоен и каза:

— Не се плашете напразно, мадам, онова, което съм видял, може би съвсем няма…

— Но какво сте видели, в името на всички светии? — извика мисис Брийдълфорд в смъртна уплаха, без да обръща каквото и да било внимание на останалите.

— … това значение, което вие, изглежда, му отдавате сега — продължи Смарт изречението си.

— Господине, човече… ще ме накарате да изпадна в отчаяние! — изкрещя мисис Брийдълфорд, грабна с лявата ръка своето боне и пренебрегвайки всякакъв фасон и мода, го нахлупи на главата си, докато с десницата си се опитваше да докопа някое от копчетата на синия фрак на мистър Смарт. Обаче ханджията посрещна тази атака, като улови протегнатата към него ръка и сърдечно я разтърси.

— Какво видяхте? Но говорете де, по дя… в името на всемогъщия бог!

— Всъщност нищо особено — отвърна Смарт, без да пуска все още десницата на разпалилата се жена. — Когато минавах покрай вашата къща преди около четвърт час, някой стоеше пред задния прозорец и чукаше на капаците. Тъй както някой път, когато си нямаме друга работа…

— И какво направи този мъж после? — попита мисис Брийдълфорд нетърпеливо.

— Не се интересуваме от неща, които иначе малко ни засягат, аз се спрях за миг да видя какво всъщност ще направи този някой, за когото впрочем съвсем не съм казвал, че е бил мъж, напротив — беше жена.

— Жена ли? — извика мисис Брийдълфорд учудено.

— Капаците на прозореца оставаха затворени — продължи да разказва ханджията — и тогава жената започна да обикаля къщата, при което си позволих волността да я последвам. Щом достигна вратата, тя почука няколко пъти и след това се опита да отвори с два различни ключа.

— Ай, мръсницата! — извика мисис Брийдълфорд възмутена до крайна степен. — И отключи ли?

— Наистина съжалявам, че не мога да ви отговоря точно, мадам. В този миг погледнах часовника си и разбрах, че съм закъснял вече с половин час за уговорената среща със съдията, и така изоставих жената в нейните усилия да отключи, които, искам да се надявам, са останали напразни.

— И вие не я заловихте и не я предадохте на съда? — извика мисис Брийдълфорд с неописуемо възмущение, наметна с трескава бързина палтото си, грабна голямата си чанта и затърси навсякъде из стаята още някакъв предмет. — Не извикахте помощ и не простряхте на земята тази крадла, която е искала насилствено да се вмъкне в тъмна доба в дома на мирни хора? Не сте…

— Но, любезна мисис Брийдълфорд — попита Адел загрижено, — какво търсите още, не мога ли да ви помогна?

— Не, моето боне, скъпа мис, моето боне — каза жената, докато погледът й кръстосваше стаята от единия край до другия.

— Но то е на главата ви, мадам — каза с любезен поклон ханджията.

— Лека нощ, мисис Дейтън, лека нощ, мистър Лайвли, ах! Скуайър, не бихте ли ми направили услугата да дойдете с мен — каза сега мисис Брийдълфорд, — нали сте тук мирови съдия и ако наистина крадци и убийци са…

Съдията направи движение, сякаш искаше да изпълни молбата й, но зад гърба на мисис Брийдълфорд Смарт заклати глава така настоятелно и с такава комична сериозност, че Дейтън, ако наистина имаше такова намерение, се отказа от него и само за да успокои жената, каза:

— Бих дошъл с вас с голямо удоволствие, мадам, но с мистър Лайвли имаме още една важна работа, която трябва да уредим веднага, не търпи отлагане. Обаче моят слуга ще ви придружи и ако се окаже необходимо, веднага помолете за помощ от мое име полицая и изпратете някой да ме повика. Тогава ще дойда при вас.

Мисис Брийдълфорд изобщо не чу последните думи. Тя сграбчи за китката стоящото долу край стълбата мулатче и задърпа със себе си към пътната врата изненаданото момче, което погледна страхливо назад към господаря си. Но мистър Дейтън му махна засмяно с ръка да я следва спокойно и веднага след това двамата изчезнаха през пътната врата, за да се притекат на помощ на изпадналото в беда жилище на една „бедна изоставена вдовица“.

— Но драги мистър Смарт — каза сега мисис Дейтън, като пристъпи към прозореца и се загледа загрижено подир жената, — поне да бяхте заговорили непознатата, която се е опитвала да отключи вратата на мисис Брийдълфорд.

— Това действително щеше да бъде много трудна работа — обади се Смарт усмихнато и потри доволно ръце. — Мисис Брийдълфорд отиде да гони Михаля. Искам да кажа, ще си даде изключително голям труд да търси някого, който не съществува.

— Не съществува ли? — извика Адел учудено, а Джеймс, който познаваше ханджията от по-рано, се разсмя силно. — Не съществува? Жената, която сте видели…

— Не съм виждал жив човек — отвърна Джонатан, като си седна на мястото и подаде толкова спокойно чашата си на мисис Дейтън да я допълни, сякаш не се беше случило абсолютно нищо необичайно.

— Ами жената с ключа? — попита усмихнато съдията Дейтън.

— Беше най-доброто хрумване, което съм имал някога — отбеляза ханджията с невъзмутима физиономия, — иначе мисис Брийдълфорд щеше през цялата вечер да ни занимава с автобиографични бележки и исторически очерци из живота на нейния „скъп съпруг“.

Ако нещастната потънала в пот мисис Луиз Брийдълфорд можеше да чуе гръмкия смях, който в този миг накара да потреперят прозорците на малката уютна стая, а освен това научеше и причината за него, положително гневът й нямаше да има граници. Но взела нещастното мулатче на буксир, тя се носеше неудържимо към жилището си, мислейки, че е застрашена от опасност. Думите, които мърмореше под носа си, бяха загадъчни и сърдити.

Малката компания, освободена сега от досадното присъствие на вдовицата, в най-добро настроение приближи столовете си още по-близо до масата и дори Джеймс изгуби голяма част от предишното си смущение. Всеобщата веселост го беше посближила с жените и най-чистосърдечно той си призна, че се бил изплашил до смърт, когато мисис Брийдълфорд без много церемонии счела, че поканата, отправена всъщност само до двете домакини, се отнася и до нея, и я приела.

— У дома — каза той — ще се облещят здравата, ако тя изпълни заканата си да дойде, защото за тази жена се разправят лоши истории.

— Един господ знае защо имахме честта да ни посети — обади се мисис Дейтън. — Вече три пъти идва у нас и остава до късно през нощта, без ние да сме пристъпили прага й или пък да сме я молили пак да ни посети. Но какво да правя? Тя просто идва, сяда и започва да ни измъчва с часове с нейните страхотни разкази. На тръгване обикновено взима на заем цял куп дреболии, като игли, коприна, парче платно или кухненски принадлежности и други предмети, които също така редовно забравя да ни върне.

— Мога да си призная — каза Смарт, — че бях изненадан да я заваря тук във вашата компания. Мисис Брийдълфорд не се радва вече дори на някаква съмнителна репутация в Хелена, а това означава много. Малкото останали тук наистина свестни хора, не само че са се отдръпнали от нея ами дори са й забранили да им прекрачва прага. А едно хубаво утро и мисис Смарт има много оживен разговор с тази жена, който никак не беше ласкав за мисис Брийдълфорд. Той се проведе от страна на моята жена от горната част на верандата, а от страна на онази лейди — от долната. Вярно, че в тази словесна битка победата бе извоювана от мисис Брийдълфорд, защото, поддържана от твърде голяма и доста одрипавяла част от младите хора на Хелена, тя остана още доволно дълго на заетото от нея място с ръце на кръста и зачервено лице, а в това време аз издърпах мисис Смарт обратно в къщи, наистина не без нейната значителна съпротива. Естествено оттогава мисис Брийдълфорд не биваше да пристъпва прага на жилището ни, но, изглежда, стаеният у нея гняв не се е разпрострял и върху мен, понеже тази вечер се държа с мен необичайно, почти очебийно любезно и дружелюбно.

— Мисля, че все пак се отнасят несправедливо към тази мисис Брийдълфорд, колкото и да не мога да я понасям и аз самият — взе сега думата съдията. — Запознат съм горе-долу с всички слухове, които се носят за нея, наблюдавал съм я внимателно и съм заповядвал да я наблюдават. И въпреки това единственото, в което я подозирам и което наистина би било противозаконно, е, че продава тайно уиски на негри. Ако това подозрение се окаже основателно, ще я накажа както ми повелява дългът на съдия, без да ми попречат нито дружелюбността й, нито омразата й. Впрочем и на мен би ми било по-приятно, ако ни освободеше от посещенията си, но нали знаете какво е положението в Арканзас. Ако човек направо забрани на хората подобно нещо, тогава в целия град ще се закрещи за гордост и високомерие. В такъв случай по-добре е да предпочетете по-малкото зло, за да се очакват и по-малко неприятности.

— Да, скуайър — каза Джеймс и пламна като божур, защото взе сега думата пред двете жени, — може и да сте прав. Но щом веднъж при нас из фермите се разбере, че някой човек е лош и хората престанат да се занимават с него, тогава никой никому не отправя вече упреци за това. Така мисля аз.

— Мистър Лайвли е съвсем прав, Дейтън — намеси се живо Адел, — с такава жена и аз не бих се церемонила дълго. Та какво ли би могла да ни стори, ако й забраним да ни стъпва в къщата? А така ще се отървем от едно мъчение, което понякога наистина е едва поносимо. Е, а мистър Лайвли ще се кае, че ни е поканил.

— Мис Адел — заекна Джеймс и улови с двете си ръце здраво и конвулсивно долната част на стола си, — майка ще… вие едва ли ще повярвате колко… исках да кажа… опитайте само, излезте само веднъж от града… и макар при нас да няма толкова красиви цветя като… — Той имаше страшно желание да каже „като вас“, но не можа… наистина не можа. Думите му се забиха в гърлото като харпуни и той не ги изрече.

— Като тук ли, мистър Лайвли? — подхвърли Адел през смях, която помисли, че „като“ се отнася до Хелена. — Като тук ли? Ах, боже мили, тук цветята представляват печална гледка, понеже гората е изпогазена в цялата околност, а, изглежда, че дори и дърветата не понасят добре вечния пушек и дим и дивото брутално бесуване на хората. Близо до града те изглеждат грозни и болни, докато по-надалеч имат сякаш много по-свежи, по-живи краски и много по-уханен аромат.

— Ах, мис, веднъж само да видите колко красиво, колко великолепно е при нас! — възкликна Джеймс, комуто мисълта за родната гора бе придала нова смелост, макар и да не намери куража да каже на младото момиче кого е имал предвид при споменаването на цветята. — Никъде по света не е тъй прекрасно, както сред девствената гора, а едно утро, един слънчев изгрев под свежите листа, покрити с роса, струват колкото цяла година, прекарана в отвратителната суетня на градовете. Дивите животни и птиците го знаят също твърде добре. Те бягат към най-потайните и спокойни кътчета, където не може да ги достигне човешкото око. Там сърната си играе със сърнето, а веселите певци извиват най-чудесните трели й пеят толкова дълго и така великолепно, докато листата започнат да стават неспокойни и да танцуват.

— Брей, виж ти — обади се усмихнато съдията Дейтън, като си отряза тясна ивица тютюн за дъвкане и подаде останалото парче на Джонатан Смарт, — накрая мистър Лайвли май ще го избие на поезия. Съчинявали ли сте вече стихове?

— Аз ли? — възкликна Джеймс и едва сега забеляза за свой безкраен ужас, че погледите на цялата компания бяха насочени само към него. — Аз… не… никога през живота си. — Ръцете му напразно затърсиха предишната си здрава опора, изоставена в разгорещеността на разговора.

— Но мистър Смарт май е писал вече стихове — каза мисис Дейтън, като се опита да отклони разговора в друга насока и така да помогне на нещастния младеж да излезе от затруднението си. Джонатан Смарт хвърли кос поглед към мисис Дейтън.

— Един янки и стихове — каза той най-сетне, подсмихвайки се, като обхвана с две ръце лявото си коляно. — Великолепна идея. Не, мисис Дейтън, не се занимавам с такива неща. Няма полза от стихове. И все пак, колкото и странно да ви се струва, веднъж наистина написах едно стихотворение и го посветих на моята жена, когато бяхме още сгодени.

— О, моля, моля, мистър Смарт, трябва да ни покажете някой път стихотворението — замоли се Адел. — Така много обичам да чета стихове.

— И особено такива — усмихна се ханджията, — от които човек направо може да си умре от смях, нали? Е, ако още беше у мен, нямам нищо против. По-късно дойде време самият аз да му се смея.

— Значи сте го унищожили?

— О, не, напротив, то е в ръцете на онова лице, за което бе написано.

— В ръцете на мисис Смарт?

— В нейните и сега се използва горе-долу по начина, по който се използват лошо хвърлените индиански копия срещу самите им собственици.

— Това е като гатанка — каза мисис Дейтън.

— Но лесна за отгатване — продължи Смарт. — Веднъж в един твърде романтичен час — мистър Лайвли, понякога и вие изживявате подобни часове, нали? — написах стихотворение за тогавашната мис Розали Хендър. Както става обикновено в такива стихотворения, аз възхвалявах в него не само нейната несравнима красота и приветливост, като изброявах поотделно чаровете й в графите: алабастър, перли, слонова кост, звезди, кадифе, рози и теменужки, ами признавах с една наистина всичко пренебрегваща скромност… непредпазливост колко съм недостоен да притежавам такава идеална жена. Въпреки това в края му аз исках твърде сериозно ръката й. Дотук всичко бе добре. Мис Розали не бе от камък, а Джонатан Смарт беше тогава съвсем порядъчен млад момък с напета и стройна фигура. Няколко години си живяхме така спокойни и доволни, а аз, разбира се, съвсем бях забравил стихотворението и неговото съдържание. И ето че веднъж се случи…

— Писмо за съдията Дейтън — каза Нанси, като отвори вратата в този момент и подаде някаква леко сгъната хартия.

— Кой го донесе? — попита съдията.

— Пощенският куриер — отвърна мулатката. — Каза, че било бързо!

Съдията Дейтън отвори писмото и се обърна с него към светлината, за да може да вижда по-добре. Джонатан обаче, който бе замлъкнал за миг, след като бе прекъснат, продължи сега спокойно разказа си, и то по своя обичаен начин, започвайки веднага с думата, на която беше спрял:

— … мистър и мисис Смарт да се поскарат, нещо, което става понякога между съпрузи, и джентълменът направи на своята лейди някои може би недотам ласкави забележки относно нейните лични качества. Тя, изглежда, бе подготвена за това, защото внезапно, без всякакво предупреждение, извади на бял свят онова отдавна забравено стихотворение и с висок, непрекъснато усилващ се глас, колкото и да протестирах, прочете тържествуващо съдържанието му, което наистина малко противоречеше на току-що направените от мен изказвания. Тази сцена се е повтаряла оттогава няколко пъти и ако въз основа на натрупания опит човек има правото да поучава младежта и да я предпазва от погрешни стъпки, то аз бих желал да препоръчам на тук присъстващия младеж Джеймс Лайвли най-настоятелно да не изпраща стихове с подобно съдържание на младата дама, която смята някога да отведе у дома си като достойна съпруга. Тя избрана ли е вече? — този въпрос завари човека, към когото бе отправен, толкова неподготвен, че той подскочи изплашено на стола си. Но този път самият мистър Дейтън му спести отговора, защото се изправи бързо на крака, отиде до прозореца, погледна навън, хвърли поглед на часовника си и после каза:

— Мила жено, получих току-що за нещастие едно писмо, че още тази вечер трябва да посетя тежко заболял човек.

— Тук, в Хелена ли? — попита мисис Дейтън угрижено.

— Не, за съжаление не — каза съдията, — а на десет мили оттук. При това положение, ако изобщо ми разреши състоянието на пациента, ще се върна едва призори. Слушай, Нанси, я кажи на Цезар да оседлае коня ми!

Мисис Дейтън въздъхна дълбоко.

— Ах, Джордж — прошепна тя тъжно, — сигурно за теб е много хубаво, че хората се възползват от твоите способности, но и аз не знам, все пак ми се иска да можеше по-често да си оставаш у дома. Честата нощна езда сигурно ще ти съсипе здравето.

— Не се тревожи — отвърна усмихнато съпругът й, обличайки палтото си, донесено по негов знак от Нанси, — положително няма да ми навреди, разбира се, и аз бих предпочел да бъда сред вас, но какво да сторя? Нима да оставя в страх и тревога болните, които ми имат доверие, само защото не ми е приятно да си нарушавам спокойствието? Съжалявам тези нещастни хорица, тъй като изобщо лечението в целия щат е предоставено почти изцяло в ръцете на шарлатани.

— Тук съдията има право — каза Джонатан, — истинска благодат е, за която направо не можеш да се наплатиш, ако успееш да намериш някой свестен лекар. Но, откровено казано, не бих искал да съм на мястото на този човек, който никога не знае дали ще може вечерта да си легне спокойно в леглото, или не. А пък и заплащането е вятър работа. А кой е болен?

— Немецът, който се засели там неотдавна — отвърна съдията, — струва ми се, че се казва Брандер.

— Аха, вероятно втрисане. Е, не е чак толкоз опасно. Но чувам, че долу идва конят. И така, лейдис, сега аз също ще се сбогувам с вас. Мистър Лайвли, ще си тръгнете ли с мен, или ще останете още при дамите?

— Не, боже опази — каза Джеймс бързо и веднага след това се изплаши от тази своя невъзпитаност. — Аз… аз исках само да кажа, че и аз трябва да се прибирам у дома, иначе ще стане много късно. По един и същ път ли ще яздим, мистър Дейтън?

— Едва ли — отвърна съдията, докато слагаше лявата си шпора, — ще яздя по пътеката край реката, водеща към Бейли. Тъй е по-близо.

— Но тогава ще бъдете принуден да минете долу през мочурището — каза Джеймс. — А там и посред бял ден е трудно проходимо.

— Няма значение — обади се усмихнато съдията, — там всяка педя земя ми е позната и неотдавна поокастрих надвисналата над пътеката висока тръстика. И така, лека нощ, деца, лека нощ. Надявам се рано сутринта да пием пак заедно кафе, а после ще мога да си почина както трябва.

— Лейдис — каза Лайвли и направи дълбок поклон пред мисис Дейтън, без да поглежда даже и крадешком към Адел, — ще ми разрешите ли да кажа на родителите си, че вие… ще дойдете утре?

— И това, и още много, много поздрави на майка ви — отвърна мисис Дейтън дружелюбно и подаде ръка на младия човек. Той я стисна сърдечно и в голямото си притеснение изобщо не я пусна повече, защото в този момент подготвяше мислено и няколко думи за мис Адел. Изглежда, мисис Дейтън подразбра какви чувства вълнуваха Джеймс, защото тя каза усмихнато:

— А мога ли да взема и Адел?

Джеймс й стисна ръката така, че тя за малко да извика, но после я пусна бързо и каза:

— Сигурно мис Адел ще скучае страшно много при нас.

— Тогава може би ще трябва да остана тук при мисис Брийдълфорд? — попита дяволитото момиче.

— Мис! — извика Джеймс изплашено.

— Е, ще тръгваш ли, Лайвли? — извика Смарт от пътната врата. — И твоят кон е вече тук.

— Значи ще дойдем и двете, мистър Лайвли, непременно — успокои мисис Дейтън младежа, комуто в това време Нанси донесе шапката. Лайвли се спусна бързо по стълбите, като извика зарадвано „лека нощ на всички“, и с един скок се озова върху седлото на игривия си кон, който го поздрави с радостно цвилене.

Няколко секунди по-късно Дейтън и Лайвли препуснаха в две различни посоки. Смарт нахлупи здраво шапката си над очите, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и безкрайно самодоволно закрачи надолу по улицата, подсвирквайки си под носа. Междувременно той не се отправи веднага към собствения си дом, за чиято сигурност гарантираше тишината в града, а първо отиде на пристана за лодки, където бяха вързани дванадесет или тринадесет от онези дълги недодялани плавателни съда. Задържаха ги само дебели въжета, а широки дъски ги свързваха с брега, тъй като тези лодки служеха и като плаващи магазини, чрез които жителите на южните щати получаваха произведените от Севера стоки.