Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (29)

28.
Приключението на Патрик О’Тул

След като остави мъжете, Патрик О’Тул се заизкачва бързо към жилището на съдията. Но той не искаше да го уведомява за намеренията си, защото все още нямаше желание да иска помощ от закона, а само да измоли компаса, тъй като, изглежда, мъглата ставаше все по-гъста и упорита. Както вече видяхме, той не завари съдията у дома и понеже неговите хора не можаха да му кажат със сигурност, кога ще се върне, ирландецът реши да потегли без компас и да си опита щастието. Без да се колебае повече, той се върна при малката си лодка, отвърза я и загреба бавно покрай западния бряг в посока към къщата на Бредшо, където можеше да пристигне с помощта на течението след около час. Докато се придържаше близо до брега, така че да може да различава тъмните сенки на дърветата, всичко вървеше доста добре. Нямаше защо да се бои от заседнали коренища — лодката му беше твърде лека, за да бъде сериозно застрашавана от тях — и да го захвърлеше реката към тях, пак щеше бързо да се освободи. Той се залови здравата за веслата, като само от време на време извръщаше глава, за да види дали няма пред него някое по-голямо препятствие. Така леката лодка летеше бързо по запенената река, докато отдясно се появи заливът, където се беше заселил Бредшо. Ирландецът навлезе в този залив и научи от младия човек същите неща, само че с още по-големи подробности от дадените на лодкаря Том Барнуел. Сега и той беше вече убеден, че подозренията му са били не само основателни, но и че има доста сигурни изгледи да попадне на дирите на тази сбирщина от негодници, към които хранеше непреодолима ненавист.

Обаче Бредшо започна да го разубеждава да не предприема това разузнаване толкова неподготвен и съвсем сам, както и при такава мъгла, в която изобщо нямало да му бъде възможно да намери острова. Но преследвайки упорито веднъж набелязаната цел, О’Тул заяви, че искал на всяка цена да направи поне един опит, като правилно отбеляза, че подобно време било всъщност направо най-подходящото, понеже онова място, разбира се, ако действително престъпниците имаха там свое свърталище, сигурно днес нямало да бъде тъй зорко охранявано както обикновено. За да не губи ценно време, той не се бави много при Бредшо, който му тиква в ръцете почти насила още едно вълнено одеяло, в случай че пътуването му непредвидено се проточи. После той отвърза лодката си в бодро настроение, подвиквайки на младия човек, че скоро пак щял да му се обади, а на престъпниците щял да даде да се разберат.

Бредшо остана изправен на брега и гледа подир него, докато лодката изчезна от очите му. Известно време той все още долавяше равномерните удари от веслата на храбрия ирландец, но после и те престанаха да се чуват.

О’Тул се впусна сърцато и уверено в своето приключение като истински син на Зеления остров^[1]. Но и никой в Арканзас не би повярвал, че посред цивилизованите щати, сред широкия път на цялата търговия със Запада, достъпен за всяка лодка, може да пусне корени и да укрепи позициите си една толкова добре организирана и страшна банда, каквато тя бе наистина в случая. О’Тул дори не беше въоръжен, с изключение на един обикновен къс ловджийски нож, който носеше под жилетката си на връвчица, закрепена за кончето на тирантите му, и който му служеше всъщност повече у дома и при работа на нивата, отколкото като оръжие за отбрана.

Вечерта не можеше да бъде вече далеч. Но колкото и благоприятно да бе това обстоятелство за нашия разузнавач, тъй като то би го предпазило от евентуално разкриване, толкова по-съмнително беше дали наистина щеше да намери онзи остров в непрогледната мъгла. В никакъв случай той не можеше да бъде вече далеч. Разстоянието по вода между Острова на върбите и Номер 61 възлизаше едва на около осем мили, а при сегашното ниво на реката дори само течението сигурно го придвижваше напред със скорост от около пет мили в час. Следователно, ако започнеше да гребе по малко, много лесно щеше да измине цялото разстояние. Докато се придържаше близо до брега, всичко бе горе-долу наред — той виждаше брега на реката край себе си и така запазваше вярната посока. Ала недалеч след Острова на върбите Мисисипи правеше силен завой навътре в Арканзас и това го принуждаваше да се отдалечи от брега, ако не искаше да заобикаля твърде много.

Обаче О’Тул никога досега не беше плавал по Мисисипи в толкова гъста мъгла, иначе едва ли би се осмелил на това пътуване без компас. Напротив, той гребеше все още с твърдото убеждение, че течението във всички случаи сигурно ще му покаже посоката, като многобройните плаващи клони и други дървени парчета щяха великолепно да му служат за пътепоказатели. Освен това Номер 61 бе доста дълъг и широк и той можеше да се надява да се добере до него, ако успееше само да се задържи в средата на течението. Но едно-единствено нещо беше забравил в иначе може би отличните си пресмятания: определянето на речното течение е съвсем невъзможно, ако окото е лишено от сигурна опорна точка.

О’Тул продължи да гребе спокойно още доста време, след като не можеше вече да различи брега, и то в онази посока, която смяташе за правилна, но скоро отделните плаващи дървеса го объркаха и той спря за миг, за да види накъде се носеха те. След като престана да гребе обаче и предостави лодката си също на течението, те си останаха на местата тъй спокойно, както и самият той. Започна да гребе отново, но имаше чувството, че се върти из някакво спокойно езеро, а къде беше изток, север, юг или запад, това си оставаше за него загадка. Реката се разстилаше кротко наоколо и само мъглата се носеше над нея на гъсти, здраво сплетени валма, без да се вдигне или разреди. Какво ли не би дал сега той само за един-единствен поглед към брега, за да получи някакъв ориентир за мястото, където се намираше. Но, изглежда, желанието му нямаше да бъде изпълнено сега, когато и тъмнината започна да си казва думата, и той бе обхванат от съмнения не само дали ще намери острова, но и дали изобщо ще може да се добере до някакъв бряг.

Разбира се, и без компас има средство да се придържаш в права посока дори и при такива условия. Ако човек се съмнява в направлението на течението, необходимо е само да гребе в кръг, докато чуе, че водата започне да шуми под носа на лодката. Тогава може да е сигурен, че се намира срещу течението и е в състояние да определи желаната посока. Обаче даже и тогава са необходими само няколко удара с веслата, за да се озове гребецът в предишното си положение, защото водните маси, напиращи отстрани върху плавателния съд, влияят ту по-силно, ту по-слабо и на носа, щом той се отклони мъничко вляво или вдясно, така че би било невъзможно да имаш точно чувство за вярната посока. Понеже в лодката с две весла човек седи с гръб към движението, единственото средство в този случай е да не отделяш очи от дирята на лодката си, тоест от онази ивица, която тя оставя след себе си при бързото порене на водата. Докато тази диря образува права линия (а дори и при най-силната мъгла се вижда на едно късо разстояние зад лодката), значи и плавателният съд се движи в поетата посока, понеже и най-малкото отклонение ще бъде издадено от кривата линия зад кърмата. Но, разбира се, през това време не бива да се прекъсва или забавя гребането нито за миг, тъй като равномерното движение напред е съвършено необходимо условие за подобно ориентиране.

Обаче О’Тул, който иначе се занимаваше много малко с плаване по реката, нямаше никакво понятие от всичко това. Знаеше само, че все още не можеше да бъде на такова разстояние от сушата, та да се намира вече над острова. Следователно, ако сега се оставеше на течението да го влече надолу, то щеше да го отнесе покрай целта му и ето защо той отново грабна бързо веслата. Само огледа още веднъж изпитателно забулената в мъгла водна площ около себе си, после извъртя плавателния съд в посоката, накъдето мислеше, че е средата на реката. Водата около носа на лодката се разпени шумно и нагоре полетяха водни пръски. Продължи да гребе в продължение на около час толкова усилено, че челото му се покри с едри капки пот. При правилно водене на лодката той би трябвало да прекоси Мисисипи вече два пъти, ала не му се мяркаше никаква суша нито отдясно, нито отляво, ни отпред, ни отзад и О’Тул разбра, че е пътувал в погрешна посока.

Той отпусна веслата за миг, изтри си потта от челото, но после ги хвана отново и загреба с всички сили и голяма воля, докато най-сетне проумя, че всичките му усилия са напразни. Най-умното, което можеше да стори сега, бе да се завърне в Арканзас, за да повтори опита си друг път при по-благоприятни условия. Но да се насочи към Арканзас се оказа не по-малко трудно, отколкото към щата Мисисипи. Скоро нощта и мъглата го обгърнаха като с непрогледна пелена, не се чуваше нищо, даже и квакането на жаби, което би му издало близостта на някакъв бряг. Сигурно се намираше в средата на огромната река.

Най-сетне, след като още доста дълго се беше трепал с това гребане до пълна изнемога, той спря, захвърли веслата в лодката и се излегна на кърмата й, безразличен към всичко, което можеше да се случи. Все някога трябваше да спре някъде или пък поне да чуе шумове от някоя лодка или бряг. Беше разбрал, че той самият не е в състояние да стори каквото и да било. Беше се изгубил и действително вече не знаеше къде се намира.

Той лежеше умислено в лодката си и гледаше мълчаливо нагоре към сивата стена на мъглата, която го притискаше с почти осезаема тежест и влага… но ето че изведнъж му се стори, сякаш дочува квакането на жаба. Почти в същия миг той долови и глухо шумолене и преди да успее да се ориентира откъде всъщност се разнасяха тези звуци, поклащащата се лодка се вряза в изсъхналите клонаци на някакъв повален във водата дъб.

Но не му беше възможно да определи къде се намира сега — дали в Арканзас, или в Мисисипи, или пък на някой от островите, разположени по-надолу по реката. Единственото, в което мислеше, че може да е сигурен, беше, че се е отдалечил от Хелена най-малкото на петдесет-шестдесет мили.

Но къде се намираше? Вече се накани да извика, защото не бе изключено наблизо да има хора, които да го чуят. Но не беше ли също така възможно да е попаднал тъкмо в бърлогата, която търсеше? Ами какъв прием можеше да очаква от онези, които неотдавна му бяха дали толкова недвусмислени доказателства за омразата си към него? Не, тъй като за днес не можеше и да мисли да се добере до Номер 61, а мъглата положително щеше да отстъпи пред утринния вятър, той реши да завърже лодката си на някое сигурно място и да дочака деня, легнал спокойно в нея.

Това се оказа недотам лесно, както си го беше представял отначало. Навсякъде достъпът до брега се препречваше от хаоса на голям брой навлечени и повалени дървета, но пък още по-малко можеше да остане там, където се намираше. Не беше изключено течението, докарало го дотук, да довлече нови дървета, които да смачкат леката му лодка. И така той загреба с всички сили покрай брега, докато стигна до някакво заливче. Без колебание вкара лодката в него и защитен от външни опасности, той си направи постеля, доколкото това му се удаде, та да може да поспи поне няколко часа.

Не лежа дълго така и въпреки твърдата постеля, монотонното ромолене на водата започна да го унася, когато вече в полусън му се стори, че чува гласове. Отначало той долавяше неразбираемите звуци само подсъзнателно, сънуваше, че течението го е понесло отново и хората от брега викат подир него и го предупреждават. Но постепенно, разсънвайки се, той най-напред се учуди, че се намира на това място, а после само с големи усилия можа да си спомни случилото се.

Вярно, че О’Тул нямаше навиците на ловците, за да предпочете подобно ложе сред влажната речна мъгла пред топлия креват, но въпреки това някакъв неопределен страх го възпря да извика на разговарящите хора, защото самото му намерение, подтикнало го да тръгне на път, го караше във всеки срещнат човек да вижда разбойник, убиец и мошеник. И тъй той изпълзя от лодката, добра се до брега по няколко повалени дървета и се запромъква напред по посока на гласовете толкова безшумно, колкото му позволяваха тъмнината и дивата природа. Искаше да установи преди всичко къде се намира всъщност и какви хора имаше наблизо.

Гласовете не се отдалечаваха и естествено О’Тул не можеше да предположи нищо друго, освен че наблизо се намира някой фермерски дом, а той не беше намерил водещата към него пътека. Макар че се придвижваше изключително трудно, той се беше проврял вече доста напред из гъсталака, когато изведнъж всичко пак утихна и сега тишината бе нарушавана единствено от монотонното квакане на жабите. Въпреки това продължи в същата посока, откъдето бе дочул преди това гласовете, и тъкмо се добра до някакво малко открито място, когато съвсем близо пред него от мъглата изплуваха две човешки фигури, така че той едва свари да се сгуши зад някакъв храст.

— А аз ти казвам, Джонс, че не можеш да напуснеш острова, преди да си положил клетвата — разнесе се изведнъж с уверяващ тон гласът на един от двамата. Той се спря и се обърна към придружителя си: — Всички ние получихме строга заповед да не те пускаме току-така.

— Но нали исках да положа клетвата — възкликна другият ядосано, — мътните го взели, мога ли да направя нещо повече, освен да ти кажа, че ще се закълна във всичко каквото пожелаете? Позорно е да ме задържате сега тук насила, когато бих могъл да направя великолепни сделки отвъд в Мисисипи.

— Ти също знаеш защо това не е възможно сега — отвърна му първият, — една такава клетва трябва да бъде тържествена и да бъде чута от всички, за да няма после измислени оправдания. Но събранието е едва утре вечерта и ще трябва да потърпиш дотогава.

— Тъй ли? Ами ако до утре вечерта се забърка онази хубава каша, за която капитанът смънка нещо — измърмори Джонс, — каква файда ще имам тогава и аз да рискувам кожата си, а? Нима съм вече във вашите редици, няма ли да си изпатя, макар и невинен, ако ме пипнат?

— Невинен ли? — подигра му се другият.

— Да, невинен — каза Джонс навъсено, — поне що се отнася до тази работа. И което в крайна сметка би било още по-неприятно — със съзнанието, че онези негодници по погрешка са спипали когото трябва. Не, Бен, длъжен си да ми намериш лодка. Ще ти се закълна и смятам, че това ще ти е достатъчно.

— На мене? Проклет да бъда, ако имам намерение да пъхна в примката собствената си глава вместо твоята — промърмори Бен и се обърна да си върви, но се насочи точно към ирландеца, който лежеше неподвижно, плътно прилепен към земята. — Щом си обещал веднъж, че ще положиш клетва, тогава си и… змии и гущери! — извика той изведнъж, отскачайки назад от тялото, до което се беше допрял кракът му.

— Какво има? — попита изплашен Джонс и се огледа страхливо наоколо.

Ирландецът не се помръдна. От разговора на двамата мъже той скоро разбра, че бе достигнал целта си, и донейде страхът скова крайниците му, а донейде още не беше решил как да постъпи. Побегнеше ли, престъпниците сигурно бързо щяха да го настигнат, понеже бяха запознати с околността. Не можеше и да се съпротивлява, защото беше почти невъоръжен, а враговете му положително имаха ножове и пистолети. Най-сетне той реши да се престори на заспал. Тогава сигурно щяха да повярват, най-малкото, че не е чул нито дума от разговора им, и може би в такъв случай сами щяха да се опитат да го отпратят от острова колкото можеше по-бързо.

Такива мисли му преминаха светкавично през главата. Но следващите думи на Бен му отредиха не само друга роля, ами го накараха и доста ясно да прозре опасността, в която бе изпаднал.

— Змии и гущери! — повтори мъжът, като се наведе и хвана ръката на неподвижно лежащия човек. — Да ме вземат дяволите, ако онези проклети негодници не са довлекли дотук Тъск и не са го зарязали. Мътните да я вземат тази ленива сган! Дори не са го отнесли до мястото, където искахме да го заровим! Е, по дяволите, ами нека си остане тук. Достатъчно далече е от оградата, а той ще спи тук също тъй добре, както и на стотина крачки по-нагоре. — С тези думи той захвърли инструментите, които носеше, до мнимия труп и започна да разкопава земята с тежката кирка.

— Тогава ще отида междувременно да видя дали няма нейде по горния бряг спряла лодка — каза Джонс, — нали Кели ни нареди така.

— Да, та после да седнеш в нея, а? И да загребеш спокойно надолу по реката? — каза другият подигравателно. — Ах, по дяволите, сър, трябва да ни мислиш всички тук за страшно глупави, щом смяташ да ни метнеш по толкова плитко скроен начин. Оставаш тук! Причината, поради която ти наредиха да ме придружаваш, е да ми помогнеш да изкопаем гроба, а после да издирим лодката на ирландеца, както и да заловим този обесник, ако можем, разбира се. И тъй, бъди така любезен да си плюеш на ръцете и не мисли, че ще успееш да ми кръшнеш с някакъв номер.

С тези думи той подхвърли на дребния човечец лопатата и му нареди да не изхвърля пръстта много надалеч, та да им бъде подръка при зариването на ямата.

О’Тул трепереше като лист. Съвсем близо до него се копаеше гроб, където щеше да бъде хвърлен жив, ако продължаваше да лежи неподвижно. А покажеше ли, че не е умрял, тогава смъртта му също бе неминуема. Едно му стана ясно — че е издаден, но от кого? И как е възможно тази вест да е достигнала вече до това място, толкова отдалечено от Хелена? Нима не греба през цялото време с всички сили и не сподели ли решението си да предприеме това разузнаване само с неколцина приятели, и то едва броени минути преди тръгването си? Но той нямаше време за дълги размишления, опасността бе тъй близка, всяка изхвърлена лопата пръст го приближаваше до гибелта му.

Единственото, което можеше да го спаси, бе бързото взимане на някакво решение. Имаше намерение да скочи, мъжете, които го смятаха сега за нечий труп, в първите мигове навярно щяха да бъдат толкова изненадани, че преди да се съвземат, той можеше да стигне до своята лодка. Освен това единият от тези типове изглеждаше дребен и слабоват, доколкото можеше да се разпознае в тъмнината, а пък в най-лошия случай един удар с нож щеше да обезвреди другия, преди да стане опасен за самия него. И така, за да не се издаде с движенията си, той посегна предпазливо към острия си нож, измъкна го тихо от ножницата и бавно се обърна на лявата си страна. Беше запомнил доста точно посоката, откъдето бе дошъл — немислимо беше да го преследват натам бързо. Озовеше ли се веднъж отново в реката, обвит в мъглата, единствено някаква случайност можеше да го издаде на преследвачите му. Само че сега един от мъжете бе застанал точно между него и дънера, през който трябваше да се прехвърли най-напред. О’Тул искаше това място да се освободи, преди да рискува да се втурне да бяга. Този човек беше Бен, който, захвърлил кирката настрани, беше взел втората лопата, лежала до този момент на земята. Но той се върна обратно на старото си място и ето че сега настъпи единственият и може би последен изгоден миг.

— Бен? — подвикна изведнъж някакъв тих приглушен глас, идващ тъкмо откъм посоката, където се намираше лодката на О’Тул, и сред гъстите храсти и трънаци нещо се раздвижи и зашумоля.

— Е — отвърна Бен и преустанови работата си, — какво има? Кой вика?

— Чуждата лодка е тук — прошепна пак гласът, — я по-добре оставете сега вашата яма и елате насам, може би след това ще има наведнъж двама за заравяне.

Кръвта на О’Тул замръзна в жилите му. Не само че му беше отрязан пътят за отстъпление, ами и лодката му бе открита. В случай, че действително се намираше на някой остров, той не можеше вече да го напусне. Сега му остана единствено надеждата, че гробарите щяха да последват подканата и щяха да го оставят сам.

— Къде е спряла? — попита Бен.

— Съвсем наблизо, до най-външния нос под старата сикомора.

— Тогава направи каквото ти заповяда Кели и си дръж устата затворена — промърмори Бен. — Кой знае дали оня не пълзи тъкмо тук из близката околност. Заемете местата си и се дръжте спокойно, завърне ли се, очистете го… ама без изстрели.

— Ами какво да правим, ако пристигне Дяволския Бил с товарната лодка и даде сигнала? — попита другият.

— Това не ви засяга. Ще си останете на поста, а ние ще претърсим острова от долу на горе, след като се справим с товарната лодка. Не го ли намерим ние, ще падне във вашите ръце.

Бен започна отново да копае и сигурно гробът щеше скоро да бъде достатъчно дълбок, защото отстрани се издигаше вече доста значителна купчина пръст. Сърцето на ирландеца биеше толкова силно, че той се страхуваше да не би туптенето му да го издаде. Той бе разпознал и гласа на човека при брега — беше онзи негодник, когото бе проснал на земята в Хелена. Не можеше да се надява на никаква милост. Откриеха ли го, нищо не бе в състояние да го спаси. Сега го прониза една мисъл: ами ако пропълзеше тихо в храстите, докато онези двамата се занимаваха усърдно с работата си, и после потърсеше убежище в тръстиката, или пък, щом достигнеше реката, се впуснеше да плува в мъглата? Реката носеше толкова много дървета, че нямаше защо да се страхува, че неминуемо ще се удави — а и това бе все пак за предпочитане, отколкото да се остави да го убият тук като куче.

Той протегна бавно лявата си ръка настрани, за да се подпре на нея и да изтегли тялото си, но шумолящите листа изискваха най-голяма предпазливост. Двамата мъже продължаваха да копаят усърдно и стърженето на лопатата в пръстта заглушаваше другите леки шумове, причинени от него. По този начин той се добра вече може би на две крачки от един трънлив храст, зад който откритото пространство, покрито с мек мъх, щеше да направи възможно по-бързото му придвижване. Обаче тъкмо когато понечи малко да се поизправи, той натисна с дланта си някакъв изсъхнал и прогнил клон, който се счупи с доста силен пукот.

О’Тул се стресна изплашено и замря на мястото си. А Бен се подаде от ямата и се огледа изпитателно на всички страни из мъгливата нощ.

— Не чу ли нещо, Джонс? — попита той след кратко мълчание. — Стори ми се, сякаш някой настъпи някакъв клон.

— Нищо не чух — измърмори другият и като изхвърли сърдито лопатата от ямата, се изкатери навън. — Тъй, сега дупката е достатъчно дълбока, по дяволите този къртичи занаят! Ако си мислиш, че съм дошъл на острова, за да стана гробар, се лъжеш страшно много. Хвърляй вътре онзи тип и да свършваме. И без това дяволски зловеща работа е да стоиш тъй посред нощ в мъглата и да закопаваш трупове. Сигурно от време на време се занимавате тук с подобна работа, а?

— Ама как не можеш да си държиш устата затворена и не спираш да плещиш твоите глупости — изръмжа Бен. — Стори ми се, сякаш някой стъпи върху клонка… ха, виж ти! Гръм и мълния… ами къде е трупът? Ах, ето го мислех, че лежи по-насам. Хайде, Джонс, този юнак е тежък, помогни ми да го извлечем през натрупаната пръст. По дяволите, не се страхувай да го пипнеш, сигурно не помагаш за пръв път при погребването на труп.

— Но той е още съвсем топъл — каза Джонс, като се подчини на заповедта, потръпвайки от ужас, — а може би в края на краищата да е още жив?

— Глупости — засмя се Бен, — който опита веднъж ножа на Кели, не се нуждае повече от лечение. Ами защо пък да е вече изстинал, като е мъртъв едва от един час.

Те уловиха мнимия труп и го понесоха към ямата. Джонс, който бе хванал ирландеца под мишниците, се подхлъзна и падна в току-що натрупаната пръст, тъй че се видя принуден да пусне ирландеца, и горната част от тялото на О’Тул се изтърколи в гроба.

Сега вече за него бе настъпил мигът, когато трябваше или да действа, или да загине, понеже все още не беше разкрит. Вярно, че той потръпна, когато Джонс го изпусна, и почти неволно протегна ръце, за да се предпази от удара, ала тъмната нощ попречи на Бен да забележи това. Наистина той почувства потръпването на О’Тул, но го отдаде на нарушеното равновесие на тежкото тяло и ето че сега спусна вътре и краката му, та да нахвърлят след това обратно изкопаната земя и да приключат работата си.

Първата лопата пръст падна върху ужасения ирландец. Но ако скочеше и побегнеше, гибелта му бе сигурна — мъжете никога нямаше да го оставят да се измъкне, а разкриеха ли го веднъж, той знаеше много добре, че нямаше на какво да се надява. Останеше ли обаче да лежи, след няколко минути щеше да бъде жив погребан. О’Тул виждаше само една възможност за спасение — думите на Джонс бяха породили у него една нова мисъл. Знаеха ли, че не е умрял, нямаше и да го погребат, а при тази тъмнина едва ли имаше нужда да се страхува, че веднага ще разберат кой е. Във всеки случай така щеше да спечели време, а това бе най-важното за него сега, когато виждаше пред себе си своята сигурна гибел.

Върху него се изсипа втора лопата пръст и той високо простена.

— Исусе! — извика Джонс, като отскочи изплашено. — Не ти ли казах? Още е жив… за малко щяхме да го заровим жив.

— Хмм — измърмори Бен и остави лопатата, — нямаше да бъде кой знае каква загуба. Но какво ще правим, по дяволите, ако…

Далечен изстрел прекъсна думите му. Щом долови гърмежа, той се изправи бързо и се ослуша внимателно. В същия миг се разнесе и остро изсвирване, добре познатият сигнал на бандата, който, изглежда, със светкавична бързина се предаваше от човек на човек по целия бряг.

— Това е Дяволския Бил! — извика пиратът и размаха ликуващо шапката си. — Ура, идва нова плячка! А сега… хиляди дяволи! Насмалко щях да забравя трупа. Джонс, я го извади и виж какво ще го правиш, веднага ще се върна. Ще отскоча за малко горе до лодката, за да видя дали момчетата си вършат задълженията.

— Но, сър — възкликна страхливо Джонс, — да не би да трябва да…

— В името на сатаната, прави каквото ти се казва и не мърдай от това място — викна му Бен заплашително, — след две минути съм пак тук. — И без да обръща повече внимание на възраженията на Джонс, той захвърли лопатата, прескочи дънера, лежащ наблизо, и се отправи към мястото, където бе завързана лодката на ирландеца.

Сега обаче О’Тул разбра, че за него бе настъпил единственият благоприятен и може би последен миг за действие, а той не беше човекът, който би го пропуснал неизползван.

— Помощ! — простена той тихо и жално със сподавен глас. — Помощ… за… задушавам се!

— Ах, де да беше тъй — промърмори Джонс под носа си, скочи в ямата, хвана ирландеца под мишниците и го повдигна с върховни усилия, — дано го вземат дяволите тоя проклетник… остави ме така с… такъв тежък нехранимайко… боже мой! Ама че тежи този човек… остави ме съвсем сам. Тъй, еър, можеш ли да си повдигнеш крака? Засега само ще те… бре, да се не види, колко здраво си стоиш на краката… ами какво…

Той имаше всички основания да бъде изплашен, защото мнимият тежко ранен, когото измъкна от ямата, изведнъж се изправи на крака, и то очевидно с голяма лекота, улови с лявата си ръка изплашения до смърт човек, преди да успее да извика за помощ, а в следващия миг го удари между очите с десния си юмрук толкова силно, че пред вътрешния взор на Джонс с шеметна бързина се превъртя цялата звездна карта и той рухна до гроба в безсъзнание.

О’Тул не се забави да се възползва от така получената свобода, прескочи бързо сплетените клони и храсталаци и побягна към реката, тъкмо когато Бен отново се връщаше при гроба.

— Джонс — подвикна той подир беглеца. — Джонс, накъде хукна, по дяволите? Е, ама чумата да го тръшне този подлец! — изруга той под носа си. — Лъже се, ако мисли, че ще се затичам подир него из този гъсталак, а и доколкото знам, изобщо не може да напусне острова, понеже е много зле с плуването, пък и лодките се охраняват. Пак ще се върне. Но, взели го мътните — промърмори той, когато се спъна в неподвижното тяло, — наистина е мъртъв, дали не е изпуснал онази въздишка, преди да издъхне? Е, хайде, Тъск, да не се церемоним повече с теб. Благодари на капитана, който ти спести въжето. — При тези думи той блъсна тялото в ямата, затърси пипнешком наоколо лопатата и в следващия миг се залови усърдно да погребва жив зашеметения си съучастник.