Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (36)

35.
Бягството на мъжете от „Сивата мечка“. Гневът на Смарт

Ако мистър и мисис Дейтън останаха смаяни от бясната езда на Адел, то и хората, намиращи се в момента в „Сивата мечка“, проследиха с не по-малък интерес събитията, разиграли се в непосредствена близост. Преследван ли беше този самотен човек, когото не можаха да разпознаят между клонаците, и дали всичко това имаше някаква връзка с тяхната работа, или срещата на толкова много хора по пътя за града се бе състояла напълно случайно? Нечистата им съвест ги караше да треперят, и то най-много Сандър, който, след като забеляза сред мъжете Адел, пребледня и с разтуптяно от страх сърце остана неподвижно до малкото прозорче на горния етаж.

Какво бе довело тук Адел Дънмор? И кой беше онзи човек, който препусна толкова бясно през гората? Няколко хикории с гъсти корони не му позволиха да обхване с поглед цялата сцена на това действие, но толкоз по-силно бе безпокойството му, тъй като и малкото, което успя да види, му се стори достатъчно загадъчно.

Ето че вниманието му бе отклонено от пътя, понеже един от непознатите мъже се приближаваше към къщата. Сандър все още бе в неизвестност, кой ли можеше да е той, защото почти всички мъже носеха сламени шапки, а широката периферия скриваше лицата им. В този момент входната врата се отвори, значи човекът положително беше от доверените лица, иначе Торби нямаше да го пусне да влезе. Младият престъпник се втурна бързо надолу по стълбите, за да чуе какви известия носеше непознатият.

Той беше самият Поръл, който бе дошъл, за да предаде поръчението на предводителя и да съобщи накратко на другарите си какво се беше случило в Хелена, каква опасност ги заплашваше, какви контрамерки трябваше да бъдат взети и преди всичко какъв план бе съставил Кели, и то не само за да осигури бягството им, но същевременно и да си отмъсти на враговете.

— Но по дяволите — извика Сандър ядосано, — защо самият капитан дойде тук! Знае какво ми е обещал и защо не бива да се мяркам сега из града. Ако цялата работа се провали, нещо, което може да стане всеки миг, тогава ние ще останем на сухо, докато той най-спокойно ще лови риба в мътна вода, или във всеки случай ще се погрижи за собствената си безопасност.

— Не се бой — успокои го смеейки се Поръл или Тоби, както обикновено го наричаха другарите му, — не си мисли, че ако наистина се започне, ще липсваш при последния танц. Ти, който засега все още трябва да се криеш, ще останеш спокойно в лодката, която току-що наредих да докарат, и с нея ще се спуснеш колкото може по-бързо до пристана на Хелена. Успее ли планът ни и ако действително се качим на парахода заедно с въоръжените си другари от Хелена, тогава опъваш платната и ако не за битката, то поне със сигурност ще можеш да пристигнеш за качването на парахода. Но ако планът ни не успее, което впрочем не си пожелавам, ще бъдем принудени да се развъртим още в самата Хелена. В такъв случай уговореният сигнал ще бъде четири бързи последователни изстрела. Тогава всичко ще бъде разкрито и само употребата на сила ще е в състояние да ни избави. Но в подобен случай не бива да се колебаеш. Тогава и бездруго ще захвърлим маската и ти няма защо повече да се страхуваш да се покажеш пред хората.

— Що се отнася до мен, кажи-речи желая да се е стигнало вече дотам — измърмори Сандър, — не е възможно повече да стоя тук. Цяло щастие е, че онези в Хелена задържаха проклетия лодкар. Иначе той можеше да ме вкара в голяма беда. А какво искахте от онзи тип, дето препусна тъй забележително бързо през гората?

— Това бе Джеймс Лайвли — отвърна Поръл, — беше залегнал в боровата горичка и сигурно е наблюдавал тази кръчма.

— Ето на — извика Сандър изплашено, — туй са то последиците от проклетото изчакване, а ние, които бяхме принудени да си навлечем подозрения върху собствените си физиономии заради всеобщото благо, вероятно на всичкото отгоре ще свършим на някое въже от добре усукан коноп, докато вие, другите, спокойно ще офейкате. Дявол да го вземе, какво проклятие е да си изцяло в ръцете на този Кели!

— Е, няма да трае още много дълго — успокои го Поръл, — ето че вече пристига лодката, а сега хайде, господа, да тръгваме. Ако Джеймс Лайвли се завърне тъй бързо, както и потегли, ще доведе тук твърде скоро събраните фермери и ловци. Нека намери гнездото празно, а междувременно ние ще съсредоточим нашите хора в Хелена. Торби, пренесе ли твоите неща още вчера вечерта на острова?

— Не, вчера вечерта не стана, кой, по дяволите, можеше да пътува по реката в онази мъгла? — отвърна запитаният. — Но ги изпратих тази сутрин и сигурно ще ги намерим там, когато самите ние слезем на острова.

— Но нима трябва да се качим на лодката така открито? — попита Сандър. — Ами ако нейде наоколо се е скрил още някой негодник и после издаде в Хелена новото ни скривалище?

— Ето, наметнете се с тези одеяла — каза Торби, — нека ви помислят за индианци, а сега бързо, все ми се струва, че дочувам конски тропот.

Без да се бавят повече, мъжете се качиха в малкия платноход, спрял съвсем близо до товарната лодка, а Поръл, придружен от още неколцина мъже от „Сивата мечка“, с бързи крачки се отправи обратно към Хелена.

В същото време Джонатан Смарт, разпитал набързо вирджинеца за подробностите около задържането на Кук, без да се бави, тръгна заедно с него, за да поиска сам обяснения от съдията. Но Дейтън не се виждаше никъде, а полицаят заяви, че в никой случай не можел да приеме предлаганата му гаранция без съгласието на съдията.

Смарт знаеше твърде добре, че едва ли можеше да му се възрази нещо, и макар че страшно възмутеният вирджинец се кълнеше, че имал голямо желание да направи на кайма почитаемото правосъдие в Хелена, той самият бе видял през същото утро, че съмишлениците му са малцинство и ето защо засега намери отдушник за натежалото си сърце само в изригването на няколко цветисти ругатни и проклятия.

Междувременно двамата мъже бяха продължили надолу по улицата към затвора, срещу който пред жилището на покойната мисис Брийдълфорд, се шляеха все още живеещи наблизо лодкари и деца, макар че здраво заключените врати възпрепятстваха всяко влизане в къщата. Но ето че най-ненадейно двамата бяха посрещнати от едно от горните прозорчета на затвора с поздрава „Лодка, ахой!“ и Смарт, помислил отначало, че е гласът на Кук, се учуди не по-малко да види тук своя вчерашен приятел, младия лодкар от Индиана. Това беше същият човек, който му бе довел младото момиче и за когото предполагаше, че се намира отдавна нейде надолу по реката, понеже изобщо не го бе виждал оттогава.

— Хей, сър! — извика той смаяно. — По дяволите, какво правиш тук зад решетките? Взели го всички опашати, какво ли изведнъж го е прихванало съдията, иначе той не окошарва хората току-така.

— Един господ знае по обвинението на кой мерзавец седя сега тук — извика Том Барнуел, — негодникът не се мярна повече и както изглежда, никой не го е грижа за нас. Каква е тази свободна страна, където без много церемонии можеш да хвърлиш гражданите в подобни дупки, а после да ги оставяш спокойно да киснат там?

— Но защо са те затворили? — попита Смарт учудено.

— Джентълмени — намеси се в разговора им някакъв непознат човек, когото поне Смарт не беше виждал досега в Хелена, — тук не е разрешено да се водят подобни разговори. Един мой приятел обвини този мъж и полицаят забрани да се допускат хора при него.

— Смарт, цапардосай го поне веднъж по главата — извика отгоре Том, — а после и аз все ще ти направя някаква услуга.

— Драги сър — каза спокойно ханджията на непознатия, но без да извърши услугата, за която бе помолен от затворника, — за вас наистина би било далеч по-изгодно, ако си гледате вашата работа. Поне аз от своя страна не съм склонен в никакъв случай…

— Но точно това е работата ми, сър — прекъсна го другият дръзко, а от насрещната страна на улицата постепенно започнаха да прииждат един по един и други мъже, — поставен съм тук специално, за да не допускам подобни разговори, и затова вити забранявам веднъж завинаги.

— … да позволя на някакъв си непознат да ми дава разпореждания — продължи Смарт, А вирджинецът пристъпи напред, свали си палтото, запретна ръкави и помоли Смарт спокойно да си продължи разговора, защото, проклет да бъдел, ако не запушел устата на това „плямпало“, както се изрази той, щом само се опитало да си навре носа в техните работи.

— Тишина, джентълмени, отсреща лежи мъртвец! — завикаха сега неколцина от приближилите се хора. — Пфу, кой ще започне побой пред дома на покойник!

— Аз, щом искаш да знаеш — извика упорито вирджинецът, — аз, стига само да имам някаква причина, а към онази отсреща няма защо да изпитвам никакво страхопочитание. Намери си каквото си беше заслужила, и то стократно. Мене например ме измами така, че свят ми се зави.

— Ха, я му извийте врата на този подъл лъжец! — извика в този момент един глас от тълпата, която ставаше все по-гъста и по-гъста. Когато вирджинецът се извърна бързо към него, погледът му срещна само лица с войнствено изражение и той не успя да различи човека, подхвърлил това предизвикателство.

— Света богородице, защо не съм сега долу! — извика Том от прозореца. А Смарт, възмутен до дъното на душата си от подобна низост на цял куп хора срещу един-единствен човек, вдигна свитата си в доста едър юмрук ръка към тълпата и извика:

— Приятелчета, понеже с „джентълмени“ не мога да се обърна повече към такава пропаднала сган, страхлива и жалка сбирщина, която не се срамува да се опълчи срещу един човек! И това ми било американци? Проклети недоносчета сте вие, които в Ню Ингланд биха избесили…

— Ура за Смарт! — избухна възторжено тълпата, която бе повече възхитена, отколкото раздразнена от грубите обиди на иначе толкова спокойния и хладнокръвен ханджия. — Ура за този янки! Донесете стол и маса! Нека Смарт се качи на масата и държи реч! Нека Смарт говори! Ура за Смартчо!

— … с главите надолу! — надвика Смарт тълпата, разгневил се не на шега. — Проклета банда! Пиратска сган, смучеща речна вода — това сте вие! Вашите бащи са проливали кръвта си за независимостта на отечеството ви, а вие, безобразници такива, го покривате с позор и срам, вие сте извън закона! Водни плъхове, които би трябвало да бъдат унищожени с отрова, та земята да се освободи от подобни изчадия.

— Браво, Смарт, браво! — разнесоха се ликуващи викове от всички страни, а вирджинецът стоеше с полувдигнати юмруци и сега, изглежда, само си избираше някое лице, в което най-напред да ги стовари.

В края на краищата сигурно пак щеше да се стигне до сбиване и кой знае докъде щеше да доведе след това разюздаността на тази сбирщина, ако в същия миг сред мъжете не се беше появил полицаят, който заповяда строго и настойчиво да се запази спокойствие и ред. Смарт сигурно все още не изпитваше никакво желание да се подчини на този призив, понеже външният му вид говореше, че се кани всеки миг още по-яростно да се нахвърли срещу заобикалящите го ухилени физиономии с нови ругатни и проклятия. Но ето че вероятно той промени намерението си, защото хвърли презрителен поглед към тълпата от грубияни, тикна изведнъж и двете си ръце почти до лактите в дълбоките джобове на панталона си и като започна да си подсвирква, пое надолу по улицата. Впрочем всички му направиха път на драго сърце, понеже още отпреди познаваха този янки като решителен, а също и опасен човек, особено ако бъдеше раздразнен. Поне никой не мислеше на своя глава да започва кавга с него.

Полицаят, който междувременно се опитваше със сериозни, но дружелюбни думи да укроти буйните глави, съобщи на вирджинеца, че бил говорил вече с някакъв тукашен търговец, който щял да поръчителства както за Кук, тъй и за Джеймс Лайвли. Милс се закле във всичко най-свято, че това бил единственият разумен човек в цяла Хелена. Да бъдел проклет, ако отсега нататък купувал тютюна си при някой друг, освен при него.

 

 

Когато Поръл отново стигна в града, на пристана за параходи намери съдията, който, изглежда, вече го очакваше нетърпеливо.

— Всичко е уредено! — извика му адвокатът от Синквил и посочи към реката, по чиято повърхност тъкмо в този момент се приближаваше плавно малката изящна платноходка с издути от вятъра снежнобели ветрила. — В онзи плавателен съд са скрити нашите най-редки екземпляри, за които сигурно цял Арканзас би платил солидна входна такса само за да има възможност да ги види. Сега можем всеки миг да се хвърлим в бой.

— Да — каза съдията, загледан мрачно пред себе си, — ще спасим себе си и всички други от близката околност, а хората, които изоставяме, са загубени. Не можем да тръгваме!

— По дяволите! — извика Поръл изплашено. — Ще стане много забавно. Младият Лайвли избяга, предупреден от твоята роднина, и за по-малко от час върху нас ще се нахвърли цялата банда от горяни. Затова, бога ми, не е възможно никакво отлагане. Кой липсва още?

— Току-що получих писмо от Мемфис — каза съдията, — донесе го пратеник на кон, минал през блатата. Трима от нашите другари се намират там в най-голяма опасност, само моето появяване може да ги спаси.

— Заради тези трима не бива да загинат всички! — възкликна Поръл раздразнено.

— Не — отвърна съдията, — но наш дълг е да направим поне един опит да им се притечем на помощ, докато е все още възможно.

— А как?

— Поръл, известни са ти плановете ни и знаеш, че успехът им зависи изцяло от нас. Мога ли да разчитам на теб? Ще поведеш ли хората ни сега в тази лека битка, а после и по пътя към свободата? Ще натовариш ли на борда на парахода плячката, парите, които ще ти предаде Джорджина при показването на този пръстен, ще ги пазиш ли, докато се срещнем в Тексас на уговореното място, и ще ги разделиш ли между хората… ако загина?

— Какво си намислил? — попита Поръл смаяно. — Няма ли да дойдеш с нас?

— Все още мога да спася онези, за чиято безопасност бях задължен да се грижа досега — продължи съдията Дейтън, без да даде пряк отговор на въпроса му, — все още никой не подозира кой съм всъщност и с кого съм свързан. След няколко минути този параход потегля нагоре по реката, още тази вечер ще съм в Мемфис, а утре останалите ни хора ще могат да бъдат вече на път за Тексас.

— И каква ни е ползата? — обади се Поръл. — Стотици се намират все още пръснати на север из различни градове по реките, всички те ще трябва да останат.

— Не видя ли как тази сутрин беше отсечено ей онова старо дърво на брега? — попита Дейтън.

— Видях, какво общо има това с въпроса ми?

— За всички, спускащи се по реката лодки, то е предупредителният знак за съществуването на острова — отвърна съдията. — Щом забележат, че го няма, ще знаят, че колонията на острова е загинала или в момента не е възможно да спират на брега му, и ще отминат.

— Хмм… дяволски предвидливо — измърмори Поръл и погледна съучастника си все още с известно недоверие. В него се беше породило определено подозрение. Дали капитанът нямаше да ги изостави в решителния миг? Външният вид на съдията потвърждаваше това и ето защо той каза: — Слушай, Дейтън, ако хората ме попитат къде си, да им разкажа ли каквото ми съобщи току-що и ще ми кажеш ли откровено какво си намислил да правиш, или… цялата история е съчинена и за мен?

Изпаднал в нерешителност, съдията го гледа известно време, после бързо подаде ръка на приятеля си.

— Не — възкликна той, — не е за теб, Поръл, на тебе ще кажа истината. Искам да се махна… да зарежа този живот, както и тази банда. Нека ти, Поръл, бъдеш изпълнител на последната ми воля и мой наследник!

— И жена си ли ще вземеш? — попита адвокатът от Синквил.

Съдията кимна мълчаливо.

— Ами Джорджина?

— Прочети това писмо! — каза глухо съдията. Поръл взе хартията и погледът му зашари бързо по нея.

— Ревност! — каза той усмихнат. — Сляпа ревност! — той обърна писмото, за да прочете адреса. — Ха, кървави петна… размазани с някаква кърпа. Кой му е сложил такъв червен печат?

— Приносителят — отвърна мрачно Дейтън, — както и да е, повече не искам да я виждам. Но тя няма да живее в нищета. Ето, предай й от мен този пакет.

— Значи твърдо си решил…

— Твърдо, Поръл, съвсем твърдо, а ако изпълниш молбата ми — да отведеш хората в безопасност и да поделиш честно плячката помежду им, — тогава нека моят дял бъде за теб. Стига ли ти това?

— Целият твой дял? — попита учудено адвокатът. — Човече, а знаеш ли какви богатства сме натрупали особено в последно време?

— Знам много добре — прошепна с извърнато лице съдията, — моят дял ще ти принадлежи. Ако някой от нашите попита за мен, кажи му защо съм взел парахода и накъде съм отпътувал. Но сега върви да успокоиш там онези хора, все още чувам страшен шум и разправии. Тези типове са непоправими и не могат да бъдат обуздани, независимо дали виждат вече пред себе си смъртта, или палача. Гуд бай, Поръл, ще се кача горе, за да взема жена си. Бъди щастлив… най-Доброто, което мога да ти пожелая, е да оставиш зад гърба си Тексас и Мексиканския залив!

 

 

В това време Адел измина в бърз тръс краткото разстояние до хотел „Юниън“, за да върне седлото на мисис Смарт. Но завари цялата странноприемница обезлюдена. Човекът от тезгяха бе останал сам и се люлееше на верандата на задните крака на един стол. Както каза Сципион, мадам била отишла у съдията Дейтън, самият мистър Смарт бил тръгнал нанякъде с вирджинеца, а той, Сципион, не знаел от скука какво да прави: дали да си върши обикновената работа, или и той да последва другите.

— Отдавна ли излезе мисис Смарт? — попита Адел, докато негърът сваляше седлото и както обикновено връзваше юздата на коня за кола.

— Не, мис — гласеше отговорът, — неотдавна. Исусе! Ами мис е объркала коня! Нанси беше тук… та това е жребецът на мистър Лайвли… непозната мисус се била много разболяла.

— Мари? — възкликна Адел изплашено. — Нещастното създание! Ах, Сципионе, а не знаеш ли дали скуайър Дейтън си е у дома? Трябва незабавно да говоря с него.

— Стои долу при реката, мис — каза Сципион, — щом слезете по улицата, веднага ще го видите… не можете да се разминете, освен ако вече не си е отишъл.

— Сципионе — каза Адел, — ще ми направиш ли услугата да изтичаш до долу и да го помолиш да… или не, предпочитам да отида аз самата. Сципионе, ще ме придружиш до реката, нали? Днес из града има толкова много чужди лодкари, страх ме е да вървя сама.

— О, голи, голи^[1] — каза Сципион и поклати замислено къдравата си глава, — днес е забележително неспокойно в Хелена. А ей туй дете — когато говореше за себе си, Сципион обичаше винаги да се нарича с това прозвище, наистина твърде младенческо за него, — туй дете не е виждало тук досега подобна бъркотия.

— Ще дойдеш ли с мен, Сципионе?

— Но, разбира се, мис, Сципион придружава винаги! — И негърът нахлупи още по-здраво старата си разръфана сламена шапка, протегна първо десния си крак, а после и левия и тогава с лек поклон към младата дама и даде да разбере, че е завършил тоалета си и е готов да я последва накъдето и да го поведе.