Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (37)

36.
Развръзката

Адел закрачи припряно пред черния си придружител и двамата стигнаха до „Фронт стрийт“ в същия миг, когато съдията се беше сбогувал с Поръл и се канеше да се втурне нагоре по „Елмстрийт“, за да отиде у дома си. Въпреки че той предпочиташе да избегне младата жена, все пак това нямаше как да стане. Тя го беше вече забелязала и бързо се приближаваше към него. Но ето че изведнъж се спря и се загледа надолу по улицата в посока към реката. Сципион също се зазяпа натам и от удивление плесна с ръце, а когато съдията проследи с очи погледа му, успя тъкмо да види как близо до брега някакъв кон се строполи на земята заедно с ездача си, като последният отхвръкна надалеч. От всички страни се стекоха хора, за да му помогнат, но човекът, макар и позашеметен от страхотното падане, все пак бързо се съвзе и се изправи, хвърляйки наоколо боязлив поглед. Но сигурно видя около себе си познати лица, защото Дейтън забеляза как подаде ръка на един от тях и размени с него няколко думи и как след това човекът му посочи мястото, където се намираше самият той.

Дейтън се изплаши. Имаше нещо зловещо в поведението на ездача, който изобщо не се обърна да погледне падналото животно, а продължи пътя си, сякаш бе оставил зад гърба си нещо ужасно, от което трябваше на всяка цена да избяга.

Съдията направи няколко крачки по посока към него, но щом го разпозна, се спря на мястото си като закован. Беше Питър, бледен и опръскан с кръв, с разкъсани и мръсни дрехи, без шапка, а косата му се спускаше в безпорядък на всички страни. Белегът от наскоро заздравялата му рана пламтеше огненочервен. Дейтън едва успя да го познае.

— Кептън Кели — простена човекът, когато стигна до него, хвърляйки боязлив поглед назад, за да се увери, че думите му ще бъдат чути само от онзи, за когото бяха предназначени, — спасявай се… островът е превзет!

— Полудя ли? — извика съдията и отстъпи ужасен. — Луд ли си, или пиян?

— Хиляди проклятия! — изсъска Белязания през здраво стиснатите си зъби. — Как ми се иска да е така и казаното от мен да е лъжа, но днес сутринта на острова спря параход. Дяволи проклети, ей го на долу се показа зад носа. Уморих твоя червен жребец и въпреки това са тъй близо по петите ми.

— Всичко ли е загубено? — извика Дейтън, втренчил поглед във вестоносеца на това нещастие.

— Всичко! — простена Питър.

— А Джорджина? — попита капитанът.

— Напусна острова днес преди зазоряване с твоята йола!

— Всемогъщи боже, Дейтън, какво ти е? Пребледня като платно — извика в този миг притичалата Адел. — Целият град изглежда обхванат от вълнение. Мистър Кук и Том Барнуел били арестувани… тълпи въоръжени непознати хора ходят из улиците…

— Върви си, Адел — каза съдията, като се мъчеше да остане спокоен, — върви си… тук не е място за теб… Сципионе, придружи я до дома. Ами това какво е?

Изведнъж земята сякаш потрепери от приближаващия се гърмящ тропот на препускащи коне. Те се зададоха като вихър отгоре по улицата. Конник след конник летяха надолу по „Фронт стрийт“, пресякоха площада и се насочиха към затвора. Бяха ловците и фермерите, в ловни ризи и мокасини, преметнали през рамо дългите карабини, затъкнали ножове в поясите.

Носеха се неудържимо като някоя страшна буря. Пронизителен ловен вик, остър и ехтящ надалеч също като боен вик на индианци, ги събра на площада пред къщите и тогава сякаш цяла Хелена си постави за цел да се стече около тях.

Изплашената Адел се притисна в съдията. Предводител на отряда беше Джеймс и по негова заповед една част от ездачите се отправи нагоре из града, а друга — надолу.

Съдията стоеше безмълвен, връхлитан от какви ли не натрапчиви чувства. Ей там, почти до него, се намираше параходът, който можеше да го спаси. Комините му пушеха, отварянето на вентилите, изпускащи парата със силно свистене, доказваше ясно нетърпението на механика, а бързите удари на камбаната подканяха за тръгване. В този миг Боливар си проби път до него.

— Масса — прошепна тихо той, — капитанът на парахода ме накара да ти кажа, че трябвало да тръгва… не можел да чака повече.

— Ха, съдията Дейтън! — извика Джеймс Лайвли, чийто поглед, привлечен от светлата рокля на младото момиче, бе разпознал съдията. Той яздеше все още коня, докаран от Адел. С едно стисване на бедрата го подкара бързо към мястото, където стоеше Дейтън. — Скуайър! — каза той, като скочи чевръсто от пръхтящото животно и изчервявайки се силно, поздрави младото момиче. — Скуайър, днес сутринта са се случили странни неща в Хелена. Бяхме свикали съседите, за да подкрепят закона, който се нуждае от помощ. За тази цел Кук избърза напред, а както чух сега, той бил арестуван.

— Мистър Лайвли — каза съдията и сърцето му заби, сякаш искаше да се пръсне в гърдите му. Сега се налагаше да спечели време, само няколко минути… — Това се дължи само на буйната глава на Кук, бях принуден да наредя да го задържат, и то повече заради неговата собствена безопасност, отколкото по някаква друга причина. Но всичко се уреди и ако няма други обвинения срещу него, сам ще се изкача до горе, за да го пусна на свобода.

— Едва ли ще е необходимо, сър — усмихна се младият фермер, — баща ми се отправи натам и сигурно ще го доведе със себе си… а, наистина, струва ми се, че вече се задават — той бързо протегна врат. Действително в този момент откъм площада няколко ездачи се приближаваха в галоп и сред тях се намираха Кук и Том Барнуел. Изведнъж съдията се наведе към своя негър.

— Боливар — прошепна той, — бягай горе и отведи мисис Дейтън на парахода! Животът и свободата ни зависят от твоята бързина.

— Скуайър, току-що атакувахме „Сивата мечка“ — обърна се отново Джеймс към него, — ала свърталището беше празно! Тайната ни е била издадена, бандата е…

Прекъсна го силен вик на ужас, нададен от изплашения и смаян Боливар. Но негърът, наканил се тъкмо да изпълни дадената му заповед, имаше всички основания да се втрещи от уплаха, защото близо пред него, захвърлило старата черна филцова шапка, с разпилени черни къдрици около бледото лице, бе застанало някакво момче, което вдигна бавно ръка към съдията.

— Джорджина! — изстена главатарят на пиратите и лицето му се обезкърви.

— Дейтън — каза Адел умолително, обхваната от смъртен страх, — защо, за бога, си толкова разтревожен… какво значи всичко това?

— Ха-ха-ха-ха! — изсмя се остро и подигравателно Джорджина, изправяйки гордо снага. В този момент тя считаше Адел за съпругата на съдията, тъй като не я беше виждала досега. — Ричард Кели, убиецът, се страхува да поздрави едната от жените си, понеже другата е застанала до него. Насам, хора, насам!

— Нещастнице! — извика Дейтън и я улови бързо за ръката.

— Не ме докосвай! — изкрещя младата жена като побесняла. — Нещастница? Да, нещастна съм, но ти… ти ме направи такава. Насам, фермери, насам, мъже на Хелена, насам! Този човек, застанал пред вас като съдия, който е живял сред вас дълги години… както змията си избира местенце в някоя тиха къща близо до хората…

— Джорджина! — извика Дейтън ужасен.

— … е Кели! Главатарят на пиратите! Господарят на онзи разбойнически остров! А аз… аз съм неговата жена!

Слабото тяло не можа да издържи повече това вълнение, тази болка и този гняв. Джорджина изгуби съзнание, политна назад и щеше да рухне на земята, ако ръцете на Джеймс не я бяха подхванали.

Дейтън стоеше на мястото си вцепенен и безмълвен. Беше възприел думите, произнасящи смъртната му присъда, като човек, който е заслушан в някакъв далечен глас. Докато чувстваше върху себе си втренчения поглед на Джорджина, той не беше в състояние да се помръдне, сега обаче мисълта за опасността, в която се намираше, го прониза като с нажежено желязо. Всяко преструване бе вече безполезно, последният миг бе настъпил, маските — свалени.

— Дръжте разбойника! Не го оставяйте да избяга! — завикаха гласове от всички страни и в уплахата си Адел отстъпи неволно от него. Но Джеймс, застанал най-близо, бе възпрепятстван от припадналата Джорджина да се хвърли напред, а и това изненадващо и страшно обвинение го бе зашеметило така, че той едва ли знаеше дали е буден, или сънува. Но докато от всички страни започнаха бързо да се стичат мъже, фермери и лодкари, в ръце с оръжията, които бяха носили открито или пък бяха крили, Кели измъкна светкавично от джобовете си два малки двуцевни пистолета.

— Загубен съм! — изкрещя той с дрезгав глас. — Загубен и проклет! Тогава насам, пирати, насам! Съберете се около вашия предводител! — И първите, хвърлили се към него, за да го уловят, паднаха, улучени от много точните му изстрели, а последвалите ги хора отскочиха изненадани назад, защото от ляво и от дясно се появиха неприятели, а също и зад гърбовете им затрещяха пистолетни изстрели и засвяткаха ножове. За кратко време те не знаеха кой е враг и кой приятел, нито пък срещу кого трябваше да се бият.

Сигналът беше даден. Отговориха му от всички части на града. По улиците тичешком се появиха човешки фигури с подивял външен вик и дръзко изражение на лицата, въоръжени с карабини, брадви и ножове. Забълваха ги и лодките. Особено голямо оживление настъпи на малкия платноход, спрял близо пред парахода. Котън и Сандър скочиха на брега, последвани от ликуващи пирати.

Капитанът на „Ван Бурен“ видя с учудване как изведнъж от всички страни се появиха отделни групи развилнели се хора и с право започна да се опасява за сигурността на парахода си. Бързо заповяда да прережат въжетата и да изтеглят дъските, докато звънецът на лоцмана предупреждаваше механика да бъде готов. Хората се подчиниха също така бързо на заповедта, моряците се втурнаха към местата си, но вече беше късно.

— На борда, момчета! — разнесе се гръмовният глас на предводителя на пиратите. — Превземете парахода, на борда!

Моряците, навели се, за да хванат и издърпат дъските, бяха изтласкани бързо настрани от намиращите се вече на борда пирати. В следващия миг от всички страни към дъските се втурнаха множество бандити. Други се закатериха по двете страни на парахода от околните лодки и докато една част от престъпниците образуваха на брега фронт срещу атакуващите ги фермери, останалите завладяха целия параход, изтичаха горе на палубата и оттам откриха смъртоносен огън срещу преследвачите си, които затягаха обръча все повече и повече.

Макар да бе изгубила съзнание за известно време поради силното си вълнение и неукротими чувства, Джорджина отново дойде на себе си. Но щом се освободи от нейната тежест, Джеймс се втурна към Адел и я изведе бързо от тази суматоха, където животът и бе застрашен от всички страни. За щастие той срещна Цезар и Нанси, забързали тъкмо в този момент към „Ван Бурен“ с различни куфари и кутии, и им предаде нещастното момиче, което след всичко преживяно нямаше сили да се съпротивлява срещу каквото и да било.

Но ето че добре познатият остър ловджийски вик събра хората, с които Джеймс се хвърли срещу неприятеля в бясна атака, подкрепян от Кук, Смарт и вирджинеца. Притиснати от всички страни, пиратите естествено нямаха време отново да заредят изпразнените си пушки, а се опитаха да отблъснат нападателите с ножове и приклади. Същевременно те се изтегляха на парахода. Все по-малко ставаше пространството, което трябваше да защищават, а пушечната стрелба от парахода — все по-унищожителна. Почти всички фермери бяха ранени. Хванал в лявата си ръка широкия нож, а в десницата цевта на строшената карабина, Кели сееше около себе си гибел и смърт.

Горе на палубата бе застанал Сандър и докато стреляше с пушката си в редиците на сражаващите се на брега фермери, ликуваше:

— Ура, момчета! Елате на борда, вдигнете котва, напред към свободата!

От една набързо отделила се от брега лодка някакъв човек скочи върху кормилото на „Ван Бурен“ и се покатери по него.

— На борда! — изкрещя Кели. — На борда, хора, режете въжетата!

— Насам… отмъстители… насам! — извика женски глас и Джорджина се втурна към биещите се с томахок в десницата, който беше взела от един убит.

Джеймс, който имаше намерение да стигне до спуснатите към брега дъски, за да отреже пътя за отстъпление към парахода на намиращите се на брега престъпници и ако беше възможно да залови жив главатаря на пиратите, скочи във водата и се опита да се добере до парахода с плуване, но в този миг бе улучен от два куршума и потъна в реката. В същото време, подкрепян от Милс и Смарт, Кук се хвърли в най-гъстите редици на биещите се, където Кели насърчаваше своите да се качат на парахода, докато той самият прикриваше отстъплението им.

Междувременно вирджинецът си беше избрал специално Кели за цел на нападението си.

— Сатана! — изрева той и се изпречи пред него със смел скок. — Часът на възмездието настъпи, върви в пъкъла! — И с такава сила замахна с ножа си към пирата, че участта му положително щеше да бъде решена. Обаче Боливар го сграбчи за ръката и юмрукът му се стовари толкова силно върху челото му, че Милс падна назад в безсъзнание. Кели скочи на дъските, прерязаха въжетата и параходът беше свободен, а колелата му започнаха да се въртят. Един удар от приклад запрати в реката Джонатан Смарт, който на всичко отгоре се и подхлъзна на подгизналите от кръв дъски. Главатарят на пиратите изглеждаше спасен!

Но в този миг край ухото му се разнесе остър вик:

— Отмъщението е мое! — И върху него се нахвърли Джорджина с искрящи очи и дива ярост, забравила всичко около себе си. Почти неволно ръката на Кели направи бързо движение нагоре и след секунда широкият нож прониза рамото на жената — Джорджина бе смъртно ранена. Но падайки, тя се вкопчи в коляното на изменника и докато той се мъчеше да запази равновесие, напред изскочи Кук, просна с един удар негъра на земята, отби удара на един от престъпниците, сграбчи с лявата си ръка предводителя на пиратите и заби широкия си нож в гърдите му. Един куршум засегна леко рамото му, но той не помръдна и не отстъпи. А когато дъската се изплъзна от отдалечаващия се параход и падна в реката и всички потънаха във високо плисналите води, Кук се вкопчи конвулсивно в Кели и се наложи да го измъкнат на брега заедно с трупа.

Докато параходът се отдалечаваше бързо от брега, изведнъж откъм претъпканата с хора палуба се разнесе силен вик. Очите на всички се насочиха натам и старият Лайвли, получил също две дълбоки кървящи рани и току-що изтеглил сина си Джеймс на брега, извика учудено:

— Боже мой, Хос! — Още в следващия миг две здраво вкопчени човешки тела паднаха в силно развълнуваната река от доста голямата височина на палубата и от много места на брега се отблъснаха лодки, за да приберат бясно счепкалите се хора.

Но едва „Ван Бурен“ бе напуснал пристана и ето че „Блек Хоук“, чиято палуба бе пълна с войници, се приближи под бързите удари на камбаната си.

— Момчета, засилете огъня, нека котлите се зачервят — извика капитан Коулбърн от палубата, — трябва да догоним онези типове пред нас, ура за стария Кентъки!

„Блек Хоук“ премина бързо покрай завързаните по-горе товарни лодки също като птицата, чието име носеше. Огнярите поддържаха жарта с помощта на огромните си железни пръти, войниците и екипажът носеха дърва и въглища, а машината правеше всичко, на което бе способна. Обаче „Блек Хоук“ бе стар параход, а „Ван Бурен“ — нов. Той беше може би най-бързият параход по Мисисипи. Сега, след като измина известно разстояние нагоре по реката с бързината на стрела, носът му се изви по течението. От Хелена можеха да наблюдават претъпканата с хора палуба, откъдето долитаха силни ликуващи викове. Параходът пореше водите с необикновена скорост. Парата караше колелата да се въртят бясно около оста си, пиратите мъкнеха мазнина и я изливаха под котлите, а двама души увиснаха на вентилите, за да попречат и на най-малкото количество пара да излети навън. Ставаше въпрос не само да се измъкнат от неприятеля, а и да спечелят достатъчно преднина, за да не се страхуват от преследването на други параходи.

Но къде беше човекът, който би могъл да внесе порядък сред тази разюздана сган? Кой разбираше от управляването на тези машини, за да определи безопасната граница на тяхната мощ? Пиратите мислеха само за безразборно бягство. Машината работеше, имаше още дърва на борда, котлите бяха нажежени, отпред около носа, съскайки, кипеше жълтата пяна, а преследвачите им бяха изостанали вече далеч назад. Почти бяха достигнали вдадения в реката нос, който щеше да ги скрие от погледите на хората на брега, а пред тях се простираше широката спокойна река, която щеше да ги отведе към свободата. Слънцето все още грееше високо на небето, а когато залезеше и тъмната нощ… В този миг мощен удар разтърси гордия параход! Бяла гореща пара блъвна от двете страни на палубата, из въздуха бяха запокитени части от разкъсани човешки тела ги парчета от разрушения параход и след кратко ужасно летене паднаха тежко върху водната повърхност. Половината параход изчезна в реката, но наоколо, докато „Блек Хоук“ бързо се приближаваше, все още много хора отчаяно се бореха с вълните.

Когато в Хелена забелязаха експлозията на пиратския кораб, от стотици гърла се изтръгна ликуващ вик и се сля със страхливите крясъци и предсмъртното хъркане на престъпниците. Неприятелят беше унищожен, островът бе нападнат от „Блек Хоук“ и всички, които не намериха смъртта си в битката, бяха отведени завързани на борда му. Но край пристана на Хелена разплакани жени и момичета търсеха между убитите своите роднини и приятели, а мъже със сериозно изражение на лицата пренасяха ранените си другари до най-близките къщи.

Но кои бяха онези двамата, които и след като ги измъкнаха от водата, бяха все още счепкани един в друг? Народът се насъбра около тях и неколцина понечиха да се намесят, за да разделят неприятелите. Ала единият от тях, Том Барнуел, бе сграбчил много здраво и сигурно жертвата си и макар че тя се съпротивляваше с отчаяна ярост, забивайки зъби и нокти в месата на противника, който я превъзхождаше, изглежда, Том нито чувстваше раните си, нито пък им обръщаше някакво внимание.

— Назад! — извика той. — Равна борба, един срещу един. Този, човек е мой, заклел съм се в десницата си.

— Хей, Том подвикна му един познат, — ще му повдигна малко краката, та да му е по-удобно.

— Назад, Бредшо… назад! — кресна му обаче младият лодкар. — Ако този звяр не може повече да върви, ще го завлека до горе, но не искам никой да го докосва.

Лодкарят помъкна жертвата си нагоре по улицата към дома на съдията. Няколко мъже тръгнаха подир него, но той не ги забеляза, беше се устремил само напред, напред… напред! „Мари, водя ти го… водя ти го“ — процеди той между стиснатите си зъби. Ето че достигна къщата, в преддверието нямаше никой, вратата бе само притворена. Адел, едва намерила сили самата тя да се държи на крака, беше отвела изплашената до смърт от сражението Хедвиг горе в стаята й, тъй като тя не биваше все още да чуе, не биваше все още да разбере най-ужасното. А долу в малката прохладна стаичка, където бяха настанили болната едва днес, край леглото, на което лежеше изпънатото тяло на девойката с восъчнобледо лице, стояха две жени — мисис Смарт и Нанси. Свела поглед, първата от тях бе сключила ръце за молитва и по страните й се стичаха бистри сълзи, а Нанси, свила се в долния край на леглото, гледаше втренчено и изплашено мъртвата с големите си тъмни очи.

— Водя го, Мари… водя го! — проехтя разяреният глас на побеснелия мъж в стаята на мъртвата. Сграбчил го със сила, на която престъпникът не можеше да устои, въпреки че се съпротивляваше със страха на отчаянието, Том повлече бързо предателя през тесния коридор и го вкара в първата отворена врата, до която се добра.

Мисис Смарт и Нанси нададоха вик на уплаха и изненада, а Том, който влачеше престъпника, се огледа смаяно наоколо. Погледът му зашари бързо между двете жени, вдигнали изплашено очи към него, после се плъзна из цялата стая, по дебелите завеси на прозорците, през които само тук-там смогваше да се провре някой слаб лъч светлина. Изглежда, той търсеше някого и все пак се боеше да попита за него. Но ето че забеляза леглото, поставено в тъмния ъгъл.

Лодкарят потрепна, сякаш бе ударен от куршум. Той вече не виждаше нищо друго, освен онази бледа затрогваща фигура, хватката на ръката му почти несъзнателно се разхлаби, а Сандър, възползвайки се от този може би единствен случай да избяга, незабелязан от никого, се измъкна чевръсто през вратата и излезе на улицата.

Том тъй и не погледна към него, приближи се до леглото и дълго време гледа безмълвно и сериозно любимото бледо лице. Дълги, дълги минути стоя така. Устните му не пророниха никакъв звук, гърдите му не издадоха никаква въздишка, а жените едва смееха да дишат — сърце не им даваше да го смутят.