Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (3)

2.
Сбиването. Смарт и Дейтън

В малкото градче Хелена, в Арканзас на брега на Мисисипи цареше необикновено оживление и суетния. По всичко личеше, че тук се беше насъбрало населението от цялата околност. Навсякъде се виждаха групи от разпалено разговарящи мъже, част от които бяха облечени в ловджийски ризи с пъстри ресни, каквито са носили първите ловци и фермери, а други в сините памучни палта на малко по-цивилизованото градско население. Силните ръкомахания и припряността на разговорите им показваха, че те в никакъв случай не бяха делнични.

Изглежда, по-голямата част от човешката тълпа се беше насъбрала пред хотел „Юниън“, най-хубавата странноприемница на града, и собственикът й, висок слаб човек с руси коси, изпъкнали скули и остър нос, но със сини добродушни очи, наблюдаваше вече от доста време с видимо задоволство блъсканицата и оживлението пред своята входна врата. Вътре в странноприемницата в никой случай не липсваше работа. Жена му, подпомагана от слугите си и един негър, едва смогваше да задоволи желанията на посетителите и да застеле леглата на онези, които живееха далеч от Хелена. Въпреки това ханджията упорито не променяше спокойната си поза и ни най-малко не се интересуваше какво става вътре в странноприемницата.

Междувременно от споровете, а може би и от употребата на алкохолни напитки досегашните спокойни и приятелски разговори започнаха да се израждат все повече и повече. Отначало се дочуха тук-там отделни люти ругатни и заплахи, после изведнъж остър вик и дива блъсканица възвестиха най-сетне, че се е стигнало до сбиване — онова, което усмихващият се ханджия, изглежда, очакваше с копнеж от дълго време.

Той стоеше на мястото си с поприведено напред тяло, тикнал и двете си ръце дълбоко в джобовете на панталона, подпрял дясното си рамо на рамката на вратата, и направо си му личеше какво голямо удоволствие му доставя това сбиване, чийто развой сигурно отговаряше изцяло на желанията му.

Човекът, нанесъл първия удар, бе нисък набит ирландец с огненочервена коса и може би още по-червена брада, облечен в риза с навити ръкави и отворена яка и възкъси тясно прилепнали панталони, което придаваше на фигурата му своеобразна комичност. На Патрик О’Тул обаче съвсем не му беше до смях, а още по-малко пък до шеги, щом имаше няколко капки уиски в кръвта си или някаква причина за „порядъчна кавга“, както той самият се изразяваше. Макар и да не беше скандалджия, той бе винаги последният, който напускаше някое място, където съществуваха и най-слабите изгледи за юнашко сбиване.

Но колкото и да бе прав, този път Патрик или Пат, както обикновено го наричаха в градчето, се озова много скоро в толкова по-неизгодно положение, защото едва противникът му се търколи пред него в прахта, и по-голямата част от хората, наблюдавали досега кавгата почти или съвсем безучастно, се втурнаха към него, канейки се да отмъстят за падналия на земята човек.

— Назад! Махайте се, кучи синове! — изкрещя ирландецът и започна да раздава безразборно наляво и надясно толкова силни и точни удари, че нападателите мигновено се отдръпнаха на безопасно разстояние. — Тук се бием честно! — извика той и набързо вдигна ръкава си, който непрекъснато се смъкваше. — Честен бой, негодници такива, един срещу един или срещу двама и трима, но не срещу осем или девет. Чумата да ви тръшне, ще ви блъскам по кратуните, докато омекнат и заприличат на мозъците ви… подлеци такива!

— Честен бой! — завикаха и неколцина от тълпата, опитвайки се да изблъскат назад останалите войнствено настроени мъже. Но в този миг се изправи и поваленият на земята човек. Като закриваше с лява ръка посиненото си око, той измъкна бързо с десницата си скрития дотогава под жилетката му нож и с див вик се нахвърли върху спокойно очакващия го ирландец.

Без да помръдва от мястото си, Пат парира удара, като улови нападателя за китката, простря го на земята за втори път с юмрука си, мислейки, че чувството за справедливост у зрителите ще бъде достатъчна гаранция за предотвратяването на друго подобно нападение.

Но, изглежда, тълпата в никакъв случай не бе благосклонна към него. Най-напред отведоха победения настрани и после бурята се разрази над ирландеца с пълна сила.

— Повалете това ирландско куче! Повалете го! — забесня тълпата. — Посегна на един гражданин на Съединените щати — какво търси тук този чужденец, дошъл през океана?

— Да го хвърлим във водата! — изкрещя широкоплещест бледолик здравеняк с дълбока, току-що заздравяла рана, започваща от левия ъгъл на устата му и стигаща чак зад ухото, която придаваше на лицето му див и зловещ израз. — Да го хвърлим в Мисисипи! И без това ирландските и немски нехранимайковци подбиват цените на бедните почтени работници! — и като изсвири немного силно, но по твърде особен начин, той се нахвърли толкова неочаквано върху изненадания ирландец, че за миг успя да го извади от равновесие. Въпреки това едва ли щеше да победи опитния в юмручните схватки О’Тул, ако най-близко стоящите до него, а и други, които бързо си пробиха път напред, не го бяха сграбчили от всички страни и не го бяха повалили на земята.

— Хвърлете негодника в Мисисипи! — беснееше множеството. — Вържете му ръцете на гърба и го оставете да плува! Да се маха в Ирландия, пътьом може да си поръча кораб! — извика един друг и макар че отделни миролюбиво настроени хора, които никак не искаха едно такова обикновено спречкване да завърши тъй трагично, се опитаха енергично да се намесят и да спасят поваления човек, те бяха изтласкани с лекота назад и побеснялата сган помъкна тържествуващо жертвата си към брега на реката.

Положението на О’Тул бе извънредно критично. И той самият знаеше твърде добре, колко враждебно бе настроена спрямо него една част от населението на Хелена, за да не се опасява от най-лошото. Но отчаяните му усилия да се освободи едва ли биха донесли някаква полза — численото превъзходство на неприятелите му бе твърде голямо. И ето че сред човешкото мнозинство внезапно се хвърли един-единствен човек, улови ръката на ирландеца и спря побеснялата тълпа. А този човек не беше никой друг, освен нашия мил ханджия Джонатан Смарт, който изрече сега своето „Стойте — стига толкова!“ с такъв авторитет, сякаш беше назначен за мирови съдия.

Впрочем тълпата не показа никакво желание да приеме спокойно тъй неочакваното и неканено вмешателство.

— Отдръпни се, Смарт, пусни човека и върви по дяволите! — закрещяха срещу него. Но въпреки това Смарт не помръдна от мястото си, а извика с твърд глас:

— Господ да ме убие, ако оставя и косъм да падне от главата му!

— Тогава така да бъде! — викна един от противниците му, измъкна своя терцерол^[1], насочи го към ханджията и натисна спусъка. За голям късмет на човеколюбивия спасител оръжието засече, но Джонатан Смарт не беше от хората, които гледат спокойно как се прицелват в тях. С бързо движение той измъкна скрития под връхната му дреха ловджийски нож, дълъг поне дванадесет цола^[2], и в следващата секунда нанесе толкова силен удар към ужасено отскочилия назад човек, че тежкото острие неминуемо щеше да му разцепи черепа, ако бе стоял неподвижно. Но понеже искрящите от гняв очи на разлютения Смарт му издадоха твърде ясно какво го очаква, човекът се отдръпна бързо със силен вик и острието на ножа успя да го засегне само отпред по рамото, като с един удар разряза дрехата му чак до подгъва.

Ударът бе нанесен с твърде голяма сила, за да може някой да се усъмни в напълно сериозното намерение на ханджията. А и сега погледът му се плъзна по лицата на останалите с такова нескрито и предизвикателно упорство, че те пуснаха неволно ирландеца. Но едва почувствал се свободен, О’Тул скочи бързо на крака с явното намерение веднага да поднови боя. Обаче Смарт държеше здраво десницата му и преди смаяните за момент мъже да успеят да вземат някакво ново решение, ханджията повлече ниския ирландец към своя дом и скоро след това двамата изчезнаха в къщата.

— Убил ме господ! — извика внезапно бледният здравеняк с белега. — Нима ще понесем мълчаливо подобно нещо? Та кой е този дългокрак негодник, някакъв янки, дошъл в Арканзас, за да нарежда на цяла тълпа почтени мъжаги какво да правят и какво не, а? Е, ами запалете тогава покрива над главата на този негодник!

— Бога ми, ще го сторим… хайде, момчета, вземете огън от собствената му кухня! — забуйства тълпата. — Унищожете кръчмата, този нехранимайко и без това не дава нищо на вяра!

Сганта се насочи към странноприемницата и кой знае докъде щяха да стигнат в своя буен, разпален гняв, ако в този миг пред тях не се бе възправил един мъж с най-дружелюбно изражение на лицето и не ги бе помолил с високо вдигнати ръце и силен глас да му обърнат мъничко внимание. Той бе висок и строен, с високо, открито чело, тъмни очи и коса и нежни, почти женствено красиво очертани устни. В цялото му поведение имаше нещо повелително и все пак гъвкаво, а облеклото му, състоящо се от фино черно сукно и снежнобяла риза, издаваше също така, че той заема някакъв пост, който го издигаше над заобикалящата го среда. Адвокат и лекар, той беше дошъл от северните щати едва преди година и със своите знания и приятни обноски си бе спечелил тук за кратко време не само значителна клиентела, но и беше назначен като мирови съдия за града и областта.

— Джентълмени! — заговори сега той на мъжете, които странно защо веднага се заслушаха внимателно в думите му. — Джентълмени, размислете какво искате да сторите. Намираме се под закрилата на законите на Съединените щати и съдилищата са готови да защитят както вас срещу посегателството на други хора, така и другите срещу вашето посегателство. А мистър Смарт дори не ви е обидил, напротив, направи ви услуга, като ви предпази да не извършите насилие, което вероятно щеше да има лоши последици за някои от вас. По-скоро би трябвало да сте му благодарни. Мистър Смарт е и иначе във всяко едно отношение почтен човек.

— Да го вземат дяволите! — извика човекът, срещу когото ханджията бе извадил ножа си. — Да сме му били благодарни… почтен човек. Подлец е той и за малко щеше да ме разполови като портокал. Да върви в ада! Да подпалим бърлогата му, това е моят съвет!

— Джентълмени! Ако мистър Смарт ви е обидил — заговори отново съдията, — аз съм убеден, че той ще се опита да направи всичко, за да поправи допуснатата грешка. Елате да отидем при него и нека тогава заличи случилото се с приятелски думи и малка глоба в уиски, която ще му наложим. Доволни ли сте?

— Е, по дяволите — да! — каза онзи с белега. — Нека ни почерпи. Но ако някой път отново ми се изпречи на пътя, няма да се отърве толкова евтино.

— Да не беше засякъл само проклетият терцерол — измърмори недоволно един друг, — чумата да го тръшне този скъперник, който продава такива мизерни стоки.

— Да вървим в странноприемницата, момчета. Нека Смарт извади уиски, а ако откаже, сатаната да му е на помощ!

— Към странноприемницата, към странноприемницата! — заликува тълпата. — Трябва да ни черпи, иначе ще изпотрошим боклуците му на хиляди парчета!

Разюзданата сган се понесе към странноприемницата със силни крясъци и кой знае дали замисленото от адвоката приятелско уреждане на кавгата нямаше да доведе тук до още по-сериозни инциденти. Обаче Смарт си познаваше хората твърде добре и знаеше, че ако наистина пусне множеството в къщата си, тогава щеше да бъде изцяло в ръцете на полупияните вече типове и щеше да се види принуден да изпълнява всяко тяхно желание, ако не искаше да изложи живота и собствеността си на най-голяма опасност. Ето защо, щом водачите на бандата се приближиха до вратата му, той изведнъж се появи на прага най-спокойно, насочил към тях готовата си за стрелба карабина, и заяви твърдо, че ще застреля първия, който сложи крака си на неговите стъпала.

Смарт беше известен като отличен стрелец и в заплашително насоченото към тях дуло се таеше сигурна смърт. Но адвокатът и сега се зае да помирява двете страни, като обясни на ханджията, че мъжете нямали намерение да се държат повече враждебно спрямо него, и го помоли да остави карабината си настрана, за да нямало вече нищо, което да напомня за раздори и сбиване.

— Дай на тези добри хорица няколко литра уиски — приключи той после речта си — и те ще пият за здравето ти. Нали все пак е по-добре да живееш със съседите си в мир и приятелство, отколкото във вражда и кавги.

Самият Смарт познаваше от доста време адвоката като порядъчен, а когато бе необходимо и като решителен човек, и ето защо при спокойните му думи свали приклада на карабината, но без да махне ръката си от спусъка й, след което отвърна дружелюбно:

— Много мило от ваша страна, мистър Дейтън, че положихте всички усилия да предотвратите сбиването и кръвопролитието, някои от вашите господа колеги не биха сторили същото. За да видите, че и аз съм напълно склонен отново да се сприятеля с тези добри хора, срещу които иначе нямам абсолютно нищо, с удоволствие съм готов да ги почерпя с един цял галон^[3], но… ще им го изнеса навън. В къщата си имам жени и джентълмените сигурно ще бъдат съгласни да си изпият брендито навън, на открито, където няма да бъдат смущавани от присъствието на дами.

— Ехей, бренди ли? — попита онзи с белега. — Наистина ли ще ни дадеш галон бренди и ще заявиш ли, че съжаляваш за случилото се?

— Разбира се! — отвърна Джонатан Смарт, докато ъгълчетата на устата му потръпнаха подигравателно. — И то ще получите от най-чудесното прасковено бренди, каквото имам в странноприемницата. Съгласни ли са господата?

— Ей, хиляди моряшки проклятия — да! — извика един друг. — Дай брендито навън, щом вътре има фусти, един порядъчен мъжага няма да се чувства така добре. Но побързай, Смарт. Днес ни намираш в дяволски добро настроение и можеш да се поздравиш. Затова не ни карай да те чакаме дълго.

След пет минути в рамката на отворената врата се появи як, широкоплещест негър, с почти необичайно ясно изразени етиопски черти на лицето и докато оглеждаше все пак подозрително насъбралото се множество, изнесе в лявата си ръка голяма стомна, а в другата — половин дузина металически чаши. Мъжете го посрещнаха ликувайки, опитаха питието, за да разберат дали наистина е от обещаното им добро качество, и после, като вдигаха голям шум, се отправиха към реката, където се качиха в една от закотвените там плоскодънни лодки, за да пиянстват и буйстват до късно през мощта. Дейтън остана още известно време, гледайки безмълвно след втурналите се напред хора, и както изглежда, се бе замислил сериозно. Но Смарт скоро смути неговите размисли. Той облегна карабината си на парапета на верандата и слезе при мировия съдия, който му се беше притекъл така приятелски на помощ.

— Благодаря ви, сър — каза той, докато му подаваше дружелюбно ръка, — благодаря ви за думите, казани толкова навреме, надали можехте да се намесите в по-подходящ момент.

— Изпълних само гражданския си дълг — отвърна съдията усмихнато, — тълпата се подчинява охотно на някой решителен човек, а ако се улучи подходящият момент, тогава една сериозна дума върши понякога много работа.

— И аз не знам — обади се Смарт, като поклати глава и хвърли неособено приятелски поглед към реката, — обикновено подобни хорица не отстъпват лесно нито пред кротки думи, нито пред насочено към тях оръжие. Най-често те са типове, които няма какво друго да губят на тоя свят, освен живота си и тъй като не дават пет пари за него, тръгват дръзко срещу всяка опасност. Впрочем аз се радвам, че се отървах тъй евтино, защото проливането на кръв си остава винаги грозна работа. Но я влезте за малко в заведението, веднага ще дойда при вас, ще трябва само да видя какво прави моята старица в кухнята и да й поръчам всичко необходимо.

— Благодаря — каза съдията, — но трябва да си вървя. Днес с последния параход дойдоха писма, а отгоре по реката очаквам пристигането на хора по търговски сделки. Но ако бъдеш така добър, прескочи по-късно за малко до нас. Доведи и жена си — ще трябва да си поговорим с теб и за други работи.

— Налага се жена ми да си остане у дома — отвърна Смарт усмихнато, — странноприемницата е пълна с хора, но аз самият… е, ами аз на всичко отгоре отдавна не съм бил при мисис Дейтън. А дали онези типове няма да се върнат?

— Не се страхувай — успокои го съдията, — тези хора са буйни и сприхави, а може би и малко груби, но не ги смятам за способни на умишлено злодеяние. Вероятно биха запалили покрива над главата ти в първия див пристъп на гняв. Но щом той премине, никой от тях няма и да помисли повече да те безпокои.

— Толкоз по-добре — обади се Джонатан Смарт, — впрочем и без това не се страхувам. Когато излизам, моят Сципион стои на пост, а ловджийският рог може да се чуе от прозореца из целия град. И така довиждане, след половин час ще дойда.

С тези думи ханджията се прибра в странноприемницата и веднага се озова пред своята „половинка“, както тя самата имаше обичай да се нарича. Впрочем било заради многото работа, било заради разигралата се сцена, той я завари в отвратително настроение.

Мисис Смарт в никой случай не беше от жените, които могат безмълвно да таят у себе си задълго своя гняв. Каквото й беше на сърцето, трябваше да си намери отдушник, без значение какво е то. Така че сега тя тикна назад бонето си, което носеше също й в кухнята заради силната жар в огнището, сложи двете си ръце на хълбоците, държейки все още в дясната дългата дървена готварска лъжица, и посрещна крачещия бавно към нея съпруг с острите думи:

— Тъй, та какви особено умни неща забърка днес пак господинът? Обърне ли си човек гърба, и ето че се зададе някакво нещастие. И никой нищо не може да направи в цялото селище, без мистър Смарт да няма пръст в тази работа и да не навре носа си в нея.

— Мисис Смарт — каза Джонатан, който тъкмо сега бе в твърде добро настроение, за да позволи да му бъде развалено от възмущението на неговата съпруга, — днес спасих един човешки живот, а ми се струва…

— Ах, я остави, човешки живот — прекъсна го разпалено мисис Смарт, — човешки живот или не, какво те засяга животът на другите хора! За жена си трябва да мислиш, но тя може да се съсипва и измъчва, да опъва и робува, все му е едно на нашия господинчо.

Изхвърля ей така на цели галони чудесно прасковено бренди на улицата, сякаш там го е намерил. А аз трябва да се трудя тук с пот на чело и да печеля хляба на всички ни!

— … че съвсем не бе скъпо откупен при онова напечено положение — продължи спокойно Смарт, без ни най-малко да обърне внимание на думите на жена си.

— А аз ти казвам, че трябваше да се съобразиш с мен — разпали се още повече от думите му ядосаната жена, — трябваше да се съобразиш, ако поне малко те е грижа за собствената ти плът и кръв. Но нали Филипчо може да си порасте и така, какво ли те интересува. Твоето безобразно стопанисване ще унищожи всичко, непременно ще го унищожи и когато нещастното момче някога стане голямо, вероятно няма да има едно местенце, където да се подслони, жесток баща такъв!

— И жестокият баща нямаше къде да се подслони, когато порасна — отвърна мистър Смарт добродушно усмихнат, потривайки ръце. — Обаче мистър Смарт старши му даде най-различни добри съвети и после те донесоха толкова добри плодове, че след неколкократна беритба Смарт младши успя да построи най-хубавата странноприемница в цяла Хелена. Сега Смарт старши е вече мъртъв, а Смарт младши стана Смарт старши и ако в естествен ред сегашният Смарт младши…

— Е, престани най-после с тези глупости за младши и старши, залови се за работата си, погрижи се за конете в обора, прати ми тук негъра и го накарай да набере боб от нивата. Трябва да прескочи и до търговеца, за да донесе бурето със захар… човече, ще ме пратиш в гроба с твоето лекомислие.

— … последва съветите на Смарт старши, тъй както на времето си Смарт старши последва съветите на своя баща — продължи несломимият янки спокойно и безгрижно, — тогава можем твърдо да се надяваме, че и без наше съдействие Смарт младши ще се препитава по почтен начин.

— Сципион трябва да дойде тук! — изкрещя сега мисис Смарт, вече наистина побесняла, като удари с крак по пода и тресна дръжката на лъжицата върху малката масичка. — Чуваш ли, Джонатан? Сципион трябва да дойде, а сега изчезвай, човече, ти, който искаш да ме умориш, или кълна се в името на бога, ще използвам моето кухненско право^[4] — и с бързо движение тя грабна медния черпак с дългата дръжка и го потопи в котела с вряща вода, който съскаше и кипеше над огъня.

Разбира се, мистър Смарт знаеше, че въпреки честите словесни схватки, водени ожесточено от мадам, между тях двамата никога не се бе стигало до насилствени действия, защото тя познаваше твърде добре сериозния и твърд характер на своя съпруг. Но за да сложи край на всяка препирня и да настрои по-дружелюбно разгневената си половинка, която иначе му беше вярна и добра съпруга, той се оттегли спокойно към вратата и хванал дръжката й, попита само дали мисис Смарт има да поръчва още нещо, тъй като му се налагало да отиде по работа на още няколко места.

Впрочем жената прие това отстъпление като мълчаливо признание на нейния авторитет и настроена вече значително по-милостиво, изля горещата вода обратно в котела, изтри с престилката потта от зачервеното си лице и с все още полуядосан, но вече не така рязък тон, каза:

— Не, мистър Смарт, щом си имате работа, няма какво да се грижите за моята. Ще ви кажа само, че конете…

— Всички са нахранени и напоени — обади се Смарт.

— А бурето със захар…

— Намира се в бара.

— Но боба…

— Набран е от Сципион още преди половин час.

— Ами двете стаи, които трябваше да бъдат приготвени за най-новите ни гости…

— Всеки миг могат да се нанесат в тях — отвърна Джонатан усмихнато. — Мистър Смарт и Сципион се погрижиха за всичко има ли още нещо?

Жената, сега наистина ядосана, че вече нямаше никакви забележки, шеташе с все по-голямо усърдие край огнището, опитвайки се вече два пъти напразно да вдигне над него тежкия железен котел.

След като забеляза това, Джонатан се притече бързо, грабна го за дръжката и постави огромния съд с лекота на мястото му, после се обърна усмихнат към своята половинка, която вече едва ли му се сърдеше, целуна я здравата по зачервеното добродушно лице и в следващия миг излезе бързо през вратата навън, на открито, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на панталона си и подсвирквайки си с всичка сила с уста „Янки Дудъл“^[5].