Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (20)

19.
„Ван Бурен“. Мистър Смарт се подчинява на волята на жена си

Както вече споменахме, Том Барнуел качи нещастното същество на борда на „Ван Бурен“ и за да се отърве от всякакви досадни въпроси, представи младата жена за болната си сестра, която искал да отведе при свои роднини в Хелена. Мари бе толкова изтощена и отпаднала, че позволяваше да правят с нея всичко, без ни най-малко да възразява. Вярно, че чистачката на каютата се поучуди, когато видя роклята й, изпокъсана от клони и трънаци, и сигурно по странното поведение на нещастницата подразбра истинското й състояние. Но какво ли я интересуваше тя? Работата й беше да се грижи за реда в каютата, а не за реда в мозъците на пътниците. Тя застла леглото на Мари и после я предостави на нейните съновидения и разюздано бълнуване.

„Ван Бурен“ беше един от онези параходи, които пътуват до Сент Луис или до Луизвил и Синсинати. Обикновено отпред бе поставяна голяма дъска, на която се съобщаваше разписанието с едри, отдалеч забележими цифри. В действителност тези плавателни съдове развиваха често сравнително голяма бързина, и то срещу силното течение на Мисисипи.

И този път „Ван Бурен“ се бореше юнашки срещу течението, а зад него се вдигаха нависоко големи вълни, танцуваха и се превръщаха в мръсна кипяща пяна. За няколко часа той трябваше да достигне Хелена, обаче тъкмо край онзи кръгъл Остров на върбите, споменаван вече неколкократно, лоцманът приближи парахода твърде много до малкия остров и той заседна. Може би морякът познаваше Охайо доста добре, но по Мисисипи пътуваше за пръв път, и то като се ръководеше по речната си карта. Въпреки продължителната усилена работа на машината, те не можаха да се помръднат от това място. Тъй като моряците най-сетне разбраха безполезността от всякакви по-нататъшни опити, а нощта бе настъпила и нивото на реката се покачваше с всеки изминал час, те се опитаха да се доберат с йолата до брега и да завържат там нейде едно дебело въже, та когато параходът се освободеше, да не бъдат отнесени от течението. Всъщност моряците се надяваха, че призори „Ван Бурен“ щеше да се измъкне сам.

Хората, натоварени със завързването на въжето, разбраха междувременно, че им предстои по-трудна работа, отколкото бяха предполагали. Целият остров бе покрит нагъсто с дървета, но само с тънките стебла на памуковото дърво, които едва ли щяха да удържат някоя товарна лодка, а да не говорим за такъв тежък плавателен съд. По самия край на острова се издигаха най-младите дървета, изключително само фиданки на памуковото дърво. Сухи и гъсти като тръстика, те упорито препречваха пътя на широкия нос на йолата. Вярно, че те еластично се извиваха встрани, когато моряците гребяха с всички сили срещу тях, но после пак изправяха стеблата си и изтласкваха лодката в обратна посока.

Най-сетне моряците се видяха принудени да прекратят опитите си и да скочат във водата, която бе дълбока тук около метър. С дружни усилия те изтеглиха дългото тежко въже колкото може по-навътре в острова, увиха го около няколко стебла и след това се завърнаха на борда, за да изчакат настъпването на деня.

Вярно, че на палубата бяха оставени два поста, които трябваше да поддържат и огъня под котлите. Но както се случва често, отначало постовете бяха бодри, слагаха грижливо дърва в огъня и проверяваха дали въжето все още е опънато и дали държи. Ала щом мина полунощ и никой не ги смени, те легнаха върху натрупаните пред котлите дърва и започнаха да си разказват истории, като по този начин се опитваха да останат будни. Но най-сетне и на разказвача му се приспа — слушателят отдавна бе престанал да бъде слушател — и на дремещия колос се възцари дълбока тишина.

Водата тихо ромолеше около носа на парахода, а откъм близкия остров се разнасяше шум, подобен на прибой. Надовлечените дървета и клони възпираха течението, а от време на време върху тях връхлитаха отново освободили се дънери, опитвайки се да разбият тази естествена дига. Над реката се бе спуснала катраненочерна нощ и сякаш горските духове от двата бряга пееха странни зловещи мелодии, а Татко Мисисипи им пригласяше тихо в пенливата си брада.

Нищо не помръдваше на парахода. Само двата поста повдигаха сегиз-тогиз сънено глави и поглеждаха нагоре към звездите и към тихо полюляващите се върби, за да видят дали параходът е все още на старото си място. Но скоро след това монотонният плясък на водата отново затваряше очите им. Твърдата им постеля не бе достатъчно твърда, та да пропъжда от тях дълбокия здрав сън.

А в това време силното неуморно течение опъваше и теглеше завързаното на брега въже, покачващата се река започна да повдига парахода от пясъчното дъно. И колкото повече той се освобождаваше, толкова по-силен ставаше напорът на течението, а въжето се опъваше все повече и повече. Отначало младите стебла удържаха все още доверения им товар, но колкото по-силно течението влечеше парахода, толкова повече се огъваха те и въжето започна да се изплъзва. Те оказваха още известно време някаква съпротива, ала тук-там някои от по-натоварените стебла започнаха да се чупят. Едно дърво измъкна еластичната си корона изпод въжето — с всяка минута опората, необходима за тази огромна тежест, намаляваше и ето че в този миг се прекърши и последното стебло.

Но тласъкът, с който „Ван Бурен“ се освободи от въжето, разтърси целия параход и смути дрямката на безгрижно излегналите се на носа постове. Отначало те отвориха учудено очи и погледнаха към небето. Но над главите им блестяха същите звезди, които бяха гледали и преди да заспят. Ала изведнъж те подскочиха ужасени, защото фиданките на памуковото дърво, чието замечтано полюляване бяха наблюдавали до себе си, сега бяха останали назад. Водата не шумеше вече край носа на парахода, а върбите се отдалечаваха все повече и повече. Мъжете изтичаха към въжето — то висеше разхлабено извън борда. Викът им: „Параходът се е отвързал!“ разбуди светкавично другарите им, които бяха заспали по палубата в топлата лятна нощ.

Всички наскачаха, затичаха насам-натам, объркани и безпомощни. Неколцина измериха дълбочината, други задърпаха въжето, а трети започнаха да викат лоцмана. Но никой не помисли за най-важното — че параходът не може да бъде управляван без пара и че първо трябва отново да се разпали огънят и да се сгорещи водата, и едва тогава можеха да се надяват да избегнат някоя сериозна опасност, застрашаваща кораба.

Викът на кормчията обаче успя да събере екипажа за системна работа. Малките котви, намиращи се винаги подръка, бързо бяха завързани за дебели въжета, за да могат да бъдат хвърлени зад борда. В същото време огнярите трябваше да накладат огньове под всички котли и едновременно да ги допълнят с вода чрез помпите, за да не се случеше още по-голямо нещастие — пръсването на котлите. Взети навреме, тези предохранителни мерки трябваше да се окажат достатъчни за възстановяване плавателната способност на парахода. Но неимоверно силното течение ги бе изтласкало вече доста надолу към западния бряг, и то с кърмата напред.

— Дайте върлините! — изкрещя кормчията с дрезгав глас. — Оттласквайте, юнаци мои, помъчете се да улучвате дърветата и отблъсквайте!

Моряците последваха чевръсто заповедта. Изпречеше ли им се случайно някой от пътниците на пътя, биваше блъсван настрани. Те запъваха дългите върлини в откоса на брега, за да могат да намалят поне доколкото бе възможно силата на неизбежния удар. Едновременно с това зад борда бяха хвърлени котвите, но те не можаха да се задържат в мекото тинесто дъно, повлякоха се след парахода и в същия миг „Ван Бурен“, понесен от водата странично към брега, блъсна кърмата си в довлечените дънери така, че огромният плавателен съд потрепери чак до кила, а едното от колелата се строши с трясък.

Изплашените пътници започнаха да се стичат от всички страни, някои от тях дори бяха взели в ръка или на гръб вещите си, готови при първа възможност да скочат на брега или поне в някоя спасителна лодка. В първите мигове бе слисан и целият екипаж, тъй като още никой не знаеше точно колко голяма е повредата и дали корпусът е пострадал дотолкова, та параходът неминуемо да потъне.

Дърводелецът скочи бързо в трюма, опитаха дали работят и помпите. Оказа се, че „Ван Бурен“ се беше врязал с кърмата сред довлечените дървеса и нищо друго не беше повредено, освен едното колело и кормилото. Сега, разбира се, започнаха да отстраняват повредата с най-голямата възможна бързина и доколкото им позволяваха условията. Преди да поправят кормилото, не можеше да се мисли за потегляне и слънцето беше вече високо в небето, когато параходът бе докаран в състояние, което му позволяваше да достигне поне Хелена. Там всичко трябваше отново да бъде основно ремонтирано.

Тъй като се налагаше да се борят срещу течението само с второто колело, което беше също повредено, работата с кормилото беше изключително трудна. Но най-сетне машината започна отново да работи и пострадалият параход запъшка и застена, потегляйки нагоре по реката също като ранен лъв, повлякъл тъжно простреляната си лапа.

Вече беше прехвърлило пладне, когато достигнаха Хелена и спряха на брега, като преди всичко се заеха да направят парахода годен за плаване. Но Том Барнуел, който в мъчителното си нетърпение си беше пожелавал вече хиляди пъти да е на брега, за да се добере пеша по-бързо до града и да изпревари потеглянето на стария Еджуърт, през цялото утро бе кръстосвал палубата на длъж и шир, обхванат от страшно лошо настроение, и се беше вглеждал напразно в многобройните товарни лодки, преминаващи покрай тях. Всички те си приличаха и на него не му бе възможно да разпознае коя от тях принадлежеше на Еджуърт.

Веднъж дори му се стори, че позна „Костенурката“ по някои дреболии, видими само за моряшкото око, въпреки че мъглата бе започнала да се спуска. Вече беше сложил ръце на устата си, за да извика, когато откри на борда на лодката цял куп сандъци и сред тях някаква жена, която, както му се стори, се суетеше около тях. Значи и това не можеше да бъде лодката на Стария — на борда на „Костенурката“ нямаше жена. Сега му оставаше да се надява, че може би нещо е забавило Еджуърт и той все още не е напуснал Хелена.

Разбира се, много скоро му бе писано да разбере заблудата си — лодката действително бе отпътувала, и то, както научи по-късно, малко преди пристигането му. Щом чу, че Стария е взел на борда една жена като пътник, му стана ясно, че преди това не се е бил излъгал. Но всъщност дългото умуване не можеше да му помогне и той се зае незабавно да отведе нещастното момиче, подпряло се безволево на ръката му, в хотел „Юниън“, а за да избегне всякакви въпроси, разказа, както и на парахода, че това била сестра му, дошла от Ню Орлиънс.

Ала тук той трябваше да се пребори с една съвсем неочаквана трудност, защото мистър Смарт, последвал ги горе до стаята и убедил се скоро сам в безнадеждното състояние на нещастницата, му заяви най-откровено, че що се отнасяло до него самия, той щял да приеме с най-голямо удоволствие нещастното същество и да осигури прехраната му, но то се нуждаело и от женски грижи, а в момента жена му била тъй претоварена с работа, както никога. Тъкмо затова тя не била в много добро настроение и той увери младия човек, че щяла да протестира с всички сили, ако току-така я натоварели да се грижи за момичето.

— Но, за бога, къде да се дяна с това нещастно същество? — тъжно попита Том, след като разказа на ханджията истинското положение на нещата. — Лодката е тръгнала, трябва да я последвам, защото на борда й се намира не само малкото ми имущество, но и всичките ми дрехи, а не е възможно да оставя така тази нещастна жена в нейното състояние в един чужд град, без закрила и без приятели. Но също така не мога и да я взема със себе си. Затова, добри ми господине, нека остане тук, бъдете сигурен, че ще се върна може би още след няколко дни и тогава ще ви възнаградя богато за стореното от вас добро.

На това място разговорът им бе прекъснат по доста шумен начин, тъй като навън в коридора се разнесе внезапно гласът на мисис Розали Смарт, която тъкмо сега даваше израз на гнева си със съвсем нелюбезни изрази, че тук можел да нахълта всеки „дрипав лодкар“ и да доведе момичето си в дома й.

— Сестра ли? — възкликна тя, вероятно след някакъв отговор на негъра. — Сестра? Ами, сестра, всеки може да дойде и да каже, че води сестра си. И на всичко отгоре не с всичкия си… е, само туй ми липсваше. Сега, когато ми е пламнала главата от денонощна работа, сега, когато трябва да се блъскам като вол, за да поддържам реда в къщата и да обслужвам здравите посетители, да, и когато, освен това вчера ми избяга слугинчето, отнето ми от онази персона, онази мисис Брийдълфорд, сега ще трябва да ставам и болногледачка? Така ли? Или може би мистър Смарт смята сам да се грижи за младото девойче? Не, тая няма да я бъде, тя трябва да се махне от къщата ми, и то веднага. Ще видя аз кой раздава тук стаите, мистър Смарт или аз. Ако иска да се занимава с това, тогава нека поеме и домакинството, да започне да оправя и леглата. После ще стана съвсем излишна… а то тъй се отнасят с мен повече като със слугиня. Но сега искам все пак да видя кой…

Останалото беше вече неразбираемо, защото жената се заизкачва по стъпалата много енергично и стана очевидно, че изгледите за миролюбиво уреждане на въпроса намаляваха с всяка изминала минута.

— Аз сам ще я помоля — каза Том бързо и посегна към шапката си, — тя не може и няма да ми откаже. Сигурно знае какво дължи на собствения си пол и не бива да оставя сърцето си чуждо на всяко състрадание.

Той се накани да излезе, обаче Смарт, който досега поглаждаше: замислено брадичката си с показалеца и палеца на дясната си ръка й втренчено гледаше пред себе си, го сграбчи чевръсто за лакътя и каза:

— Чакайте! Ще изпортите цялата работа. Жена ми е душа човек, но ние направихме грешка: момичето получи стая, без да я попитаме, а тя никога не прощава подобно нещо. Отидете ли сега при нея допълнително да я помолите за нещо, което ние вече сме приели за разрешено, ще ви моля само да ме оставите да се отдалеча преди това на около двеста крачки, защото ще чуете най-хубавото конско евангелие, каквото може да ви пожелае човек, а и после молбата ви съвсем няма да бъде изпълнена. Познавам моята…

— Но, за бога, какво да правим? — извика отчаяно Том. — В цяла Хелена вие сте единственият човек, на когото бих поверил тази нещастница, а тъкмо вие ми отказвате. О, не се страхувайте, че може би няма да се върна и няма да платя дълга си, вие не знаете колко скъпо ми беше някога това момиче…

— … старица твърде добре — продължи Смарт невъзмутимо. — Но все пак има един начин и си заслужава поне да се опита.

— Кой е той?

— Спокойно… оставете ме да действам… почакайте — и той се огледа из стаята, — да, ще стане. Я скочете навън през прозореца!

— Но, мистър Смарт! — каза учудено младият лодкар.

— Да, не мога да ви помогна иначе — отвърна ханджията усмихнато, — сега трябва да изиграем една малка комедия. Скачайте само през прозореца и до вечерта не ми се мяркайте в къщата.

— Но това е невъзможно! — извика Том — Не мога да оставя тази нещастница, без да знам, че е подслонена на сигурно място. И… и каква ще е ползата от тази работа? Първо трябва да знам какво ще стане с нея.

— Е, тогава ще бъдем принудени да се откажем от нашия опит — каза! Смарт равнодушно и отново пъхна ръце в джобовете си. — Той е единственото нещо, което ми идва на ум. Но щом нямаме време, съжалявам. Може би ще я приеме съдията Дейтън.

— Кой е той?

— Мировият съдия на това селище, женен е, а и без това у тях се намира сега и една роднина на жена му. Може би ще приеме и вашата позната у дома си.

— Мислите ли, че ще мога да го намеря сега? — попита бързо Том.

— Не — отвърна ханджията спокойно, — той замина нанякъде с коня си, а и двете жени също не са у дома си.

Том обиколи няколко пъти неспокойно из стаята.

— А наистина ли се надявате, че ще съумеете да придумате жена си да приеме нещастницата? — попита най-сетне Том, като се спря отчаян пред Смарт.

— Да я придумам ли? Не — отвърна той. — Няма човек по света, който да се похвали, че е придумал за нещо жена ми, но аз ще я накарам… поне се надявам, а това е всичко, което желаете. И тъй, ако обичате — ей къде е прозорецът!

— Ама защо през прозореца?

— Защото тъкмо сега ще се натъкнете отвън на жена ми… О, а може би не можете да скочите от тези метър и половина — два?

Том се накани да отвърне още нещо, но преглътна, отвори едното крило на прозореца и после отново се извърна към ханджията.

— Сър — каза той, — ако имахте само представа… В този миг се чуха стъпки по коридора.

— Жена ми — каза Смарт простичко и същевременно направи лек поклон, сякаш представяше на младия човек някого, появил се току-що на прага. Том разбра този знак. Без да продума повече, сложи дясната си длан върху дъската на прозореца и с един скок се намери на улицата.

Не изминаха и три секунди, когато вратата се отвори и в стаята влезе мисис Смарт почти със същото зачервено лице, с което я срещнахме в началото на нашия разказ, само че този път руменината й си имаше, изглежда, друга, много по-опасна причина.

Но Смарт изведнъж започна да се разхожда с бързи крачки нагоре-надолу из стаята, сложил ръце на гърба и тикнал шапката си още по-назад от обикновено.

— Кой ми доведе тук тази госпожица?… — бяха първите думи, които изрече мисис Смарт, слагайки ръце на кръста, сякаш искаше първо да изтика гнева си от долу на горе. Но тя замълча, след като не забеляза никого при мъжа си, а бе съвсем сигурна, че беше чула гласове. — Всъщност с кого разговаряше тук току-що? — попита тя учудено и се огледа навсякъде. — Много добре чух, че някой говореше.

— Възможно — отвърна кратко съпругът й, без изобщо да я погледне, — може да съм разговарял сам със себе си. Но това е все едно, аз не желая да имам нищо общо със скитащи дрипльовци и съм принуден да те помоля, дете мое, в бъдеще да ме уведомяваш, преди да приемаш при нас гости, тоест такива гости, болни гости.

От смайване мисис Смарт замръзна на мястото си, без да обели нито дума.

— Много е хубаво човек да е благодетелен — продължи ханджията, без да обръща внимание на учудването й, — обаче не искам да си имам нищо общо със сбирщината от лодките. От цялата работа ще пати само моята глава и само аз…

— Тъй ли? — избухна изведнъж мисис Смарт, защото Джонатан беше засегнал един въпрос, който никога не я оставяше безразлична. — Тъй, значи главата на господина патела, когато сме имали посетители? Може би той готви яденето, оправя леглата и почиства стаите? Или се грижи за бельото и за другите неща в кухнята и къщата? Нима някога някое божие създание е чувало нещо подобно? Ами откъде дойде момичето? Кой ми я доведе в къщи и какво ще става с нея?

— … ще бъда отговорен после — продължи Джонатан Смарт, който я беше гледал спокойно в очите, докато тя говореше и за нищо на света не би оставил недовършено някое започнато вече изречение.

— Искам да знам кой я доведе у дома! — извика мисис Смарт ядосано.

— Може да ни е безразлично — отвърна Джонатан, — някакъв млад фермер от Индиана, тя му е сестра, а той не познава тук никого и казва, че тази личност щяла да загине мизерно, ако не се заеме с нея някоя почтена жена, тъй като той трябва сега да продължи надолу по реката, за да си гледа търговията, та да скърпи някак си двата края. Но нас какво ни засяга това? Аз не мога да гледам болни твари и да се грижа за тях и не желая да имам такива усложнения и такава олелия в къщата си.

— Личност, твари? Да, това е начинът, по който господарите на света, мъжете, говорят за някоя бедна жена, която няма копринена рокля и шапка с пера — прекъсна го мисис Смарт позасегнато. — Не е необходимо да обслужваш и да гледаш никоя болна твар, ама пък едни грижи и обслужване би видяла тя от тебе! Но къде е господинчото, който довежда току-така сестра си в дома на чужди хора?

— Офейка! — възкликна мистър Смарт, възбуден в най-висша степен. — Офейка, туй е то, което ме ядосва толкова. Направо ми натрапва онази личност, заявява, че аз изобщо не съм имал думата по въпроса, това било работа на домакинята, а благородството на мисис Смарт било известно и още куп подобни глупости, а след туй офейка право в гората, може би към Литъл Рок или кой знае накъде. Но какво ме засяга това? Щом болната му сестра го интересува толкоз малко, та я оставя по такъв начин в ръцете на непознати хора, аз пък още по-малко мога да й съчувствам. Тя не си носи дори една-единствена дреха, няма дори ризка да си смени бельото.

— Мистър Смарт! — извика мисис Смарт, възмутена до дъното на душата си. — Принудена съм да ви помоля да подбирате по-прилични изкази, щом искате да говорите за подобни неща в мое присъствие. Аз съм лейди, независимо от това дали живея в Ню Йорк или във Филаделфия. Впрочем къде нареди милостивият господар да бъде отведена болната?

— Отведена? Какво ни интересува? — отвърна Джонатан. — Нека Сципион я остави пред пътната врата, а тя да върви накъдето си ще, не искам да имам повече нищо общо с нея.

— Не можем да я оставим пред вратата — каза мисис Смарт, — противоречи на дълга ни като хора и християни и аз не ще допусна да се говори зад гърба ми, че съм изхвърлила от къщата си такова бедно създание само защото не е имало пари и дрехи, а е било и иначе тъй нещастно. Впрочем ти нямаш абсолютно нищо общо с цялата работа. Тя не те засяга повече, нямам нищо против момичето да остане тук няколко дни и ако се държи прилично и се възстанови, тогава ще видим какво ще правим по-нататък. И без това ми е необходима помощ в странноприемницата, ако не искам да се съсипя и буквално да се затрия. Но това ти е все едно, ходиш си по твоите работи или удоволствия и не те интересува как се мъчи и трепе нещастната ти жена. Ти, разбира се, нямаш и представа как се чувства едно такова бедно създание, което си няма вече родители й е съвсем само на света. Но такива сте мъжете — всички сте коравосърдечни егоисти, а на всичко отгоре ще ни наставлявате какво да вършим и какво не, когато става въпрос за неща, които може да оправи само една жена… на нас, които сигурно разбираме повече от тези работи и на които бог е дал сърце, за да съчувстваме на страданията на другите хора. Но едно да знаеш: момичето ще остане при мен, докато аз самата го отпратя да си ходи.

И с тези думи мадам Смарт излезе от стаята, като затръшна силно вратата след себе си и се заизкачва право към стаята на нещастната Мари, разбира се, сега със съвсем различни намерения от онези, които бе изразила преди в своя монолог. А Джонатан отново пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, което му беше навик, когато размисляше над нещо или пък когато се радваше извънредно много. После закрачи нагоре-надолу из малката стая, като си подсвиркваше с все сила Янки Дудъл.