Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (28)

27.
Подозренията на Джорджина. Кели спасява Боливар

През същата вечер, когато в „Сивата мечка“ Кели вземаше онези предпазни мерки, които, макар и да не можеха да предотвратят напълно удара, поне щяха да го позабавят, докато бандата се измъкнеше на безопасно място, Джорджина се разхождаше насам-натам с бързи нетърпеливи крачки из своята малка, разкошно обзаведена стая. Само от време на време се спираше до прозореца, за да погледне навън, сякаш очакваше някого, който все не идваше и не идваше.

Очите на младата жена искряха от гняв. Устните й бяха стиснати здраво, нежно извитите й вежди се бяха почти събрали, а изящното й краче вече неколкократно удряше покрития с килим под в изблик на негодувание. Кели беше напуснал острова в четвъртък сутринта още призори и оттогава не се бе завръщал. Нейният пратеник, младият метис, също не се беше мяркал, а пленницата й бе избягала. Само един господ знаеше накъде. Тези причини бяха достатъчни, за да докарат до крайна възбуда всеки човек с нейния характер. Беше изпратила вече неколцина мъже подир метиса, ала напразно — никой не успя да й донесе някакво известие за него, никой не го беше видял. Само един не се беше върнал още — Питър. От дълги часове и с растящо нетърпение тя го очакваше да се завърне.

Най-сетне Джорджина не можа повече да издържи на това бездейно чакане. Отвори бързо и енергично вратата и тъкмо се накани да отиде до „Бачълърс Хол“, когато тясната входна порта изскърца и веднага след това от гъстата мъгла, спуснала се над острова, изплува широкоплещестата фигура на Питър. Щом забеляза знака с ръка на своята господарка, той се отправи към нея и бе накаран веднага да я последва в къщата. Обаче сериозното изражение на лицето му не предвещаваше нищо добро и отначало хич не му се започваше да говори. Но Джорджина, след като го гледа няколко секунди остро и изпитателно, изведнъж го хвана за ръката, притегли го до лампата, хвърляща из малкото помещение мека успокояваща светлина, и сякаш надявайки се с тихия си глас да смекчи отговора, от който се, боеше, най-сетне зададе шепнешком въпроса:

— Къде е Олайо?

— Не знам — гласеше полубоязливият и полунавъсен отговор на Белязания, който извърна глава и със свободната си ръка усърдно затърси из джоба си тютюн за дъвкане.

— Къде е Олайо? — повтори Джорджина с още по-настойчив и сериозен тон. — Човече, погледни ме в очите и отговори на въпроса ми — къде е Олайо?

— Не знам… нали ти казах вече — изръмжа пиратът и изплю тютюна си доста безцеремонно върху излъсканите месингови украшения на камината, — пълзях из цялата гора наоколо, но не можах да го намеря.

— В гората ли? Защо в гората? — попита младата жена недоверчиво. — Трябваше да е в града, а не в гората, защо си го търсил в гората?

— Защото не беше в града… дявол да го вземе, не може да е хвръкнал из въздуха. Помислих си, че сигурно ще го намеря или в града, или в гората, или… нейде другаде. Все трябва да е някъде. Ала напразно… не е в града, не е и в гората…

— А във водата, Питър? Във водата? — прошепна Джорджина с едва доловим глас.

— Във водата? — повтори пиратът изплашено и вдигна плахо поглед към нея. — Откъде пък ти дойде тази мисъл?

Джорджина посрещна погледа му с ням ужас и най-сетне простена:

— Значи във водата… във водата ли го намери? Човече, говори… ще ме доведеш до отчаяние!

— Не… и там не! — каза Питър и отхапа голямо парче тютюн.

— Значи все пак си го търсил във водата? Сигурно си заподозрял нещо… помислил си, че ще го намериш там. Говори и ме изтръгни от една несигурност, която е по-ужасна дори и от най-страшната истина.

— Търсил съм го във водата ли? Аз? Глупости! Защо ще го търся във водата? Харис каза…

— Какво каза Харис, Питър? — прекъсна го сега Джорджина, като положи усилия да остане спокойна, понеже забеляза, че Белязания най-сетне започваше да разказва, а тя се боеше да не го разколебае, ако не се овладееше колкото може по-добре.

— Е, ами каза, че метисът не бил стъпвал на брега — продължи Питър, като се закашля няколко пъти, сякаш думите му излизаха трудно от гърлото. — Харис видял лодката да се приближава до сушата и много му се искало да поговори с Олайо. Но момчето не се появило на единствения възможен път, водещ от мястото, където спряла лодката, към рядката гора. А и когато извикал после името му във всички посоки, никой не му отговорил.

— Сигурно Олайо се е бил скрил — прошепна Джорджина с едва доловим глас, — той… той положително не се е доверил на вика му и е пожелал да остане незабелязан.

— Да, тъй каза и Харис — продължи Питър, който бе станал сега по-уверен и спокоен благодарение на мнимото самообладание на жената, — тъй каза и Харис, само… само му се сторило странно, че Боливар се върнал с лодката толкова бързо, тъй като всъщност би трябвало да придружи момчето поне на такова разстояние, та да не може вече да се заблуди. Освен това Боливар оставил лодката на течението да я носи доста надолу по реката, преди да започне отново да гребе, а в туй време бил зает трескаво с нещо, което Харис не могъл да различи поради голямото разстояние. После много му се приискало да види къде е била спирала лодката в заливчето, в което била навлязла — но никъде по брега не успял да открие някаква следа, а по меката почва положително е трябвало да си личи дори и най-слабият отпечатък.

— Е? И после? — попита Джорджина, когато той замълча за миг, а след това погледна към нея нерешително. Ала той не забеляза лекото, почти незабележимо потръпване на устните й, не забеляза как пръстите на едната й ръка се бяха впили конвулсивно в страничното облегало на стола, където я беше подпряла. Забеляза само бледите й страни и студения спокоен поглед. След кратко колебание той продължи:

— По брега не се виждало нищо… но по водата…

— По водата? — повтори Джорджина беззвучно.

— Ама, по дяволите, може и да се е заблудил! — прекъсна изведнъж пиратът разказа си. Знаеше много добре колко силно бе привързана Джорджина към момчето. Стана му мъчително да изтръгват от него по такъв начин една история, която бе неприятна и за него самия, и то когато и без това се боеше да говори открито.

Но Джорджина нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така, тъй като сега добре разбра, че той знаеше повече, отколкото искаше да си признае.

— Видял е нещо да плува по водата, нали, Питър? — попита тя почти тъй тихо, както и преди. — Какво е било то? Не крий от мен… даже и да е само някакво предположение.

— Хмм, глупости — измърмори Питър и погледна с копнеж към вратата. Но накъдето и да обърнеше поглед, очите на младата жена, впили се в него, не му даваха покой. Най-сетне, като мачкаше упорито в ръце старата си черна филцова шапка, той изръмжа. — По дяволите, щом непременно искаш да го знаеш, нямам нищо против — кръв каза, че е било, кървави петна, които се носели по водата в малкия залив, а имало и няколко жълти мехура, но по-различни от онези, които прави дъждът в реката. Каза, че цялата околност изглеждала зловещо.

— Намерил ли е трупа? — прошепна Джорджина, ала толкова тихо, че трябваше да повтори въпроса, за да я разбере Питър.

— Трупа ли? Не, опазил ме бог… ами всичко това е все още само негово предположение. Може би Олайо ще се върне днес или утре и после всички тези тревоги ще се окажат напразни.

— Питър — каза жената след кратко, замисляне, — ще ми донесеш ли сигурни сведения по този въпрос? Ще ми…

— Най-добре би могъл да ти ги даде негърът — отвърна Питър навъсено, — откровено казано, не искам да се занимавам много с цялата история. Може би… може би това няма да се хареса на капитана.

— Тъй ли? И ти ли предполагаш така? — попита бързо Джорджина.

— Ами… да, той не се интересуваше особено много от момчето, а, и знаеше, че то е натоварено да го следи.

— Знаеше ли го? И ти си мислиш може би, че навярно се е зарадвал да се отърве от момчето по такъв начин… или дори може би е наредил да…

— Моля за извинение — извика Питър бързо и изплашено, — но докато имам в главата си капчица мозък, устата ми никога няма да изрече подобно твърдение. Освен това за подобни неща аз никога не се интересувам. Върша си работата и оставям другите на спокойствие, докато и те ми отвръщат със същото.

— Е, добре, Питър, постъпваш правилно, но… ще ми откажеш ли една голяма услуга, ако те помоля много настоятелно за нея? Услуга, за която ще ти се отплатя царски.

— Да ти откажа услуга ли? Опазил ме бог! Всъщност услугата би била само мой дълг, особено пък към една лейди!

— Добре, значи обещаваш да изпълниш молбата ми?

— С най-голямо удоволствие, но стига да мога.

— Обещай ми твърдо и ми дай ръката си.

Питър се поколеба, започна да се чувства неловко и кажи-речи се разкая, че й даде така обвързващо думата си. Но Джорджина му подаде ръка тъй умолително, че той не можа да й откаже и се съгласи. Грубите му пръсти бяха стиснати леко за миг от нежната й десница.

— Ти ми даде думата си — прошепна сега жената — и като мъж няма да я нарушиш. Вземи куки и въжета… онзи залив, за който спомена, сигурно не ще да е много дълбок… и ми донеси трупа. Можеш да вземеш някоя от абордажните куки… ако я провлачиш по дъното, сигурно ще се закачи в дрехите — тя млъкна за миг и скри лице в дланите си, но веднага след това продължи с предишното спокойствие и твърдост — … в дрехите на нещастното момче. Щом извадиш трупа, ще ми го донесеш тук. Олайо трябва поне да бъде погребан на сухо. Ще го сториш ли?

— Но ако капитан Кели се завърне в това време и ме потърси?

— Остави на мен да извиня отсъствието ти… ще ми донесеш ли момчето?

— Е, нямам нищо против, добре — измърмори Питър, — заливът е дълбок най-много два-три метра, а може би няма и толкова. Ами къде да докарам трупа?

— Тук, у дома, ей в онази работна стая, за другото ще се погрижа аз. И още нещо — къде отведохте негъра?

— Лежи отсреща в конюшнята, която превърнаха във временен затвор — каза Питър. — Корни умря днес от раната на неговите зъби, изглежда, е имало прегризана някаква вена, която не е била пристегната както трябва, и сега ще изчакаме само връщането на капитана, за да реши той какво да правим с този подлец. Ако не беше негър, нямаше да се занимаваме толкова с тази работа, защото и Корни го разлюти здравата и двамата можеха да уредят всичко помежду си. Но не бива да допускаме да остане ненаказан негър, който е посегнал на бял, пък макар и само за да не дадем лош пример. Затова нека капитан Кели нареди какво да го правим. Не бива обаче да го освободи току-така, хората са побеснели.

— Доведи го тук! — каза Джорджина, като се стресна сякаш от дълбок размисъл.

— Кого? Негърът ли?

— Боливар, вързан, както си е, и ми изпрати с него двама от мъжете, избери от приятелите на Корни!

— Хмм — каза Питър, — това не означава нищо добро за чернокожия. Впрочем, ако мислиш, че ще го принудиш да признае нещо, се лъжеш, упорит е като магаре. Но нямам нищо против, в туй време ще отида да изпълня обещанието си. Ако искаш да ми направиш услуга, не споменавай нищо за това на капитана, когато се завърне.

С тези думи той излезе от стаята, а Джорджина, освободила се току-що от присъствието му, веднага се хвърли върху отоманката и даде отдушник на насила потисканата си душевна болка, като се разрида неудържимо. Но мъката на такава пламенна жена не можеше да се разсее по толкова нежен начин. Нейният характер не искаше тя да страда и търпи, а искаше да се бори и да отмъсти на онзи, който се бе осмелил да се държи враждебно към нея. Тя беше способна на безгранична любов, но и на безгранична омраза, а сега и двете страсти се бяха разпалили още по-силно, тъй като у нея се бяха събудили съмнения и ревност. Тя бе обичала Ричард Кели с такава сила, от която потреперваше цялата. Всичко, всичко бе пожертвала заради него, бе споделяла с него опасности, бе понасяла лишения и преследване, беше го последвала в последното му убежище, живееше с него сред ѝзмета на човечеството… живееше за него, всякакви пътища за завръщане към живота в обществото й бяха отрязани, единствената й надежда на този свят бе той, към когото бе обръщала досега поглед с доверие и любов. А сега се беше появило за пръв път ужасното подозрение… не, вече почти пълната увереност, че я е мамил. Той беше виновен, иначе защо му е трябвало да се страхува от нейния пратеник, защо би накарал… велики боже, просто й се завиваше свят, щом си помислеше за това… да убият детето!

— Искам да се уверя! — простена тя. — Господи, искам да се уверя, само да се уверя, а всичко останало предостави на мене… Ричард, Ричард, ако си си играл с мен…

Пред вратата се вдигна глъчка и когато тя я отвори, видя, че пред нея бяха застанали около половин дузина мъже, някои от които носеха факли, а другите водеха помежду си вързания негър. Боливар крачеше между тях предизвикателно, главата му беше превързана, а едното му око се беше подуло от сбиването. Ножът му беше взет, за да не направи с него нови поразии.

Джорджина пристъпи към негъра, погледа го първо няколко секунди втренчено в очите, отправени към нея полудръзко-полубоязливо, и като насочи към него малък терцерол, украсен със сребро, каза:

— Боливар, престъплението ти е разкрито, ти си ми в ръцете и никакъв бог не би могъл да те спаси от заслуженото наказание, ако тук не бе заплетено и нещо друго, разкриването на което ми е по-важно от твоя живот! Убил си момчето, поверено на твоята закрила, и си потопил трупа във водата на онзи залив отсреща. Както виждаш, знам всичко, но сега, ако животът ти е поне малко мил, признай какво си извършил и кой те е накарал. Момчето никога не ти е сторило нищо лошо, понякога бе по момчешки самонадеяно, но беше още почти дете… в ръцете ти е изглеждало сигурно като гълъб в ноктите на лешояд. И така, кой те нае, човече, или на чии заповеди си служил? Говори, защото знам всичко, но искам да се уверя от собствените ти уста — говори!

— Не знам кой ти е втълпил в главата всички тези щуротии — изръмжа Боливар, — но едно е сигурно — че се отнасяте тук с мен подло и долно без никаква причина. Ако масса Кели беше тук…

— Той би те защитил, вярвам ти — прошепна жената, — но твоите извъртания с нищо няма да ти помогнат… казвам ти, признавай или, бога ми, ще ти изпратя този куршум в главата. Познаваш ме и ти е известно, че удържам думата си, когато става въпрос да се изпълни някоя закана.

— Да, известно ми е! — рече дръзко Боливар. — Познавам те твърде добре в това отношение, но пет пари не давам за заканите ти. Животът, който водя тук в последно време, едва ли е по-добър от живота на някое куче… стреляй, в името на сатаната, но не си мисли, че ще ме изплашиш с подобни детски играчки, смешно е.

— Освободете му ръцете и то вържете ей на онова дърво — извика Джорджина, променила решението си. — Нека видим дали няма да го накарам да проговори. Тъск, донеси камшика и го бичувай дотогава, докато признае, пък ако ще и да му смъкнеш черната кожа от гърба.

— Това беше и моят съвет — възкликна Тъск^[1], получил името си от един силно издаден зъб, който придаваше на физиономията му ужасяващ изглед. — Ето на бича, нося го със себе си, я да видим сега дали кръвта му е също тъй черна, като дебелата кожа, която е навлякъл. Смъквай дрешката, мавърски принце, и ми направи услугата, да не започваш веднага да крещиш така, че да ни развалиш набързо удоволствието.

Боливар му хвърли гневен, предизвикателен поглед, но от устните му не се отрони нито дума. Мълчаливо понесе болките, когато якият мъжага зашиба с такава сила с тежкия бич за роби по гърба му, облечен само с тънка памучна риза, че скоро от нея останаха само парцали и кръвта рукна. Негърът само скърцаше мълчаливо със зъби, когато му се подиграваха заради цвета на кожата или пък го заплюваха в лицето с надменно озлобление. Мълчаливо слушаше той и заканите за още по-ужасни наказания, отправени му от Джорджина, която бе застанала пред него с искрящи от гняв очи. Но Боливар оставаше непоколебим. Бичът разкъсваше все повече и повече месата по плещите му, колената му трепереха, едва се държеше на крака. Но той по-скоро би си отхапал езика, отколкото да издаде на мъчителите си онова, което тъй много желаеха да научат. Със здраво стиснати зъби той беше впил в жената свирепия си заплашителен поглед. Но ето че пред очите му всичко започна да се върти, обзе го непреодолима слабост. Със сетни сили се опита да се задържи изправен, опря рамене на дървото, за което бе вързан, но напразно: наобиколилите го човешки фигури започнаха да се въртят пред очите му… последва обагрен в пурпур мрак и с подвити колене той се отпусна на дървото в безсъзнание.

— Този звяр да не иска да се моли? — извика Тъск. — Ставай, негоднико, призови идолите си, когато те бесим, сега е още твърде рано!

— Спрете! — извика зад тях един толкова студен и властен глас, че изненаданите палачи преустановиха кървавата си работа, а също и Джорджина се извърна изплашена към добре познатия й глас. Беше Кели, наметнал пъстрата мексиканска дреха на раменете си, нахлупил ниско над очи черната си широкопола филцова шапка, протегнал ръка към мъжете. — Кой се е заел тук да изпълнява присъда, която не е произнесена от мен?

— Аз я произнесох! — каза Джорджина, поглеждайки го твърдо в очите. — Аз го осъдих, защото… е убил момчето. Детето, възпитано и отгледано от мен, е удушено от неговите ръце и ти нямаш право да ми попречиш да го накажа… нямаш право — тя изсъска последните думи с тих глас, почти задушен от вътрешно вълнение — … освен ако ти самият не искаш да бъдеш заподозрян като съучастник в това убийство.

— Развържете негъра — гласеше спокойната заповед на капитана, който не обърна внимание на този протест, — казах да развържете негъра, простъпката му ще бъде разследвана.

— Човече, тя е разследвана! — извика Джорджина, изправяйки енергично снага. — Аз, аз го обвинявам и призовавам бог като свидетел, че той е извършил убийството. Все още ли искаш да го закриляш и освободиш?

— Развържете го, казах! — повтори Кели с мрачен, заплашителен глас. — Махни се, Джорджина, мястото ти не е тук, нима искаш да нарушиш всички мои заповеди?

Пребледнявайки, Джорджина му обърна гръб, ала Тъск извика дръзко на капитана:

— По дяволите, сър, този тип се нахвърли върху един бял с юмруци и зъби и проклет да бъда, ако не го обесим за това. Хубаво нещо е подчинението, но не бива да се прекалява с него. Ние сме свободни американци и мнозинството е за наказание. Не ми се сърди, но няма да развържа негъра.

Едва ли светкавицата от буреносния облак пада върху смълчаната гора по-бързо, отколкото тежкият нож на Кели проблесна в ръката му, когато замахна, и в следващия миг острието прониза с ужасяваща непогрешимост сърцето на дръзкия негодник. Той се строполи на земята като отсечено дърво. Другите се нахвърлиха върху Кели като подивели, но той им извика гневно.

— Безумци, сами ли искате да се погубите? Предателство ви грози от всички страни… островът ни е открит… шпиони от Хелена претърсват реката във всички посоки, животът ни и всичко, придобито с кървава пот, е заложено на карта. Глупци и мерзавци, това сте вие. А сега всеки да заеме поста си! Неизвестна лодка е спряла на нашия бряг, собственикът й се е скрил може би само на няколко крачки от нас, за да наблюдава действията ни. Той не бива да напусне острова. Вървете в Бачълърс Хол и чакайте заповедите ми, след няколко минути съм при вас. Казах да развържете негъра, а вие двамата отнесете трупа извън оградата и го погребете. Този тип може само да се радва, че бе отпратен от този свят по такъв начин — беше заслужил нещо много по-лошо. В Хелена си беше създал вече една връзка, за да ни предаде. Само алчността му да спечели още повече пари го спираше да го стори досега. Махнете го, а ти, Боливар, ще ме чакаш тук, докато се върна!

Мъжете се подчиниха мълчаливо на заповедите му, а Кели последва Джорджина в жилището й, където тя го посрещна със студено навъсено упорство.

— Къде е болната? — попита той, спирайки се на прага. — Къде е момичето, което искаше да задържиш и да пазиш при себе си?

— Къде е момчето? — извика Джорджина, невъздържано и озлобено, като кипна, раздразнена може би още повече от съзнанието за собствената си вина. — Къде е момчето, убито от Боливар по твоя заповед? Къде е момчето, което отгледах, единственото същество, привързано към мен с истинска пожертвователна любов, чиято единствена вина би могла да бъде само неговата вярност към мен? Кели, ти си играл ужасна игра с мен и аз се опасявам, че съм станала жертва на някаква чудовищна злоба.

— Фантазираш — отвърна спокойно Кели, като свали широкополата си шапка и я хвърли на масата, — откъде да знам къде е момчето. Защо го изпрати? Винаги съм те съветвал да не го правиш. Освен това може днес или утре да се върне. Кой го знае дали с безумната си самоувереност не се скита из Хелена, радостен от новоспечелената си свобода, а животът на всички ни зависи сега от детинската му бъбривост. Къде е момичето? Извикай го!

— Да се върне ли? — извика Джорджина с горчива болка в гласа. — Да, но само трупът му. Питър го вади сега от залива, където го е потопил негърът. „Безумната му самоувереност“ е била, охладена в ненаситната река, а „детинската му бъбривост“ не заплашва вече живота на никого.

От дълго време потисканата болка намери сега най-сетне отдушник в неудържимо избликналите сълзи. Джорджина скри лице в дланите си и силно зарида.

Кели се изправи пред нея смаян, без да отмества поглед от треперещата й фигура.

— Какво представляваше за теб това момче? — попита той най-после с тих, рязък глас. — Какво е това съчувствие към един хлапак, издънка на кръвосмешение, който би могъл да ти е мил само като твой слуга? Джорджина, никога не съм те питал откъде е момчето, ала сега искам да знам какъв е произходът му.

— От най-благородната кръв на семинолските^[2] вождове — извика жената и се изправи гордо, потискайки с усилие мъката си. — Името на баща му беше бойният зов на една цяла нация. То е останало безсмъртно в историята на онзи народ.

— А майка му?

Джорджина се стресна, сякаш бе ударена внезапно, и почти несъзнателно посегна към стола, стоящ до нея, за да намери някаква опора. По лицето на Кели пробягна подигравателна усмивка, но той се извърна бързо към малката работна стая, определена за спалня на Мари, сякаш не бе забелязал вълнението на Джорджина или пък не искаше да го забележи.

— Къде е болната? — попита той спокойно. — В стаята си ли е?

— Спи! — отвърна изненаданата Джорджина, но скоро се овладя и каза: — Не я буди, има нужда от почивка!

— Искам да я видя! — отвърна капитанът и се приближи към завесата, отделяща малката стаичка от дневната стая.

— Ще я разбудиш — замоли се Джорджина, — послушай ме и не я смущавай.

Кели се извърна към жена си и се взря в очите й с такъв остър и изпитателен поглед, сякаш искаше да разгадае най-съкровените й мисли. Но лицето й остана непроменено, тя издържа погледа му, без да мигне. Той отметна завесата мълчаливо. Леглото се намираше точно насреща, а на него с гръб към Кели лежеше някаква жена. Стройната й фигура бе завита с меко одеяло, тъй че бяха останали да се виждат само разпилените къдри около малката й главица, една част от белия й врат и дясната нежна ръка, извадена върху одеялото. Външните й очертания имаха прилика с избягалото момиче, ала острият поглед на Кели бързо откри измамата.

В първия миг той наистина направи неволно движение, сякаш се канеше да пристъпи напред, ала изведнъж се спря, погледът му се плъзна първо по легналата спяща фигура, а после по красивото, но бледо лице на жена му, след което излезе от стаята и от къщата.

Мина покрай негъра, сгушен до дървото, където го бяха измъчвали, и влезе между насъбралите се мъже в Бачълърс Хол. Нямаше време, не биваше да губят нито минута, защото следващият миг можеше да им донесе гибел. С кратки ясни заповеди той разпредели хората си по острова. Неколцина от тях трябваше да претърсят брега за някоя спряла лодка, други пък да преровят гъсталаците. Откриеха ли лодката, не беше необходимо нищо друго, освен да се скрият и да я наблюдават — така ирландецът сигурно щеше да им падне в ръцете. Ако пък той беше заподозрял, че са открили присъствието му и се криеше, е, тогава нямаше да може да напусне острова и за момента не беше опасен. Призори преследвачите му положително щяха да го открият. За да предотвратят и всяка друга опасност, бяха изпратени също така постове навсякъде, където изобщо бе възможно да спре лодка. Освен това жителите на острова получиха заповед да съберат вещите си и всеки миг да бъдат готови за тръгване. За тази цел техните лодки трябваше да бъдат охранявани добре и изобщо бе необходимо да се стори всичко, за да се забави, доколкото бе възможно, връхлитането на заплашващото ги нещастие. Все още не бе толкова сигурно, че свърталището им непременно ще бъде разкрито, защото двамата мъже, тръгнали да го дирят, можеха и трябваше да бъдат обезвредени.

Ако жителите на Хелена и особено хората от околността отново се успокояха, тогава би било глупаво с прибързаното си бягство да напуснат такова място, каквото може би нямаше да намерят другаде из Съединените щати. Във всеки случай трябваше да го задържат дотогава, докато съумееха да пренесат цялото си имущество още по на юг, особено в Тексас или Мексико, така че, ако някой път съседите им започнеха издирване, да откриеха най-много празното гнездо, напуснато от лешоядите. Но за тази цел Кели трябваше незабавно да поеме обратно за Хелена и да се върне веднага при тях само в случай, че бързото им бягство станеше неотложно.

Всички тези мерки бяха разпоредени с такава съобразителност, че наистина бе необходимо съвършено точното познаване на обстоятелствата и противника, за да се изчаква с подобна сигурност последния момент, когато един-единствен пропилян час можеше безвъзвратно да погуби всички. Но дали защото обитателите на острова не бяха осведомени съвсем точно за наближаващата опасност, тъй като Кели им съобщи само онова, което трябваше непременно да знаят, или пък защото имаха толкова голямо доверие в него и неговата разсъдливост, накратко, повечето от тях като че гледаха на цялата работа твърде леко, осланяйки се на собствената си сила и щастие. Бяха станали дръзки и самоуверени, защото досега не им беше потърсена отговорност за престъпленията, и някои от тях казаха дори съвсем откровено, че им било все едно дали са разкрити, или не. Искали да видят онзи, който би ги нападнал тук, на техния остров.

Кели, разбира се, мислеше иначе по въпроса. Той познаваше много добре застрашаващата ги опасност, както и средствата, които имаха на разположение, за да я посрещнат. Но него сега го безпокоеше и забавянето на лодката от Индиана, очаквана отдавна, защото според изминалото време и при условие, че не беше прекъсвала плаването си, тя отдавна трябваше да е достигнала острова.

Вярно, че мъглата обясняваше донейде това забавяне. Или старият Еджуърт се е страхувал за сигурността на лодката си, или пък Бил не е искал да рискува да заседне някъде или може би даже да подмине острова и по този начин да заложи на карта скъпоценната плячка. Междувременно изглеждаше, че мъглата започва да се разкъсва, поне вятърът задуха отново и следователно бе възможно лодката да пристигне веднага след разсъмване.

Докато мъжете се разпръсваха из острова, за да изпълнят дадените им заповеди, Кели се върна бавно при Боливар и сложи ръка на рамото му. Щом почувства лекия допир на пръстите му, негърът потрепери, защото те се бяха докоснали до една от раните, отворени от бича. Но той разпозна своя господар и се изправи мълчаливо.

— Боливар — прошепна капитанът, и погледна мрачно негъра, — измъчвали са те и са те унижавали, защото си ми останал верен, нали?

Негърът изскърца със зъби и хвърли искрящ поглед към осветения прозорец на господарката си.

— Всичко знам — каза Кели и повдигна успокоително ръка, — но може би е по-добре, че стана тъй, ти в никой случай няма да загубиш от цялата работа… Обаче не бива да оставаш повече тук — продължи той след кратко мълчание. — Джорджина знае какво си направил и в това отношение отмъщението й не знае граници. И двамата трябва да се пазим от нея. Събери каквото мислиш да вземаш със себе си и тръгвай с мен!

Боливар погледна учудено капитана. Думите му бяха прозвучали някак мрачно. Нима се канеше да изостави острова… да изостави Джорджина?

— Няма ли да се върнем? — попита го той.

— Ти не, поне в близко бъдеще не… а аз може би още утре — отвърна Кели, — но побързай, побързай, имаме броени минути, а ще трябва да гребем дълго срещу течението на Мисисипи.

— Не мога да греба — промърмори недоволно негърът, — ръцете ми са схванати… бичът ми отне силата.

— Ти ще държиш кормилото — каза капитанът, — неведнъж си ме пренасял с лодката до брега, нека днес твоите ръце почиват. Боливар, я ми кажи ще ме следваш ли и занапред, ще ми бъдеш ли все тъй верен? Ще ми се подчиняваш ли, каквито и да са моите заповеди?

— Ти отмъсти днес заради мен, масса — прошепна негърът и тъмните му искрящи очи се извърнаха към мъжете, които тъкмо мъкнеха трупа на убития извън ограденото място. — Кръвта на онзи мерзавец, пролята от ръката ти, ме изпръска и всяка капка беше като балсам върху парещите ми рани. Мислиш ли, че мога някога да го забравя?

Изпитателният поглед на Кели се спря за няколко секунди на лицето му, а после той каза тихо:

— Това ми е достатъчно, вярвам ти, а сега върви и се приготви. Лодката ми се намира на обичайното място. — И той бързо му обърна гръб. Обаче гласът на негъра отново го спря:

— Масса! — каза Боливар и бръкна в джоба на дрехата си. — Ето две писма, които… червенокожият носеше у себе си. Но, изглежда, не са за теб.

— Добре, добре — промълви Кели и ги взе, — благодаря ти. — И с бързи крачки той излезе от двора през малката северозападна порта. А Боливар се промъкна в колибата си, събра набързо най-ценното от имуществото си и без да размени с някого нито дума, напусна поселището, като тръгна по добре познатата му пътека. Скоро той изчезна във влажната мъгла, за да се срещне със своя предводител на определеното от него място.