Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (17)

16.
Плановете на Сандър. Старият Лайвли

Заедно със своя печален товар мъжете бавно се връщаха към фермата на Лайвли. Впрочем те съвсем не се бяха отдалечили чак толкова много от нея, защото, както казахме вече, възвишението, изкачено от бегълците, описваше доста голяма дъга. През цялото време мулатът лежеше в одеялата в безсъзнание и само понякога, когато някой от конете се спънеше по неравната почва, той потръпваше и надаваше болезнен вик.

Когато наближиха фермата, мъжете спряха, за да обсъдят преди всичко по какъв начин ще е най-добре да отнесат ранения в къщата, без да изплашат жените твърде много. Сандър, който, разбира се, сега се казваше Хос, предложи да избърза напред. Кук обаче каза, че ще е по-добре, ако това бъде сторено от някой член на семейството, и то не от друг, ами от стария Лайвли, тъй като самият той, Кук, щял може би само да ги изплаши още повече с окървавеното си лице. Старецът се съгласи, нарами карабината си и тъкмо се канеше да тръгне пеша, когато Хос му предложи коня си. Той го възседна и се понесе към дома си в бърз тръс.

Пътьом Лайвли започна да си блъска главата, как ли да подхване работата, та още от самото начало да успокои жените, да не ги изплаши, а веднага да разберат, че всичко е минало щастливо. Защото още преди тръгването на мъжете, те бяха чули, че крадците са избягали въоръжени. Но колкото опитен и полезен да беше старецът в гората, както и в много други случаи, където бе необходимо да се покаже хладнокръвие и кураж, толкова по-безпомощен се чувстваше в момента. Но в крайна сметка той реши да им каже най-напред, че всички са здрави и читави, следват го по петите, водят пленен един от крадците и че възнамеряват също така да заловят и другия още преди свечеряване. По този начин сигурно щеше да ги успокои напълно. Дошъл до това решение, Лайвли заби голите си пети в хълбоците на пъргавия кон, тъй като старецът беше както винаги бос, и препусна надолу по хълма, в чието подножие можеше вече да различи светлия покрив на малката си къща.

Но, изглежда, жените очакваха завръщането на мъжете с по-голям страх и безпокойство, отколкото си мислеха самите те, защото обстоятелството, че бяха взети всички налични оръжия, доказваше, че става въпрос за сериозна схватка. Човек лесно можеше да се досети, че при подобно преследване възникваше и опасност от сериозна съпротива. А сега, щом видяха, че старецът се завръща сам, страхът им се усили още повече и макар всяка от тях да се опитваше да успокои другата, всички се завтекоха към него с възможно най-голяма бързина, за да чуят незабавно от устата му най-лошото, което можеше да им съобщи.

— Лайвли… за бога, какво се случи? — извика жена му, която с големи усилия се задържа на крака.

— Тате, къде е Кук? Къде е мъжът ми? — извика дъщерята. — Къде си… велики боже… на крака ти има кръв и тук също, на коляното и на бедрото… и дланта ти е кървава. За бога, къде е мъжът ми?

— Къде е Джеймс… къде е Хос? Какво стана с крадците? — извикаха също мисис Дейтън и Адел.

Разбира се, старият Лайвли, атакуван по такъв начин от всички страни, изобщо не можа да си отвори устата, забрави всяка дума от онова, което искаше да каже за успокоение на жените, и чрез мълчанието си само засили техния страх и ужас. Но най-сетне, щом му оставиха малко време, за да събере мислите си, той самият почувства, че е длъжен да им даде някакъв отговор, ала тъй като нишката на мислите му бе вече прекъсната, се вкопчи в последния въпрос и като се мъчеше да направи възможно най-успокоителната физиономия, изпелтечи:

— Още не е умрял… носят го!

— Кого? В името на бога! — изкрещяха двете жени в един глас, а Адел пребледня като платно. — Кого, човече? Кого носят?… Къде е Джеймс? Къде е Кук?

— Подир другия! — извика сега старият Лайвли, съвършено объркан от многобройните въпроси. — Той идва с един, на когото простреляхме крака.

— Джеймс ли? — извика старата жена.

— Кук ли? — простена младата.

— Глупости! — изръмжа сега старецът, комуто започна да се вдига кръвното. — Мулатът. Боже господи, а бе, жени, ще ме побъркате. Джеймс и Кук са здрави като мен. Кук си разкървави само малко носа… раниха мулата, другият избяга и Джеймс тръгна по следите му.

— Успокойте се — каза сега мисис Дейтън на старата жена, — никой от нашите приятели не е ранен, само са пленили един от крадците и го водят насам.

— Но защо, за бога, ни изплаши така! — извика с упрек в гласа мисис Лайвли.

— Ах, татко — увери го и мисис Кук, — и след един месец няма да мога да се отърся от този страх.

— Е, хубава работа — измърмори старецът в комично отчаяние, — изпращат ме тук специално преди другите, за да послужа веднага като личен пример, че всички са живи и здрави, а аз забърквам такава каша. Всички са добре — Кук и Хос ще пристигнат тук всеки миг… но Боус заедно с Джеймс на Кук… боже мили, човек ще си изгуби тук и малкото акъл, който е имал… Джеймс заедно с Боус на Кук… не, не е така… кучето не искаше да тръгне с него… е по дирите на белия крадец и, изглежда, няма да се върне, без да го доведе него самия или без да разбере точно накъде се е отправил.

Сега старецът се видя принуден да разкаже обстойно случилото се, защото, когато взимаше през нощта пушките, бе успял да каже на жените съвсем бегло, че някой е извършил кражба и ще преследват крадеца. Но този разказ бе изслушан и от едно друго лице, незабелязано дотогава от стария Лайвли, което бе пристигнало тук едва тази сутрин и все още седеше пред допълнително приготвената закуска, когато жените се втурнаха към стария ловец. А този индивид не беше никой друг, освен доктор Мънроув или както го наричаха заселниците. Гробаря, който сега, колебаейки се все още между глада и любопитството, се приближи към жените с полуогризана кост от пуяк в едната ръка, а в другата — с парче добре препечен царевичник, и с нарастващ интерес научи, че е бил ранен някакъв мъж, опасно ранен, и щял да бъде докаран тук.

— Драги мистър Лайвли — обърна се сега той към него.

— Ах, Гро… доктор Мънроув — каза старецът, обръщайки се учудено, а може би и изплашено към човека, когото иначе всеки предпочиташе да отбягва. Та нали фермерите разказваха за него, че надушвал труповете отдалече също като лешояд, — тъкмо си дошъл и веднага ще можеш да покажеш изкуството си, да видим дали е възможно да се помогне все още на един клетник, чиято, кожа е продупчена на не едно място. Но ето ги, че вече идват, хайде, тъкмо ще се заловиш заедно с нас на работа. Старо, къде ще го сложим да легне?

— Ах, мили боже! — каза старата жена. — У дома ли ще влезе?

— Е, ами ние не бива…

— Не, не, прав си и той е човек като нас, пък макар и грешник наказан от бога. Да, но тогава не мога вече нищо друго да измисля, освен да го отнесете в къщата на Кук, а вие да се прехвърлите при нас, докато той бъде откаран. Ах, скъпа мисис Дейтън, как се случи така, та дойдохте у нас в такъв лош момент! А всички ние ви се радвахме толкова много.

Мисис Дейтън се накани да я успокои, но не й остана време, защото в този миг пред портата спря малката кавалкада и Кук и Хос заедно с доктор Мънроув и стария Лайвли внесоха ранения бавно и колкото можеше по-предпазливо през същата врата, през която миналата нощ той бе успял да избяга така щастливо.

Щом отвори очи и разпозна заобикалящата го обстановка, мулатът простена.

Междувременно доктор Мънроув бе отговорил на думите на стария Лайвли само с несвързани и напълно непонятни нему фрази, тъй като набързо му беше назовал цял куп наименования на фрактури, контузии, както и на рани от хладни и огнестрелни оръжия, при които му доставяло огромна радост да наблюдава заздравяването им върху някое човешко същество. Обаче той, изглежда, едва имаше търпение да изчака основния преглед на ранения. Непрекъснато уверяваше, че това бил най-щастливият случай на света, който го бил довел тук в толкова подходящо време. На въпроса на Хос дали вярва, че човекът би могъл отново да дойде в съзнание, той най-сетне, като потриваше радостно ръце, отвърна:

— Е, разбира се, разбира се, ще поживее още два-три дни, надявам се да му направя трепанация^[1], а на дясната ръка и на десния крак — ампутация.

— Защо? — попита учудено старият Лайвли.

— Оставете ме само да действам, драги господине — отвърна дребничкият човек, като трескаво се суетеше, без да обръща никакво внимание на въпроса му, — оставете ме само да действам. Джентълмени, ей тук, край огъня, мястото е сякаш най-удобно, за да му приготвим постелята… достатъчни са няколко вълнени одеяла… нищо друго не искам за труда си, джентълмени, освен трупа. Сигурно ще ми дадете някой кон на заем, за да го откарам до Хелена… един стар чувал ще свърши работа.

Старият Лайвли се измъкна тихо от стаята. Компанията на дребничкия човек започна да му се струва прекалено зловеща. Дори и Кук щеше да го последва с удоволствие, ако не му се налагаше да остане, за да направи още някои приготовления. Хос постоя известно време замислено край постелята на мулата, без да размени с никого нито дума, наблюдавайки внимателно състоянието му, като най-сетне заяви, че иска да остане при него. Във всеки друг случай Кук може би нямаше да му позволи, но сега, изглежда, това му беше дори добре дошло и не след дълго и той самият напусна къщата, като все пак обеща да се върне скоро, за да получи разяснения за още някои неща от мулата, когато пак дойде в съзнание. Единственото желание на Хос бе да попречи именно на това и щом остана сам с доктора и болния, той се заразхожда нагоре-надолу из стаята със скръстени ръце и здраво стиснати зъби, за да си състави план на действие и да вземе необходимите мерки.

Обаче и той се намираше в критично положение. Причината за неговото посещение у мисис Дейтън заради сестра й Адел бе станала чрез една забележка на старата мисис Лайвли, ако не съвсем неоснователна, то все пак доста въпросителна. Защото бе научил от разговора й с мисис Дейтън, че старите Бенуикови от Джорджия били умрели, а той знаеше много добре от по-раншното си запознанство с Адел Дънмор, че тя бе отгледана от тях и те се бяха отнасяли към нея като към собствено дете. Сега му се струваше, че прозира намеренията на Кели спрямо нея: вероятно я очакваше значително наследство, нали Блекфут му каза, че Кели кореспондирал оживено със Симроу в Джорджия. В такъв случай определената за труда му награда съвсем не отговаряше на печалбата. И така той трябваше на всяка цена да поговори още веднъж с капитана, преди да съдейства за изпълнението на плана му или поне да му даде да разбере, че е запознат с цялата работа малко по-добре, отколкото, изглежда, подозираше Кели в момента. Но ако после онзи се покажеше неотстъпчив, в което Хос почти не вярваше, е, тогава може би щеше да се намери някакъв начин да отмъкне хубавата плячка за себе си. Разбира се, сега все още не знаеше как щеше да постъпи, но бе достатъчно суетен, за да приеме, че няма нищо невъзможно, щом самият той се намеси в играта. Във всеки случай налагаше се да отложи плана на Кели, за да може да събере необходимите сведения, и залавянето на мулата беше едно добро извинение за това, че не бе изпълнил незабавно дадената му заповед.

Но състоянието на мулата и без друго се превръщаше в нова причина за този му начин на действие. Хос не биваше да го оставя, без преди това да се е убедил, че не е в състояние да разкрие някои тайни, нито пък без да разбере с какви сведения разполага. Ако станеше опасен за острова, то не само клетвата (надали щеше да го е грижа за нея), не, но и собствената му безопасност изискваше мулатът да бъде обезвреден. Единствената му надежда бе сега в това, да отстрани всякакви свидетели и да убие тежко ранения бързо и незабелязано. Никому нямаше да мине и през ум да го прегледа по-подробно и мъртвецът щеше да бъде погребан набързо или пък щеше да бъде предоставен на доктора. И така Хос нямаше защо да се опасява, че щеше да бъде разкрит.

Но планът му бе провален от страстното увлечение на доктори към тежко ранените. Никакви увещания не бяха в състояние да го накарат да напусне стаята, макар и за миг, а той започна даже още отсега да преглежда тялото на мулата, за да види кои части ей пострадали особено много, въпреки че нещастникът, изглежда, изпитваше страшни болки при всяко докосване. Хос обърна внимание на дребосъка, че е абсолютно необходимо да се направят шини на счупените крайници. Но докторът не искаше и да чуе подобно нещо, настояваше за незабавно ампутиране и за тази цел започна да изпразва своите набързо домъкнати кобури. Най-отгоре се намираха цял куп малки шишенца и кутийки, а под тях имаше ножове, триони, скалпели и други лъскави и чисти инструменти.

Ниският усърден доктор постави шишенцата и кутийките върху перваза на огнището, за да не стане някоя беля, а трионите и останалите инструменти разпростря върху единствената малка маса, намираща се в стаята, така че Кук, който се появи веднъж, се закле тайно в себе си никога повече да не яде на тази маса.

А в това време отсреща, в дома на Лайвли, мъжете се съвещаваха как да постъпят най-добре, та да настигнат избягалия бял, тъй като Кук каза, че според думите на доктора едва ли можели да разчитат, че мулатът ще се възстанови дотолкова, та да могат да очакват от него разумен отговор на някои от въпросите си.

Но докато все още спореха помежду си, се завърна Джеймс и заяви, че Котън отново се бил отправил към реката и едва ли имало съмнение, че или се канел да се спусне по нея на юг, или пък да я прекоси. Трябвало да се опитат да осуетят и двете възможности, не само защото бил извършил вече убийства в Арканзас, заради което била обявена даже и награда за главата му, а и понеже в сегашното му положение не му оставало нищо друго, освен пак да граби и убива. Ето защо мъжете решиха да предупредят и свикат съседите си. За тази цел Джеймс щеше да тръгне в посока към Хелена, за да посети всички заселници из гората и да ги доведе (Кук се намираше съвсем отскоро в околността, за да ги познава добре), докато старият Лайвли щеше да се насочи покрай реката, за да предприеме там също така необходимите стъпки. Но вечерта те щяха да се приберат, за да разберат дали не са пристигнали отнякъде други новини. С право им се струваше невероятно убиецът да направи опит да избяга нагоре по брега на реката, но те смятаха също така за невъзможно да се скрие в града, понеже не можеха и да предполагат, че между Хелена и престъпниците съществува някаква връзка.

В същото време Кук щеше да се опита с помощта на доктора да свести мулата и тъй като понастоящем Дан страдаше достатъчно заради престъпленията си, щеше да му гарантира, че изобщо няма да бъде наказан, ако се съгласи да признае къде са скрити отделни предмети, откраднати край Литъл Рок, и кои са неговите помагачи, неразкрити до този момент.

Жените също започнаха да се приготвят за тръгване, тъй като в дома на Лайвли бе станало съвсем тясно. Но Джеймс, разбира се, не можеше да предположи друго, освен че ще бъдат придружени обратно от Хос, тъй като той и без това беше дошъл, за да вземе мис Адел. И така, преди да възседне коня си, който междувременно бе набързо нахранен, той отиде отсреща при жените и ги помоли да го извинят, че няма да може да ги поизпрати, но работата, за която ставало въпрос, била твърде спешна, за да има възможност да се отложи, макар и само с четвърт час. През следващата седмица се надявал всичко да бъде уредено и пак щял да слезе до Хелена. Искал да ги доведе тук за по-дълго време, ако нямали нищо против. Джеймс изобщо не знаеше колко много му отиваше сегашното негово смущение, иначе щеше да се смути значително повече.

После той се приближи доверчиво до двете жени, стисна им сърдечно ръцете, метна се на седлото и потегли в бърз тръс, докато старият Лайвли също така преметна карабината си през рамо. Тикна приготвената за него храна в патронташа си и с едно кратко „гуд бай“ се накани да тръгне по своя път.

— Но, мистър Лайвли — каза мисис Дейтън умолително и се изпречи на пътя му, — пак ли сте бос? Съвсем наскоро бяхте болен, а ходенето без обувки никак не е здравословно. Ами ако се простудите и се наложи да лежите на легло няколко месеца?

Старият човек се усмихна, подобна мисъл му бе толкова чужда, той никога не би могъл да предположи, че е възможно да лежи болен на легло с месеци, не, може би само няколко дни, когато го втресеше, но в никой случай по-дълго.

— Не е толкова страшно — отвърна той и посегна към врата си, за да махне оттам един кърлеж, който бе започнал да му досажда, — свикнал съм вече така и не мога да понасям обувки.

— Ах, няма да го накарате — обади се старата мисис Лайвли, поклащайки глава, — какво ли не съм му говорила, колко ли не съм му се молила, главата му не увира, по-скоро ще остави обувките да мухлясат, отколкото да ги обуе. Най-много някоя неделя да се съгласи да ги носи, когато отиваме с конете на църква.

Старецът започна да се чувства неудобно и се накани да тръгне, но ето че Адел се изпречи на пътя му и като го улови за ръката, каза:

— Хайде, мистър Лайвли, покажете веднъж, че жена ви не е права и че вие можете и да отстъпите. Днес ще си обуете обувките нали? Виждате ли, ей отсреща се надига буря. Ако завали, а вие сте бос в гората, непременно ще се разболеете.

Лайвли погледна отчаяно към вратата. Не можеше да се отърве от младото момиче тъй лесно, както от жена си. Адел го гледаше в очите така умолително и чистосърдечно, че той започна, кажи-речи, неволно да стърже грубите си стъпала в пода, сякаш се канеше да ги напъха направо в обувките си. Жена му, щом забеляза това, незабавно се завтече към шкафа, за да донесе толкова рядко употребяваните от стария Лайвли обувки, наричани от него „менгемета“. Веднага след това те се намериха пред него с развързани връзки, изчистени от прахта и когато мисис Дейтън и Адел го помолиха още веднъж много любезно поне само този път да се вслуша в съвета им, той въздъхна дълбоко и най-сетне нахлузи досадните обувки. Докато стягаше връзките им, жена му държеше карабината.

Когато най-накрая си взе за втори път сбогом и закрачи по тесния двор, насреща му се зададе Кук и той мина съвсем близо край намиращото се там дървено корито, за да не може оня да го види, че носи обувки. Толкова странно му се струваше да бъде с тях, че се срамуваше.

— Наистина се радвам! — каза Адел усмихнато, когато старият човек най-сетне прехвърли оградата и изчезна в гъстата гора. — Радвам се, че го накарахме да ги обуе. Сигурно е опасно, когато някой на неговата възраст се излага бос на несгодите на времето.

— Учудвам се, че го направи — обади се мисис Лайвли, — но трябва да благодаря само на вас. Колкото и да ме обича, заради мен нямаше да ги обуе. Но сега ми се иска да видя дали ще мога да го накарам да продължи да ги носи, а след като посвикне известно време с тях, накрая все ще го придумам да обува и вълнените чорапи!

В това време старият Лайвли наистина навлезе в гората с необичайните и омразни за него обувки, като пристъпваше бавно и предпазливо, сякаш ходеше в паници. Ала едва озовал се сред сумрака на гъстите дървета, той хвърли поглед назад и се огледа дали фермата все още се вижда от мястото, където се намираше в момента. Да, той забеляза постройките да светлеят между клоните. Тогава продължи още стотина крачки навътре, докато достигна малък гъсталак от ниски дрянови дръвчета.

Тук той облегна предпазливо карабината си на стеблото на една хикория, развърза една подир друга връзките на обувките си, събу ги, закачи ги грижливо горе на шумнатия връх на един нисък дрян, поизпъна левия си крак, а после и десния, нарами отново карабината, но този път много по-бързо и по-радостно, и потегли през тихо шумолящата гора с такива пъргави и чевръсти крачки и с такава блажена и самодоволна усмивка, че всеки, който го видеше, сигурно щеше страшно да му се зарадва, макар и да крачеше с босите си мазолести ходила по пожълтялата шума и сухите клони.

От този ден нататък татко Лайвли никога не се противеше, когато жена му настояваше да си обуе обувките. Странното беше само, че се появяваше от гората винаги точно на онова място, където беше и навлязъл в нея. Защо, жена му не знаеше, но затова пък той знаеше толкоз по-добре. Трябваше първо отново да обуе окачените там обувки, преди да се покаже пак пред очите на жена си.