Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (12)

11.
Котън и Дан

За да можем да разберем по-добре събитията в тази следваща глава, нека се запознаем по-отблизо с околността, където бяха разположени фермите на семействата Лайвли и Кук.

Цялата долина на Мисисипи и особено западният бряг на тази огромна река представлява блатиста местност, където само нарядко се издигат малки хълмове. Тя преминава често в непроходими тресавища и езера. Тази долина се състои почти изцяло от много плодородна земя, но е разположена толкова ниско, че е изложена не само на наводненията на Мисисипи, но през зимата бива заливана и от останалите пресичащи я реки, които прииждат от дъждовете и водата им няма къде да се оттече. Едва горещите лъчи на августовското и септемврийското слънце успяват отново да я изсушат. По този начин хиляди квадратни мили земя се намират осем или девет месеца през годината под вода, а през останалата част от годината изпускат толкова силни изпарения, че заселникът може да се радва, ако се отърве само с една треска, която го разтърсва до мозъка на костите. Обаче земята, която тук се поддава на обработване (а през низините се простират отделни сухи места), е великолепна и дава изключително богата реколта. Само това плодородие може да накара фермера да живее в топлия нездравословен въздух на тези мочурища, дори и да се занимава повече с животновъдство. Разбира се, за тази цел той си избира възможно най-високо разположените места, за да бъдат защитени неговите ниви и дом поне от прииждащите води.

Затова и околностите на Хелена, иначе също така уединени, както и всички останали места из долината на Мисисипи, са заселени най-нагъсто и обработвани най-интензивно, понеже откъм северозапад дотук се простират почти единствените възвишения между Сент Луис, отдалечения на 1300 мили Мексикански залив и брега на Мисисипи.

В северното подножие на тези хълмове се намираше и фермата на Лайвли. Немного високата ограда бе заобиколена от гъсти храсталаци с пъстри цветове, които от своя страна надвесваха клоните си над малко поточе, извиращо на около половин миля нагоре измежду хълмовете, което минаваше покрай северното им подножие и се вливаше в Мисисипи съвсем близо до Хелена.

Непосредствено до потока, на около двеста крачки от жилищните сгради, сред хаоса от растения се издигаше стара индианска надгробна могила. Лайвли беше запланувал да построи на това място малък блокхаус и донякъде да го превърне в нещо като градинска беседка. За тази цел бяха вече отстранени всички храсти и клони, препречващи гледката към жилищните сгради, а от околността бяха отсечени и извлечени отделни дървета, които щяха да послужат за изграждане на основите.

Луната сипеше сребристите си лъчи върху земята и заливаше с магическа светлина покритите с искряща роса листа, ала не смогваше да достигне до това място, заобиколено нагъсто от черничеви дървета.

Но това кътче не бе чак толкова самотно и изоставено, както може би си мислеха бърборещите и смеещите се хора, които, радвайки се на хубавата вечер, се разхождаха сега все още насам-натам пред постройките, без да подозират, че някой ги наблюдава.

Две тъмни човешки фигури стояха в сянката на дърветата и от дълго време безмълвно се вслушваха в шумната суетня на нищо неподозиращите фермери. Ето че най-сетне едната от тях наруши мълчанието и се обърна тихо към другата:

— Чумата да ги тръшне с това тяхно дрънкане и бърборене — каза човекът с предпазливо приглушен глас, — не ти ли се струва, че тук сякаш се е спряла да нощува някаква френска или индианска сган? Слушай, Дан, туй място никак не ми харесва. Сигурно дяволът ни доведе днес тук, където са се събрали всички съседи, и то заедно с кучетата си. А надушат ли ни веднъж тези зверове, тогава отпиши я! Струва ми се, че се излагаме съвсем ненужно на голяма опасност.

— Не е чак толкоз лошо, колкото си мислиш — отвърна другият и по тъмното му лице пробягна злобна усмивка. — Съвсем наблизо минава поток, само с няколко скока сме в него и като се има предвид посоката, от която духа вятърът, обзалагам се на каквото искаш, че кучетата изобщо не са в състояние да ни надушат. Впрочем не се бой, че ще ме пипнат при моя хубав номер — не ми е за пръв път. Не, ще удържа на думата си и ще ти донеса карабина, можеш да разчиташ на мен. Само да не усещах толкова ужасен глад.

— Глад, все глад и ядене, ядене и глад — изръмжа ядовито спътникът му, — предпочитам да гладувам, но да имам оръжие.

— Ядене и глад ли? — възкликна мулатът, защото той бе именно такъв, и хвърли поглед към другаря си. — А кога ядох за последен път, масса Котън, и какво беше то? Царевица, твърда царевица, която се наложи да крада от една таванска стаичка, за което още нося в бедрото си две сачми. Не ни ли гонят от две седмици като диви зверове? И не е ли твоя по-голямата част от вината? Отдавна да са ни забравили и да сме продължили необезпокоявано пътя си, но не, ти трябваше непременно да нападнеш оня човек посред пътя, а после на всичко отгоре се чудиш, че населението от три области е по петите ни и че заради нас целият щат е на крак. Освен това ти си бял и можеш много по-лесно да се отбиеш в някоя къща, без да събудиш подозрения. Но ако аз се появя нейде, първият им въпрос ще бъде за моя документ^[1], а вторият — къде е полицаят. Не, такъв живот ми е дошъл до гуша и ще се развеселя едва когато видя зад гърба си тези робски щати и почувствам под краката си канадска земя^[2].

— А преди да стане това, има да изминеш още доста мили — промърмори белият. — Дан, Дан, изобщо нямаш представа как настървено търсят избягали негри в Мисури и Илинойс. Страшно трудно е да се промъкне човек оттам.

— Да, да — отвърна мулатът замислено, — често съм си мислил за това. В края на краищата може би ще е по-добре да отидем на острова. Хиляди проклятия, кучетата водят по-добър живот от нас! Нима е толкоз чудно тогава, че хората стават по-лоши, отколкото са всъщност, и че човешкият живот няма по-голяма стойност от живота на някой ягуар или вълк!

— Не, не отивам на острова — измърмори Котън, — поне дотогава, докато мога да се надявам да се измъкна по друг начин. Вярно е, че там животът ни няма да бъде застрашен и бихме могли да си починем от мъките и несгодите, които изтърпяхме заедно с теб. Но клетвата, клетвата… а после ще бъдем обградени само от шпиони и доносници, които все дебнат да спипат някого и да спечелят голяма премия чрез неговите може би необмислени думи, казани без никаква зла умисъл. Не, това не е работа за мен. Освен това, който ще, нека има доверие в подобни неща, но аз нямам. Утре или вдругиден всичко това ще свърши зле, а аз все съм събрал толкоз опит по света, та да знам, че щом се наложи някой да плаща сметката в подобни случаи, това са винаги онези хора, които най-малко са имали нещо общо с цялата работа и най-малко са видели и чули. Но ако междувременно нямаме друг изход, ако не успеем да се изплъзнем от преследвачите си с някоя лодка, е добре, тогава няма да имам вече нищо против. Сега обаче нека опитаме първо да тръгнем на изток, защото надали ще им се стори вероятно, че ще се опитаме да избягаме в тази посока. И тъй, донеси ми само някоя порядъчна карабина, защото за пътуването ни ще трябва да се сдобием с пари, а това не може да стане без оръжие. Щом те придружава бял, никой няма да те попита за документа от господаря ти — никой няма право да те пита и ще бъде цяло чудо, ако не успеем да изминем щастливо оставащите ни мизерни неколкостотин мили.

— Е, щом нищо друго не ни липсва — обади се Дан ухилено, — тогава се надявам тази нощ да премахна единствената ни пречка. Има ли изобщо някаква карабина в едно от двете крила на къщата, а залагам главата си, че там се намират поне три, то тя ще бъде тук още преди зазоряване и после — адио, Арканзас!

— Но не забравяй и патронташа — каза Котън, — иначе карабината ще е безполезно парче желязо.

— Смяташ ме за страшно глупав. Но ще се наложи да почакаме още няколко часа, защото онези обесници, изглежда, нямат никакво намерение да лягат да спят.

— Чудно ми е, че кучетата са толкова тихи — пошепна Котън след кратко мълчание, по време на което бе наблюдавал внимателно къщата и околността й, — никой от песовете не се обажда, а сигурно са поне единадесет или дванадесет.

— Много лесно е за обясняване — закиска се хитрият мулат и посочи с ръка към сградата. — Ей там зад къщата виси еленово месо и двамата видяхме как един от мъжете го отнесе натам. Кучетата са добри, никое от тях няма да го докосне, но и никое от тях няма доверие на другите. Всичките са налягали под него и го пазят и аз мога да си заложа главата, че нито едно от тях няма да ме надуши, когато се промъквам към къщата.

— Ако не се лъжа — промърмори белият, — това е фермата, където би трябвало да живее Кук, а той не се шегува. Пипне ли те, тогава именно главата ти ще е онази телесна част, с която ще трябва да си платиш сметката. У теб ли са оръжията ти?

— Задаваш ми странни въпроси — каза мулатът, като измъкна един дълъг нож и го завъртя така, че той проблесна слабо в тъмнината. — Невъоръжен, и то само сред бели? Не, наистина това би било не само дързост, а направо безумие. Който иска да ме хване жив, ще трябва да е много ербап, защото и пистолетът ми е зареден.

— Ами ако въпреки всичко кучетата се разлаят? — попита Котън сериозно.

— Тогава скачаш в потока както се уговорихме — прошепна мулатът, — ще се срещнем при трите кипариса.

— Ами ако там има вече хора?

— Хмм, не е много вероятно, но не е и изключено. Е, ами тогава ще трябва да се върнем пак в къщата, където влязохме вчера през нощта с взлом. Знаеш вече скривалището ни. Оттам можем лесно да се доберем и до Мисисипи. Хиляди проклятия, да не беше пролял тъй излишно кръвта на онзи човек, нямаше да ни гонят толкова далеч на юг и сега може би щяхме да бъдем вече в Канада.

— О, върви по дяволите с твоите морални проповеди — изръмжа Котън, — донеси ми карабината, а останалото остави на мен. Струва ми се, че онези се канят да си лягат.

— Ами време му е вече — каза мулатът, — но преди това трябва и да заспят.

Котън не се беше излъгал. Както винаги из тези мочурища нощният въздух бе страшно влажен и мъжете скоро се оттеглиха в дома на Кук, за да подредят постелите си колкото може по-удобно.

В малкото помещение се намираха само две легла. В едното легна старият Лайвли, а другото си поделиха Кук и Хос. Джеймс пък се изтегна в средата на стаята върху меча кожа заедно с най-голямото момче на Кук, хлапак на около осем-девет години. На малката масичка до дясната стена потрепваше пламъчето на лоена свещ, осветявайки помещението дотолкова, колкото да могат да се разпознаят три-четири грубо изработени стола и един шкаф, който се намираше между огнището и вратата. Иначе, с изключение на няколко полици, където бе сложено скромното бельо на американското домакинство, не се забелязваха други мебели. Дрехите на мисис Кук бяха окачени на куки над леглата.

Момчето на Кук си легна последно. Едва бе изгасило свещта и се бе настанило върху кожата, когато баща му, намествайки се на скърцащия креват, го попита дали е сложило мандалото на вратата.

— Не, тате — отвърна момчето, — нали кучетата са отвън.

— Както току-що чух, всички кучета са налягали зад къщата под еленовото месо — отвърна Кук.

— Сигурно е, че никой няма да ни открадне — подхвърли Хос през смях, — достатъчно сме на брой, а в къщата има няколко карабини.

— Работата не е за смях — каза старият Лайвли и се намести по-удобно, — миналата седмица по някои по-отдалечени от реката места са станали много кражби, а завчера, както ни разказа Джеймс, е бил нападнат в къщата си някакъв човек твърде наблизо. Джеймс, нали ти ни разказа тази история?

— Вероятно са искали да откраднат някоя карабина от дома на Боулуей — отвърна Джеймс. — Но Боулуей се появил навреме и ги прогонил. После още същата нощ влезли с взлом в дома на Ислоу, ранили тежко стария в главата и са задигнали, каквото са могли да докопат в бързината — предимно дрехи и безполезни неща, но и един пистолет.

— Да, но както чух от Дрейпър, после Ислоу е забелязал, че му липсва и портфейлът — каза Кук, — а вътре имало ако не пари, то много ценни за него книжа.

— Къде се видяхте с Дрейпър? — попита Джеймс.

— В гората. Дойде, защото чул изстрела ми, и ми помогна да вдигнем елена на коня.

— И нямате ли никакви предположения, джентълмени, кои ли може да са тези негодници? — попита Хос.

— Вероятно Котън и мулатът, предишният помощник на Аткинс — каза Кук. — Казват, че Котън е убил и човека от Пойнсет Каунти, по петите му са били всички шерифи и полицаи, за да го заловят, ала напразно.

— А не се ли знае изобщо в каква посока е избягал? — продължи да пита Хос.

— Не, досега не се знае. Както изглежда, бегълците са искали да се отправят на север, тъй като от Фурш ла фав са се прехвърлили през Арканзас и са достигнали вече пътя, пресичащ блатото Сент Френсис от Мемфис към Бейтсвил. Там обаче извършили убийството и веднага по петите им тръгнало цялото поселище от Лангуел, все опитни ловци, тъй че те били принудени пак да избягат обратно в блатата. Дали сега са променили плана си и искат може би да се прехвърлят през Мисисипи, или пък в случая става въпрос за други хора, никой не знае. Едно е сигурно, че се скитат из околността и ние вече сме се уговорили, намерим ли и най-малката следа от тях, да свикаме всички съседи и да организираме истинска хайка за залавянето на негодниците.

— Преди няколко дни на Хайнце също са му изчезнали немалко неща — обади се старият Лайвли, почти вече задрямал, — няколко обувки и… и старият Хайнце…

— И него ли са откраднали? — подхвърли Кук, смеейки се.

— Аха — промърмори старецът и веднага след това тежкото му дишане доказа неспособността му да продължи участието си в разговора.

Постепенно и на другите започна да им се доспива. Кук направи още няколко забележки, но вече с доста натежал език и очи, които се затваряха, а най-сетне и неговото хъркане издаде, че е заспал.

Така изминаха може би няколко часа. В малкото поселище цареше дълбока тишина. Мълчанието се нарушаваше само от монотонното квакане на жабите и от време на време от вика на някоя нощна птица, излязла да търси плячка. Луната, забулвана сегиз-тогиз от преминаващите облаци, изпращаше над поляната своята слаба призрачна светлина.

Ето че тихо и предпазливо някаква тъмна човешка фигура се запромъква през откритото място, отделящо жилищната сграда от съседния гъсталак. Стъпките на човека бяха недоловими, безшумно бе всяко негово движение и след като достигна вратата, която беше само притворена, той остана няколко минути плътно прилепен до страничния дирек, заслушан внимателно в тихото дишане, идващо от вътрешността на къщата. Едва след като острият му слух не долови нищо подозрително, той отвори портата със сигурно движение и се промъкна вътре.