Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (10)

9.
Среща на стари познати

За да удържи обещанието, дадено предишната вечер, мисис Дейтън бе направила всички необходими приготовления, които щяха да направят възможно неколкодневното им пребиваване във фермата. След като мистър Дейтън се завърна късно сутринта доста изтощен от продължителната езда, решиха веднага след ядене да тръгнат на посещение у семейство Лайвли, с което мисис Дейтън се беше сприятелила преди доста време още в Индиана.

Малобройната фамилия бе завършила преди малко непретенциозния си обяд и завърналият се едва преди няколко часа съдия бе прочел току-що две пристигнали за него писма и ги беше сложил във вътрешния си джоб, когато пред вратата се разнесе конски тропот и Адел изтича към прозореца, за да види кой спря пред тяхната къща. Но едва хвърлила поглед надолу, тя извика изненадано:

— Мистър Хос, кълна се във всичко живо по земята! Не, подобно нещо нито се е чувало, нито се е виждало!

— А кой е този мистър Хос? — попита усмихнато съдията Дейтън. — Наистина, него нито сме го виждали, нито сме го чували. Но тъй като, изглежда, че добре познаваш джентълмена, може би ти си и причината, за да ни посети тук.

— Много е възможно — отвърна Адел непринудено, — жена му беше моята най-добра приятелка, ти сигурно я познаваш от по-рано, Хедвиг — Мари Морис, дъщерята на стария богаташ Морис. Но много ми се иска да знам какво е довело мистър Хос в Арканзас. Мислех, че се намира вече отдавна в плантацията си в Луизиана.

— Ето го, че идва, и самият той ще ти разясни тази загадка — каза съдията Дейтън. Наистина в следващия миг откъм стълбите се дочуха бързи стъпки и веднага след това, след кратко почукване и почти без да изчаква подканващото „влез“, в стаята се появи същият млад мъж, когото срещнахме вече сутринта по време на ездата му, но, разбира се, под друго име.

— Мис Адел! — извика той и се отправи бързо към младото момиче, подавайки му ръка. — Сърдечно се радвам да ви видя тъй здрава и весела. Вероятно имам честта да се срещна тук с мистър и мисис Дейтън?

Съдията Дейтън и жена му се поклониха, а съдията каза дружелюбно:

— Нашата малка приятелка ви забеляза още докато бяхте навън, мистър Хос, ако не се лъжа, тя разпозна във ваше лице стар познат.

— Тогава едва ли ще имам нужда от официалното представяне на това писмо — каза измамникът, като леко се поклони на младата дама. — От мистър Поръл е, сегашния прокурор на Синквил, който бе тъй добър заедно със сърдечните поздрави да ви изпрати и известие за съществуването на такава незначителна личност като мен.

— Ах от Поръл, наскоро ли бяхте при него? — попита съдията и взе писмото. — Изминаха години, откакто не сме се виждали.

— И въпреки това все още говори за вас с чувството на голяма привързаност и приятелство. Преди няколко седмици стана прокурор и сега е в доста добро положение, във всеки случай заема един много доходен и извънредно почетен пост.

— Но как е мисис Хос, сър? Какво прави Мари и къде е тя сега? — прекъсна го Адел. — Не казвате ни думичка за нея и за родителите й. Мислех, че сте в някаква плантация в Луизиана.

— Нима можех тогава да съм тук? — попита Хос. — Не, не закупихме плантацията в Луизиана, защото в Мемфис, където за щастие спряхме за един ден, до ушите ни достигнаха такива лоши и неблагоприятни известия за онази местност, че предпочетохме да пожертваме незначителното капаро, отколкото да изразходваме толкова значителни капитали за някакъв парцел, който щеше да се окаже по-късно почти без стойност. Тогава чухме за продажбата на една плантация край Синквил в Мисисипи, слязохме там на брега, разбрахме, че цената е умерена, а земята и постройките — великолепни, и още през същата седмица сключихме сделката.

— И сега Мари живее край Синквил? — възкликна Адел, радостно изненадана. — О, колко хубаво! Та това е само на някакви си шест мили от Хелена, ах, ще я посетя още в следващите дни.

— Всъщност целта на моето идване е да ви помоля за това — отвърна Хос, — само че в такъв случай се пригответе за едно по-продължително посещение, защото Мари сигурно няма да ви разреши да се върнете тъй бързо. Дори получих настоятелното поръчение да ви взема веднага с мен, стига само да е възможно. Отвъд, на другия бряг, оставих колата и се прехвърлих с коня си, защото не знаех точно дали живеете в самия град, или жилището ви е в околностите на Хелена.

— Ха, ами какво ще стане тогава с посещението у семейство Лайвли? — попита мистър Дейтън. — В крайна сметка ще ти се наложи да го отложиш.

Адел погледна сестра си и по лицето й се разля лека руменина.

— Не, не е възможно — подхвърли мисис Дейтън. — Снощи предизвестихме чрез младия Лайвли, че ще ги посетим днес. Мисис Лайвли сигурно е направила куп приготовления и с право би ни се разсърдила много, ако не отидем. Ами ако мистър Хос ни придружи дотам? Стане ли това, тогава Адел ще може спокойно да тръгне сутринта с вас, а и вие няма да сте били целия път напразно.

— С вашето разрешение ми доставяте голяма радост — отвърна Хос. — Всъщност не е трудно да разберете, че в новото имение има неотложни работи, които очакват бързото ми завръщане, но нека пък веднъж татко ме отмени за някой и друг ден. Слава богу, сега той се чувства доста здрав и силен и няма да му навреди. Освен това от дълго време имам желанието да се запозная по-отблизо със скуайър Дейтън, за когото съм слушал в Синквил вече толкова хубави неща.

— В такъв случай ще трябва да съжалявам още повече, защото поне днес ще се наложи да се лиша от компанията ви — отвърна любезно съдията. — Моята работа не ми разрешава да напусна Хелена за няколко дни, но все пак се надявам скоро отново да ви видим у нас, и то за по-продължително време. Ето че и конете идват — прекъсна той изведнъж, — е, мистър Хос, сега веднага ще можете да поемете задълженията на рицар и закрилник, които иначе щеше да се наложи да изпълнява моят стар Цезар.

— Гордея се с доверието, което ми оказвате при едно толкова краткотрайно запознанство, и ще се опитам да се окажа достоен за него — каза Хос. — Само едно ме безпокои — не ми е познат пътят до семейство Лайвли… не знам…

— Ще ви го покажа — извика Адел бързо и като забеляза усмивката на сестра си, се изчерви заради твърде голямата си припряност, която я бе издала.

— Бих последвал една толкова красива водачка, дори и да знаех, че целта ни е смъртта! — извика бързо мистър Хос.

— Ай, ай, сър — рече съдията предупредително, — тези думи са опасни за един млад съпруг. Ако ги чуеше жена ви!

— Мари и аз знаем какъв е смисълът им — каза Адел дружелюбно и непринудено. — Понякога мистър Хос съчинява и стихове, а на поетите се разрешава да преувеличават малко. Но конете ни чакат. И така, рицарю, аз ще ви водя.

С тези думи, докато Хос все още се сбогуваше със съдията Дейтън, хубавото момиче улови сестра си за ръка и като се смееше, я затегли надолу по стъпалата. Цезар се приближи с коня на мисис Дейтън. Преди Хос да успее да й помогне, Адел отведе едно дребно пъргаво пони до поставения там за тази цел дънер, покачи се на него и оттам скочи леко и сигурно на седлото. Мнимият Едуард Хос успя само да постави нежното й краче в малкото червено кожено чехълче, служещо за стреме. После той също се метна на гърба на своя неспокойно ровещ жребец и малката група препусна по тесния горски път, който минаваше през подножието на хълмовете и водеше към фермата на стария Лайвли, отдалечена на около шест-седем английски мили.

 

 

В същото време, когато двете дами и техният придружител изчезнаха в гъсталаците на гората, по течението на Мисисипи се появи една от големите плоскодънни лодки, която, както личеше по всичко, се канеше да спре в Хелена. Освен петимата лодкари, полагащи върховни усилия с дългите тежки весла да насочат лодката към брега, край кормилото се намираха още двама мъже, и то твърде добри наши познати, а именно старият Еджуърт и придружителят му Том Барнуел. Близо до тях седеше старата сива хрътка и с интерес оглеждаше брега, където, както умното животно добре разбираше, скоро щеше да стъпи след дългото пътешествие по вода.

Но имаше едно лице на борда, което съвсем не беше доволно от слизането на брега — кормчията. Още отпреди той бе изказал цял куп доводи против спирането в Хелена, но накрая се видя принуден да се подчини и сега стоеше настрана навъсен и мълчалив. В един момент обаче неговият потискан гняв отново избухна и той каза:

— Проклет да бъда, ако спирането ни в това забутано селище не е чиста щуротия. Ще трябва да работим после като волове, за да се измъкнем от насрещното течение, а тук няма да получим и половината от онова, което биха ни платили във Виксбърг, та дори и в Монтгомърис Пойнт.

— Иска ми се да знам какво те тегли постоянно към Монтгомърис Пойнт — отвърна старият Еджуърт, — това трябва да е някакъв образец за търговски център, идеалът на всички лодкари по Мисисипи.

— Ами къде се намира? — попита Том. — По-рано и аз съм бил по Мисисипи, но това селище изобщо не ми е известно.

— Сигурно е, че в тази страна има и други селища, които не са ти известни — промърмори лоцманът, — за една година тук стават страхотни промени. Я погледни отсреща Хелена — когато дойдох за пръв път до Мисисипи, имаше само няколко къщи, а сега си е направо цял град. В Монтгомърис се построи преди около четири години първата къща, а ето че сега това селище стана ключ към целия Запад. Защото всички параходи, пътуващи надолу по течението, избират, разбира се, по-краткия път през Уайтривър и Арканзас и никога не минават оттам, без да спрат на брега. А там живеят търговци, които внушават респект. Веднъж един от тях, един-единствен, ни закупи целия товар брашно от лодката, а далеч не беше най-богатият измежду тях.

— Е, тъй да бъде — каза старият Еджуърт, — щом имаш такова невероятно доверие в онова забутано селище, тогава ще спрем и там, но първо искам да разбера какви са цените на тукашния пазар. Аз пък от своя страна имам доверие в Хелена и изобщо не проумявам защо поне да не опитаме да се отървем тук от товара си. И тъй, давайте, момчета, давайте, след няколко минути сте на брега и после ще можете да прекарате една приятна вечер.

Мъжете натиснаха тежките весла. Така те достигнаха най-сетне по-тихите води на реката, които течаха непосредствено пред града. Тогава Том улови дългото въже, завързано за носа на лодката, пристъпи до самия край на носа и докато преминаваха бавно съвсем близо покрай завързаните на това място плавателни съдове, той скочи върху най-близката лодка. Притича по нея до брега и завърза дебелото въже за една от железните халки, поставени там за тази цел.

Двама от лодкарите останаха да пазят лодката, а останалите начело със стария Еджуърт и Том със сивата хрътка закрачиха нагоре към града, за да разузнаят какво е положението, какви са цените на стоките от Севера и изобщо да разберат дали и по какъв начин тук може да се направи някоя сделка.

Само Бил, кормчията, не тръгна с останалите, а отначало започна да се шляе сякаш безцелно по брега, докато спътниците му се изгубиха от очите му. После сви надясно, закрачи бързо нагоре по водещата към реката „Уолнътстрийт“ и веднага след това почука на вратата на ниска самотна къща. В следващия миг на горния й прозорец се показа миловидното лице на мисис Брийдълфорд. Но едва хвърлила поглед към улицата и разпознала посетителя, тя се отдръпна с вик на почуда, а може би и на радост. Веднага след това се разнесе шумът от бързите й стъпки по стъпалата, по които тя слизаше с почти младежка бързина, за да отвори вратата на добре дошлия гост.

— Е, Бил, прекрасно е, че идваш — бяха първите й думи, с които го поздрави, издаващи, че още от по-рано е била с него ако не в интимни, то поне в приятелски отношения. — От три дни очите си изгледах по теб и все напразно. Но моят мил покоен съпруг беше съвсем прав. „Луиз — казваше ми винаги. — Луиз…“

— О, я върви по дяволите с проклетото си дърдорене — изръмжа недотам приказливият гост, без да се съобразява, че разговаря с дама. — Кажи ми по-добре какво е положението на острова и дали мога да видя в Хелена някого от нашите хора.

— Е, е, господин Мърморко — възкликна вдовицата обидено, — все пак ми се струва, че човек не бива да си загубва всичките добри маниери горе в Севера и когато влиза в домовете на другите хора, би могъл да казва поне „добър ден“. И аз през целия си живот съм обикаляла света и не съм вече толкова зелена, та да позволявам на всеки довтасал глупак да ме ругае. Но вече знам, че моят блаженопочивш съпруг имаше право, „Луиз — казваше той, — ти си…“

— … мила и прекрасна жена — прекъсна я, като й подаде приятелски ръка Бил. Той познаваше мисис Брийдълфорд твърде добре, за да разбере, че е на път веднъж завинаги да си развали отношенията с нея. — Струва ми се, че си имала вече достатъчно време да опознаеш грубия Бил. Вярно, че той не е от най-префинените хора, но думите му съвсем не трябва да се разбират дословно. И така, красива моя мисис Брийдълфорд, какво е положението в околността? Какво прави капитанът и бандата и дали бих могъл да намеря някои от момчетата тук в Хелена, ако ми потрябва помощта им?

— Сто на сто, Бил — извика сега някакъв глас от горния край на стълбата, — сто на сто, как си, стари приятелю? Носиш ли ни плячка? Е, тя ни е добре дошла, особено ако си заслужава трудът.

— Бога ми, това е Блекфут! — възкликна тържествуващо кормчията и радостно се затича към стълбата. — Идваш, сякаш съм те викал, и ще можеш да ми помогнеш да разкарам от Хелена един дърт глупак, който, изглежда, е решил твърдо тук да продаде стоката си. Товарът му не е голям, но той носи у себе си най-малкото десет хиляди долара в чисто злато и ако разпродаде тук партакешите си, ще се качи на първия параход и ще се измъкне от капана ни.

— По дяволите, няма да го направи — извика Блекфут, — но я се качи, горе ще го обсъдим по-добре.

— Е да… ама не знам дали мога да си позволя — каза усмихнато кормчията и се огледа за мисис Брийдълфорд, — нашата любезна домакиня…

— Ах, я върви по дяволите с твоята любезност — каза с все още гневен глас жената, — после можеш да правиш комплиментите си. Качвай се горе, там Блекфут е запознат с обстановката и нека той те обслужи. Аз си имам тук още работа.

— Кажи ми сега преди всичко, какво става на острова — попита Бил, когато двамата седяха пред бутилка ром и кошничка, пълна с препечени хрупкави бисквити, — всичко наред ли е?

— Да, работите вървят великолепно — отвърна Блекфут, — но добре, че пристигаш днес. Както знаеш, утре вечерта е нашето редовно събрание и ще се обсъждат извънредно важни неща. Кели се опасява, че рано или късно ще бъдем предадени, и иска да се погрижи за сигурността ни чрез покупката на параход. А иначе се случват и други интересни неща. Впрочем ще се наложи да останеш тук поне още един час, иначе ще пристигнеш твърде рано, сега се смрачава доста късно.

— Добре ми е известно — каза кормчията ядовито, — но се страхувам, че вече изобщо няма да успея да помръдна оттук стария твърдоглавец. Надява се да направи голяма търговия в Хелена.

— Хмм, а какво би станало — обади се Блекфут замислено, — а какво би станало, ако аз му закупя боклуците?

— Кой, ти ли? Е, само това ни липсваше — разсмя се Бил. — Изобщо не ни трябва никой, който да иска да купува. Трябва да го убедим, че по-надолу ще намери по-добър пазар за стоката си, а останалото все ще се нареди.

— Бил — каза Блекфут и се почука многозначително по челото с върха на десния си показалец. — Бил, ти май съвсем си оглупял! Да не ме мислиш за толкова тъп! Ако купя лодката или товара, то се разбира от само себе си, че не живея тук и че е необходимо да ми бъде откарано всичко, да речем, до Монтгомърис Пойнт или до някое друго място.

— Бога ми, фантастична идея! — извика силно Бил и така удари с юмрук по масата, че чашите подскочиха. — Така да бъде! Ти ще играеш ролята на търговец, ще се качиш на борда, а после аз с най-голямо удоволствие ще накарам лодката да заседне в пясъците малко по-надолу от острова. Чакай — хрумна ми нещо, нека си направим и една шега: ще кажеш, че си от Виктория, и това ще ми бъде като оправдание да оставя остров Номер 61 от дясната, а не от лявата ни страна, както е указано в речната карта — в такъв случай няма да имам нищо против да ругаеш Монтгомърис Пойнт и тамошната търговия. На Стария ще му стане драго, защото мисли, че не съм прав, и така ще влезе още по-лесно в клопката. Освен това той има нещо против мен, струва ми се, че това е просто един вид инстинкт. Е, не му се сърдя, съвсем не е безпричинно, а преди да изминат и две денонощия, причините му ще се умножат.

— Какви причини? — попита Блекфут.

— Да не говорим повече за това — махна с ръка Бил и изпразни на един дъх стоящата пред него чаша. — За подобни неща един опитен и практичен човек не приказва с удоволствие. Мълчанието по някой въпрос не е навредило още никому, а дрънкането е докарало нещастия на не един човек. Но ето я и мисис Брийдълфорд, е, женичке, още ли се сърдиш? Когато влязох при тебе, главата ми се пръскаше от ядове, но сега Блекфут пак оправи всичко.

Мисис Брийдълфорд в никой случай не беше от личностите, които биха могли да се сърдят дълго на някого, за когото знаят, че е в състояние да им бъде от полза, и когото бяха вече използвали. Ето защо тя прояви готовност за помирение и само каза:

— Добре, добре, Бил, знам, че не искаше да бъдеш лош. Но защо, за бога, си си пуснал тази ужасна брада? Изглеждаш направо страховито, децата сигурно бягат от теб. Не, Бил, хайде, трябва да я обръснеш. И без това не си дотам хубав, та да ти е нужно да си носиш и пръчка, за да се отбраняваш срещу момичетата. Сега се сещам какво казваше винаги моят покоен съпруг: „Луиз — казваше той, — по света има лица…“

— Но, добра ми мисис Брийдълфорд — прекъсна я Блекфут, като улови приятелски ръката й, — знаеш за какво те бях помолил, а ето че седя тук вече цял час и напразно чакам. Наистина ще трябва да си тръгвам, първо, защото иначе Кели страшно ще се разгневи и, второ, ние двамата с него имаме да уреждаме тук една работа, която също така не търпи отлагане. И тъй… ако ти е възможно да…

— Брей, че бърза този човек — каза жената и започна да търси под многобройните си фусти и сред различни потайни гънки нещо, което или бе скрито така, че не можеше да го намери, или бе изгубено. Изглежда, че и мисис Брийдълфорд таеше подобни предположения, защото изведнъж започна да се опипва навсякъде трескаво и страхливо и извика изплашено: — Е, само туй ми липсваше! — Но най-сетне тя намери търсеното, чертите на лицето й се проясниха, дълбока въздишка повдигна гърдите й и тя измъкна старо портмоне от кафява кожа, обковано с металическа рамка. Отвори го с малкото ключе, висящо на него, и извади известно количество банкноти, както и монети, увити грижливо в хартия.

— Тъй, на ти ги, вампир такъв, ти, който взимаш последните пари на една бедна самотна вдовица — каза тя. — На ти ги, ненаситен касиер такъв, ти, който идваш всеки месец тъй редовно като пълнолунието и новолунието и на туй отгоре все мърмориш, че ти е малко.

— Да, да — засмя се Блекфут, — много ти се иска само да ти носим стоките и по-нататък да не ни интересува какво ще получим за тях. В това ти вярвам. Но наистина няма защо да се оплакваш, тъй като, ако някой извлича полза от цялата работа, това си ти, а на всичко отгоре си седиш в безопасност и на топличко в Хелена, докато ние излагаме живота си на опасности под открито небе и в късна доба.

— В безопасност и на топличко ли? — възкликна остро мисис Брийдълфорд. — Дрънкаш тъй, защото акълът ти е толкоз. В безопасност! Сякаш снощи не се е опитвала някаква зла душа да се вмъкне тук разбойнически с помощта на подправени ключове, докато бях отишла наблизо да посетя няколко приятели, които ме бяха поканили.

— Какво, у вас ли? — попита бързо Блекфут. — Дали са искали само да крадат?

— Само да крадат ли, мистър Блекфут? Струва ми се, че и то е достатъчно за една бедна самотна вдовица. Само да крадат! Ама моля те, сър, какво друго очакваш още от някой такъв крадец и разбойник? Но моят мил покоен съпруг винаги ми казваше: „Луиз — казваше той, — твърде си доверчива, много си добра, скъпо ще ти струва твоят житейски опит, още много ще те лъжат, още много ще те обиждат“, казваше той, милата душа, която лежи сега в своя студен гроб. Но аз познавам онова подло женище, което се опитва по всички възможни начини да се вмъква в домовете на хората. Познавам тази скитница, за която никой не знае откъде идва й къде й е мястото. Ако ми се мерне някой път пред очите, ако има само пак нахалството да ми каже с нейното невинно овче изражение: „Добро утро, мисис Брийдълфорд“, тогава аз ще…

— Но коя е тя? Кой мислиш би могъл да има желание да тършува из къщата ти? — прекъсна Блекфут словесния поток.

— Няма значение — отвърна все още разгневената жена, — сама си знам къде ме стяга обувката. Но доколкото ми е известно, никой няма право да се интересува от личните ми работи. Аз съм честна жена и всичко, купено от мен, заплащам в суха пара. А откъде го имат хората, от които го купувам, това, разбира се, не мога да знам в качеството си на лейди, а не ме и засяга. „Луиз — казваше винаги моят блаженопочивш съпруг, — гледай си своите собствени работи, а не работите на другите хора. На жената й прилича да си седи у дома и да бъде въздържана. Това е, което прави нежния пол така мил — казваше моят покоен съпруг, — и ако ти нямаше тази единствена слабост (а аз знам, че я имам, и не мисля, че е чак толкова голям недостатък), щях да те соча на другите жени за пример.“ И аз мисля, че когато собственият съпруг каже подобно нещо на жена си, и на всичко отгоре, когато двамата са насаме, сигурно то трябва тогава да е вярно, а не да е само ласкателство.

В това време Блекфут преброи спокойно дадените му пари и ги пъхна в портфейла си, а Бил се изправи и се приближи до прозореца, откъдето можеше да наблюдава една част от реката.

— По дяволите, Блекфут — извика той, — крайно време е да се залавяме на работа, иначе само ще си пропилеем тук времето. Ако искаме да уредим всичко още тази вечер, не бива да губим нито миг. Но може би няма да е голямо нещастие, ако се наложи да стане и в ранни зори. Никой няма да ни попречи между острова и левия бряг, още повече, ако и ти самият бъдеш на борда. Тогава няма да имаме много работа и ще можем да уредим всичко бързо и безшумно. И изобщо стрелбата посред нощ не ми харесва особено много. През деня никой няма да й обърне внимание, но всеки, който я чуе през нощта, ще се попита: Какво беше това? Откъде се разнесе? И тъй, какво ще кажеш, ако слезем сега при Стария и го поразпитаме? Страшно ще ме е яд, ако си намери тук някакъв купувач и ни отмъкне изпод носа хубавата плячка.

— Готов съм — каза Блекфут и се изправи, — и тъй нашият план остава в сила. Мисис Брийдълфорд, що се отнася до нашата уговорка, лодката, за която говорих преди, има отзад на кърмата си червено-зелено знаменце, останалото ти е известно. Хайде със здраве!

Изглежда, достопочтената жена никак не беше доволна, че гостите й я напускат, преди да е разбрала точно какви са плановете им. Но двамата съмишленици бързо излязоха от къщата и се отправиха към брега, без да й обръщат повече ни най-малко внимание.

Междувременно мъжете от Уобаш се бяха изкачили бавно нагоре по улиците на града. Но докато лодкарите влязоха в една от кръчмите, за да освежат пресъхналите си гърла, Еджуърт се опита да се осведоми за цените на стоките в момента и скоро разбра, че тук може да очаква всъщност по-малка изгода, отколкото, изглежда, се беше надявал. Сякаш търговците изобщо нямаха желание да купуват. Ако не се смяташе един конен пощенски куриер, те нямаха и никакви връзки с вътрешността на страната, а онова, което им бе необходимо за задоволяване нуждите на самия град, получаваха на най-ниски цени от мисис Брийдълфорд. Казаха му да се обърне към нея, ако имал намерение да пласира стоките си тук.

— Слушай, Том — каза старият Еджуърт, докато се връщаха към лодката, — иначе си представях Хелена. Тук няма да постигнем нищо. Но на онзи обесник Бил му нямам много-много доверие. Един господ знае какво имам против него, ала не мога да го погледна, без да не ме хване яд, макар и да чувствам, че не съм справедлив към него, тъй като дотук ни води великолепно. Постоянно ми дърдори само за Монтгомърис Пойнт… може би най-сетне си има там приятели или роднини, та дори и собствен магазин и смята да накупи за него евтино стоки. Иска ми се да подразбера как стоят нещата. Казват, че оттук до Монтгомърис Пойнт имало само петдесетина мили, а малко по-нататък било и устието на Уайтривър. Но ми се ще, ако има някаква възможност, дотам вече да съм продал товара си. Затова сядай в нашата малка йола и тръгвай бавно напред, като пътуваш покрай брега. Можеш да си вземеш провизии. По Мисисипи са разположени доста малки градчета, където можеш да спреш и да събереш сведения. А не намериш ли нищо подходящо до Монтгомърис Пойнт, е, поне там ще имаш възможността на място да поразпиташ предварително по-точно за условията и цените, преди да съм пристигнал с лодката. Аз ще остана тук до зазоряване, защото трябва да дам да ми оправят карабината, на която, един господ знае само как е могло да стане, ненадейно се е счупила малката пружина. Понякога човек забравя по Мисисипи колко му е необходимо оръжието и изобщо никак не ми е приятно да обикалям по света с една такава безполезна тояга.

— Пружината ли се е скъсала? — попита Том учудено. — Наистина, много ми се иска да знам как ли е могло да стане. Нали по-нагоре край Айрънбанк свали от високия бряг с изстрела си дивата пуйка?

— Да, и сигурно тогава се е счупила, иначе не мога да си го обясня — отвърна старецът. — Но няма значение, в градчето има оръжеен майстор и той ще ми сложи нова пружинка. И тъй, побързай, момчето ми, и гледай да направиш добри сделки. А няма ли да е по-добре, ако ти дам някои от хората? Изобщо май ще е по-разумно да вземеш един човек, за да можете да се сменяте в гребането.

— Ами, опазил бог — засмя се Том и махна с ръка, — слънцето наистина напича здравата, ама и аз няма защо да бързам чак толкова. Изпрати ми долу край реката само Боб, тенесиеца, за да ми помогне малко да пренесем в йолата всичко необходимо за из път. Не забравяй и малкото шише с уиски и не се бави много, та да мога още преди мръкване да измина колкото може по-голямо разстояние надолу по реката. Чакай, и още нещо! — извика той, след като се беше обърнал вече да си върви. — Малко по-нагоре от Монтгомърис Пойнт, където според речната карта трябва да се намира остров Номер 67, ми дайте знак, че идвате. Можете да стреляте или още по-добре е да окачиш вместо знаме една от твоите червени фланелени ризи, та да не греба напразно няколко мили срещу вас.

И младият човек се спусна с леки стъпки към брега, където подготви за път йолата с помощта на двамата останали на пост лодкари. После опъна отгоре тясно платно, за да го пази от слънчевите лъчи, и скоро след това махна с ръка за дружески поздрав на Еджуърт, отблъсна лодката от брега и я насочи към течението.

Старият човек остана още известно време на брега и тъкмо гледаше замислено подир лодката, която се смаляваше все повече и повече, когато долови зад гърба си крачки. Щом се обръща, той разпозна своя кормчия, който се спускаше към брега на реката и накрая се спря до него.

— Това не беше ли Том? — попита той, без да откъсва поглед от малкия плавателен съд. — Отгоре ми се стори, че прилича на него.

— Да, Том беше — отвърна кратко Еджуърт и се накани да се върне обратно в града.

— Е, ами за какъв дявол тръгва преди нас? — възкликна кормчията учудено. — Не му ли харесва вече компанията ни? А на всичко отгоре взима от лодката и йолата. Ами ако ни потрябва?

— Тогава ще бъдем принудени да се оправяме без нея — отвърна фермерът спокойно, — а впрочем, ако те интересува, той тръгна преди нас към Монтгомърис Пойнт, за да се запознае с цените за моя товар. Призори ще го последваме.

Язвителна усмивка пробягна по лицето на Бил, щом чу така желаната вест, и ако Еджуърт бе забелязал триумфалния му поглед, той сигурно щеше да стане по-внимателен. Но Стария не обърна никакво внимание на омразния за него кормчия, който го спря още веднъж с думите:

— Горе в хотел „Юниън“ има един търговец от Виктория, който е чул за твоя товар. Попита ме дали си на лодката и дали би могъл да се изкачиш до горе, защото искал да купува.

— Къде се намира Виктория? — попита Еджуърт и се спря.

— Виктория ли? Малко по-нагоре от устието на Уайтривър, отсреща, на другия бряг — отвърна Бил. — Може да се види от Монтгомърис Пойнт.

— А как се казва този човек?

— Не знам, не съм го питал. И всъщност хич не прилича на истински търговец, но можеш и сам да поговориш с него.

Еджуърт се упъти бавно към хотел „Юниън“, а Бил промърмори, продължавайки да крачи по брега:

— Върви, стари глупако, и виж дали костите ти ще се запазят в Мисисипи тъй добре, както костите на сина ти край Уобаш, Върви и се попазари пак, това е последният пазарлък, който правиш на този свят.