Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (19)

18.
Отплаването. Възраженията на мисис Брийдълфорд. Срещата

През цялото петъчно утро кормчията на Еджуърт настояваше да отпътуват и заплашваше с лошо време и мъгла. Но Еджуърт, който все още изобщо не беше виждал големите мъгли на южно Мисисипи и следователно не се боеше от тях, бе срещнал един приятел, някогашен съсед от Индиана и бъбри с него цял час отсреща, в странноприемницата на Смарт. Самият Смарт седеше също при тях, кръстосал крак върху крак, и слушаше спомените на двамата стари хора.

Ето че най-сетне в помещението влезе Блекфут и подкани настоятелно да тръгват. Както каза, трябвало още утре рано сутринта да изпрати стоките и много настоявал веднага да потеглят, та да пристигнели още преди зазоряване.

Човекът от Индиана му даде право, като ги увери, че нямали ни секунда повече за губене, ако искали навреме да достигнат Виктория. Кормчията Бил, приближил се до тезгяха няколко минути след Блекфут, попита стария Еджуърт дали щели да отплават още тази сутрин, иначе с удоволствие щял да се поразходи малко извън града, където живеел негов стар познат, с когото били служили заедно на един кораб.

— Не, човече! — прекъсна го бързо Блекфут. — Невъзможно е. За това имаше време през цялата нощ. Или тръгваме сега, или целият товар не ме интересува вече.

— Е, добре де — измърмори кормчията, изпразни чашата си на един дъх, нахлупи шапката си предизвикателно и излезе от помещението привидно ядосан.

— Неприветлив тип — каза мнимият търговец Блекфут, гледайки подир кормчията, — отдавна ли е на борда ти?

— Да, още от Индиана — отвърна Еджуърт, — и аз не знам защо намразих толкова много този човек, но скоро пътищата ни се разделят. Впрочем той е способен кормчия и си разбира от работата. Познава реката като петте си пръста и дотук води лодката ми добре. Но както казах, ще се радвам, когато се отърва от него… в погледа му има нещо отблъскващо. А впрочем, кръчмарю — обърна се той внезапно към ханджията, който мереше в това време отстрани Блекфут с бегли погледи, — оръжейният майстор изпрати ли вече затвора на карабината ми? Поне така ми беше обещал.

— Да, карабината е вътре — каза Смарт. — Френсис, я подай дългото пушкало, по което работи Тоби!

— Заплати ли му поправката? — запита Еджуърт.

— Да — отвърна Френсис, човекът на тезгяха, — струваше половин долар. Каза, че пружината била счупена, а вътре липсвал целият ударник. Сигурно си разглобявал нейде карабината и си изгубил ударника.

— Глупости! — възкликна Стария. — Не съм докосвал карабината откакто стрелях, почистих я и я заредих отново. Том пък още по-малко я е пипал, защото си има собствена. Един дявол знае как е изпаднал ударникът. Е, както и да е, сега пак стреля, нали? Ами би могло веднага да избумкам заряда, който се намира още в цевта й, а после да я заредя наново. Къде е най-безопасно да се стреля тук?

— Е, ами безопасно изобщо няма — обади се Смарт, — всъщност е забранено в града, но ние не издребняваме чак толкоз. Стреляй само нависоко. Виждаш ли ей там горе, на сухия отчупен клон, е кацнал кълвач… най-горе… тъкмо над стърчащия надясно клон. Виждаш ли го? Можеш да подпреш пушката си на дирека.

В това време Еджуърт бе излязъл навън пред вратата с вдигната за стрелба карабина и сега погледна нагоре към клона.

— Да я подпра ли? — засмя се той. — Да я подпирам за разстояние от деветдесет крачки? Само това ми липсваше. Ако затворът е наред, ще можеш да донесеш кълвача. — Той вдигна бързо карабината, прицели се за секунда и птицата полетя към земята, падайки съвсем близо край ствола.

— Все още върши работа — рече старият човек, доволно усмихнат, като остави до себе си карабината и извади от патронташа си дървена клечка, за да почисти веднага затвора й както трябва. — Тъй като вече няма нужда да стреляш по индианци, стреляш по кълвачи, тъй върви светът. Човекът е ако не най-голямото, то положително е най-опасното хищно животно — той убива за удоволствие. Но моят търговец става нетърпелив. Тръгвай пред мен, драги приятелю, аз само ще заредя карабината, ще, си платя сметката и веднага ще те последвам.

Блекфут, изглежда, остана доволен от думите му, само го помоли още веднъж да не се бави повече и излезе от стаята. Обаче, след като затвори вратата след гърба си, Смарт се обърна към Еджуърт и го попита:

— Познаваш ли го от по-рано?

— Не, защо?

— Как стана така, че сключи сделка с него?

— Как ли? Ха, ами намерих го тук, в хотел „Юниън“, и ти самият присъстваше. Бил го е срещнал нейде из града.

— Бил? Кой е Бил?

— Моят кормчия!

— Тъй — рече ханджията след по-продължително мълчание, — тъй… значи Бил ти го препоръча, а? Я слушай, мистър Еджуърт, този тип не ми харесва.

— Защо? — попита Стария и се засмя. — Защото не прилича на търговец ли? Ха, нека това не те безпокои. Нашите индиански търговци също са повече воини и ловци, отколкото търговци, но умеят да боравят еднакво добре и с оръжията, и с теглилките си.

— Но, изглежда, двамата се разбират добре помежду си — каза Смарт.

— Кой, търговецът и Бил ли? Хмм, едва ли е възможно. Този човек ми предложи великолепни цени и дори ми плати вече една част на ръка.

— Забелязах как си разменят погледи — увери го Смарт и се изправи, — би трябвало страшно да се лъжа, ако двамата поне не се познават по-добре, отколкото, изглежда, искат да покажат тук. Ти по-хубаво внимавай, по реката има твърде много негодници, а особено пък Хелена може да разкаже много нещо за тях. Можеш ли да разчиташ на твоите хора? Защото един чужденец не бива да очаква кой знае каква помощ тук на юг.

— Ха, разбира се, че мога да разчитам — каза старецът, — но все пак разчитам повече на себе си. Впрочем положението не е чак толкова опасно, старият Еджуърт е достатъчно умен, за да съумее да държи далеч от себе си всякаква паплач. Но какво исках да кажа още, мистър Смарт, някаква млада жена от Хелена ме помоли да я взема заедно с багажа й до Виктория, сигурно е научила от някого, че се каня да спирам там… някоя си мисис… мисис… Евърет, струва ми се. Иска да се махне от Хелена и да се засели във Виктория, ако не се лъжа. Порядъчна жена ли е?

— Ама, разбира се, сър — разпали се Смарт, — тя е добра, работлива жена, чийто годеник съвсем наскоро претърпя нещастие в реката и чиято земя аз купих. Предложих й всяка възможна помощ, но тя отказа упорито да приеме и най-малката подкрепа. Наистина ли иска да се пресели във Виктория?

— Да, тъй ми каза. Но аз наистина трябва да тръгвам. И така, гуд бай! Ако се случи да се размина с Том Барнуел и той дойде пак в Хелена, кажи му, нека веднага се върне обратно. И да свърша по-рано с разтоварването, пак ще го чакам, докато дойде.

С тези думи старият човек нарами карабината си и след като още веднъж подаде ръка на ханджията за сбогом, се запъти надолу към реката, където тъкмо в този момент някакъв мъж караше малкото багаж на мисис Евърет, натоварен на така наречената „дрей“, товарна каручка на две колела. Жената вървеше до каручката.

Тя имаше стройна, красива фигура, цялата облечена в черно. Лицето й бе бледо, а големите сини очи гледаха тъжно. Буйните къдрици на кестенявата й коса изскачаха изпод забрадката й, а понякога тя посягаше скришом към очите си, сякаш да изтрие сълзите, които въпреки всичките й усилия се канеха да се прокраднат изпод дългите й мигли.

Каручката спря край пристана за товарни лодки близо до лодката на Еджуърт и коларят се канеше вече да пренесе на борда част от багажа по тясната дъска, когато на пътя му се изпречи Бил, кормчията, и грубо го попита що за пакети и пътници карал още на борда, те не били сал и не се нуждаели от други хора.

— Остави го, Бил! — каза Еджуърт, който тъкмо се спускаше по брега. — Ще свалим тази лейди във Виктория. Времето е хубаво и нещата й могат да останат горе на палубата.

Кормчията се отдръпна настрани, като мърмореше, но, изглежда, че сега реката привлече вниманието му по-силно, отколкото сушата. Тъкмо в този момент надолу по Мисисипи се спускаха шест или седем лодки от Охайо. Ако се съдеше по спокойното поведение на екипажите им, те сигурно нямаха намерение да спират тук на брега. Горе на палубата се бяха излегнали най-удобно неколцина мъже под палещите лъчи на слънцето и само на кормилото се облягаше лоцманът, подпрял и двете си ръце, гледайки спокойно, към малкото градче.

— Е, ще си намерим компания — обади се Еджуърт, — хей, хора, бързо, вземете нещата на борда, ако се заловим малко по-здраво с веслата, все ще можем да настигнем онези лодки.

Но, изглежда, кормчията не беше много съгласен с това и каза, че недалеч от Хелена се налагало да преминат покрай някакъв остров, където фарватерът бил твърде тесен, и оттам щели да си спестят един завой от осем мили. Но ако се движели няколко лодки заедно, нерядко се случвало една друга да се изтласкат към скрити коренища. Затова нека оставели лодките да плават пред тях и ако нямали на борда си чак толкова добри лоцмани, той смятал да ги застигне още преди Виктория.

Блекфут го подкрепи и лодкарите тъкмо отнасяха последните вещи на борда, а мисис Евърет се канеше да ги последва, когато й бе писано да бъде възпрепятствана по един начин колкото неочакван, толкова и насилствен.

И то, защото мисис Брийдълфорд се бе спуснала по Мейнстрийм и беше разпознала фигурата на младата вдовица, облечена в черно, която, в това нямаше съмнение, се канеше да напусне Хелена с цялото си имущество. Като някаква богиня на отмъщението (доколкото можем да си представим богините на отмъщението с една страшно старомодна избеляла копринена шапка с изкуствени цветя, привързана на главата с голяма яркочервена кърпа, с жълто-зелена памучна рокля и кожени обувки с връзки на кръст) тя се нахвърли върху изплашената жена, сграбчи я за лявата китка и я обсипа с такъв порой от ругатни и заплахи, че нещастното младо същество само пребледня още повече и треперейки цялото, се опита да се отскубне от ръцете на побеснялата мисис Брийдълфорд.

Но последната, разлютена още повече от това, вдигна заплашително свитата си в юмрук десница и изкрещя с почти задушаващ се от злоба глас:

— Така ли? Искаш да избягаш? Ах, ти, гадина такава! Да избягаш като крадец в нощта, а? О, а къде е била изобщо мадам през последните два дни? Къде се е крила тайно, докато е било светло, та после в тъмна нощна доба да опитва бравите на чуждите хора и да наднича през ключалките на чуждите хора?

— За бога, освободете ме от тази луда! — извика мисис Евърет, оглеждайки се отчаяно за помощ и закрила. Но стоящите около нея хора, разбира се, не можеха да си помислят нищо друго, освен че младата красива жена наистина е извършила някакво съвсем особено престъпление, за да бъде спирана по подобен начин на обществено място, и ето защо се побояха да се намесят там, където решение можеше да вземе само законът.

— Така ли? — извика мисис Брийдълфорд, почувствала сега засегната и честта си, и тикна може би за двадесети път назад шапката с цветята, която постоянно й падаше над очите. — Така ли? Значи съм луда, понеже си търся правото и не искам нощно време къщата ми да бъде посещавана от непознати хора? И аз съм самотна вдовица, и аз съм сама, съвсем сама в целия свят, но се държа прилично и резервирано и не обикалям през нощта потайно, из града, нито тичам подир мъжете, та после да тъгувам по всеки, лодкар, удавил се в Мисисипи. „Луиз — казваше винаги моят покоен съпруг. — Луиз, ти…“

— Мистър Еджуърт! — замоли се отчаяно младата жена. — Защитете ме от тази смахната жена. Ще ме убие.

— Назад, мастър Ешхолд, или както там ви е името — викна срещу него разгневената дама, — я някой от вас да изтича до съдията… нека дойде скуайър Дейтън веднага, нека дойде и полицаят, ей там е багажът й, парче по парче трябва да бъде разопакован. Искам да видя защо се е опитвала през нощта да ми отвори вратата, искам да видя дали има право да сплашва порядъчни граждани, та да не могат вечерно време спокойно да изпият дори чашка чай у приятели. Къде е полицаят, питам аз?

— Велики боже, нима тук няма никой, който да се застъпи за една бедна жена? — извика нещастната млада вдовица.

Бил и Блекфут следяха цялата сцена, като тайно се подсмиваха. Впрочем това забавяне им бе добре дошло, тъй като по този начин другите лодки щяха да вземат преднина, а и след всичко видяно, естествено и те помислиха, че мисис Брийдълфорд наистина е спипала младата жена в извършването на някакво престъпление, заради което искаше сега да я изправи пред съд. Но Еджуърт, който вярваше, че достатъчно познава хората, не можа да прочете в бледото лице на мисис Евърет нищо лошо и непочтено, затова пък видя в лицето на обвинителката й всички противни човешки черти. Той набързо прекрати цялата разправия, като хвана мисис Брийдълфорд за ръката и я принуди да пусне мисис Евърет, стискайки силно китката й. При това разтърси сърдечно и продължително десницата на мисис Брийдълфорд, която възмутено нададе силен вик, и й обясни, че младата дама е негова пътничка и не бива да си пропусне пътуването. После подаде ръка на мисис Евърет и я отведе бързо на лодката си, докато неговите хора препречиха зад гърба му пътя на спусналата се подир тях вдовица, след което незабавно изтеглиха дъските и отвързаха въжетата. Останалият екипаж наскача на борда и „Костенурката“ се отдели бавно от пристана.

Отначало широката огромна лодка се понесе край пристана, заплашвайки да се натъкне на едно довлечено до брега дърво. Обаче, щом хората уловиха веслата, иначе толкова непохватният плавателен съд се подчини на кормилото. Насочила нос към средата на реката, лодката се отдалечаваше все повече и повече от опасното място, докато достигне средата на течението, което я понесе на юг към споменатия вече кръгъл Остров на върбите.

Но кой ли може да опише гнева на Луиз Брийдълфорд, която видя жертвата си така внезапно изтръгната от ръцете й. Защото тя бог знае защо, бе достигнала до непоклатимото убеждение, че мисис Евърет е онази млада жена, която според думите на Смарт се бе прокрадвала преди няколко вечери около къщата й, опитвайки се да отвори вратата с някакъв шперц. Няколкото предмета, които сигурно бе забутала някъде и не можеше да намери, подсилиха още повече нейната увереност и сега тя наистина не виждаше по-спешна работа от тази да изтича до дома на скуайър Дейтън и да се обърне към правосъдието, за да бъде спряна онази лодка и да й се помогне да си получи правото. Обаче нито съдията Дейтън, нито пък някоя от жените си бяха у дома, поне така я увери Нанси от прозореца, без изобщо да си дава труд да отвори вратата на разпалената лейди.

Полицаят остана сега единствената й надежда. Но за да достигне бързо до дома му, който се намираше в другия край на малкия град, тя трябваше да измине около двеста крачки по тесен коларски път из гъсталака, избуял отново на това място, където по-рано бе изкоренена вековната гора. Тя се отправи незабавно по този път и бързо измина около половината от него. Но един дъб бе повален напреки на пътя и когато тя се накани да го заобиколи, внезапно пред нея изникна някакъв мъж, чиято външност, в този поотдалечен и рядко посещаван гъсталак, наистина оправдаваше уплахата на иначе недотам страхливата жена.

Облеклото му се състоеше почти само от парцали, косата му се спускаше в безпорядък над челото, а брадата му не беше виждала бръснач сигурно в продължение на седмици. Лицето и ръцете му лепнеха от пот и кръв, а тъпият му недоверчиво шарещ наоколо поглед издаваше престъпника.

— Света дево! — възкликна мисис Брийдълфорд, когато мъжът се изпречи като изневиделица пред нея и не по-малко изненадан, втренчи изпитателно поглед в нея. — Какво искате, сър? Какво сте ме зяпнали тъй упорито, сър? Отивам при полицая, той живее на един хвърлей оттук, а мировият съдия е по петите ми! — С тези думи тя бързо сви малко встрани и се опита да се шмугне покрай зловещата фигура. Непознатият не се помръдна, само я проследи с очи. Ала тъкмо когато тя преминаваше покрай него и обърна още веднъж недоверчиво глава, той прошепна тихо:

— Мисис Долинг!

Изричането на това име я изплаши. Достопочтената лейди се спря изведнъж, сякаш до нея бе ударил гръм, и ужасена и смаяна, тя зяпна с широко отворени очи мъжа, който несъмнено знаеше някаква страшна за нея тайна. Но той, без ни най-малко да обръща внимание на впечатлението, което направиха думите му (ако изключим може би онази предизвикателна усмивка, пробягнала за миг по лицето му), пристъпи бързо към нея и прошепна:

— Наистина ли те следва мировият съдия по петите?

— Не — заекна мисис Брийдълфорд, като, изглежда, все още не можеше да се съвземе от уплахата си, — не… не… не идва.

— Толкоз по-добре, трябва да ме скриеш, моите преследвачи са по петите ми. В гората не успях да се отърва от тези проклети мерзавци, надушват дирите ми като индианци и най-сетне, щом достигнах пътя, се принудих да вървя по него. Но може би са съвсем наблизо зад мен, всяка минута могат да ме открият. И така, побързай, заведи ме у дома си.

— Майчице мила, Хенри Котън! Кълна се в своето здраве й душеспасение! Котън, когото търси цял Арканзас! Човече, и искаш да дойдеш у дома? В моята къща? Не става, невъзможно е… трябва да си вървиш!

— Не мога повече — изскърца със зъби беглецът, — както съм отпаднал и обезсилен, незабавно ще падна в ръцете на преследвачите си. Змии и гущери, трябва да си почина поне един ден! Повече от две седмици ме гонят като див звяр, десетина пъти вече виждах пред очите си път за избавление, бях почти достигнал спасителния бряг, но отново и отново ме подгонваха назад към лишения и гибел, непрестанно ме преследваха и обграждаха и буквално ме принуждаваха да грабя и убивам. Затова ме скрий у дома си, докато бъда в състояние да прехвърля реката или може би и да се спусна надолу по течението. И с някаква лодка… да, а ако няма друг изход, може да отида и на острова. Омръзна ми този живот.

— Не може да дойдеш в къщата ми, сър — извика бързо вдовицата, — аз съм самотна жена и ако…

— О, по дяволите, я остави тези глупости! — прекъсна я Котън ядосано. — Мътните те взели с твоето бърборене! Отведи ме на безопасно място!

— Ама наистина не става — възкликна отчаяно достопочтената жена, — представи си само какво впечатление ще направиш на хората, ако минеш в тези дрехи през града и влезеш в жилището ми. И най-незначителното подпитване за теб тук ще насочи мигновено преследвачите ти към вярната следа и ако направят обиск у дома… не, това не бива да става. Скрий се тук нейде в гората, а аз ще дойда вечерта да те взема и ще уредя да те отведат безопасно до острова. Повече не мога да направя за теб.

— Тъй ли? Наистина ли не можеш? — простена Котън. — Кажи по-добре, че не искаш да направиш повече, но вероятно ще бъдеш принудена. Ала времето минава и аз ти казвам още веднъж, че ме преследват и ако не ме скриеш, още тази вечер ще бъда в ръцете на моите врагове. Сега ти си в състояние да ме спасиш. Не го ли сториш, е добре, нека последиците се струпат върху главата ти. Само не си мисли, че ще играя ролята на великодушен човек и ще изгния като мъченик в затвора, окован във вериги, или пък ще увисна тържествено на бесилото, докато ти ще вириш тук нос като някоя благочестива лейди. Не, аз ще стана Летейтс евидънс^[1] и можеш да си представиш какво те очаква после!

— Полудя ли? — извика мисис Брийдълфорд изплашено. — Човече, да не искаш да направиш нещастни и мен, и всички останали?

— Не, разбира се, не. Освен ако не ме принудиш. Но в едно нещо си права — мина ли из града така, както съм облечен сега, непременно ще привлека, вниманието на всички, които срещна. Затова върви и ми донеси дрехи, все ще знаеш как да ги набавиш. През това време ще се скрия да те чакам в този малък гъсталак от лаврови дървета. Но не се бави много, защото открият ли ме, докато дойдеш, ти ще носиш вината… а и последиците.

— Но откъде, за бога, ще намеря дрехи! — извика мисис Брийдълфорд отчаяна. — Изобщо не знам…

— Това си е твоя работа — прекъсна я Котън и с безразличие й обърна гръб, — но не забравяй, Долинг, или… нима трябва да ти спомена и още едно име? Мислех си, че това ти стига!

— Ужасен човек! — изпъшка жената. — Ха, бягай… бързо бягай, чувам, че някой идва… скрий се!

От няколко секунди Котън бе наострил слух, понеже и той бе доловил стъпки, само че все още не беше сигурен от коя страна се приближават. Най-сетне той, изглежда, бе вече наясно и като вдигна предупредително пръст към жената, се шмугна бързо в храстите, които се затвориха пак зад гърба му.

Веднага след това по пътя се зададе Джонатан Смарт, свирейки с уста, пъхнал ръце в джобовете, килнал леко шапката си към тила, и мисис Брийдълфорд едва намери време да събере мислите си и да вземе решение изобщо в каква посока да тръгне, когато Джонатан вече заобиколи споменатия преди това дъб и от своя страна също се изненада, че заварва тук мисис Брийдълфорд самичка, и то очевидно смутена. Първоначално той я заподозря в някаква любовна авантюра, но веднага след това отхвърли тази мисъл като съвършено невъзможна и успя да промълви само едно „Добро утро, мадам“, докато тя профучаваше покрай него, забързана с всички сили обратно към града.

— Бре, да се не види! — възкликна ханджията, като спря и се загледа подир нея учудено. — Страшно бърза мисис Брийдълфорд, страшно бърза… вероятно има важна работа… може би пак ще направи с посещението си някоя приятелка нещастна за цяла вечер или ще съсипе нечие добро име, или пък за разнообразие ще насъска някоя жена срещу съпруга й… още не го е правила… о, боже, опази! Но какво, за бога, е търсила тук? Някаква среща? Или присъствието й бе случайно? Защо тогава тъй явно се смути?

Смарт започна да претърсва околността за дири, но макар и да му се стори, че различава стъпки на мъж, той беше твърде слаб следотърсач, за да може да стигне до някакво по-определено заключение. После отново пъхна ръце в джобовете, отправи се към пътя и продължи да си подсвирква мелодията тъкмо от онова място, където я бе прекъснал при появяването на мисис Брийдълфорд.

Около час по-късно вдовицата мина за втори път през този ден по същия път в посока към дома си и което бе извънредно необичайно — без ни най-малко да се интересува от онова, което ставаше около нея.

На доста голямо разстояние я следваше някакъв мъж, облечен в обикновени фермерски дрехи, с нахлупена ниско над очите широкопола сламена шапка. Скоро след това пътната врата на къщата й се затвори подир него и веднага бе здраво залостена отвътре.