Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (38)

37.
Епилог

Когато свирепите и разрушителни еквиноктиални бури^[1] се набушуват, разтърсили порядъчно горите, прогонили с бучене на юг горещите потискащи летни въздушни маси, когато дивите лесове надянат есенната си премяна от най-великолепни ярки цветове, а североамериканските лаврови дръвчета се покрият със своите кървавочервени петна, които толкова често мамят ловците, когато листата на хикорията придобият онзи чудесен и блестящ светложълт цвят, докато шумата на останалите дървета се гизди в нова окраска, когато прелетните птици се раздвижат и падащите жълъди и плодове почнат да подплашват дивеча, в цяла Северна Америка започва най-красивото, най-великолепното време — „индианското лято“, — а над покритата с плодове земя небосводът остава в продължение на месеци син и безоблачен.

Тогава настъпва периодът, през който в Далечния Запад търсещата лакомства мечка прави нощни разходки под белите дъбове, избира си най-красивите и най-богатите на плодове, покатерва се горе и с погледа на познавач и тихо доволно ръмжене хваща тежко обкичените клони и започва да ги чупи. Тогава еленът тръгва из гората по следите на кошутата, дивите пуйки се събират на стада и вече даже не си правят труда да отлитат по дърветата, за да се нахранят, понеже най-сладките и чудесни плодове са осеяли земята. Сивата катеричка шумоли в листата и гони падащите орехи, синята сойка крещи и вдига шум в клоните, а дивите гълъби се носят на огромни ята към юг. Цялата природа живее и диша, приготвя и тъче топлата си удобна зимна дреха от меки вехнещи листа, в които вплита класове и плодове, за да се предпази от студения неприятен северен вятър.

Беше един от онези тихи възтопли слънчеви дни в края на октомври, когато в щата Джорджия двама конници яздеха в тръс по широкия хубав път, който водеше от малкото градче Чероки нагоре към една голяма, добре обработена плантация, преминавайки близо до брега на Апалачикола, понесла бързите си води към Мексиканския залив. Те се спряха за малко пред градинската врата на красива къща, край която светлееха покривите на негърските жилища сред натежалите от плодове портокалови дръвчета, и обгърнаха с поглед открилата се пред очите им чудна гледка.

Къщата бе едноетажна, но заобиколена изцяло от широка веранда. С градинската порта я свързваше алея от стройни хининови дървета, около чиито едрозърнести гроздове пърхаха ята копринарки, похапвайки си от вкусните им плодове. Стълбата, водеща от верандата към градината, бе така обрасла отвсякъде с дива мирта, че почти приличаше на градинска беседка, а наблизо грееха напращели ароматни златисти портокали и презрели нарове.

От двете страни на къщата се издигаха два внушителни пекана^[2], от чиито клони се спускаха дълги полюляващи се бради от сив мъх. Но чудесна гледка предлагаше и група магнолии с високи сиви стебла, по които се виеха нагоре вейките на бялата лианова роза с червени дъна на цветовете, вплела здраво прекрасните си уханни ръце в тъмнозелените им клони и между дебелите сочни листа. Те сякаш обкичваха с живи гирлянди този благоуханен храст, а сред тях през нощта със силен и радостен глас присмехулникът извиваше своите сладки разнежващи песни, докато наоколо хиляди светулки озаряваха тихите уютни кътчета с искриците на малките си фенерчета.

— Наистина, Бил — каза сега един от ездачите и същевременно почеса горната част на ходилото си, където го беше ухапал москит. — Джими си живее тук страшно изискано. Я го виж ти момчето ми, стана плантатор и заряза стария си баща в Арканзас да седи и да дъвче сушено еленово месо.

— А не те ли моли тебе Лайвли, а също и свекървата, да отидете при него и да заживеете заедно? — попита другият. — Ами ти съгласи ли се?

— Не съм толкова глупав, Кук — засмя се старецът и се поизправи на стремената, за да погледне над дъсчената ограда, — не съм толкова глупав. Не яздихме ли тази сутрин цели седем мили, без да видим нито една следа от елен? А из цялата гора няма и помен от диви пуйки. Да не говорим за мечки, които можеш да видиш тук вероятно само в менажериите. Не, Били, на нас двамата ни подхожда най-вече Арканзас, освен ако не ни обземе желание да започнем всичко отново отвъд, в Калифорния. Аз обаче ще съм кажи-речи вече твърде стар за подобно нещо. Но… какво ли е положението вътре, как ли ще влезем? Дали вратата е отворена?

Той приближи коня си до самата градинска порта и настъпи дръжката й. Вратата се отвори и пантите й лениво изскърцаха.

— Е-хей! — извика старецът с гръмовен глас и иззад четириъгълните тухлени колони, подпрели верандата от всички страни, светкавично и безшумно се появи някакъв мулат и се забърза към мъжете.

— У дома ли си е господарят ти, Дан? — попита Кук.

— Моят господар? — повтори мулатът и втренчи погледа си в двамата мъже така смаяно, сякаш току-що ги бе видял да падат от небето. И изведнъж, след като се убеди, че са наистина онези, за които ги беше взел отначало, едва вярвайки на очите си, той подскочи високо и извика ликуващо: — О, голи! Масса Лайвли, масса Кук! О, Исусе, Исусе, как ще се зарадва мисус! — и бързо се завтече към мъжете, грабна им ръцете, започна да ги целува и стиска без и да помисли да поеме конете, които го посрещнаха с нетърпеливо цвилене.

— Хайде, Дан… стига толкова — каза Кук и му подаде юздите на коня си. — Как я карате тук? Всички здрави ли са?

— Всички здрави, масса! — потвърди радостно мулатът, като взе пъргаво юздите и не преставаше да се покланя. — Всички без изключение, Дан също, сам си запази крака, нека Гробаря види откъде ще си намери някой друг крак от мулат.

— Ами господарят ти? — попита старецът.

— И той по-добре! — увери ги Дан. — Само още малко болен. Ей, Нанси, отведи джентълмените при мисус и масса. Исусе, колко ще се зарадва мисус.

Дан бърбореше непрекъснато, но двамата мъже последваха незабавно младото момиче, което бързо изтича нагоре по ниската стълба и отвори входната врата на къщата. Но ето че старият Лайвли изведнъж се спря.

— Мътните го взели! За малко щях да забравя, Дан… ей, Дан, я ми докарай бързо пак коня за минутка!

— Какво има? — попита Кук учудено. — Дан ще го отведе в обора и после ще ни донесе нещата горе.

— Добре дошли, хиляди пъти добре дошли! — извика радостен глас и Адел, ала не Адел Дънмор, а прелестната съпруга на Джеймс Лайвли, се спусна бързо по стъпалата срещу тях. — Скъпи татко Лайвли, сърдечно добре дошли, зетко Кук, колко хубаво, че най-сетне изпълнихте обещанието си.

Тя се хвърли на врата на свекъра си и подаде ръка на младия фермер. Макар че старият човек сигурно бе напълно съгласен със сърдечната целувка, той остана на мястото си някак смутен и се огледа боязливо за мулата, който, спокойно влачейки крака, отвеждаше коня му. Дори още веднъж силно му подвикна.

— Но, татко, хайде, ела горе — помоли го Адел. — И Джеймс ще дойде веднага. Нека Нанси ти донесе по-късно каквото ти е необходимо.

Старият Лайвли стоеше на един крак, а другият криеше зад себе си. Адел погледна случайно надолу и се разсмя на висок глас:

— Ха-ха-ха… пак без обувки. О, мистър Лайвли, мистър Лайвли, все си си същият!

— Но те са наистина в кобурите на седлото — увери я тържествено старият човек и погледна с копнеж назад, където Дан току-що бе изчезнал зад ъгъла.

— Обаче по пътя изгуби вълнените си чорапи — каза Кук през смях. — Когато излизахме от Чероки, той ти тикна в шапката си, за да ги обуе по-късно, но вероятно са изпаднали някъде.

Старият Лайвли го заплаши с юмрук, но Адел го хвана под ръка и му даде тържествено обещание да не казва и думичка на по-възрастната мисис Лайвли и след това бързо поведе своите скъпи гости към входа на къщата.

Впрочем Дан сигурно бе вдигнал вече „тревога“, защото откъм градината дотича Джеймс, все още с превързана лява ръка, но иначе здрав и силен, а горе в стаята гостите бяха поздравени от мисис Дейтън със сърдечни думи и ръкостискане. Тя бе облечена цялата в траур, а около малката й красиво изваяна уста се бе образувала меланхолично тъжна бръчка, придаваща на бледото нежно лице нещо безкрайно трогателно. Но радостта от пристигането на скъпите дългоочаквани гости позачерви леко страните й и придаде на нежните й очи по-силен блясък.

Кук и Лайвли трябваше да разкажат как са всички техни близки, какво правят майката и децата, как се чувства Боус заедно с останалите кучета, дали тази или онази крава още дава много мляко, дали теленцето все още обръща кофата с мляко и още хиляди други подробности за фермата и къщата, за нивите и гората. Но винаги когато някой от двамата се опиташе да се върне към онези ужасни събития в Хелена, Адел веднага сменяше темата и изведнъж се оказваше, че има да показва толкова дреболии и да кара всички да им се възхищават, че най-сетне Кук разбра нежеланието й да се засяга този въпрос и вече сам от своя страна започна да парира опитите на стария Лайвли да заговори за онази драма. Но последният, без да обръща внимание нито на погледи, нито на знаци, непрекъснато се стремеше към тази тема, като вече започваше най-малкото за десети път да разказва за Хелена, и изглежда, имаше още куп неща, които му тежаха на сърцето, а той страшно много искаше да се облекчи от тях.

Най-после мисис Дейтън се изправи, прошепна на ухото на Адел няколко думи, целуна я и излезе от стаята.

— Тъй, е хайде, говори! — каза сега Кук на стареца, който го погледна учудено. — Виждал ли е някой през живота си такъв упорит старец!

— Но, Кук — възкликна смаяно бащата на Лайвли, — нека цял живот нося чорапи и обувки, ако знам за какво става въпрос!

— Драги татко! — каза Джеймс и улови ръката му. — Не говори за Хелена, докато мисис Дейтън е в стаята. Ние винаги избягваме подобни разговори, защото те само й причиняват нова болка.

— Но нали — отвърна старият човек — тя знае, че…

— Не знае нито дума за нещата, които биха й сломили сърцето само ако започнеше да ги подозира.

— Какво? — възкликна смаяният Кук. — Тя все още не знае, че Дейтън беше главатар на онези пирати и че беше престъпник, какъвто трудно ще намериш по целия свят?

— Не и никога не бива да го узнае — каза Джеймс. — Нали все още си спомняте, че в онзи злощастен ден тя веднага бе отведена във фермата и след като научи за смъртта на мъжа си, паднал уж в битката срещу пиратите, лежа болна дълги седмици?

— Разбира се — отвърна Кук, — вие и двамата бяхте тогава толкова зле, че лекарят насила ви накара да напуснете Арканзас. Но ние все си мислехме, че тя в края на краищата ще трябва да узнае истината.

— Няма да я преживее — увери го Джеймс — и затова Адел бди старателно тя да не говори с никого, който от незнание или бъбривост би могъл да й издаде страшната истина. Ето защо засега гледаме най-строго у дома да не попадне никакъв вестник, тъй че всъщност и самият аз не знам никакви подробности за тогавашните събития, макар че поначало врях и кипях в тях. Ще запазя сигурно за известно време ей този спомен, но пък се радвам, че навремето не разреших на доктор Мънроув да се прояви. Той едва ли не падна на колене да ме моли да му позволя да ми отреже ръката.

— По онова време Гробаря игра значителна роля — каза Кук, потрепервайки от ужас. — В добро състояние ли пристигна тук трупът на Дейтън, който той трябваше да балсамира?

— Да — отвърна Джеймс, — погребахме го в нашата градина и всяка сутрин мисис Дейтън прекарва на гроба му онзи час, когато той се е сбогувал с нея в Хелена. Тя и сега отиде там. В отдаването на тази почит към умрелия тя намира спокойствие и утеха.

— Тогава другите, може би по-малко виновни от него, не получиха такова хубаво погребение — каза мрачно Кук. — Дейтън умря поне в битката, гърди срещу гърди с противника, с оръжие в ръка, а неговите съучастници…

— Значи приказките на хората са верни? — попита тихо Джеймс.

Кук кимна мълчаливо, а старият Лайвли прошепна:

— Да, Джими… това бе страшен ден и ти можеш да бъдеш доволен, че беше на легло и нищо не разбра. Оттогава изобщо не мога да пийна вода от Мисисипи, защото винаги ми се струва, че все още виждам пред очите си широката кървава водна площ. Представи си само, шестдесет и четирима души…

— Татко, моля те, престани! — извика Кук. — Остави мъртвите на мира, те са изкупили греховете си. Не, предпочитам къде-къде откритата борба. А точно в нея Том Барнуел, когото измъкнахте от затвора заедно с мен, извърши най-смелата, най-дръзката постъпка. Откри своя неприятел на палубата на „Ван Бурен“, сам-самичък се изкатери сред пиратите на борда, които сигурно са го взели за някой от своите именно благодарение на тази безкрайно безумна смелост, измъкна измежду бандата своя човек и повлече със себе си зад борда ужасения престъпник.

— Но по-късно той все пак се е откопчил от него — каза старият Лайвли, — поне кратко време след това той пак беше на пътя и се канеше да хукне право в гората.

— Е, нали не успя — отвърна Кук, — скоро след това Бредшо отново го залови. С очите си видях как го водеше към реката. Събраха го с останалите.

— Ами какво стана с Том Барнуел? — попита Джеймс. — Той трябва да е голям смелчага.

— Не знам — каза старият Лайвли. — Еджуърт, фермерът от Индиана, който всъщност бе причината островът да бъде превзет тъй бързо и благополучно, се повъртя още няколко дни в Хелена, а след това взе първия параход нагоре по реката. Обаче Том, който е бил от неговия екипаж, остана в града и като че ли по-късно отпътува за Ню Орлиънс. Струва ми се, че искаше да отиде в Тексас. Но я слушай, Джими, Дан, изглежда, е свикнал много добре с тукашния живот, дали е забравил старите си номера?

— Този урок вероятно му се е отразил много добре — отвърна Джеймс, — сега Дан е един работлив младеж и Адел вече писа на Аткинс в Тексас, съобщавайки му, че неговият мулат е при нас и желаем да го задържим. Изпратих писмото на Смарт, той сигурно се е погрижил за него.

— А впрочем — каза старият Лайвли, — къде ли се е запилял Смарт? От две седмици е изчезнал от Хелена, където разпродаде всичко. Жена му твърди, че отпътувал заедно с О’Тул за Ню Орлиънс, за да закупи мебелировка за ново заведение, което смята да открие тук, в Джорджия. Вярно ли е това?

— Разбира се — засмя се Джеймс, — тук, в Чероки, купих от негово име хотела „Бънкър Хил“ и го очаквам още от вчера сутринта, за да уредим заедно всичко останало.

— И той наистина ли ще дойде у вас? — попита Кук.

— Е-хей — изкрещя в този миг отдолу един познат на всички глас, а Кук, отворил бързо прозореца, извика радостно към двора:

— Здравей, Смарт! Как се чувстваш в Джорджия?

— Добре — отвърна Смарт, смъкна се от врания си кон и поглеждайки нагоре към прозореца, потри доволно ръце, — разкошна е тази местност… невиждано разкошна местност. — С тези думи той изкачи с два скока малките стъпала, водещи от градината в къщата, и в следващия миг се озова в стаята сред приятелите си, като започна така да им разтърсва ръцете, сякаш бе дошъл в Джорджия с единственото намерение при първа възможност да изкълчи ставите на всички.

— Е, Смарт — каза Джеймс, след като размяната на поздрави приключи, — огледа ли вече новата си собственост? Хареса ли ти, доволен ли си от сделката?

— Безкрайно — отговори Смарт, — безкрайно, след месец съм тук заедно с цялото си домочадие. Тази вечер пристига и О’Тул. Ами… къде е малката женичка? — попита той, оглеждайки се из стаята. — Преди всичко искам да поздравя мисис Адел Лайвли.

— Ей сега ще се върне, Смарт — отговори му Джеймс. — Но какво носиш в джоба си? Какво си задърпал тъй с все сила? Заклещило ли се е?

— И аз не знам — промърмори Смарт, като с големи усилия се опитваше да измъкне от левия джоб на фрака си някакво силно сплескано пакетче, — като идвах насам, намерих туй нещо на пътя, сигурно го е изгубил някой странник или пък човек от Чероки.

— Ура, тъсте, какво щастие! — извика ликуващо Кук, когато Смарт измъкна на бял свят чифт вълнени чорапи. — Пак са тук!

— Можеха да си останат и на пътя, Бил — изръмжа старецът, — дяволите да ги вземат… бях си изгубил и тютюна за дъвкане, ама никой не се сети да ми го върне… а от тези чорапи няма отърване.

Той ги напъха бързо в джоба си, понеже в този миг вратата отново се отвори и в стаята влязоха жените.

— Ах, мистър Смарт! — възкликна Адел и се завтече към него с протегната ръка. — Добре дошли в Джорджия, сърдечно добре дошли. Сега ще станете наш съсед както по-рано в Хелена, нали?

— Напускам „Юниън“ — каза Смарт усмихнато — и се местя в „Бънкър Хил“. Жалко, че мисис Брийдълфорд няма да може също…

— А и вашата мила съпруга ще ви последва скоро, нали? — прекъсна го бързо Адел, която много искаше да се избегне всяко напомняне за онова време. Но верен на своята стара привичка, Джонатан Смарт не можеше да бъде отклонен лесно от веднъж започнатата мисъл.

— … да се установи тук в своето „скромно жилище“ — продължи той най-безгрижно, — щяхме да пием заедно от време на време по чашка чай. Виждате ли, мисис Лайвли, отново излязох прав: тази жена, която непрекъснато хвалеше и себе си, и своя „покоен съпруг“, както сама обичаше да го нарича, също бе от…

— Ах, драги мистър Смарт, да можехте да накарате поне мистър Кук и татко Лайвли да се преселят при нас, колко щеше да е хубаво, ако живеехме всички заедно…

— … онази позорна разбойническа банда — продължи Джонатан, без засега да обърне каквото и да било внимание на думите й. — В къщата й намериха огромни количества стоки, както и много писма, които даваха пълно обяснение за цялата работа. Но едно друго нещо хвърли още по-ужасна светлина върху дейността на тези отвратителни престъпници — намерена бе част от вещите на Хоулк, когото мислехме за удавен. Сега вече няма никакво съмнение, че и той е бил убит. Негодникът, който се беше представил за син на Хоулк, се намираше също между пленените. Както се разбра от няколко документа, скрити под дъсчения под, мисис Брийдълфорд е имала по-рано друго име, казвала се е Долинг, но е убила първия си мъж, след което пък Брийдълфорд е бил обесен в Мисури от регулатори, а тя самата едва успяла да избяга в Арканзас.

— Но, добри ми мистър Смарт, сърдечно ви моля да оставите на мира всички стари ужасни истории — подхвърли Адел, — бъдете така любезен и ни разкажете по-добре нещо радостно.

— Хмм — обади се Смарт, — и подобно нещо имам на разположение. Според едно почти единодушно решение мисис Евърет получи като обезщетение една голяма част от намерените стоки и сега в Хелена цари мир и спокойствие. Но за да се върна на вашия предишен въпрос, мисис Лайвли, то и аз съм за това, щото фирмата Кук и Лайвли да направи по най-бързия възможен начин необходимите приготовления да напусне скватерския^[3] щат Арканзас, за да започне тук нов живот сред хининови дървета и трева „коко“. Какво, джентълмени, нямате ли желание да продадете фермите си и да се преселите при нас? Тази земя е великолепна, а и цялото семейство ще бъде заедно!

— Хмм — обади се Кук, — и аз не знам, с удоволствие бих живял тук… жена ми също би искала…

— Не, деца! — каза Лайвли старши и поклати глава. — Обичам ви много, обичам и моята старица и с удоволствие бих… бих живял заедно с вас, но на изток не отивам! Тук няма гори, а само плантации и негритоси. Най-дивите животни са зайчетата, а най-големите птици — питомните гъски. Дори и кучетата не разбират от мечи следи повече, отколкото Смарт, а ми се струва, че той изобщо не е виждал досега такава следа. Не можеш да направиш и десет крачки встрани от широкия път, без да не бъдеш принуден да се прехвърляш през единадесет огради. Джими се е изродил вече, какво да се прави, но моето място не е тук и понеже речните пирати са…

— Мистър Лайвли, Дан ви носи обувките — прошепна Адел усмихнато и посочи към ухиления мулат.

— Деца — каза Лайвли, поглеждайки младата жена изплашено и с комично отчаяние, — утре… утре наистина ще си обуя и обувките, и чорапите и ще ги нося докато съм тук, но днес… нека днес се повеселим както му се полага.