Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (34)

33.
Скуайър Дейтън решава да бяга от Хелена

Докато останалите хора се разпръснаха, скуайър Дейтън заедно с Поръл и неколцина от приятелите му беше изостанал назад и скръстил ръце, стоеше сред площада, който отделяше жилището на мисис Брийдълфорд от затвора. Той разбираше много добре, че сега, може би дори още днес, щеше да се реши не само неговата съдба, но и участта на цялата му банда. В този миг през главата му минаваха безумно смели планове. Трябваше ли да остане тук, изложен на опасността да бъде предаден, а може би и изненадан и заловен? Погледът му се плъзна неспокойно над разлюляното човешко множество. Или, доверявайки се на силите, които бе събрал сега около себе си, трябваше да се хвърли срещу неприятеля за последен решителен удар? Все още имаше време да отнесе на сигурно място съкровищата, натрупани от него. Може би още следващия миг щеше да унищожи всичките му планове и надежди. Поръл, току-що пристигналият от Синквил негов съучастник, изглежда, подозираше, какви мисли му минаваха през главата. Той се приближи до него, постоя така минута-две и после, като докосна рамото му, прошепна:

— Е, сър, решавай бързо какво мислиш да правиш, нашите минути са преброени.

— Знаеш ли всичко? — попита Дейтън.

— Да, знам — отвърна навъсено адвокатът. — Сандър, който те очаква с копнеж горе в „Сивата мечка“, ми съобщи поне най-важното.

— Къде е Симроу? — попита нетърпеливо съдията. — Не ти ли се е мяркал някъде?

— Мътните го взели този негодник — възкликна Поръл, — никога не съм му имал доверие!

Дейтън го погледна изненадано и недоверчиво.

— Вероятно е искал да ни изиграе — продължи Поръл, без да обръща внимание на погледа на Дейтън, — едно е сигурно, че веднага след като старият Бенуик бе погребан, той присвои значителни суми, нарушавайки напълно възложеното му поръчение, и се опита да избяга с тях. Неколцина тръгнаха да го преследват, настигнаха го и… за щастие го застреляха на място.

— Ами завещанието? — попита Дейтън, скърцайки със зъби.

— За него се носят най-различни слухове — избоботи човекът от Синквил, — но ми се струва, че ще е най-добре да не се занимаваме повече с тази работа.

— Нима днес ще ни се струпат на главите всички неприятности наведнъж? — възкликна съдията и тропна с крак. — Хиляди бесове! Като че ли самата съдба иска да ни тласне към последната решителна крачка.

— Отлагай я поне докато е възможно — предупреди го Поръл, — защото, ако се провали, ще бъдем естествено загубени, тъй като друга няма да има.

— Не се тревожи — отвърна мрачно съдията, — досега сме градили твърде добре, за да съборим сами покрива над главите си като някои малоумни. Нахвърлях един план, който ни гарантира не само свобода, но и отмъщение. Обаче преди това трябва да отведем в безопасност нашите хора, които се намират все още горе в „Сивата мечка“. Подозирам кой е бил онзи безумец, който изложи всички ни на толкова голяма опасност с това убийство в такъв решителен ден, но не бива да оставим другарите ни да загинат, а точно към кръчмата ще се насочи най-напред отмъщението на народа, възпирано досега с толкова много усилия. И така, иди бързо горе и незабавно ми изпрати тук всички, които са непознати в Хелена. Нека Сандър и Торби заедно с неколцина от другите, които предполагам, че са там, вземат определената за тях лодка, намираща се непосредствено до „Сивата мечка“, и колкото е възможно по-бързо да се спуснат по течението и да спрат под Хелена.

— Но какво си замислил, по дяволите? — попита ядосано Поръл. — Не бъди толкова дяволски потаен, ами започвай да разказваш. Откъде мога иначе да знам как да действам?

— Цялата работа няма да бъде повече тайна за всички вас — отвърна предводителят им. — Ако речем веднага да превземем с открито нападение парахода, хвърлил тъкмо сега котва на пристана, естествено и цялото население на Хелена не би могло да ни попречи. Аз самият умея да водя параход, а и „Ван Бурен“ е достатъчно бърз, за да се боим от каквото и да било преследване.

— Ами защо тогава не започнем да действаме? — попита Поръл. — Кога ще ни се предложи по-изгоден случай?

— Може би ще съумеем да спасим самите себе си — продължи Дейтън, без да обръща внимание на тази забележка, — но не бива да поемаме риска да спираме на острова. Целият щат ще се вдигне незабавно на крак, а и ти знаеш много добре, че при сегашното ниво на реката почти не минава час, без да премине оттук някой параход, който в такъв случай веднага ще ни подгони. Тогава не само ще изгубим цялата си плячка, събрана с толкова усилия, но и животът ни ще бъде изложен на голяма опасност. Затова се налага да действаме по-сигурно.

— Но как? — попита Поръл с напрегнато внимание.

— Много просто — отвърна Дейтън. — Съществуването на острова е известно на фермерите. Сега тази новина, която все още им се струва като някоя басня, се разнася от уста на уста с невероятна бързина. Не можем да я отричаме повече, а пък още по-малко да спрем надигащата се буря, която още днес ще се насочи натам. Остава едно-единствено средство — не само да отразим смъртоносния удар, който ни застрашава, но и да го обърнем срещу нашите врагове. За няколко часа тук, в града, ще пристигнат на коне стотици фермери и ловци, Котън е вдигнал на крак целия щат срещу нас и само в краен случай можем да рискуваме една открита битка тук, в Хелена. Сега те ще искат незабавно да тръгнат срещу острова. Останем ли в града, не само ще събудим подозрение, но и същевременно ще разделим силите си. Следователно ще се наложила ги придружаваме и привидно да ги подпомагаме. Вече изпратих преди около четвърт час вестоносец, той ще уведоми обитателите на острова за нашия план. А ние самите, заедно с всички боеспособни мъже от областта, ще потеглим към острова с пощенския параход на Съединените щати. След около два часа той ще спре тук по своя маршрут от Мемфис до Наполиън и като на съдия ще трябва да ми бъде предоставен на разположение за тази цел, защото става въпрос за сигурността на целия щат. А и без това моите храбри ловци и фермери не биха се поколебали да употребят насилие, ако капитанът на пощенския параход реши да прави някакви въртели.

Поръл кимна усмихнато.

— С парахода ще стигнем бързо до острова — продължи Дейтън развеселено, обхванат вече от въодушевлението на битката. — Там ще подредя редиците. Нашите хора ще се смесят с фермерите и ще се движат зад гърбовете им, докато пред очите ни се появят укрепленията ни, зад които нашите приятели ще очакват търпеливо сигнала. Заселниците не обичат дълго да се колебаят и със своята безумна храброст ще се хвърлят слепешката в атака. Но тогава хората от острова ще изскочат от всички страни, ние ще се нахвърлим върху изненадания противник откъм фланга и в гъстия храсталак на нашите изкуствени прегради, нападнати и от онези, които са смятали дотогава за свои, те вече даже няма да знаят срещу кого да се защитават и с кого да се бият. Победим ли ги, а при тези обстоятелства победата ни сигурно ще бъде лесна, ще отнесем съкровищата си на спрелия край острова параход, на нашия параход, и ще отплаваме към Мексиканския залив.

— Великолепен план! — възкликна Поръл. — Ловците и фермерите, тези буйни глави, ще влязат непременно в клопката, но… защо държиш тогава Кук и онзи другия, лодкаря, още в затвора? Това може да възбуди недоволство.

— Със своята разпаленост щяха да ми провалят целия план — каза Дейтън, — върви сега бързо в „Сивата мечка“, та нашите да могат да се оттеглят, преди да е станало късно, а после все ще има време да освободим арестуваните, ако това изобщо е необходимо. Може би ще успеем да тръгнем, преди да са дошли тук и останалите. Тогава работата ни ще е толкоз по-лесна. Но трябва да опитаме на всяка цена да докараме тук един от тях — младия Джеймс Лайвли, — преди да е насъскал цялата дивашка сган по петите ни, а може би и преди да види повече, отколкото е необходимо. Той се крие в малката борова горичка срещу „Сивата мечка“, за да наблюдава тази съмнителна кръчма. Доведи го тук, ако е възможно с добро, ако ли не, тогава насила. Той е същият човек, чийто нож бе намерен тук, в дома на убитата.

— Добре! — каза Поръл и потри радостно ръце. — Великолепно, значи най-сетне пак ще се хвърлим в истински бой, щом вече не е необходимо да си играем на дружелюбност. Хиляди дяволи, този живот ми беше омръзнал… сега поне сме наясно и повече няма нужда да живеем във вечен страх и грижи. И тъй, гуд бай, ще изпълня своята задача, а ти се погрижи при пристигането на пощенския параход всички наши хора да са се събрали.

И той се спусна бързо надолу по улицата, извика неколцина от приятелите си и скоро изчезна с тях зад ъгъла на първата пресечка.

В това време съдията се връщаше към дома си бавно и замислено.

— Кое беше онова момче, което току-що излезе от къщи? — попита скуайър Дейтън, когато отвори входната врата и застанал на прага, погледна назад към един младеж, който се спускаше по улицата с бързи крачки. — Какво искаше и кой го беше изпратил?

— Не знам, масса — каза Нанси, като същевременно му подаде някакво адресирано до него писмо, пристигнало току-що, — преди малко влезе у нас, изкачи се горе при мисус, остана няколко минути и после щеше за малко да се пребие надолу по стъпалата. Седна на долното стъпало и така заплака, че да ти се скъса сърцето. Понеже ме беше страх от него, изпратих да го види новият негър, когото масса доведе вчера. Но момчето хич не искаше и да го знае, то скри глава между ръцете си, вероятно се срамуваше, че плаче, и не се помръдна. Едва когато Боливар се отдалечи, то се изправи, нахлупи шапка почти до очите си и излезе бързо от къщата. Не минаха и две минути, когато масса се завърна.

— Жените горе ли са? — попита скуайър Дейтън, без да мисли повече за момчето.

— Мис Адел отиде при мисис Смарт — отвърна Нанси, — но мисус е горе, трябва ли…

— Остави — каза съдията и бавно се заизкачва нагоре по стъпалата. — Ако дойде някои и попита за мене, нека почака в тази стая. Веднага ще сляза.

Мировият съдия на Хелена, кървавият главатар на пиратите по Мисисипи, влезе в стаята на своята добра и невинна жена, която нямаше никаква представа какви престъпления бе извършил мъжът, измамил любовта й, съумял да я привърже към себе си.

Стаята беше празна. Докато Адел отсъстваше, Хедвиг седеше горе до леглото на нещастната Мари. Но Дейтън се спря на прага и погледът му замислено обходи малкото тихо помещение, където той притежаваше всичко, всичко, което можеше да го направи най-щастливия измежду хората, всичко, което трябваше да преизпълни с гордост сърцето на всеки честен и благороден човек. Ала честолюбие бе отровило съзнанието му и действията му се ръководеха само от безсърдечна пресметливост. Сигурно като него има хиляди хора, които също така безчувствено и по ужасен начин биха посегнали на чуждия живот и безогледно биха потъпкали всичко с крака, само и само да могат да постигнат за себе си всяко удоволствие и да задоволят всичките си желания. Но на тях им липсва дръзката безумна смелост, притежавана от пиратския главатар, те протягат предпазливо напред ръцете си с поставени на тях ръкавици, за да не би да се ударят някъде, и показват истинския си лик само тогава, когато са сигурни, че никой не им обръща внимание. И светът ги уважава, законът ги закриля, понеже „на обществеността не е станало достояние нищо лошо за тях“, но въпреки това ги проклинат безброй нещастници, опропастени от тях, клетвите на вдовиците и сираците ги следват по петите, а парите и богатствата, пръснати за благотворителни дарения в някой изпълнен с отчаяние час, не могат да потиснат малодушния страх в последните им мигове.

Но нещата стояха иначе с предводителя на престъпната банда: той бе скъсал със света и си беше направил спокойно своята равносметка. Нито се боеше от смъртта, нито зачиташе живота и именно затова бе станал толкова ужасен, толкова страшен, защото човешките закони не можеха повече да го стреснат и не се чувстваше обвързан нито от някаква вяра, нито от някаква клетва. Неотклонно и твърдо следваше престъпния си път, размествайки и използвайки хората за своите цели и планове също като фигурите по шахматната дъска, загрижен за тях само тогава, когато гибелта им можеше да навреди на самия него.

И сега, застанал неподвижно, той местеше погледа си отначало някак разсеяно из малкото уютно помещение, където се намираше. Но все по-дълго и по-дълго очите му започнаха да се спират на отделните предмети, заобикалящата го действителност с мъка си проправи път до съзнанието му и може би за пръв път от дълго време насам той бе пронизан от мисълта за това, какво би могъл да бъде и какво беше. Тук бе обграден с любов и вярност, тук имаше едно същество, което живееше само за него. А той?

Слънцето грееше в уютната стаичка топло и весело, то беше надвило мрачните мъгливи сенки и сега си играеше в кристалния въздух с прашинките, вдигнати от стъпките на намръщения мъж, докосваше пъстрите шарки на килима, като ги караше да заблестят още по-силно, и проникваше и в най-отдалечените ъгълчета. Светлите отражения се плъзгаха и по меката тапицерия на стола на домакинята, и по малката й изящна махагонова масичка за шев, по кошничката с плетивото и малкия гергеф с опънатия по него плат. Всичко това излъчваше някакво очарование, което не е възможно да бъде описано, а може само да се почувства и преживее.

Мрачният сериозен мъж бе застанал сред това домашно спокойствие и уют. Но погледът му, който се плъзгаше из помещението все по-неспокойно и страхливо, се спря най-сетне почти неволно върху портрета на жена му, окачен отсреща на стената до неговия собствен портрет. Нежното й лице го гледаше с мила усмивка, а очите й, излъчващи вярност, му се бяха заклели някога в любов и Хедвиг никога не беше нарушила тази клетва… а той?

Дейтън стоеше на мястото си вцепенен и неподвижен, ръцете му се бяха свили конвулсивно в юмруци и изведнъж всичко наоколо започна сякаш да се върти в бесен шеметен кръг заедно с него.

— Хедвиг… Хедвиг! — простена той и обзет от отчаяние, скри лице в дланите си.

Но ето че долови по стълбите леки стъпки. Чертите на лицето му отново придобиха своята твърда сериозност, само очите му останаха без блясък, а страните му бяха бледи и набраздени от дълбоки бръчки.

— Джордж! — извика радостно изненадана младата жена, щом прекрачи прага и забеляза съпруга си, за когото бе смятала, че е все още нейде надалеч. — Джордж, слава богу, че си пак при мен. Ах, Джордж, просто не мога да ти кажа как ми се сви сърцето, когато днес излезе от дома.

— Глупавичката ми — каза съдията и слаба усмивка заигра по устните му, — защо ти трябва да се тревожиш тъй ненужно за мен. По света има достатъчно страдания — нека не си ги докарваме сами насила.

— Нима постъпвам така? — прошепна Хедвиг. — Джордж, погледни само колко блед и отпаднал изглеждаш… нима нямам основание да бъда угрижена?

Тя го дръпна за ръката пред голямото огледало, поставено между двата прозореца, и погледът на Дейтън се плъзна по него. Но той го отмести веднага — твърде страшен бе контрастът между неговото лице и нейното. В този миг по улицата се разнесе бърз конски тропот. Мисис Дейтън извърна неволно глава натам и двамата, изненадани извикаха едновременно: „Адел!“

И наистина имаха основание да бъдат смаяни, защото Адел премина в галоп на пръхтящ жребец, стиснала в лявата си ръка своята шапка, докато с десницата си държеше юздите на буйния кон и го направляваше. Още в следващия миг тя изчезна в най-близката улица, водеща към високата част на речния бряг.

— Я го виж ти това лудо момиче — каза най-после мисис Дейтън, докато в първия миг съдията направи почти неволно една крачка към вратата, сякаш се канеше да задържи Адел, но после пак се приближи до прозореца, — никой кон не й се струва прекалено буен и неукротим, все гледа непременно да го яхне. Какво ли си е наумила пак? И сигурно ще продължава все така, докато някой път наистина си изпати.

Съдията се подпря с ръка на дъската на прозореца и се загледа замислено в посоката, накъдето беше поела ездачката. Какво ли смяташе да прави там Адел? Защо пришпорваше коня в такъв бесен галоп? Дали не се беше случило нещо, което застрашаваше и него самия?

— Дейтън! — възкликна жена му, която се обърна сега към него. — Какво ти е, изглеждаш смъртно блед.

— Аз ли? — попита съдията и се наведе към нея, като се усмихна насила. — Какво ми е на мен? Че какво може да ми има, чудно същество такова! Само главата ми се пръска от този шум и тази дандания в прекрасния ни град. Този нецивилизован и неспокоен живот направо ми опротивя.

— Ах, Джордж! — прошепна младата жена. — Колко пъти съм имала горещото и съкровено желание да се откажеш от този начин на живот. Ето тук те уважават и почитат, ти си най-важната личност в града и аз разбирам, че честолюбието не може да не изпълва една част от сърцето на мъжа, но здравето ти се руши, силите ти се топят. Ядове, тежка работа и задължения ти отнемат всяко спокойствие, по цели нощи не ти дават да мигнеш. Ах, ако можеше да се отървеш от всичката си работа и от този объркан начин на живот, ако ти бе достатъчна само любовта на твоята жена…

Тя сложи глава на гърдите му и той здраво я прегърна. Обзе го някакво необикновено чувство. Чертите на лицето му изгубиха своята безжизненост и неприветливост, очите му, оживени от нов блясък, се спряха продължително на неговата съпруга и изведнъж във въображението му започнаха да се редят пъстри радостни картини. Все още не беше късно, последната решителна стъпка не бе направена, все още не беше повлечен напълно от злата си участ.

Той се наведе към нея.

— Хедвиг! — промълви той и ръката му я притисна още по-силно.

Но ето че отвън долетяха звуците от камбаната на „Ван Бурен“, параходът се готвеше да отплава. Най-много след четвърт час щеше да напусне пристана. След няколко дни Дейтън можеше да се озове в Луизвил и ако оттам избягаше към някое от източните пристанища под чуждо име, нямаше да е възможно да го преследват. Още през следващия месец в открито море щеше да стане свободен човек, щеше да бъде спасен!

— Хедвиг — промълви той и вълнението му заплаши да го задуши, а устните му потрепериха. — Хедвиг, не съм достоен за теб… трябва да се махна… да се махна оттук, иначе съм загубен. Но сега, сега все още има време, още е възможно да се спася. Чуваш ли ударите на онази камбана? Само след броени минути параходът, на който се намира тя, ще се понесе неудържимо на север. Сега… сега все още ми е възможно да се отскубна от всичко, което ме задържа тук… но може би в следващия час ще е твърде късно. Искаш ли да ме спасиш, Хедвиг… да ме спасиш от самия мене и от този хаос, който заплашва да ме смаже?

— Джордж, искаш да заминеш? — възкликна жена му и учудено повдигна към него очи. — Нима ще изоставим всичко? Да се разделим без „сбогом“ от всички, които ни обичат?

— Всичко, всичко трябва да изоставиш, ако ме обичаш и ако искаш да ме спасиш — настоя нейният съпруг, — участта ми зависи сега от твоите думи… те ще изберат: смърт или живот. Хедвиг, ти нямаш представа колко щастлив… и колко нещастен можеш да ме направиш с твоето решение.

— Ами Адел? — попита мисис Дейтън вече почти примирена.

— Ще остане тук. Нека къщата и всичко, което не вземем с нас, бъде нейна собственост. Аз имам достатъчно за нас и ще те поведа към живот без лишения.

— Но сега веднага ли, Джордж? Как да опаковам нещата и как да се погрижа за всичко, което само… боже мили, съвсем невъзможно е, необходима ми е поне седмица, за да мога да помисля за отпътуване.

— Хедвиг, ще ме последваш ли? — извика мъжът и гласът и цялото му тяло затрепериха от необуздано вътрешно вълнение. — Все още можеш да ми спасиш живота… да, Хедвиг, може би животът ми зависи от теб. Ще ме последваш ли, или… ще ме оставиш да се скитам сам по света?

— Джордж! — възкликна мисис Дейтън изплашено и погледът й, изпълнен със страх, се втренчи в лицето на любимия съпруг. — Джордж, за бога, какво приказваш? Да те оставя да се скиташ сам? Всемогъщи боже, ако ме обичаш, говори какво се е случило?

— Налага се да замина — прошепна съдията и отвърна от нея смутения си поглед, — страшна опасност е надвиснала над главата ми… ти, само ти можеш още да ме спасиш… ще ме последваш ли, Хедвиг?

— Ще те последвам и в смъртта, Джордж, накъдето и да ме поведеш — извика тя и се хвърли на гърдите му, — и в лишения, и в нещастия, само… само да не сме разделени!

Няколко минути те стояха здраво прегърнати, после съдията изправи бавно глава и промълви:

— Благодаря ти, скъпа, благодаря ти, но сега побързай. Скоро ще събереш малкото неща, които трябва да вземеш. Аз пък в това време ще изпратя напред Боливар да помоли от мое име капитана на „Ван Бурен“ да ни почака още няколко минути. Нека Цезар и Нанси отнесат до реката всичко каквото имаш да им даваш и след час ще бъдем далеч оттук, устремени към нов живот и нова свобода.

Той се приближи бързо до писалището си, извади оттам няколко писма и пакети, запечатани с червен восък, и ги хвърли в камината.

— Така — каза той, — нека жарта унищожи тези документи, с това скъсвам с миналото, а ти пази този портфейл, той съдържа цялото ми състояние. Сега се налага да те напусна за няколко минути, остава да дам още някои разпореждания, които не бива да пропусна. А ти бързо се приготви и скоро, съвсем скоро ще се върна при теб, за да не се разделим повече никога.

Той я целуна още веднъж по устните, после нежно я отмести настрани и излезе бързо от стаята, а Хедвиг, която едва ли знаеше вече със сигурност дали всичко това бе действителност, или някакъв объркан сън, събра в едно куфарче малкото вещи, необходими й за пътуването, и после, със замъглен от сълзи поглед, започна да пише кратко прощално писмо до Адел. След това с разтуптяно от страх сърце тя зачака завръщането на съпруга си, за да напусне завинаги Хелена и всичко, което иначе й бе станало мило след толкова продължително пребиваване в града.

В това време непознатият негър излезе от къщата с малко, добре заключено махагоново ковчеже под мишница и се отправи към парахода, чиято камбана вече за втори път даваше сигнал, че скоро щеше да отплава.