Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (21)

20.
Ирландецът споделя подозренията си с Джонатан Смарт. Разказът на Том Барнуел

Изключително радостните размисли на Джонатан Смарт бяха прекъснати от едно посещение, което не само смути заниманието му, ами и ангажира вниманието му за по-продължително време.

— Е, О’Тул? — попита ханджията, като го оглеждаше учудено. — Къде се губи вчера и днес през целия ден? Изведнъж изчезна! По дяволите, човече, ама как изглеждаш само!

— Изчезнах ли? — рече О’Тул. — Не, не беше така, ами тайно се измъкнах, да. Но слушай, Смарт, трябва да разменя две думи с теб, но, откровено казано, предпочитам да си поговорим на открито. Винаги си мисля, че тук, в стаята, не можеш да кажеш нищо, което да не бъде чуто и от съседа, седнал от другата страна на стената. А тъй като хич нямам полза от това целият град да научи веднага какво съм ти съобщил, мисля да се поразходим малко надолу по брега на реката.

— Тъй ли? Значи тайни, а? — засмя се Смарт. — Е, тогава, изглежда, ще трябва да дойда. Ами за какво се отнася?

— Излез първо навън, там се разговаря по-добре — отвърна ирландецът и без да продума повече, напусна бързо странноприемницата и се отправи към речния бряг, където Смарт скоро го догони.

— Ама, по дяволите, какво си се разбързал толкова? — рече той, като улови дребното човече за яката и го задържа. — Наистина не сме се запътили пеш за Арканзас, та да правиш такива великански крачки.

— Смарт — каза О’Тул, като внезапно спря и се обърна към ханджията, — нали си спомняш, че онази вечер някаква лодка се отправи към отсрещния бряг?

— Е, да.

— Добре. Лодката не спря при Уитълхоуп.

— Какъв ужас — отвърна усмихнато ханджията, — ами че къде спря тогава?

— Точно това не знам — възкликна ирландецът ядосано и удари земята с крак.

— Мистър О’Тул, вярно, че не си ми поставял условие да мълча по този въпрос — отбеляза Смарт тържествено, — но въпреки това те уверявам, и то напълно доброволно, че никому няма да поверя доверената ми тайна, никога няма да призная нещо — дори и при най-ужасни изтезания.

— Смарт, работата е по-сериозна, отколкото си мислиш — каза ядосано О’Тул. — Действително не знам нищо определено, но тези лодки са обгърнати с някаква тайна. Онази например не спря отсреща, ала и не продължи нито нагоре, нито надолу покрай брега. Изминах доста голямо разстояние по него и в двете посоки и навсякъде хората ме увериха, че не било възможно в онзи час да премине лодка с гребла покрай техния бряг, без да са я чули, освен ако веслата не са били обвити с платно. Защо онези обесници се отправиха към онзи бряг, щом не са искали да спират там? Просто за да ни накарат тук да помислим, че отиват насреща, докато целта им е била в съвършено друга посока. Но тази цел едва ли се намира далеч оттук, иначе не биха си правили труда. Сега съм твърдо убеден (и всъщност точно това исках да ти съобщя), че лодкарите имат някакво свърталище нейде из тресавищата отсреща, а може би и от тази страна, на брега на Арканзас. И ако не вършат нещо по-лошо, поне са открили комарджийски вертепи и се опитват чрез тях да докарат нещастия за други почтени люде. Веднъж на моя брат му свалиха и дрехите от гърба в един подобен вертеп и след това го изхвърлиха пред входната врата полугол. Би било дело на справедливостта, ако бъде ликвидирано такова свърталище и ако от тази местност бъде прогонена подобна банда, която може да донесе на околните не нещо добро, а само безкрайни нещастия. Ей горе кръчмата, наречена от тях „Сивата мечка“, е също такова място и аз от сърце й желая в най-скоро време да бъде отнесена от Мисисипи.

— Хмм, да — каза най-сетне Смарт след известно мълчание, като поглаждаше брадичката си и гледаше сериозно пред себе си. Неволно му дойде на ум онова, което му бе разказал тази сутрин Том Барнуел, и той плъзна замислено поглед по реката, към която пълзяха леки и прозрачни мъгли, идващи откъм тресавищата, спускайки призрачен воал над водата, отразяваща все още тук-там слънчевите лъчи. — А ти съвсем ли си сигурен, че не спряха отсреща? — попита той най-сетне. Не спряха ли, да речем, малко по-надолу, при Милърови? Защото и оттам има път, който води през блатата.

— И аз тъй си помислих — каза О’Тул — и затова не пожалих сили да сляза дотам, но опазил бог! Негърът на Милър, Джим, нали го познаваш, не е напускал брега от залез-слънце и се вери и кълне, че жива душа не е минавала оттам, а камо ли да е слизала на брега. А не е възможно да са се заврели нагоре или надолу в тръстиковия пояс, без наистина да са имали някаква съвсем особена причина. Нека само между другото спомена, че бях и долу, при немеца, мисля, че се казваше Брандер, за когото наскоро изведнъж съобщиха, че е болен, и при когото докторът трябваше да отиде посред нощ. Но видях, че абсолютно нищо не го боли и изобщо не му е имало нищо през последните два месеца. Е, не искам да кажа… но ето че идва един от бандата, трай си, ще поговорим друг път.

Смарт се обърна бързо, но не забеляза никой друг, освен нашия стар приятел Том Барнуел, който се беше погрижил за лодката си и сега се шляеше нагоре по брега. Щом забеляза ханджията, той забърза към него и още отдалеч му подвикна:

— Е, сър, какво става? Смилихте ли се над бедното момиче? Няма ли да я изхвърлите пак на улицата?

— Е, ами… — усмихна се Джонатан, — бих го направил с удоволствие, ама жена ми не позволява. Настоява да задържи нещастното дете при себе си и да се грижи за него, докато оздравее. А след това окончателно ще остане у дома и ще й помага в домакинството.

— И вие успяхте да й го наложите? — възкликна зарадвано младежът.

— Кой, аз ли? — каза Смарт. — Я попитайте жена ми. Но шегата настрана, сър, я ни разкажете на нас двамата още веднъж, мистър О’Тул е мой приятел и порядъчен мъж, как и къде, но най-точно — къде намерихте момичето и какви сведения ви е дало за себе си.

Том изпълни желанието му с удоволствие и описа колкото можеше по-подробно мястото, където беше намерил по толкова странен начин нещастницата.

— И нищо повече ли не можете да изкопчите от нещастното създание? Как е попаднала на острова? Дали лодката им се е обърнала, дали се е натъкнала просто на някой дънер, или може би пък… е била нападната? — попита най-сетне Смарт, след като ирландецът изслуша разказа с най-напрегнато внимание.

— Не — каза Том замислено, — нищо определено, понеже в нейното състояние приказките й едва ли могат да минат за разумни, макар че отделни думи, изтръгнали се от нея, ни карат да предполагаме най-ужасното: тя говореше за разцепени глави и кървави трупове, за съпруга си каза, че бил изплувал от водите чист и блед. Надявам се, че докато се върна, състоянието й ще се подобри, тъй че може би и тя самата ще може да разкаже нещо по-подробно за нещастието. Ах, господи, възможно е близките й да са били сполетени от някаква ужасна съдба и страхът и ужасът да са я побъркали. Както чух, близо край реката все още имало индианци.

— Значи тя не каза абсолютно нищо, което би могло да има някаква връзка със случилото се? — попита ирландецът.

— Първите думи, които чух — отвърна младият човек — бяха за някаква птичка, която искали да върнат в нейния златен кафез. Тя говореше и за това, че „пълзели из храстите и искали отново да я заловят“. Но то е сигурно от умопомрачението й — тя беше кацнала на клона на едно повалено дърво също като някоя птичка.

— Е, чак златен кафез едва ли е могла да има, ако е била пленена — обади се ханджията.

— На кой остров беше това? — осведоми се ирландецът. — Долу на Номер 63 ли?

— Не съм запознат точно с номерата им — отвърна Том, трябва да е бил вторият или третият оттук.

— Двата от тях бяха близо един до друг, нали?

— Да, струва ми се първо идваше един кръгъл малък остров, обрасъл нагъсто с фиданки на памуково дърво. До него се бяхме спрели и през нощта с парахода.

— Той няма номер и е необитаем — каза ирландецът.

— Тогава, да, наистина, тогава сигурно е последвал онзи, на който намерих Мари, поне не мога да си спомня друг остров, освен други два по-големи, намиращи се един до друг на известно разстояние по-надолу, между които минах с лодката си.

— Това са номерата 62 и 63, значи другият е бил Номер 61. Но той бе опустошен целият от ураган. Веднъж поисках да спра на брега му, но бе невъзможно да се навлезе в него — дърветата лежаха едно върху друго в невъобразим хаос.

— Да, точно така, на този остров беше и един господ знае само как е попаднала в тази бъркотия от дънери и клони. Спасило я е някакво истинско чудо.

— Смарт, Смарт — каза ирландецът, поклащайки глава, — дали в крайна сметка цялата история няма нещо общо с онази лодка?

— Едва ли е възможно — обади се ханджията, — те отплаваха оттук в сряда вечерта, а в четвъртък… е, не е изключено, ала не ми се вярва…

— Каква лодка? — попита Том с нарастващо внимание. — В сряда вечерта ли?

О’Тул сподели с него подозренията си и как една лодка, отплавала оттук и прекосила реката, но не била забелязана от никого край отсрещния бряг.

— И това стана в сряда вечерта?

— Да, но късно.

— Един млад дървар на име Бредшо, когото срещнах по пътя си, ми разказа, че през онази вечер бил извикал на някаква лодка, пълна с мъже — каза Том.

— Бредшо? Ами той живее малко по-надолу от тази страна на реката. Няма и шест мили дотам.

— Да, точно тъй… разказа ми го още вчера. Твърдеше също, че особено през нощта оттам доста често преминавали лодки, и то както по течението, така и срещу него. Той е на мнение, че сигурно някъде имало комарджийски вертеп, в Хелена или Монтгомърис Пойнт, та тези хора се наемат посред нощ да гребат срещу течението, само и само да не бъдат открити и наказани.

— И все пак си остава странно — каза Смарт, — че тази лодкарска паплач (не ми се сърдете за това наименование) иначе не се бои чак толкоз много от закона. Той наистина е последното нещо, което я смущава.

— Смарт — извика сега ирландецът внезапно, — дадох дума да издиря следите на тази лодка и ще я удържа. Преди това обаче ще отида при Бредшо и ще го накарам да ми разкаже каквото знае, а после ще претърся един подир друг Острова на върбите и следващите го острови. Намеря ли подозрителни следи, ще потърся помощ. Кълна се в свети Патрик, иска ми се да разбера дали съм толкова загубен, та посред бял ден да виждам призраци там, където ги няма.

— Кога тръгвате? — попита Том.

— Веднага, не отлагам повече нито секунда — гласеше отговорът, — ще дойдете ли с мен?

— Вярно, че и аз съм надолу по течението, но все още не мога да потегля. Поне днес не бива да изпускам из очи онова нещастно момиче. И утре ще успея да стигна съвсем навреме във Виктория, преди Еджуърт да е разтоварил лодката си, още повече че според уверенията на мистър Смарт Стария щял да ме чака докато пристигна. Един подобен случай сигурно ще извини малкото ми забавяне.

— Добре, нямам нищо против — каза О’Тул, — толкоз по-спокойно, а може би и по-незабележимо ще мога да започна моето издирване. Но всъщност би трябвало да си взема малко храна.

— Нека ти приготвят нещо у дома. Върви при жена ми, помоли я, кажи й само, че вече…

— За нищо на света няма да ми даде — възкликна О’Тул. — Смарт, толкоз малко ли познаваш жена си, та можеш да се надяваш, че ще се подчини на подобна заповед? Аз съм й много симпатичен и тя знае, че когато мога, винаги й помагам. Ала днес е в такова ужасно настроение, че хич не ми се ще да й се мяркам пред очите.

— … си ме помолил да ти дам храна, но съм те скастрил грубо и съм ти казал да вървиш по дяволите.

— Ха-ха-ха-ха — засмя се О’Тул. — Смарт пак си играе на господар у дома. Е, нямам нищо против, мога да опитам, във всеки случай тъй е по-добре, отколкото, ако кажа, че ти ме изпращаш. Гуд бай, джентълмени, гуд бай, времето тече и, бога ми, започва да се стели истинска мисисипска мъгла. Е, дано само не стане още по-гъста, а на всичко отгоре неотдавна си загубих и компаса. По-добре да ида у съдията и да взема на заем неговия — той го носи винаги в джоба си. По дяволите такова гребане, когато не знаеш къде е север и къде юг.

— Да дойда ли сега и аз у вас? — попита Том ханджията, докато О’Тул се отправяше към жилището на съдията. — Много ми се иска да разбера какво ще стане с момичето, защото не бива да напускам лодката си за дълго.

— Не, все още не — отвърна Смарт. — По-добре е да не се мяркате пред очите на жена ми още известно време. Тя е душа човек, но много обича винаги да налага волята си. И ако това не ми обърква сметките, я оставям да се радва. Впрочем няма защо да бързате, товарната лодка няма да стигне днес до Виктория. Може би вече е спряла нейде и е завързана за някоя сикомора, защото при тази мъгла, която пълзи нагоре по реката, а следователно по-надолу е още по-гъста от тук, и най-добрият лоцман не би се осмелил да пътува с такава тежка лодка. Иначе ще заседне върху някой пясъчен нанос и ще трябва там да изчака покачването на реката. Или пък, което е и много по-лошо, би могъл да връхлети на някой дънер и после да потъне толкоз надълбоко, че да не може да му помогне дори и покачването на водата. И така — търпение, ще пренощувате при мен, а рано сутринта ще видим какво ще става по-нататък.

Том Барнуел разбра много добре, че е принуден да последва съвета на добродушния ханджия. Сега той започна бавно да се разхожда по брега, за да види дали няма да открие някой познат на другите товарни лодки. Обаче това не стана и той тъкмо се бе наканил да се връща в града, когато чу зад гърба си конски тропот. Веднага след това забеляза две жени, препускащи надолу по пътя, който идва от вътрешността на сушата, стига до реката над самия град Хелена и продължава около стотина крачки по самия бряг, преди отново да се отклони надясно, към жилището на съдията Дейтън.

Том се спря за миг, за да ги пропусне да минат край него, и вдигна поглед към тях. Но шапките им, които ги пазеха от слънцето, му попречиха да различи добре чертите на лицата им. Само когато по-младата спря за миг ясния си поглед върху него, му се стори, че е виждал вече някога това лице, ала тя отмина твърде бързо, за да може да придобие по-голяма увереност. Впрочем сега в главата му се въртяха други, по-сериозни мисли и без да занимава повече мозъка си с ездачката, той се отправи мълчаливо обратно към града.