Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (13)

12.
Мулатът

Мулатът, защото това беше той, се спря предпазливо и внимателно се ослуша, за да разбере дали всички действително спяха и да не би някой да дебне и да наблюдава среднощния неприятел. Дълго остана в това положение.

Непроницаема тъмнина цареше в малкото помещение, подслонило мъжете, изморени от жегата и напрежението на деня. Огънят в огнището бе догорял и само между гредите на покрива бледата сумрачна светлина на луната намираше някакъв достъп. Нищо не помръдваше — никакъв шум не се долавяше, освен равномерното дишане на спящите. На мулата му се струваше, че чува ударите на собственото си сърце толкова ясно, та се изплаши да не го издадат и здраво притисна върху гърдите си широката мазолеста длан, за да превъзмогне тази моментна слабост.

Най-сетне той, изглежда, се убеди, че тук все още не го застрашава никаква опасност. Сега той посегна тихо над вратата, където фермерите винаги оставят дългите си карабини върху две забити в стената колчета, и когато ръката му усети цевта на оръжието, по лицето му пробягна победоносна усмивка. Той го свали бързо и решително… Обаче трябваше да вземе и патронташа, а по обичая на ловците той висеше обикновено на колчето, на което бе опрян прикладът на карабината.

Но… „Проклятие!“ — изруга тихо той, когато напипа празното място. Патронташът не беше там и къде ли щеше да намери сега малката торбичка между мъжете, които сигурно спяха леко? Нямаше ли със сигурност да го издаде и най-незначителният шум и щеше ли да му бъде възможно да избяга, ако го откриеха и започнеха да го преследват? Но сега колебанията не можеха да му помогнат, понеже знаеше, че без карабина белият му спътник нямаше да успее да го преведе през робовладелческите щати към свободата. Стискайки здраво зъби, хванал с десницата си дръжката на ножа, той затърси пипнешком път покрай лявата стена, като се надяваше да намери така желания патронташ, окачен на облегалото на някой стол, или, ако не там, то непременно край огнището.

Сега той се озова вече до шкафа, в който се намираха простичките кухненски съдове на семейството, а долу стърчеше ключът — кракът му се докосна до него. Положително тук трябваше да се съхраняват и хранителните продукти, а в този миг той бе измъчван толкова силно от непоносим глад, че забрави всичко друго, дори и опасността, на която се излагаше, и отвори малката врата на шкафа колкото можеше по-безшумно.

Там напипа голяма паница, в която, както скоро се убеди, имаше мляко. Допря я жадно до пресъхналите си устни и започна да пие на големи глътки. Едва можа да се реши да свали паницата от устата си. После продължи пътя си пипнешком, за да намери евентуално нещо, което щеше да може да вземе със себе си. Наистина успя да открие само няколко парчета царевичник, но ги тикна бързо под ризата си, стегната с колан, след което отново надигна съда до устните си.

— Остави ми малко и на мен! — каза внезапно някакъв глас съвсем близо до него и сковаващият страх за малко не го накара да изпусне на земята тежката паница. Крайниците му се разтрепериха — той остана безмълвен като едва смееше да диша.

— Мистър Кук! — каза отново същият глас. — Мистър Кук!

— Какво има? — попита онзи полусънен от леглото си. — Изгони го навън… прескочил е оградата.

— Кой? — попита Хос учудено.

— Жребецът — промърмори Кук.

— Глупости, тоя и насън пак дрънка за коне и огради… стори ми се, че си станал и пиеш нещо.

— Да, да… какво има? — извика сега Кук, който, разсънвайки се, се изправи в леглото.

— Страшно ожаднях — каза Хос — и ми се стори, че те чувам да пиеш. Къде се намира водата?

— Отвън до вратата, върху малката дъска, веднага вляво — отвърна му сега напълно разсънилият се Кук, — кратунката за вода виси отгоре на един пирон. Но не предпочиташ ли мляко? В шкафа има пълна паница и без това ще се вкисне до сутринта.

Бързо и тихо мулатът остави супника и измъкна ножа от пояса си. Разкриването му изглеждаше неизбежно, защото едва ли можеше да направи й крачка в тъмнината, без да се издаде. Изобщо не знаеше върху какво или върху кого щеше да стъпи.

— Не, благодаря — отвърна Хос, — предпочитам вода, но тук е такава тъмнина, че човек може да си счупи главата.

— Пораздухай въглените в огнището — подвикна му Кук, — надясно в ъгъла има малко борови подпалки.

Мулатът стисна ножа си по-здраво и сега се надяваше само, щом се разгори огънят, да използва първите мигове на изненадата на мъжете, за да се измъкне щастливо навън. Но преди това не биваше в никой случай да рискува да напуска мястото си, защото в тази тъмнина едва ли можеше да каже точно в каква посока бе вратата и освен това само там, където се намираше в момента, му оставаше надежда да не бъде открит. Ето че Хос задуха в горещата пепел с всичка сила, но не успя да предизвика появата на никакво пламъче, а само няколко пъти си напълни очите с пепел. Най-сетне той скочи на крака и извика ядосано:

— По дяволите този огън! Тук няма вече никаква следа от жарава.

— Но не можеш да се объркаш и изобщо не е необходимо да излизаш навън — обясни му Кук, — щом стигнеш до прага, кофата с водата се намира веднага отляво.

— Колко е часът? — попита Джеймс, който също се беше събудил.

— Не може да е станало кой знае колко късно! — отвърна Хос. — Но, мътните го взели, сега пък си посиних крака в затвора на някаква карабина и… какво е това? Та вратата е отворена, вероятно някой от проклетите песове се е намъкнал вътре. Но кой ли си е оставил карабината тук на земята!

— Не може да е моята карабина! — извика Кук. — Вчера вечерта сам я сложих горе на мястото й.

— Тогава самичка е слязла долу — измърмори Хос, — тъй като е подпряна тук, а доказателството за това се вижда на пищяла ми.

— Тогава я е пипало това проклето момче, хей, Бил!

— О, остави го, за бога, да спи. Би било жалко да му прекъсваме хубавото хъркане. Господ да ни е на помощ, свири като по ноти!

При тези думи Хос отново постави пушката на мястото й върху колчетата, после застана на прага, намери кофата и започна да пие от студената вода с неколкократни възклицания на явно задоволство.

— Ах! — каза той, докато търсеше с дългата дръжка на кратунката пирона, на който бе висяла. — Добре ми дой де… когато си много жаден, няма нищо по-прекрасно от глътка вода.

— Особено когато в нея има уиски — намеси се Кук, който също се приближи до кофата, за да утоли жаждата си. — Ами къде са кучетата? Хей, Дайк… хей, Нед, Боус, Уоч, ехей! Къде сте се сврели, негодници такива!

Животните, които дотогава бяха лежали зад къщата, се появиха, скимтейки, замахаха с опашки пред вратата и започнаха да подскачат към господаря си.

— Я се махайте, долу! — извика Кук. — Какво сте налягали всички зад къщата под еленовото месо? Един е достатъчен. Уоч, ще излезеш ли? Боус, дяволите да ги вземат тези кучета, ще се махнеш ли, негоднико!

— Ама какво им стана? — попита Джеймс.

— Ах, тези обесници се мъчат с всички сили да влязат вътре — ядоса се Кук — и душат, сякаш са застанали под дърво, на което има дива котка. Дяволите да ги вземат!

Само с големи усилия му се удаде да затвори вратата, защото двете най-едри кучета, изглежда, бяха решили да влязат насила в къщата. В крайна сметка Кук успя да сложи дървеното мандало, опипом си намери пътя до постелята, водейки за ръката Хос, и си легна, като продължи обаче да ругае „зверовете“, както ги наричаше той, останали да лежат отвън пред вратата и да скимтят.

Най-сетне Хос заспа отново, но Кук все още се търкаляше в леглото, защото с всяка изминала минута кучетата ставаха все по-неспокойни и по едно време започнаха да драскат по вратата и по стената на къщата, където бе шкафът. Едно от тях дори започна да вие по страхотен начин.

— Не! — изкрещя накрая Кук и отново скочи. — Така човек ще полудее. Ако сега тези негодници не млъкнат веднага, дяволите ще ги вземат! Но те наистина трябва да надушват нещо, иначе изобщо не биха могли да се държат тъй странно като пощръклели.

— Надушват ли? — промърмори Хос, отново разбуден от шума. — Ами че какво ли ще надушват тук? Когато бях застанал на прага и държах в ръката си карабината, тези глупави животни вероятно са си помислили, че ще ходим на лов за миещи мечки. Сега само това ми липсваше.

В това време, препъвайки се, Кук се отправи към вратата, рязко я отвори и като посрещна радостно залаялите го кучета с градушка от ругатни, хвърли по тях няколко, попаднали му подръка по-тежки предмета.

— На! — извика той. — На ти негоднико… и на тебе… звяр такъв, на ти… на… и на тебе. А сега се размърдайте, дяволи такива, и само да сте посмели да гъкнете! Махайте се при месото, където ви е мястото!

Най-сетне кучетата се подчиниха, макар и с голяма неохота, и Кук затвори вратата за втори път.

— Ама че е тъмница тук — каза той, като се обърна, за да се върне опипом до леглото си, — можеш да си извадиш очите. Къде ли се намирам всъщност сега? Мътните го взели, това тук е шкафът… тогава трябва да вървя надясно.

— Тук съм — каза Хос, който лежеше на едно легло с него.

— Ей сегичка идвам! — отвърна Кук, застанал в този миг на не повече от педя пред ножа на мулата, който се бе притиснал колкото може повече до стената. Една-единствена крачка, едно-единствено протягане на ръката и Кук неизбежно щеше да се докосне до него. Не беше трудно да се предвиди, че принуденият да прибегне към крайни средства мулат нямаше да се поколебае да обезвреди фермера, който в този миг му препречваше пътя за бягство. Но непосредствено пред тъмната човешка фигура Кук се извърна, прескочи през Бил и Джеймс и пипнешком се добра до леглото си, на което се хвърли изморен и скоро след това заспа.

Дълбока тишина се възцари отново в помещението, чуваше се само равномерното дишане на спящите хора. Тогава мулатът надигна паницата още веднъж, изпи и остатъка от млякото и се запромъква обратно към вратата, колкото бе възможно по-тихо. Но ето че кракът му се удари в някакъв стол, преместен на пътя му от Кук, и спокойното дишане на двамина от спящите престана да се чува. Той разбра, че се бяха разбудили или поне сънят им бе смутен. Замръзна неподвижно на мястото си, но скоро забеляза, че сигурно само второто предположение е било вярно, тъй като след кратко време те отново се включиха в общия хъркащ и пухтящ хор.

След като Дан се опита да премести предпазливо стола настрана, пръстите му докоснаха някакъв кожен ремък върху облегалото на стола. Той заопипва бързо надолу по него и откри така желания патронташ. Веднага го окачи на врата си и тъкмо когато се накани да продължи пътя си, напипа на седалката на стола още един патронташ. Кой ли от тях принадлежеше на карабината над вратата? За миг той се спря в нерешителност, но за да бъде по-сигурен, взе и двата, приближи се безшумно до портата, напипа карабината, поставена пак горе от Хос, свали я тихо и вдигна мандалото, за да отвори вратата.

Дали кучетата стояха все още на стража? В такъв случай той щеше да бъде загубен. Сърцето му заблъска лудо, когато поотвори леко вратата. Щастлива случайност — не се виждаше нито едно от кучетата. Заповедта на господаря им ги беше отпратила всичките зад къщата и ако сега Дан успееше да спечели само петдесетина крачки преднина, щеше да бъде спасен.

— Ти ли си, мистър Хос? — попита Джеймс, който бе разбуден в този миг от студения въздух, повял над него. — Кой стои на прага?

Не последва никакъв отговор, не се чу никакъв звук и Джеймс помисли, че е сънувал. А крадецът бе застанал навън пред прага, студеният нощен въздух охлади пламналите му страни и той се запромъква предпазливо в тъмнината към близкия гъсталак. Вече бе достигнал ниската дървена ограда и треперещ се прехвърляше през нея, когато левият му крак закачи дръжката на една мотика и тя падна на земята.

Ето че сега залая Боус, последва го Уоч и след миг кучетата изтичаха иззад къщата. Но мулатът побягна към гората с големи мощни скокове, държейки карабината високо над главата си. Той достигна гъсталака тъкмо когато хайката кучета надуши дирята му и се разлая. Тъй като не можеше да види спътника си, извика:

— Във водата, във водата! — После, без да губи нито секунда, той самият скочи в малкия поток и колкото може по-бързо започна да гази във водата надолу по течението.

Само няколко секунди по-късно, като лаеха и джафкаха, на това място се появиха кучетата с наведени към земята муцуни, и без да се двоумят повече, прецапаха потока и затърсиха на отвъдния му бряг. Ето че едно младо ловджийско куче залая стръвно, натъкнало се вероятно на дирята от някой заек или миещо мече, и въпреки че отначало Боус и Уоч не изглеждаха склонни да повярват на вдигнатия от него шум, все пак се оставиха да бъдат подмамени от лудешкото бесуване на хайката и с големи скокове се втурнаха подир останалите, за да не пропуснат лова и както винаги — да бъдат първи в преследването.

— Ха-ха-ха — засмя се тихичко мулатът, докато се вслушваше внимателно във все по-отдалечаващия се шум, — как ще се измъчат сега песовете да намерят нещо, което изобщо не съществува. Но времето минава… ей, Котън, къде си?

— Тук! — прошепна белият и се промъкна през потока тихо към него. — Мътните го взели, можеше да свърши и зле! И сигурно не си взел карабината, а?

— Така ли мислиш? Ето я, вземи я бързо… ето ти и патронташите, един от двата все ще е с куршумите за тази карабина. Но сега да се махаме! Ако вятърът бе благоприятен, докато кучетата лежаха край къщата, сега, след като се завърнат, ще стане толкоз по-неблагоприятен за нас.

— Трябва да навлезем между хълмовете. Там най-лесно ще се отървем от всяко преследване — каза Котън.

— Да, но не бива да излизаме от потока през първия половин час, а после трябва здравата да си плюем на петите. Кук е дяволски добър следотърсач, а сигурно и останалите не му отстъпват.

— И така, да тръгваме! — прошепна Котън, докато опитваше с шомпола дали оръжието е заредено. — Тук с всяка изминала секунда става все по-несигурно, а откакто почувствах в ръката си пушката, страшно ми олекна на сърцето.

Двамата мъже закрачиха бързо напред из плиткия поток, който разделяше няколко хълма един от друг, и излязоха от него едва тогава, когато изви твърде силно на запад, а те се отправиха към реката Арканзас. На това място десният бряг преминаваше в една, макар и камениста равнина, докато левият бряг, стръмен и скалист, се издигаше нагоре чак до хребета на хълма.

Котън и Дан искаха да отидат до Хелена, където се надяваха да успеят да се скрият за известно време. Но заплашеше ли ги и там опасност, е, тогава лесно щяха да откраднат някоя лодка, за да избягат отвъд реката.

— Ах, как ми се иска тези проклети кучета да бяха отишли по дяволите! — извика Джеймс, скачайки от леглото. — През цялата нощ вдигаха такъв неистов шум, че човек изобщо не можа да мигне.

— Хей, какво има? — попита сега и Кук, като се мъчеше да се отърси от съня. — С кого говореше, Джеймс… кой беше на прага?

— Ама какво им стана на кучетата? — обади се също и полусъненият Хос.

— С кого говорих ли? — отвърна Джеймс, търкайки очи. — Ами откъде, по дяволите, да знам? Вратата се отвори, мога да се закълна в това, и си помислих, че е някой от вас. Но бях толкова сънен, та помислих, че съм се излъгал. Веднага след това започна тази олелия с кучетата, които сега…

— За бога, вратата е отворена, а карабината ми я няма! — извика в този миг озовалият се междувременно на прага Кук, където, едва забелязал, че мандалото е вдигнато, почти инстинктивно потърси с ръка оръжието си.

— Та нима вратата може да се отваря отвън? — попита сега Хос.

— Опазил бог! — възкликна Кук, удряйки гневно земята с крак. — Над всички пролуки са заковани грижливо дъски. Сигурно Някой от вас е вдигнал мандалото.

— Но никой от нас не е помръдвал от мястото си! — каза Джеймс.

— Тогава някой друг е бил вътре! — изкрещя Кук. — Чумата да го тръшне! Сега разбирам защо кучетата бяха извън себе си и защо искаха да влязат вътре на всяка цена, а аз, глупакът му с глупак, помогнах на онзи подлец да се измъкне.

— Нямате ли нейде в къщата огниво? — попита Хос. — В такава тъмница човек би могъл да се пребие.

— Почакай… пусни ме да мина — каза Джеймс, — веднага ще разпаля огъня. Тук аз знам кое къде е, ти няма да намериш нищо.

В това време Кук затърси пипнешком в тъмнината патронташите.

— Небеса и пъкъл! — изръмжа той под носа си. — Да не би онзи безбожен мерзавец да е… Бил… Бил! Ама, че сън има това момче! Бил, къде окачи патронташа?

Щом чу името си, Бил се стресна от съня си, ала известно време не можа да схване какво искаха от него.

Но Джеймс, зает старателно с разпалването на жарта в огнището, каза:

— Единият виси на стола вляво от вратата, а другият… проклета пепел, ама че щипе в очите… а другият трябва да е на стола, той е моят.

— На кой стол? — попита Кук.

— На онзи, дето е близо до вратата, край шкафа.

— Тогава са изчезнали! — изскърца със зъби Кук, захвърляйки стола встрани, така че той падна върху все още полусънения Бил и го накара да се изправи на крака по-бързо, отколкото иначе можеше да се очаква.

— И двата ли? — възкликна Джеймс изплашено и освети навсякъде из стаята с току-що запалена борина. — И моят ли? Бога ми… сам го оставих ей на онзи стол. И карабината я няма, а вратата е отворена. Значи няма защо да се съмняваме повече в станалото. Някой крадлив кучи син е бил в стаята и сега тайничко ни се присмива.

Мъжете се облякоха с трескава бързина, а Бил раздуха още по-силно пламъците в огнището и запали също така отново и свещта, та да могат да огледат поне малкото помещение. Когато Кук забеляза изпразнения от млякото съд, яростта му надмина всякаква граница. Но какво можеха да сторят? Според положението на звездите бе минало едва един часът, а да започват преследване в такава тъмна нощ без кучетата, би било равносилно на лудост. Но пък, ако не тръгнеха по петите на бегълците до зазоряване, те щяха да спечелят такава преднина, че една гонитба положително нямаше да има никакви надежди за успех.

— Как пък точно сега кучетата ни се виждат, ни се чуват! — каза Джеймс ядосано и се ослуша навън в нощта. — Може би накрая най-умното ще е да оседлая коня си и да навляза в гората. Не е изключено животните да са попаднали на вярната следа, да са принудили негодника да се покатери на някое дърво и сега да лежат под него и да вият.

— Глупости! — отвърна старият Лайвли, който междувременно също се беше вече облякъл. — Ако онзи обесник е изскочил през вратата, когато си му извикал, тогава да е имал най-много двеста крачки преднина, преди кучетата да са се втурнали по петите му, а после не му е останало вече време да избяга. Малко по-късно е трябвало да го застигнат, ако наистина са последвали вярната диря. Не, те са хукнали напосоки и кой знае кога ще се върнат.

— Ами какво ще стане, ако надуем рога, тате? — каза Бил. — Може би кучетата не са отишли толкова надалеч и все още могат да го чуят.

— Едва ли ще ни помогне, но нека опитаме. Дяволите да го вземат, ама че щеше да ми е кеф, ако кучетата бяха спипали негодника на местопрестъплението!

— Е, все още не е късно да го спипат! — промърмори Джеймс. — В цевта си имам поне един куршум и се надявам да перна с него онзи подлец. Но къде, по дяволите, ми е едната обувка? Нали и двете ги оставих тук една до друга!

— И аз не мога да си намеря ботушите — каза Хос, — е, само това ни липсваше, онзи нехранимайко да ни е взел и обувките.

— Сигурно са навън — измърмори Кук ядовито и излезе пред вратата, — струва ми се, че хвърлях разни предмети, подобни на обувки и ботуши, по проклетите песове, когато нямаха никакво намерение да прекратят воя си.

— Хубава работа — обади се Хос, докато търсеше навън в тъмнината изчезналите си ботуши, стъпвайки бос по треските и разхвърляните наоколо дърва, — чудесно се върви така бос по острите клечки. Боже мили… струва ми се, че си подбих пръстите на краката.

В този момент Джеймс му се притече на помощ с горяща борина и скоро те намериха пръснатите наоколо обувки. В това време Кук наду рога и неговият звук се разнесе силно и пронизително в тихата нощ. Но дълго време усилията на фермера оставаха напразни и той вече сърдито се канеше да захвърли инструмента, когато тихо скимтене възвести приближаването поне на едно от кучетата. Веднага след това се появи Боус, притиснал здраво между задните крака дългата си пухкава опашка и почти докосвайки земята с корем, той се повлече смирено към господаря си, сякаш искаше да му покаже по всякакъв възможен начин колко дълбоко съкрушен се чувства заради съвсем непристойното си за едно порядъчно куче поведение и колко много съжалява за сторената грешка.

Но Кук бе твърде зарадван от завръщането на вярното животно, за да го отрупва дълго с упреци. Той само го посрещна вместо поздрав с няколко цветисти ругатни, които Боус прие безмълвно, а после започна да го милва по главата с нескрита радост.

— Само така, стари приятелю, остави ги другите обесници да вървят където искат, ние двамата все ще открием дирята на негодника. Само веднъж да се зазори, би трябвало да е влязъл в съюз с дявола, за да не остави някаква следа, тъй като не ще да е могъл да се понесе из въздуха.

— Но къде да търсим? — попита Джеймс. — Изобщо не разбирам как са могли кучетата да изгубят дирите му, след като са били тъй близо по петите му.

— Мисля, че е избягал през потока — обади се старецът. — Вятърът духа от тук на там и те не са успели да го надушат, а ако е нагазил и във водата, тогава няма нищо чудно, че е заблудил кучетата.

— В такъв случай сигурно е тръгнал надолу по течението му, към Мисисипи — каза Джеймс, — може би е оставил вързано някое кану там, където потокът е плавателен поне за такива лодки, и докато тичаме из планините по стари следи, той отдавна ще е изчезнал надолу по реката или пък отсреща в другия щат.

— Но снощи там нямаше никакво кану — възрази синът на Кук, — сигурен съм. Още преди смрачаване бяхме долу заедно с Хенри Търнър, за да уловим няколко риби, и се завирахме под всеки храст.

— Не видяхте ли никакви следи? — попита баща му.

— Никакви. Търсихме много внимателно дири от видри и сигурно щяхме да забележим в меката земя отпечатъците на хора.

— Тогава е отишъл към хълмовете — възкликна Кук. Впрочем, ако тук е замесен проклетият избягал мулат, в което едва ли мога повече да се съмнявам, то бог да се смили над конете ни. В такъв случай не бива да губим нито секунда.

— Но в такава тъмна доба едно преследване няма да ви донесе кой знае каква полза — взе думата Хос, който бе стоял дотогава замислен край огнището. — Няма ли да е по-добре, ако изчакате настъпването на деня и след това отидете до най-близкия съдия, за да направите оплакване?

— Та как ли ще ни помогне той? — попита презрително старият Лайвли. — Ако рече да върши нещо, ще трябва пак да ни вика. Не, трябва да започнем преследването, и то веднага, нека Бил доведе конете! За щастие те се намират отвъд потока сред тръстиката, накъдето не е възможно да се е отправил мулатът, защото иначе кучетата щяха да го спипат.

— Тъй е, Лайвли има право — извика Кук, — докато е все още тъмно, бихме могли да водим конете за юздите и да търсим предпазливо по бреговете на потока. А щом Боус разбере веднъж какво се иска от него, после останалото е лесно.

— Но само с едно куче работата ще бъде малко трудна — обади се Джеймс. — Боус може да търси само по единия бряг, а възможно е беглецът да е излязъл от потока на другия му бряг. Ако, разбира се, изобщо е вървял в потока — това ще трябва тепърва да се докаже.

— Сигурно е вървял в него — каза Кук, — иначе кучетата щяха да го надушат. Но както и да е, човек наистина трябва да има късмет при една такава нощна хайка. А останем ли си спокойно у дома, още по-малко можем да очакваме, че ще свършим нещо, тъй като той няма да се върне насам. И така, тръгваме, Бил, доведи ни конете, седлата са ей там, в ъгъла. Идвате ли с нас, мистър Хос?

— Ха, разбира се — отвърна той, — дори и да не съм такава хрътка като един опитен американски пионер, все пак се надявам да свърша добра работа. Впрочем искам още веднъж да ви обърна внимание, че може би ще е по-добре да се направи най-напред оплакване до съдилищата за тази работа. След това можем винаги да…

— За бога, не искаме да създаваме работа на съдилищата — каза Джеймс раздразнено, — сега наистина нямаме никакво време да мислим за тях. На всичко отгоре крадецът е въоръжен, добре въоръжен, понеже карабината на Кук стреля точно, и сме длъжни дори и само заради съседите си да останем поне толкова близо по петите му (ако не успеем да го настигнем), че той да не може да извърши и други пакости.

— Да, наистина, добре е въоръжен — изскърца със зъби Кук, докато запасваше широкия си кожен пояс с ловджийския нож. — Но нека бог се смили над него, ако ми падне в ръцете. Ще му забия тази стомана между ребрата.

Той изскочи сега навън, за да помогне на сина си да доведе конете, които никак не изглеждаха съгласни на подобна нощна езда. И кучетата се върнаха едно по едно, но се бяха държали твърде зле, за да може да им се окаже някакво голямо доверие. Ето защо с думи и камшик им бе заповядано да останат при къщата, понеже ловците се опасяваха, и то не без основание, че многото носове щяха да донесат само объркване и несполука. Сега Боус остана единствената надежда на своя господар, но и тя бе твърде слаба, като се имаше предвид колко несигурно е подобно преследване. Та кучето дори не знаеше какъв дивеч трябва да гони.

Старият Лайвли отиде до другата постройка, за да донесе карабината си и да въоръжи с нея Кук, а той самият взе една лека пушка, намираща се също над огнището, която бе използвана заради малкия си калибър само при лов на катерички. Хос получи една стара сачмалийка, също тъй собственост на Кук, която той бе купил веднъж от някакъв немец, дребен търговец, и така въоръжени, мъжете започнаха преследването на крадеца.

Единственото, което им обещаваше известни изгледи за успех, беше да пуснат умното куче по дирята още от самата къща, а то, изглежда, схвана твърде добре какво трябваше да прави. Но при потока изчезваха всякакви следи и те затърсиха трескаво нагоре и надолу по бреговете му, докато утрото разпростря над низината сивата си здрачевина. Но нямаха никакъв успех.

Въпреки уверенията на Бил те претърсиха още веднъж потока, без обаче да открият ни най-малка следа от лодка, и нямаше как да не си признаят: единствената възможност да догонят беглеца беше да вървят нагоре по потока.

— Не ни остава нищо друго — каза най-сетне Кук намръщено, — освен още веднъж да се изкачим на хълмовете. Става светло и кой знае дали мерзавецът не е оставил в тъмнината нейде следите си така, че да успеем да ги забележим на дневна светлина. Ти, Бил, ще отведеш конете до дерето между втория и третия хълм, тръгни пред нас и ни чакай там, където отсякохме завчера крушата. Ако ни потрябват преди това, което ми се иска от все сърце, ще надуя рога. Но ако дотогава не открием следата, не ни остава нищо друго, освен да тръгнем в различни посоки, за да съобщим на съседите си за случилото се, та след това съвместно да организираме хайка. Мерзавецът трябва и ще бъде заловен, защото, да се намъкнеш в жилището на някой ловец и да откраднеш оръжията му, това е такова престъпление, което заслужава назидателно наказание дори само заради нечуваното си нахалство.

Колкото по-голямо старание влагаха фермерите в преследването, толкова по-неловко, изглежда, се чувстваше Хос и сигурно щеше да остане в къщата, тъй като и облеклото му не беше пригодено за тази цел, ако не го подтикваше страхът, че е възможно онзи беглец да е от хората на острова. Ако го заловяха, можеше и да признае нещо, което да има неприятни последици за тях. Но ако той самият присъстваше, тогава, все щеше да съумее да попречи на едно самопризнание или пък да предотврати последиците му, а може би дори и да помогне на крадеца да избяга, без значение кой бе той.