Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (32)

31.
Кук пристига в Хелена

Зазоряваше се — тъмнината на нощта отстъпи на неясните сиви сенки, надвиснали над цялата мрачна околност, обвита все още в гъста мъгла, както и над тихо бълбукащата река. Сивите изпарения, останали дотогава невидими в нощта, изглежда, че започнаха да се сгъстяват все повече и повече. Но, залязло вчера бледо и безсилно, слънцето бодро започна тази сутрин своя път. А още хладният ветрец, изпратен от него като предвестник, разкъса плътната мъгла и откри път за първите блестящи лъчи.

Адел стоеше до ъгловия прозорец в стаята на мисис Дейтън и замислено наблюдаваше как настъпва денят.

— Виж, Хедвиг — каза внезапно тя и се извърна към сестра си, — виж само как слънцето преодолява последната съпротива и се измъква свободно и чисто от отвратителните сенки. Направо може да се види как, след като изплува, си отдъхва с облекчение и здравата се радва, че е превъзмогнало съпротивата на мъглите. Ах, и аз се чувствам също така, когато изляза от града и кракът ми стъпи в свободната прекрасна гора с нейните цветя и цветове.

Мисис Дейтън се приближи до нея и погледна нагоре към небето, по което не се мяркаше нито едно облаче. Но в клепките й се бяха спрели две сълзи и тя се обърна, за да ги скрие.

— Хедвиг — каза тихо Адел и улови младата жена за ръката, — какво ти е? От снощи си станала толкова сериозна… да не би състоянието на Мари да…

Мисис Дейтън поклати леко глава и каза с въздишка:

— Нима знам и аз самата какво ме гнети? Да, от снощи, откакто се върнахме от семейство Лайвли, ми е толкова тежко на душата, че ми се иска да плача, да плача… и все пак не мога да кажа защо.

— Онази случка във фермата те е разтърсила — успокои я момичето, — и аз самата оттогава още не мога да се съвзема от страх. Страшно неприятно, че решихме точно тогава да отидем във фермата.

— Ах, не… не е само това — отвърна мисис Дейтън неспокойно, — и тук… целият живот в Хелена ми се струва от ден на ден все по-потискащ. Сега Дейтън остава извън дома повече, отколкото е сред нас, а отскоро се е променил напълно.

— Да, дано бог му помага — потвърди Адел, — обикновено той беше радостен и забавен, а често — невъздържан във веселостта си. Спомняш ли си как ти ми се смя, че с това той понякога чак ме плашеше, а сега е станал сериозен като някой методист^[1], малко говори, много пуши и скача от стола само щом долу някой мине покрай вратата ни.

— Той спомена, че ще напускаме Хелена — каза мисис Дейтън, — де да можеше да даде бог това да стане още днес! С всеки изминал ден Хелена ми става толкова по-омразна, колкото по-диви и груби стават и жителите на града.

— Но това не са тукашните жители — отвърна Адел, — те се държат доста спокойно. Причина за вечните раздори и свади са само многобройните чужди лодкари, които непрекъснато пристигат в градчето или го напускат. Ах, как бих се радвала и аз, ако можех да се махна от Хелена! Ами мистър Дейтън не се ли е връщал през нощта у дома? Чух, че вратата се отвори.

— Да, дойде си малко след два, изморен до смърт. Това непрекъснато яздене, и то в късна доба и сред влажните изпарения от тресавищата, сигурно ще го погуби. Но скоро ще трябва да го събудя, искаше да стане в осем.

— Кой беше онзи непознат негър, когото срещнах тази сутрин на долния етаж у нас? — попита Адел. — Лицето му имаше страшно свирепо и объркано изражение. Здравата се изплаших, когато ме погледна.

— Дейтън ми спомена бегло, че го е купил вчера евтино от някакви преселници, които са минали оттук. Сигурно се е разболял по пътя. Утре или вдругиден ще го изпрати на някаква плантация в щата Мисисипи. А какво е състоянието на Мари?

— Надявам се, че е по-добре. Тази сутрин хвърлих един поглед в стаята й, но тя спеше спокойно. Нанси ще ме повика, когато се събуди. Преди това обаче ще трябва да отскоча за малко до мисис Смарт. Тя ме помоли да я уведомя за състоянието на болната.

— Полегни си и ти самата след това — каза мисис Дейтън, — почивката ще ти се отрази добре, почти цяла нощ не си мигнала.

— Не ми се спи — отвърна Адел меланхолично, — ах, с каква радост бих седяла нощ след нощ край леглото на нещастното момиче само ако това би й помогнало поне малко. Но къде ли може да е мистър Хос? Негърът на мисис Лайвли каза, че е тръгнал оттам още вчера следобед.

— Да не би, като е получил известието за състоянието на жена си и не е знаел къде се намира, да се е отправил към дома си?… Но я виж, ето го, че се спуска по улицата, и то препуска в пълен галоп право към нашата къща. Нещастният човек!

— Това не е мистър Хос! — възкликна Адел, която се обърна чевръсто и хвърли поглед през прозореца. — Това е човекът, чиито дрехи носеше вчера мистър Кук… какво ли го води насам?

В този миг ездачът дръпна юздите на пръхтящия си кон съвсем близо пред тяхната къща, скочи от седлото и дори не си направи труда да завърже нейде запененото животно. Окачи юздите на предната издадена част на седлото и прекрачи прага, докато конят разтърси стройния си грациозен врат, отхвърли назад главата си така, че бялата пяна се разхвърча наоколо, а после започна да рови и удря земята с предния си десен крак, сякаш очакваше господаря си, едва сдържайки своето нетърпение, и желаеше час по-скоро да продължи бясната езда.

В следващия миг бързите стъпки на Кук се разнесоха по стълбите и той попита за съдията Дейтън. Мисис Дейтън отвори вратата и помоли младия фермер да влезе в стаята. Той, разбира се, веднага последва поканата, но и същевременно се извини с неотложността на работата, че се появява пред тях неканен и в толкова раздърпано облекло.

— Лейдис, трябва да говоря със съдията и ви моля да ме отведете при него колкото може по-бързо. Отнася се до много спешни и важни неща — каза той припряно.

— Веднага ще го извикам, сър — отвърна мисис Дейтън, — той спи още, изтощен от голямо пренапрежение…

— Много съжалявам, че се налага веднага пак да му създам работа — подхвърли Кук, — обаче въпросът, по който съм дошъл тук, засяга живота и собствеността може би на хиляди хора и както се опасявам, ще е необходима цялата ни енергия и нашите здраво сплотени усилия, за да го разрешим успешно. Но вероятно мистър Хос още вчера е разказал накратко на съдията онова, което открихме.

— Мистър Хос ли? — извикаха двете жени учудени, а мисис Дейтън, уловила вече дръжката на вратата, се спря.

— Мистър Хос не е идвал тук, макар че го очаквахме с голямо нетърпение — увери го Адел, — негърът върна обратно писмото, изпратено до него.

— Добре, но… какво ли означава това? — попита Кук озадачено. — Наистина не е възможно да се е заблудил по широкия и равен път, а вчера следобед препусна за Хелена не само за да посети съдията Дейтън, ами и за да му съобщи нещо важно по наше поръчение, та съдията да може да предприеме необходимите стъпки.

— Не е идвал тук.

Кук се загледа замислено пред себе си и най-накрая, унесен в мислите си, удари нетърпеливо крак в килима така, че чашите по масата звъннаха. Той се стресна изплашено и се изчерви. Ала други мисли изместиха скоро тази дреболия от съзнанието му. Той прекара бавно лявата длан по челото си и повтори шепнешком още веднъж, но сякаш повече на самия себе си:

— Значи мистър Хос не е бил тук?

— Не, разбира се, че не е бил!

— Ах, моля ви, мисис Дейтън, извикайте съдията! — каза настоятелно младият фермер. — Наистина трябва да говоря с него, понеже се опасявам, че…

— От какво се опасявате? — попита жената разтревожено. — Нима се е случило нещо толкова ужасно… засяга ли лично и моя мъж?

— Не, не — успокои я Кук, — съвсем не, всъщност в негово лице не ми трябва мистър Дейтън, а само съдията Дейтън. Дори все още изобщо не съм имал удоволствието да се запозная с него лично.

— Тогава ще го повикам. Моля, почакайте за миг тук при Адел, веднага се връщам.

Тя излезе бързо от стаята, а Кук започна да се разхожда насам-натам със скръстени ръце, без да обръща внимание на младата жена.

— Вие смятате поведението на мистър Хос за странно, нали? — попита най-сетне Адел. — Изглежда, то дори ви е обезпокоило.

Кук се спря пред нея и я загледа кратко време, все още потънал в дълбок размисъл.

— Да, мис — каза той после и кимна, — да, поведението му е загадъчно и… подозрително. Но това са неща, за които предпочитам да разговарям със съдията и се надявам, че ще доведем всичко до добър край.

— А как се чувства раненият мулат? — попита сега Адел. — Помогнаха ли му лекарствата на мистър Хос?

— Лекарствата на мистър Хос? Но Хос не е лекар!

— Е, да, но ни каза, че се налагало да остане заради него.

— Хмм… значи само заради него… може и да е така. Да, раненият се чувства по-добре, вероятно силният му организъм ще се съвземе. Значи мистър Хос е искал да го лекува? А пък тъкмо той щеше да бъде онзи, който щеше да го убие, ако не се бяха намесили другите. Проклет да бъ… ах… моля за извинение, мис, но… ха, струва ми се, че съдията идва, чувам стъпки.

Действително беше съдията Дейтън, който, уведомен от мисис Дейтън за посещението, бе навлякъл набързо дрехите си и тъкмо сега влизаше в стаята. Той се отправи към младия фермер и като му подаде ръка, каза:

— Сърдечно добре дошли в Хелена и в моя дом, сър. Сигурно са много важни въпросите, на които дължа вашето приятно посещение в толкова ранен час.

Той имаше бледен и изморен вид. Косата му се спускаше все още невчесана над челото, а под очите си имаше тъмни сенки.

— Скуайър Дейтън — отвърна Кук, втренчвайки учудено поглед в съдията, сякаш се бе изправил пред човек, когото бе виждал вече някъде по-рано, но съвсем не можеше да си спомни къде и кога е било това, — скуайър Дейтън, не знам… мътните го взели… сигурно… сигурно съм ви виждал вече някъде… ха… мистър Уортън… край Фурш ла фав. Не присъствахте ли преди две седмици на съда на регулаторите край Фурш ла фав?

— Аз ли? Не, наистина не съм — каза съдията усмихнато, поглеждайки непринудено младия човек. — А и съдът на някакви си регулатори не би подхождал особено много на длъжността ми на мирови съдия. Откъде ви дойде подобно хрумване?

— Тогава имате забележителна прилика с един друг човек, който се представи за някой си мистър Уортън от Литъл Рок… поне край Фурш ла фав се представи така — каза Кук, като продължи обаче да гледа съдията втренчено и както изглеждаше — недоверчиво. — Не съм виждал още подобна прилика.

— Уортън… Уортън — повтори замислено съдията, — чух наскоро това име… Уортън, Уортън… кой ли ми спомена нещо за някакъв Уортън… адвокат, точно така. Е, все ще се сетя. Впрочем можете да се утешите, вече няколко пъти са ме взимали за някой друг. Сигурно лицето ми има твърде обикновени черти и си прилича с много други лица.

— Не бих казал подобно нещо — отвърна Кук, — скуайър… да ме вземат дяволите, ако не ми се струва… не, ако не съм почти сигурен, че сте онзи Уортън. Твърде ясно ми се запечатаха в паметта чертите на адвоката.

— Мистър Кук — засмя се съдията, — ето имам удоволствието да ви представя жена си, мисис Дейтън. Поне на нея ще повярвате, че не съм адвокатът Уортън, а Джордж Дейтън, мирови съдия на Хелена и областта.

Кук направи малко посмутен поклон към жената, която също се усмихваше, а после, все още не превъзмогнал напълно съмненията си, каза:

— Но приликата си остава чудновата и забележителна, една прилика, каквато изобщо не съм виждал. Онзи Уортън имаше дори същия малък белег на челото.

— А каква е причината, на която дължа честта на вашето посещение?

— Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме? — каза Кук, върнат бързо от този прям въпрос към същината на посещението си. — Става въпрос за нещо извънредно важно, засягащо не само сигурността на Хелена, но и сигурността на целия щат Мисисипи.

Дейтън се обърна към вратата, като че се канеше да излезе от стаята заедно с госта си. В същия миг на прага се появи Нанси. Обаче мисис Дейтън каза бързо:

— Да вървим, Адел! Мари сигурно се е събудила. Мистър Кук, ще останете при нас за обяд, нали?

— Мадам, наистина не знам дали ще мога да приема вашата любезна покана — отвърна фермерът, — ще зависи изцяло от това, какви стъпки ще трябва да предприемем.

— Е добре, не се обвързвайте. Ако по това време сте все още в Хелена, тогава заповядайте направо у нас — храним се в един часа. — И без да изчака някакъв отговор, тя излезе бързо от стаята, последвана от Адел.