Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (12)

Дванадесета глава

Вторник, 9 ноември, сутринта

Докато Джоана се готвеше да излиза за работа, позвъни инспектор Уолш. Каза, че незабавно трябва да се срещнат, и обясни:

— Искам да ви кажа какво става, преди да надушат медиите.

Тя усети как изстива, как стомахът й се свива на топка, как тялото й реагира на напрежението от последните няколко седмици, но умът й отказва да приеме, че е възможно да има и по-лошо. Какво можеше да бъде по-лошо от онова, което вече се бе случило? Освен ако…

Беше осем и половина. Фреди беше отишъл на работа, но баща й сигурно все още си беше у дома и закусваше с Виктория и Луиз, които се бяха върнали от Бретан предишната седмица.

— Татко? Аз съм, Джоана — каза в телефонната слушалка, когато се свърза.

— Здравей, миличка. Нещо не е наред ли? — попита той, защото мигом позна по гласа й, че нещо се е случило.

— Не, всъщност не. Обади се инспектор Уолш и каза, че иска да се видим, а аз се напрягам само като чуя гласа му. Мъчителни спомени. Но не смятам, че става дума за нещо сериозно.

— Искаш ли да дойда с теб?

Настъпи пауза, преди да му отговори:

— Би ли могъл, татко? Нямаш ли нищо против? — направо преливаше от благодарност.

— Ще те взема след… петнадесетина минути. Става ли?

— Чудесно. Искам да ти разкажа и какво ще стане с „Арабела Дизайнс“. Ще си поговорим по пътя.

Джоана го чакаше на стълбите пред жилището си, когато Джереми се появи в доста старичкия си „Фолксваген Голф“. Седна на предната седалка до него и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, татко. Само от мисълта отново да отида в полицията и да видя инспектор Уолш… Господи, няма ли най-сетне всичко да свърши?

— Сигурен съм, че скоро ще свърши. Разкажи ми за компанията. Какво възнамеряваш да правиш?

— Немската фирма, с която беше говорила Елинор, отново се свърза с мен миналата седмица. Явно са следили събитията с помощта на пресата и ме попитаха дали нямам нужда от финансова помощ. Били впечатлени от списъка на клиентите ни и от ефекта, който сме произвели по време на Седмицата на модата в Лондон. В момента адвокатите и счетоводителите на мама уговарят сделката, а настоящите, й спонсори обсъждат възможностите за сливане. Може доста да спечелят от него. Явно немската компания иска да назначи талантлив дизайнер и мениджър, който да управлява деловите въпроси за период от три години, а след това ще преценим какво да правим по-нататък. Това означава, че Роузи и момичетата ще запазят работата си, а компанията ще продължи да се нарича „Арабела Дизайнс“. След три години мога или да им я продам, или да поема бизнеса в свои ръце.

Джереми я погледна и си помисли, че е изминала много дълъг път. Вече не беше малкото безгрижно момиченце, а зряла жена, която бе приела мисълта, че майка й е извършила множество фатални грешки през живота си.

— Струва ми се интересно предложение — каза той. — А ти какво ще правиш? Ще продължиш ли да завеждаш връзките с обществеността?

Джоана сведе поглед към ръцете си.

— Искам да се запиша в колеж по изкуствата — каза тихо.

Баща й удари кормилото с ръка.

— Радвам се да го чуя. Браво на теб! Отдавна трябваше да се запишеш, както настоявах.

— Знам, татко — усмихна се тя. — Но… мама искаше друго и някак успя да направи отказа ми невъзможен.

— Знам — съгласи се той. Пристигнаха в полицейското управление тъкмо когато оттам излезе друга кола. — Но сега животът отново ти принадлежи, нали?

 

 

Инспектор Уолш изглеждаше доста добре. Поздрави ги приятелски и правеше впечатление на много спокоен — като човек, който е постигнал целта си след изморително пътуване.

Настаниха се на столове пред бюрото му, а той зае мястото си от другата страна. Облегнат на лакти и с преплетени пръсти, се приведе напред и ги изгледа спокойно.

— Няма да увъртам — започна той. — Исках вие първи да научите, че открихме госпожа Уебстър…

За един шеметен миг Джоана си помисли, че…

— Вчера следобед тялото й бе открито заровено на полянката в дъното на градината на имението Роксуел.

Думите бяха изречени. В гърдите на Джоана се надигна странното усещане, че нещо внезапно е увехнало и е умряло.

— Патолозите я идентифицираха по зъбите. Според тях е починала преди около осем седмици — продължи Уолш с нарочно равен и делови тон.

Беше дреболия, но Джоана не можеше да я пропусне.

— Ами записите? Последният пристигна преди по-малко от три седмици. Би трябвало да е била все още жива.

Той я погледна състрадателно и каза:

— Според мен са направени няколко дни след отвличането й, с цел да ви бъдат изпратени по-късно, за да мислите, че все още е жива. Раян Гилбърт е искал издирването да бъде прекратено и затова се е забавил с изпращането им — криминалистът погледна в бележките си и продължи: — Вече знаем, че той е бил в Лондон в деня, когато първата касета е била доставена на ръка в дома ви. Знаем и това, че на дванадесети октомври е трябвало да отиде с кола до Гуент, за да занесе нещо на сестрата на госпожа Гилбърт. Тогава е изпратил втория запис.

— Но защо майка ми му е съдействала? Защо е направила тези записи? На тях звучеше наистина щастлива, като че ли всичко е наред.

— Смятаме, че Раян й е обещал да я освободи, ако се съгласи да запише посланията до вас — въздъхна Уолш. — Установихме, че я е държал заключена в собствената й кола в гаража в продължение на няколко дни. Има следи, които показват, че се е хранила там — каза той и спря, като съзря болката в очите на Джоана.

— Призна ли нещо от това? — попита Джереми и му се искаше подробностите да бъдат спестени на дъщеря му.

— Като повечето психопати отрича всичко, държи се арогантно и се отнася към нас с пълно презрение. От друга страна обаче, Том и Кони Гилбърт са решили да излязат на чисто и да ни сътрудничат. Сякаш изпитват облекчение, че най-сетне всичко това вижда бял свят. И двамата са разбрали какво е направил Раян, но твърде късно. Сгрешили са, като са се опитали да го защитят, но са го сторили, понеже са знаели, че е умствено неуравновесен. Както знаете, мъжът дори стигна до заплахите по телефона. Вече осъзнават колко заблудени са били. Жена му обича Раян по свой начин и смята, че тя е виновна за поведението му. Бил буйно дете, а пиянството на Том не е помагало особено, защото прибягвал до насилие над момчето и му нанасял жестоки побои. Преди няколко години госпожа Гилбърт е преживяла тежка нервна криза. Според мен след нея просто е станала друг човек.

Джоана закри лицето си с ръце и се замисли колко различно е било собственото й детство от това на брат й. Питаше се дали нещата нямаше да се развият различно, ако майка им го беше задържала при себе си.

— Това е ужасно — промълви Джереми.

Уолш кимна.

— Чувствали са се виновни, защото Раян не е техен рожден син, и са се опитвали да го компенсират с отношението си, понеже са смятали, че той инстинктивно усеща липсата на майка си, но не го осъзнава.

— О, много добре го е осъзнавал — каза Джоана. — Знам как се е чувствал. Той ми го каза.

— Огромната им грешка е била, че не са му казали истината, когато е бил още малък, за да може да свиква с нея. Когато най-сетне научил, напълно откачил. Заявил, че са разбили живота му и че възнамерява да замине за Лондон и да живее с истинската си майка. От госпожа Гилбърт разбрах, че се е появил в офиса на Арабела, но тя безапелационно го изхвърлила. Явно се е върнал в Роксуел в ужасно състояние.

От очите на Джоана бликнаха сълзи.

— Това е толкова болезнено! Сигурно се е почувствал дълбоко наранен.

— Да — кимна Уолш и поразмести документите върху бюрото си, за да й даде време да се съвземе.

— Значи е опрял нож в гърлото й и я завел в Самърсет?

— Точно така. Всички знаем, че не е възможно тя да е отишла по собствена воля. Предишния ден от кухнята на Гилбърт изчезнал нож за рязане на месо. Патологът откри няколко малки разреза отстрани на гръдния й кош, близо до сърцето, а също и на гърлото. Следите съвпадат с набраздяването на острието.

Джоана затвори очи и се опита да си представи дългото и мъчително пътуване на майка си с Раян, който я е заплашвал с проблясващото острие.

Не смееше да попита, но трябваше да узнае.

— И накрая… той я е намушкал с ножа, така ли?

Инспекторът стрелна баща й с поглед и бавно поклати глава.

— Била е удушена със собствения й шал — каза тихо.

— Боя се, че всички тези подробности ще се появят във вестниците, затова исках да ги научите преди това.

— Благодаря ви — немощно изрече Джоана.

— Това е трагедия за всички ви — продължи криминалистът. — Ако семейство Гилбърт не бяха такава неуравновесена двойка, може би щяха да успеят да предотвратят трагедията, но те до голяма степен са били привикнали с поведението на Раян и не са признавали дори пред себе си, че той е с разклатено умствено здраве още от малък. Освен това са имали огромни финансови затруднения и са се опитвали да продадат онази руина, но през последните седмици Раян твърдо настоявал да не я напускат. Вече знаем защо. От негова гледна точка истинската му майка е била там. Том Гилбърт се е напивал безпаметно всеки ден, а съпругата му… видяхте я, госпожице Найт. Тя се бои и от собствената си сянка — той се облегна на стола си и заключи: — Е, това е накратко. В крайна сметка Раян ще бъде съден като невменяем — инспекторът се усмихна за пръв път. — Преживяхте огромни трудности, Джоана, и се държахте изключително храбро. Надявам се да успеете да оставите този кошмар зад гърба си и да продължите да живеете живота си.

Тя не отговори. В главата й се въртяха най-различни мисли. Но беше твърде късно, за да направи нещо за брат си, съсипан от собственото си безумство и убеден, че единственият начин да задържи Арабела при себе си е да я убие. Нея, най-обичното му същество…

Джоана хапеше вътрешната страна на бузата си до болка, за да овладее чувствата си. След това се изправи.

— Благодаря ви за всичко — каза тя и се пресегна през бюрото, за да се ръкува с Уолш.

— Ще се оправите — увери я той, стана и заобиколи писалището си. — Сигурен съм. Вие сте силна жена — вгледа се в нея с неподправено възхищение. — Помнете, че в екипа ни има прекрасни психолози, ако имате нужда да се посъветвате с някого.

— Благодаря ви — каза му отново.

Джереми и Уолш също си стиснаха ръцете, след което баща и дъщеря напуснаха кабинета.

Когато излязоха на улицата, той обгърна раменете й.

— Да те закарам ли у дома, миличка? Или смяташ да ходиш на работа?

— Нито едното, нито другото, татко. Искам да отида при Ерик и да се уговорим какво ще правим. Нали двамата с Виктория казахте, че сте готови да поемете грижите за Луиз сега, когато мама е мъртва.

За пръв път наричаше нещата с истинските им имена. Погледна баща си, обзета от внезапен ужас.

Той я изгледа успокоително, без да трепне. Беше приел този факт още преди седмици.

— Не сме „готови“, а искаме да го направим. Копнеем за това — поправи я нежно. — Обичаме детето и при нас то ще има истински дом. Надявам се Ерик да се съгласи. Той непрекъснато пътува, за да изнася лекции. Луиз се нуждае от майчински грижи и от сигурност.

— И от Каспър — добави Джоана. — Винаги е искала да има куче.

— Каспър, да. Но се опитай да убедиш баща й, че не искаме да му я отнемаме. Ние, разбира се, лично ще поговорим с него, но го увери, че ще може да я вижда по всяко време.

— Добре, татко, ще му кажа — прегърна го и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че дойде с мен днес. Ще ти звънна по-късно.

Тя махна на едно минаващо такси и му даде адреса на Ерик.

 

 

Госпожа Холмс отвори вратата. Като видя кой стои на прага, изражението й стана враждебно.

— Добро утро, госпожо Холмс. Бих искала да разговарям с професора, моля. Той вкъщи ли е?

— Ще отида да го попитам — остро отвърна икономката и затръшна вратата пред лицето й. След няколко минути се върна и неохотно каза: — Професорът е в кабинета си. Зает е, но каза, че ще ви приеме.

Джоана прекоси познатия праг на някогашния си дом и инстинктивно усети отсъствието на онази оживена атмосфера, която майка й бе създавала, докато живееха тук. Сега дори въздухът беше някак застоял, сякаш някогашните обитатели бяха изсмукали и всичкия кислород от него. Декоративните аплици по стените бяха изключени, за да се пести електричество, и никъде не се виждаха свежи цветя.

Ерик седеше зад масивното си бюро, загърбил прозореца към градината. Когато тя влезе, той вдигна поглед, но не се изправи. Както винаги, видът му беше безукорен, сякаш беше излъскан и огладен, изчеткан и пригладен от глава до пети.

— Добро утро, Ерик — поздрави го Джоана, вече съвсем различна от някогашната му заекваща доведена дъщеря.

— Да? — лицето му беше восъчнобледо, а очите — малки и лъскави. — Какво искаш?

— Не искам нищо, Ерик — отвърна му учтиво, като възприе дипломатичния тон на инспектор Уолш. — Дойдох да ти съобщя, че са открили тялото на мама, преди да го научиш от вестниците.

Той видимо се напрегна.

— Е, и?

— Арестували са мъжа, който я е убил.

— Забележително — саркастично подметна професорът. — Предполагам, че вече са осъзнали грешката, която допуснаха, като ме арестуваха.

Тя го изгледа спокойно.

— Точно това означава и аз много съжалявам за случилото се.

Бившият й пастрок вирна брадичка и изпъна шия над гладката си бяла яка.

— Предполагам, че е бил някой от предишните й любовници.

— В действителност е бил синът й.

Ерик се втрещи. Всяка черта на лицето му излъчваше удивление.

— Синът й ли? — повтори глуповато.

— Дълга история, но не затова съм тук. Исках да поговорим за Луиз. Двете с Виктория се върнаха в Лондон. Тя много иска да те види и ако ти нямаш нищо против, ще уредим да прекара при теб известно време в най-близко бъдеще. Ти и посещенията й тук наистина й липсвахте.

Лицето му омекна и се зачерви. За момент Джоана имаше усещането, че Ерик ще се разплаче.

— Да… да… — заекна той, — когато поиска. Ще бъда в Оксфорд до четвъртък, но след това… — гласът му заглъхна, после тревожно се намръщи.

— Имаш ли нещо против, през останалото време Луиз да живее с баща ми и Виктория? Те и двамата я обожават, нямат собствени деца и тя ще бъде много щастлива с тях. По-щастлива, отколкото с мен, защото скоро ще постъпя в колеж по изкуствата. Но аз също често ще се виждам с нея и ще я наглеждам. Смятам, че е на възраст, когато има нужда от непрестанно присъствие до себе си, от майчина грижа — Джоана замълча и нарочно подчерта по-скоро бъдещата роля на Виктория в живота на сестра й, отколкото тази на Джереми. Видя, че професорът доста се е разчувствал, и добави меко: — Освен това ще бъде и с Каспър, техния териер, към който много се е привързала.

Ерик кимна и тя за пръв път забеляза някаква уязвимост в погледа му.

— Да — повтори той. — Притеснявах се за бъдещето на Луиз. Не съм подготвен да се грижа за едно дете пълноценно — замълча и добави: — Но не може да става и дума за осиновяване, нали? Няма да допусна това да се случи.

— Изобщо не става въпрос за подобно нещо — твърдо каза Джоана. — Освен това Луиз все още не знае за тези ни планове. За нещастие й е попаднал някакъв английски вестник, докато с Виктория пътували за Сейнт Мало, и вече знае, че мама е убита. Искахме да скрием това от нея и затова я изпратихме в Бретан, но рано или късно щеше да узнае. Сега, след като се потвърди… — гласът й позаглъхна и тя дълбоко пое въздух, преди да продължи: — Смятам, че се надява Виктория да продължи да се грижи за нея, но непрекъснато пита за теб.

Ерик се изправи и погледна към градината, чието великолепие бе възстановено от професионална фирма за озеленяване след разкопаването й от полицията.

— Обяд в неделя може би? Би ли могла да я доведеш?

— Ще бъде чудесно. Тя ще е във възторг.

Той се поколеба, сякаш се канеше да каже нещо, но не беше съвсем сигурен дали трябва. Джоана също се подвоуми. Никога не го бе харесвала, никога не се бе разбирала с него, но той беше баща на сестра й. Щеше да им се налага да се виждат и в бъдеще. Колкото по-сърдечни бяха отношенията им, толкова по-добре за всички.

— Какво има, Ерик? — попита го меко.

— Онази кавга… с Арабела в деня, когато изчезна… — подхвана, избягвайки погледа й.

— Да?

— Истина е. Скарахме се ужасно. Тя ме замери с една ценна бронзова статуетка. Разбира се, от гледна точка на полицията това изглежда доста подозрително. Но ставаше дума за Луиз — погледна я.

Като вземеше предвид онова, което бе открила за покойната си майка през последните няколко седмици, Джоана можеше да прояви към него разбиране, ако не и нещо повече.

— Какво за Луиз?

— Арабела ме заплаши, че никога вече няма да я доведе. Каза, че дори няма да ми позволи да я виждам, ако не платя огромната ипотека, която бе направила, независимо че без всякакви спорове й бях дал парите за купуването на апартамента. Освен това поиска по още петдесет хиляди лири годишно, освен седемдесетте хиляди, които вече й давах. Аз нямам тези пари, Джоана, но тя настоя. В противен случай щяла да ми отнеме детето. Изгубих самообладание и й се разкрещях, признавам… тя изхвърча от къщата… и това е.

— Да, разбира се — бавно каза Джоана. — Докато говорим за това, Ерик, майка ми е написала завещание, в което оставя всичко на нас двете. Ако нямаш нищо против, бих искала да продам апартамента и да вложа парите в попечителски фонд за Луиз.

— Но това е прекалено щедро, Джоана!

— Не е — усмихна се тя. — Просто искам да започна на чисто. Така искам.

— Добре, много добре. Браво на теб!

Той я изпрати до вратата и за пръв път й се усмихна с искрена топлота. На излизане от кабинета видяха госпожа Холмс — припряно лъскаше масата в хола, която явно бе лъсната вече сутринта.

— Обяд в неделя, госпожо Холмс — обяви Ерик. — Печено пиле и пълна гарнитура. Луиз ще дойде да ме види.

 

 

Четвъртък, 11 ноември, следобед

През последните два дни медиите направо полудяха от вестта за откриването на трупа на Арабела. Фактът, че убиецът е собственият й син, пазен в дълбока тайна, превърна новината в сензация и тя вече бе на първите страници на всички издания.

Джоана не искаше да чете вестниците, които се престараваха по типичния за тях начин, а редакторите с радост се възползваха от възможността да запълнят страниците си с всякакви материали за Арабела Уебстър, независимо дали имаха отношение към случая или не.

Докато изцеждаха историята по всевъзможни начини, за да подмамят повече читатели, привличаха и множество експерти, които да изкажат съображенията си. Публикуваха се статии от психиатри и психолози, изследващи ефекта от осиновяването, приемането или изоставянето на деца.

Снимките на Арабела в цялата й лъскава прелест контрастираха с фотографиите на Раян през различни периоди от живота му — като хлапе, седнало на стълбите на къщата в имението Роксуел, или като намусен юноша сред съучениците си.

Навсякъде той изглеждаше слаб, недорасъл и мрачен — типичен аутсайдер в групата. Момче, отхвърлено от истинската си майка, което така и не бе приело мисълта за осиновителите си. Всеки бързаше да изкаже мнението си за „самотниците“, за хората с „ниско самочувствие“ и за децата, „несигурни още от раждането си“.

Твърде нашироко се спекулираше и с алкохолизма на Том, и с нервния срив на Кони Гилбърт, продиктуван от неспособността й да се справи с положението.

Критиките не подминаваха и жертвата. Обстойно се дискутираше „талантът й като моден дизайнер“, но някои статии обрисуваха Арабела като егоцентричка, загрижена единствено за имиджа си.

Особено интересно бе едно интервю на Кони Гилбърт в „Дейли Телеграф“. Тя бе напълно оневинена във връзка с убийството и можеше спокойно да разговаря с журналисти.

„Майката на Арабела дойде при нас, след като открила, че петнадесетгодишната й дъщеря е бременна. Беше възмутена и разстроена от този факт. Следваше някакъв свой предвзет морал и поради религиозните си убеждения не одобряваше абортите. Беше накарала Арабела да смята, че е извършила изключителна низост. Собствената й майка й внушаваше, че заслужава да живее в канавките. Доколкото разбирам, сексът е бил забранена тема в семейството и на него се е гледало като на нещо срамно и осъдително.

Според мен Арабела се чувстваше омърсена и беше дълбоко засегната от това, че е принудена да изостави детето си. Мисля, че това я е накарало още от най-ранна възраст да граби с пълни шепи единствено за себе си, за да компенсира загубата на Раян. Когато на следващата година майка й почина, а баща й я последва малко след това, Арабела просто е изтрила от паметта си цялата случка и е започнала да се самоунищожава, макар отстрани нещата да са изглеждали другояче.“

По-нататък статията цитираше заключителните думи на Кони: „Арабела е изливала вътрешното си усещане за загуба и безполезност върху всички останали. Използвала е и е наранявала хората и е прегазвала всеки, изпречил се на пътя й. Станала е алчна и ненаситна едва ли не като отмъщение за онова, което й е причинил животът. Мъчно ми е за бившите й съпрузи и за останалите й деца. Но най-ми е болно за Раян.“

Беше статия, която Джоана се почувства длъжна да прочете, и най-сетне в главата й се наместиха и последните парченца от пъзела.

Написаното й помогна да осъзнае тъмните и светлите страни от характера на майка си, фатално наранените й чувства от страна на собствената й майка, когато е била още девойка и е била бременна с Раян, и ужасното наследство, което е оставила в сърцата на хората, чийто живот е бил белязан от присъствието й: Джереми, когото бе напуснала след четири години брак; Ерик, за когото се бе омъжила заради парите му, а след това безцеремонно бе зарязала; Луиз, чието семейство беше разбито; и Елинор, която бе най-жестоко оскърбена и унизена от всички тях.

А Джоана? По устните й се разля усмивка. Тя имаше Фреди. И баща си. И най-сетне щеше да се запише в колеж по изкуствата. В крайна сметка може би не бе наранена толкова дълбоко.

 

 

— Един човек настоява да те види — съобщи Алис, която влетя в кабинета на Джоана. — Долу е, в магазина. Казах й, че не приемаш никого, обаче…

— Журналистка ли е? — прекъсна я Джоана. — Кажи й, че не се срещам с никакви журналисти.

Момичето поклати глава.

— Казах й, но тя стана извънредно груба и категорично отрече да е журналистка. Отказва да си тръгне. Мисля, че тръгна подире ми по стълбите.

— Как се казва?

— Госпожа Андрюс.

Джоана се смая, облегна се на стола си и затвори очи. Майката на Елинор. Какво искаше, по дяволите?

— Да се върна ли да я попитам за какво става въпрос? — реши да й помогне Алис, защото името не й говореше нищо.

— Благодаря, но най-добре да отида лично. Вероятно ще се опита да обвини мен за нервната криза на Елинор.

Изправи се, приглади с длан черните си панталони и изпъна сакото си.

Госпожа Андрюс, дребна и злонравна жена на около седемдесет години, седеше на крайчеца на едно кресло в ъгъла на магазина. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки. Носеше обикновено черно палто, а косата й беше подстригана извънредно късо.

— Добро утро — учтиво я поздрави Джоана. — Разбрах, че искате да ме видите. За какво става въпрос?

Тъмните й очи свирепо се втренчиха в нея и й напомниха за очите на Елинор.

— Нима семейството ви не ни навреди достатъчно вече?

Джоана остана права.

— Извинете, но нямах друг избор, освен да помоля Елинор да напусне.

— Не говоря за горката Елинор, макар че Бог знае как майка ви превръщаше живота й в истински ад в продължение на години…

— Можела е да напусне. Никой не я е принуждавал да остане.

— Не можеше да напусне! Елинор обичаше работата си, тя означаваше много за нея. Освен това тя изобщо не подозираше какво представлява Арабела в действителност — остро възрази възрастната жена.

Джоана я погледна право в злобните очи и каза:

— Напротив, имаше ясна представа.

— Не е вярно. Беше издигнала майка ви на пиедестал. Смяташе, че е забележителна. Беше готова на всичко заради нея, а какво получи в замяна? Арабела я използваше така, както не се осмеляваше да използва никого другиго. Елинор не знаеше и половината от истината, защото така и не й я казах. Нямаше представа колко страдам. Изобщо не разбра защо се самоуби баща й — смяташе, че се дължи на депресията му. Не разбра какво съсипа и собствения ми живот.

Джоана се смая и усети да я побиват тръпки. Мислите й се завъртяха във вихрен поток.

— Не знам за какво говорите — каза отбранително. — Майка ми и дъщеря ви са учили в едно училище, но не са били в един и същи клас, защото Елинор е с две години по-голяма, а мама не е познавала нито вас, нито съпруга ви.

Но госпожа Андрюс не я слушаше. Беше като навита играчка и устата й не спираше да плещи:

— От двадесет и пет години знам какво представлява Арабела и сега най-сетне си получи заслуженото. Справедливостта възтържествува… при това от ръката на собствения й син. Какъв подходящ финал за живота на една мръсница! — добави тя с горчиво тържество.

Джоана се пресегна към облегалката на близкия стол и я стисна с две ръце. Внезапно тихата приемна се нажежи от напрежение. На улицата отпред видя неколцина фотографи, които от време на време надничаха през стъклените витрини и явно се надяваха да се докопат до поредната сензация, за да продължат да раздухват историята.

— Няма да ви позволя да говорите за майка ми по този начин. Тя е мъртва, а случилото се няма абсолютно нищо общо с вас. Бих искала да напуснете.

— Има общо с мен и още как! — внезапно кресна възрастната жена. — Нито веднъж ли не се запитахте кой е бащата на Раян? Арабела прелъсти съпруга ми, когато беше на петнадесет години! Случи се на спортния празник на училището. Отидохме да гледаме Елинор. Бях до тоалетната и на връщане чух някакъв шум от една от спалните — замълча, а лицето й стана тебеширенобяло от спомена за преживяната трагедия. — Хванах ги на място — Хюго и Арабела. Но толкова се засрамих, че се измъкнах навън и не казах на никого. Когато след няколко седмици Арабела разбра, че е бременна, беше изхвърлена от училището. Научих за това от Елинор. И тогава… Хюго се самоуби.

Джоана стоеше неподвижна, гадеше й се и нито за миг не се усъмни, че казаното от госпожа Андрюс е истина. Какво й беше казала Елинор? „Арабела непрекъснато флиртуваше с бащите на момичетата по време на спортните празници, но най-вече с моя… Изсмя ми се в лицето, когато й признах, че я обичам.“ Внезапно Джоана осъзна с болезнена яснота истината за случилото се тогава и безмилостната жестокост, която майка й беше проявила.

— Арабела лиши мен от съпруг, а Елинор — от баща — заяви госпожа Андрюс. — Някак си успя да омагьоса Хюго. Той направо беше изгубил ума си по нея.

„Успяла е да омагьоса и дъщеря ви“, горчиво си помисли Джоана, но не каза нищо. Иронията на положението внезапно й се стори съвършено разбираема.

Дали изобщо някога щеше да успее да опознае майка си напълно? Нима Арабела бе имала способността да омагьосва всички, които бяха общували с нея? Погледна госпожа Андрюс и си спомни за горкия Раян, лишен от разсъдък.

— Съжалявам — промълви простичко. Какво повече би могла да каже?