Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (6)

Шеста глава

Вторник, 12 октомври, на обяд

Сержант Чембърс изгледа мрачно инспектора, който седеше зад бюрото си с изписано върху лицето очакване.

— Не успях да изровя нищо ново за Елинор Андрюс, сър. Проверихме всичко, което ни каза госпожица Найт, и се оказа вярно. Андрюс, изглежда, няма приятели и не излиза никъде вечер. Навсякъде опрях на камък.

Уолш премигна, но не изглеждаше убеден.

— Все някак трябва да живее този живот, Чембърс. Какво прави, когато остава в Лондон през почивните дни?

Сержантът погледна бележките си и каза:

— Излиза да пазарува всяка събота сутрин, обикновено в „Уейтроуз“, откъдето си набавя храна за цялата седмица. След това си купува вестници от будката в квартала и явно, както смятат и съседите й, си стои у дома, чете и гледа телевизия.

— Никой не може да живее чак толкова тъжен живот — нетърпеливо изсумтя Уолш.

— Явно тя го прави. „Затваря се в себе си“, както каза жената от апартамента под нейния. Вечер също никъде не излиза.

— А банковите й сметки? Телефонните й разговори? Има ли сметки в някой от големите магазини? Миналото й — какво е правила, преди да започне работа в „Арабела Дизайнс“? Не ми казвай, че и в миналото няма нищо особено, защото направо ще се разрева.

Лицето на Чембърс не издаде никакви признаци на развеселяване.

— Ще видя какво мога да направя, сър — заяви официално, — но тя явно няма нито настояще, нито минало. А по всичко личи, че няма да има и бъдеще.

 

 

— Още колко време? — тихо попита Джоана в мобилния си телефон. — Присъствието й тук наистина ме безпокои.

Беше сама в кабинета си, а вратата беше отворена, за да може да вижда площадката отпред. Алис беше излязла, за да купи „Ивнинг Стандарт“, а Елинор беше в магазина и се правеше на продавачка, досущ като Арабела, която смяташе, че никой по-добре от нея не може да продава собствените й модели.

— Все още не знам — отвърна инспектор Уолш! — Ровим навсякъде, но все едно се опитваме да четем празен лист. Засега Елинор Андрюс не се е издала нито веднъж.

— Какво ще рече това?

— Боя се, че ще трябва да продължите да работите с нея, като че ли нищо не знаете.

Няколко минути по-късно асистентката се качи на горния етаж, понесла в ръце купчина дрехи. Явно работеше с пълна пара, гласът й звучеше пронизително и кресливо, а цялото й поведение издаваше вълнение.

— Има толкова много работа — изломоти тя пред кабинета на Джоана. — Госпожа Бартоломю купи всички тези дрехи. Тъкмо ги нося в ателието, защото тя иска да се сменят някои от копчетата и да се постави друга тока на колана… — гласът й заглъхна нагоре по стълбите. Когато слезе след десетина минути, тя влезе в собствения си кабинет и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Джоана прекоси площадката и влезе в малката кухничка, която се намираше непосредствено до него. Застана на вратата и напрегна слуха си. Ако минеше някой, щеше да се престори, че е дошла да си вземе бутилка с вода.

Отначало Елинор говореше тихо и Джоана не можеше да разбере какво казва. След това внезапно чу гласа й да се извисява ядно:

— Но кога ще ми се обади? — въпросът прозвуча нападателно. — Оставих му поне четири съобщения, а той не отговаря на обажданията ми.

Последва пауза и Джоана притаи дъх. В гласа на асистентката започна да се прокрадва отчаяние.

— Кажете на господин Фелке, че всичко съм подготвила: имаме нов дизайнер и нова концепция. Спешно имам нужда от зелена улица от негова страна — заяви тя и тресна слушалката.

Джоана се върна в кабинета си и направо щеше да се пръсне от ярост. Значи Елинор продължаваше да поддържа връзка с онази компания от Хамбург! Веднага разпозна името, Фелке. Алберик Фелке, така се беше представил той. Явно не желаеше да разговаря с госпожица Андрюс.

Нещо в главата на Джоана прещрака. Това беше краят. Предателството на Елинор беше непростимо. Просто не можеше да понася повече нелоялността й към фирмата след цели дванадесет години работа за нея, намерението й да продаде Роузи и останалите зад гърба им, без да ги уведоми.

Наставленията на Уолш изхвърчаха от главата й. Тя отвори със замах вратата на Елинор и заяви:

— Искам да говоря с теб. В моя кабинет.

Асистентката сепнато вдигна глава.

— Боя се, че ще трябва да почака. Трябва да проверя всички доставки на платове…

— Веднага, Елинор! Ако обичаш.

Управителката на магазина я последва, но по бледото й лице се четеше несъгласие. Джоана забеляза, че ръцете й издават истинското състояние на духа й — трепереха неудържимо.

— Не мога да си представя за какво искаш да говорим — доста престорено се изрепчи тя. — Имам ужасно много работа.

Джоана се изправи зад бюрото си и я изгледа студено.

— Елинор, от известно време се опитваш да накараш една немска компания да погълне „Арабела Дизайнс“. Не отричай, защото те ми се обадиха и ми казаха за намеренията ти да ръководиш новата фирма. Разбирам, че си се нагърбила и със задачата да намериш нов дизайнер. Още преди да са открили тялото на Арабела! — за части от секундата се уплаши да не се разчувства — от ярост и от скръб. След това гневът й надделя и тя просто не бе в състояние да се сдържа повече. — Махай се, Елинор. Незабавно. Не искам да те виждам повече.

Лицето на жената срещу нея се покри с грозна червенина. Силно притеснена, тя изломоти:

— Виж, Джоана, това е недоразумение. Аз исках само…

— Искала си да поемеш контрола върху компанията — разпалено я прекъсна Джоана. — Без да се консултираш нито със спонсорите, нито с персонала.

— Исках само да ти спестя тревогите — заоправдава се Елинор. — Напоследък ти се струпа толкова много. Направих го, за да спася компанията! Кой ще измисля моделите сега, когато Арабела я няма — ти ли? Трябва да ми бъдеш благодарна, а не да ме укоряваш, че съм действала зад гърба ти. Просто се опитвах да помогна…

— Не всички смятат така — рязко отвърна Джоана, но знаеше, че не бива да цитира думите на адвоката си, защото Уолш щеше ужасно да се разсърди.

— Какво искаш да кажеш?

— Нелоялността на служителите…

— Никога не съм била нелоялна! Арабела ме остави да се грижа за нещата в нейно отсъствие много преди ти да се появиш.

— Поверила ти е само административната работа — гневно изстреля Джоана. Едва се сдържаше да й каже, че знае за незаконното нахлуване в дома на Арабела, но си спомни, че не бива да разкрива и този факт. — Майка ми никога не ти е позволявала да взимаш решения, свързани с политиката на фирмата, и би била ужасена да научи, че си предоставила на някаква немска фирма всички подробности, свързани с дейността на нашата компания.

Кръвта се смъкна от лицето на Елинор.

— Какво разбираш ти от този бизнес? Ти си само едно неопитно момиче. Нереализирана студентка по изкуствата. Натрапи се на ревюто по един безобразен начин и пренебрегна всички останали, които се трудеха от месеци, за да постигнат този успех. И отгоре на всичко излезе на подиума, като че ли всичко е твое дело!

— Не исках да… — отбранително започна Джоана, но Елинор вече беше набрала скорост.

— И какво според теб ще стане с тази компания сега, когато Арабела я няма?

Джоана я изгледа безизразно. Внезапно се почувства съвсем спокойна, сякаш някой беше натиснал някакво копче в главата й.

— Това ще решат спонсорите и съветниците. Искам да напуснеш, Елинор. Незабавно. Ще накарам счетоводството да ти изпрати чек със сумата, която ти дължим, но искам веднага да разчистиш бюрото си и да си тръгнеш — заяви тя и се пресегна към телефона.

— Не можеш да ми причиниш това! — изплака асистентката, вдигна ръце и се хвана за косата. — Аз съм част от това място. Дадох на майка ти всичко от себе си и възнамерявам да запазя името й живо. Трябва да запазя бизнеса.

— Като го заграбиш за себе си ли? — невярващо я изгледа Джоана. — Майка ми беше невероятно талантлива жена — красива, умна, трудолюбива и незаменима. Всички я обичаха. Никога няма да има друга като Арабела. Не виждам как бихме могли да се справим без нея. Тя беше компанията.

Завладяна от неконтролируеми чувства, Елинор изригна:

— Направо ми се повдига от начина, по който говориш за нея, като че ли е била светица! Беше курва! Очарователна, пленителна, омайна, прелестна курва! Нямаше Бог знае какъв талант, но имаше неповторим стил. Това осигури успеха й. Години наред пазех репутацията й. Беше високоплатена проститутка, преди да се омъжи за Ерик… Знаеше ли това за „добродетелната“ си майка? Когато беше на петнадесет години, я изключиха от училище, защото в нейно присъствие нито един мъж, дори и градинарят, не беше в безопасност! Време е да престанеш да се заблуждаваш, Джоана, и да погледнеш истината в лицето!

Джоана стоеше стъписана. Усещаше как въздухът излиза от тялото й и сякаш след минута тя щеше да се сплеска, да се сгърчи и да се свлече на пода като спукан балон.

— Това… е ужасна лъжа — едва успя да продума. — Тя беше прекрасен дизайнер. И прекрасна майка… — замълча, защото по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Ако не ми вярваш, попитай баща си. И Ерик! Те знаят каква беше тя. Баща ти се опита да получи попечителството над теб, когато беше малка, а Ерик се отказа от нея, когато я представи на свой стар приятел… но откри, че тя е излизала с него и накрая го е изнудила да й купи кожено палто.

Джоана се облегна на рамката на прозореца зад себе си, за да устои на вълните, които я заливаха.

— Майка ми напусна Ерик, защото той беше досаден и зъл човек. Баща ми не е казвал и една лоша дума за нея. Измисляш си.

— Погледни истината, Джоана. Ако не бях аз да се грижа за нея, тя щеше да свърши в жълтата преса, а не на страниците на модните списания. Смяташ ли, че царските особи щяха да купуват дрехите й, ако знаеха за миналото й?

Джоана устоя на порива да се разкрещи, че това са долни лъжи, и само мрачно попита:

— Тогава защо остана с нея, ако е била каквато я описваш?

— Защо ли? — попита невярващо Елинор, сякаш не разбираше смисъла на въпроса. Когато заговори, гласът й беше натежал от болка: — Защото я обичах. Защото се надявах, че един ден… — тя рязко се извърна, защото лицето й беше разкривено от непоносимо страдание. — Смятах, че един ден ще има нужда от мен. Когато остарее. Когато вече няма да може да омагьосва всеки срещнат мъж. След това, когато изчезна… си помислих, че като не мога да имам нея, може поне да притежавам бизнеса й, да заема мястото й, да направя така, че „Арабела Дизайнс“ да продължи да съществува, дори и някой друг да измисля моделите на дрехите. Исках само да съхраня името й живо.

В окъпания в светлина кабинет се възцари мълчание, което сякаш продължи цяла вечност. Зейна пуста бездна, която не водеше наникъде.

— Тя знаеше ли… какво изпитваш? — неловко попита Джоана.

— О, да, много добре знаеше — дрезгаво отвърна Елинор. — Забавляваше се да ме измъчва с разкази за мъжете, с които е спала. Беше жестока. Когато бяхме ученички, аз й признах чувствата си и тя се изсмя в лицето ми. Каза, че по-скоро би легнала с баща ми. Флиртуваше с всички бащи на спортния празник и най-вече с моя, сякаш за да ме накаже — додаде горчиво. — Дори напоследък обичаше да ми разказва какво прави в леглото с мъжете, колко големи са пенисите им и какво удоволствие й доставят.

Джоана се обърна и едва не повърна.

Без да каже и дума повече, Елинор излезе от стаята и се върна в кабинета си.

 

 

На Джоана й бяха нужни минути, за да бъде в състояние да затвори вратата на кабинета си и да остане сама. Отпусна се на бюрото, закри лицето си с ръце и се опита да забрави чутото. „Не вярвам на нито една нейна дума — повтаряше си като заклинание. — Елинор е себична кучка. Може дори да ми завижда, че съм дъщеря на Арабела. А това никой не може да ми отнеме, каквото и да става“, помисли си тя.

— Добре ли си, скъпа?

Чу гласа на Роузи, която надникна в кабинета й, и бавно вдигна глава.

— Да, добре съм.

Възрастната жена направо изгаряше от любопитство, копнееше да попита какво се е случило, но не го направи.

— Елинор си тръгна. Напусна, без да се сбогува с никого.

— Добре.

— Така си и мислех. Нямаше как да не чуя, че се карате. Всичко наред ли е, миличка?

Джоана разтри лицето си с ръце.

— Да — отвърна тя, взе чантата си и преметна дръжката през рамо. — Ще изляза, Роузи. Трябва да си прочистя главата. Когато Алис се върне, би ли й предала, че не знам кога ще се прибера?

 

 

Вторник, 12 октомври, ранният следобед

Инспектор Уолш повика Чембърс в кабинета си веднага след обедната почивка.

— Преди малко ми съобщиха, че Елинор Андрюс си е тръгнала от работа с няколко чанти, вероятно съдържащи лични вещи. Изглеждала много разстроена. Отправила се е към Бартънс Корт. Смятам, че трябва незабавно да отидем в апартамента й и да я арестуваме. Искам да знам какво е намислила и понеже ти не откри нищо съществено, ще трябва да се задоволим, с каквото разполагаме.

Сержантът се намуси от явната критика и извинително каза:

— Нямаше какво да се открие, сър.

Уолш стана, закопчавайки сакото си.

— Може би си прав. Вероятно целият й живот се е състоял от натрапчивата й мания, свързана с „Арабела Дизайнс“.

Не за пръв път работеше по случай, в който трупът липсваше и нямаше доказателства за извършването на убийство. Арабела Уебстър просто бе изчезнала от лицето на земята, сякаш никога не бе съществувала. Усещаше как безсилието го пронизва като нагорещени шишове. На всяка цена трябваше да узнае какво се е случило с изчезналата жена. Нямаше с какво да закопчае Ерик. Елинор беше единствената му надежда. Веднъж да я вкараше в полицейския участък, щеше да я разпитва, докато се огъне. Може би не е убила Арабела, но със сигурност знаеше кой го е сторил.

 

 

Джоана тръгна бавно от Пимлико Роуд към Уоруик Скуеър, завладяна от копнеж да се пъхне в убежището си, където можеше да ближе раните си, необезпокоявана от никого. Надяваше се Нина да не е там. В момента не можеше да понесе искрената й веселост и доброто й настроение, искаше просто да остане сама. Осъзна, че домашно приготвените ястия и положителната нагласа на приятелката й започват да я дразнят, но веднага след това изпита вина. Нина бе зарязала собствения си живот, за да долети и да й даде подкрепата си. Би трябвало да й бъде благодарна.

Намери бележка, подпряна на един буркан мед върху кухненската маса:

„Скъпа Джо,

Реших да отида в Хемптън Корт и да се направя на турист! Вечерята е готова и е в хладилника. Ще се върна към шест.

Много обич, Н.“

Какво блаженство! Направи си кафе, взе си няколко сладки, приготвени от Нина, и се изтегна на дивана в дневната. Щеше да се опита да прогони от ума си гнусните лъжи на Елинор, като погледа малко телевизия. И дори да подремне. Поне щеше да бъде сама.

 

 

Час по-късно телефонът я извади от дълбок сън. Изтощена, се пресегна и вдигна слушалката. Беше инспектор Уолш.

— Нали се разбрахме да се държите както обикновено с Елинор! — сърдито каза той. — Специално ви обърнах внимание, Джоана, че тя в никой случай не бива да узнае за доказателствата, уличаващи я в погрома в апартамента на Арабела.

— Знам, но…

— Повторих многократно, че е важно да се пази тайна, докато разследването продължава…

— Да, но…

— Много искахме тя да не подозира нищо, за да можем да я арестуваме и разпитаме…

— Почакайте малко — сърдито се възпротиви Джоана. — Не съм й казвала нищо за това. Тя не подозира, че знам кой го е извършил. Уволних я, защото е действала зад гърба ми и е искала да завладее компанията. Трябваше да я изгоня, защото пречеше на работата ми. Защо да не може да я арестувате сега? — разпалено попита тя.

— Точно това не можем да направим — раздразнително отвърна той.

— Защо не?

— Защото е офейкала. Напуснала е апартамента си с два куфара малко преди да пристигнем там. Не е при майка си в Кент и никой от съседите й не знае къде може да е отишла.

— Но защо се сърдите на мен? — попита Джоана. — Вината не е моя. Можехте да я арестувате още щом разбрахте, че тя е влизала в апартамента. Аз лично не смятам, че има нещо общо с изчезването на майка ми.

— Това тепърва ще установим — студено каза Уолш, — но ако ще продължаваме, длъжен съм да ви помоля да следвате точно инструкциите ми. Иначе ще затрудните работата ни.

Тя се ядоса ужасно, че си позволява да й говори по този начин. Арабела бе изчезнала преди тридесет дни, а Уолш все още не можеше да установи какво се е случило с нея. А сега имаше наглостта да обвинява Джоана за изчезването на Елинор! Преди месец сигурно щеше да промърмори някакво извинение и да се почувства ужасно, но сега бе уверена в правотата си.

— Съжалявам, че Елинор ви е подвела — отвърна тя, — но ако бяхте съсредоточили усилията си върху това да откриете майка ми, вероятно същевременно щяхте да успеете да заловите и убиеца й.