Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (10)

Десета глава

Събота, 6 ноември, на разсъмване

Лондон се разбуждаше във влажната, ленива и мека утрин, когато Джоана и Фреди излязоха от къщи и прекосиха площада към колата. Часът беше малко след шест и половина.

— Чакат ни повече от триста и петдесет километра — изтъкна Фреди, когато тя сънливо попита дали се налага да тръгват толкова рано. — Да се надяваме, че ще избегнем задръстванията, ако тръгнем сега.

Джоана почти не бе спала и не се чувстваше добре, затова не закуси. Той похапна овесени ядки и препечена филийка с мармалад. Облечена в джинси, маратонки и черно пухкаво яке над полото, тя седна на предната седалка и закопча колана. Стомахът й се бе свил на топка от тревожното очакване. Предстоеше им дълъг ден, а най-лошото бе, че не знаеха какво крие той.

— Настани ли се, скъпа? — попита Фреди и запали двигателя.

— Да — усмихна му се плахо и потъна още по-дълбоко в седалката.

— Би ли извадила картата от жабката! Не съм сигурен по коя магистрала трябва да тръгнем.

— Не ни трябва карта до последните няколко километра. Вече проверих пътя. Ще тръгнем по М4 чак до Бристол, а след това по М5 до Тонтън.

Колата плавно премина през жилищните квартали около гара Виктория и се насочи на югозапад.

— Може да се осведомим какво става по света — каза младият мъж и пусна радиото. — А и да чуем прогнозата за времето.

Пътят блестеше от дъжда и гумите свистяха, когато преминаваха през локвите. Чистачките танцуваха по предното стъкло и разчистваха малко място от повърхността, осеяна с дъждовни капчици, които отразяваха светлините край шосето. Скоро парното затопли краката им.

— Кога ще пристигнем?

— Около девет и половина.

— Имението Роксуел отваря в десет.

— Тогава ще спрем за кафе.

— Господи, колко съм изморена! Имаш ли нещо против да подремна малко, Фреди?

Цялата тази история наистина я съсипваше. Вече седмици наред бе надвиснала над главата й като черен облак. А сега усещаше наближаващата криза.

— Добре, скъпа — отвърна той и превключи радиото на „Класик FM“.

Сгушена в топлия уют на колата и унесена от тихата музика, Джоана заспа, докато се носеха в бледото утро. Постепенно покрайнините преминаха в поля и гори, чиито голи клони стърчаха на фона на сивото небе, а земята се събличаше от цялата растителност, за да остане гола до следващата пролет. Джоана продължаваше да спи. Главата й бе леко наклонена на една страна и Фреди можеше да вижда лицето й.

Към осем без петнадесет ниска мъгла покри околността. Знаците за отбивки към Рединг, Нюбъри, Хангърфорд, Суиндън, Чипънъм и Бат прелитаха покрай прозорците като зловещи пътепоказатели за открития космос.

Джоана се събуди внезапно, когато покрай тях проблесна знакът за Бристол.

— Тук трябва да тръгнем по другата магистрала — каза тя, вече нащрек.

Вятърът, който духаше откъм Бристол, беше разнесъл мъглата и се усещаше ободряващ, щипещ студ, когато отвори прозореца, за да вдиша острия и солен въздух.

Поеха по М5, подминаха Бристол, а след това, подпомаган от напътствията на Джоана, Фреди се ръководеше от знаците за Уестън Сюпър Меър, Бриджуотър и Тонтън. Стомахът й се сви на топка. Тонтън беше най-близкият град до Роксуел. Щяха да пристигнат след по-малко от половин час.

 

 

— Сега накъде? — попита Фреди, когато излязоха от магистралата от другата страна на Тонтън.

Джоана се опита да овладее гласа си:

— Трябва да изминем няколко километра по шосе A38 до някакво място, наречено Уелингтън.

Той също се опитваше да запази спокойствие.

— А след това?

— Продължаваме до Лангфорд Бъдвил, Милвъртън, след това пресичаме A361 и следващото село е Роксуел — глухо каза тя.

Фреди смени скоростите, защото пътят се извиваше стръмно нагоре и завиваше надясно.

— Красиво е — отбеляза той, за да намали напрежението. — Освен това се движим по график.

Джоана погледна към часовника на колата. Беше девет и двадесет и пет.

 

 

Пътят стана много стръмен. Преплетените клони на дърветата засенчваха платното като дантелен покров. Фреди караше бавно, докато не излязоха на по-равен участък и не последва остър завой наляво. Пред тях, сгушено в равнината, лежеше селцето Роксуел.

Беше очарователно местенце, типично английско село, останало почти непроменено от деветнадесети век насам. Състоеше се от пръснати малки къщи от сив камък, с бледорозови, избелели от времето керемидени покриви, нормандска църква и няколко старовремски магазина. Най-забележителното нещо в него беше невзрачността му.

— Погледни! — посочи й Фреди към един знак, който стърчеше от тревата отстрани на пътя. На него пишеше: „Роксуел Менър“.

Обгърна с ръка раменете й. — Какво искаш да направим най-напред, скъпа? — попита я нежно. — Да се поогледаме ли наоколо, или направо да влизаме?

Тя се позамисли и задъвка долната си устна. Мястото бе добило изключително значение в издирването на Арабела. Не можеше да го обясни, но се чувстваше така, сякаш бе открила нещо изгубено, само дето не беше сигурна, че го иска.

— Дали е отворено вече?

Фреди подкара колата.

— Не, още няма десет. Хайде да огледаме входа и да видим какво става.

— Прекрасна идея.

Продължиха съвсем бавно по тесния път, накъдето сочеше знакът. В края му стигнаха до отворена желязна порта. Зад нея се виждаше камениста площ с надпис: „Паркинг“.

Отстрани вече стояха три автомобила, а хората в тях чакаха имението да отвори.

— Нали не искаме да се набиваме на очи? — попита Фреди. — По-добре да изчакаме, докато дойдат още хора. Носиш ли си шал за главата или нещо подобно, за да не те познаят?

— Да — отвърна Джоана и извади от чантата си тъмносин копринен шал, който завърза под брадичката си. — Имам и тъмни очила.

— Насред Самърсет с тях несъмнено ще привлечеш внимание в тази мрачна сутрин — усмихна се Фреди. — Хайде да спрем и да се поогледаме.

До вратата имаше голямо табло с надпис: „Имение Роксуел“.

Бе изписан доста непохватно, и умело подредени снимки от интериора и екстериора на имението. Сред тях се виждаше и доста приятна чайна, от която се излизаше на поляна с градински мебели от ковано желязо във викториански стил. По-интересни обаче бяха фотосите от вътрешността на къщата: коридор с дървена ламперия в якобински стил, спалня с нисък таван с резбовано легло с балдахин, застлана с каменни плочи кухня, в която се виждаха артефакти от петнадесети век, и тясно голо стълбище, чиито дървени стъпала бяха излъскани от времето.

— Красива къща — неохотно призна Джоана.

— И изглежда много добре поддържана — додаде той, разглеждайки снимката на една маса, върху която бяха подредени старинни оловни съдове и халби. — Струва ми се, че всичко е автентично.

На друга табела пишеше: „Вход — 4 лири. За деца и пенсионери — половин цена.“

А под този надпис се виждаше друг: „Лицензиран бар. Сервират се чай и леки закуски.“

— Предлагат най-доброто срещу парите ни — изви вежди Фреди.

Джоана пъхна ръце в джобовете на якето си и потръпна.

— Прав си. Да почакаме да се съберат повече хора, за да се слеем с тълпата. Защо да не се върнем в селото. Можем да изпием по едно кафе, да поразпитаме за имението и да съберем колкото се може повече информация, преди да влезем.

— Чудесна идея. Винаги подготвяй делото си добре, преди да влезеш в съда — каза той и я потупа по ръката.

В селото паркираха до главната улица и после се поразходиха. Откриха старинна кръчма, наречена „Кингс Армс“, която беше малко тъмна, но изглеждаше уютна, селски магазин, натъпкан до тавана със стоки от първа необходимост, няколко магазинчета за антики и за сувенири, явно целящи да привлекат вниманието на туристите, които посещаваха имението, и множество живописни къщички с малки градини, които изглеждаха толкова уверени в прелестта си, че приличаха на неизменен декор за снимки.

В кафенето „При Дейзи“ се настаниха на малка маса с карирана покривка и си поръчаха кафе и препечени филийки с масло на едно момиче с къдрава рижа коса и плоско, кръгло лице със сини очи, досущ като парцалена кукла.

— Тук е много приятно — небрежно подметна Фреди на сервитьорката. — В селото ли живеете?

Тя кимна и понечи да си тръгне.

— Сигурно имате много клиенти от туристите в имението?

— Там си имат собствено кафене — намусено отвърна момичето. След това се завъртя на пети и отмарширува към кухнята.

— Май не е особено приказлива — подметна Джоана.

— Сигурно си умира от скука — сви рамене Фреди. — Вероятно тук не се случва нищо особено дори и в разгара на лятото.

Изпиха кафето, изядоха препечените си филийки, бавно обиколиха селото с колата и отново се насочиха към имението Роксуел.

През изминалия половин час паркингът се бе напълнил и поток от посетители се точеше към отвора във високия плет от храсти, с който граничеше северната страна на паркинга.

След като паркираха, двамата се присъединиха към група туристи на средна възраст, опаковани в анораци и шлифери.

Преминаха през отвора в живия плет и се озоваха в горната част на дълъг виещ се път, широк не повече от два метра, стръмен и хлъзгав и застлан с изронени камъни и чакъл. Джоана хвана ръката на Фреди и придърпа напред шала си, докато крачеха зад групата. Високите прораснали храсти от двете страни закриваха гледката настрани и създаваха странната илюзия за тунел.

Пътят рязко изви наляво и в същата посока долу пред погледите им изникна къщата на имението Роксуел.

Джоана вече познаваше предната фасада, но отстрани постройката изглеждаше по-голяма, по-здрава и съвсем не толкова приятна. Каменните стени бяха тъмносиви, а щом заобиколиха и застанаха отпред, видяха порутен покрив и зацапани затъмнени прозорци със загнили рамки и с доста запуснат вид.

Шокирани, огледаха градината отпред. Тя явно отдавна бе оставена на произвола на времето, на сменящите се сезони и на капризите на природата. В някога добре поддържаните площи сега се виждаха празни лехи за цветя, загинали храсти, чували с отпадъци и купчини дърва, подредени до арката. Малка порта, водеща към долната тераса, се клатеше на развалените си панти. Плочите в основата на стълбите към входа бяха напукани или изпочупени, а между парчетата бяха прораснали бурени.

Джоана чу някаква жена да споделя със съпруга си:

— Очаквал ли си подобно нещо?

— Ужасно е да видиш място като това толкова запуснато — съгласи се той.

— Сигурен ли си, че е отворено за посещения? — попита някой друг от групата.

Джоана и Фреди се спогледаха.

— Ела насам — каза той и я поведе към кръглото езерце с каменно корито, което се намираше в средата на алеята пред къщата. Беше забелязал, че на снимките на таблото отвън то е пълно с разцъфнали водни лилии и във водите му се мяркат златни рибки. Но в момента беше празно — нямаше нито растения, нито риби. В центъра му вятърът подмяташе няколко изсъхнали листа.

— Какво става тук, по дяволите? — прошепна Джоана. — Как е възможно да приемат посетители, след като къщата е истинска развалина? Искаш ли да разгледаме градината, преди да влезем?

— Според мен трябва най-напред да разгледаме къщата. Възможно е днес да няма много туристи, така че най-добре ще е да се присъединим към тези.

Минаха покрай големите каменни зверове от двете страни на стълбите, влязоха през обкованата с мед дъбова врата и се озоваха в претъпкано малко антре.

Нисък, набит мъж с прошарена брада на около шестдесет години продаваше билети. Някога красивият му ярък пуловер беше мръсен и покрит с петна. От него се носеше застояла миризма на уиски и на пот, която накара Джоана неволно да отстъпи назад, когато мъжът се приближи до нея.

— Осем лири, моля — каза той и протегна немитата си ръка.

Щом чу гласа му, я полазиха ледени тръпки и тя притаи дъх.

— Има ли брошура за къщата, която бихме могли да си купим? — попита Фреди.

Мъжът взе от него банкнотата от десет лири и бръкна в резбована дървена кутия за монета от две лири.

— Вземете си брошури от масата в хола — отговори той, като с едната ръка подаде рестото на Фреди, а с другата направи знак към облицованата с тъмна ламперия стая в съседство с антрето. — Оттам ще научите всичко за имението.

Джоана внимателно се вслуша в гласа му, леко приведена към него, като се опитваше да не вдъхва вонята му, и се напрягаше да улови всеки тон, всяка извивка в него.

— А откъде да започнем обиколката? — попита Фреди, като забеляза, че хората просто се лутат наоколо.

— След като разгледате коридора, минете през сутрешната стая, а след това се върнете и се качете по тези стълби. Във всяка стая има експозиции. На най-горния етаж е музеят на куклите и играчките. След това се върнете долу и аз ще ви покажа къде да отидете после.

Беше чувала този глас преди. Този хриптящ, стържещ, отровен глас, който я заплашваше по телефона.

Джоана се насили да не дава израз на чувствата си и последва Фреди в коридора, но докато той се приближаваше към масата в средата, за да вземе брошура, тя отиде до прозореца с разтреперени от страх нозе и се отпусна на широката дъбова пейка под него.

На връщане към нея Фреди четеше на глас: „Якобинската ламперия в хола е комбинирана с мебели от същия период, за да вдъхне живот и усещането за човешко присъствие, а не бездушността на музеен експонат“.

Той подозрително вдигна поглед към Джоана.

— Досега не видях много признаци на живот тук — отбеляза съвсем тихо. И тогава забеляза изражението й. — Какво има?

— Гласът му — прошепна настойчиво. — Това е мъжът, който ми се обажда по телефона.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Не мога да сбъркам този стържещ тембър.

— Това ли е Раян? — невярващо се зачуди Фреди. — Дето е писал писмата на Арабела?

— Шшшт! Говори по-тихо.

— Очаквах да е доста по-млад.

— Аз също.

Коридорът вече беше празен.

— Хайде да тръгваме, за да не се набиваме на очи. Добре ли си, Джо?

Тя кимна, стисна здраво устни и се изправи. Вратата в отсрещния край на коридора водеше към сутрешната стая, която също бе облицована с дървена ламперия, но в нея се виждаха и няколко резбовани стола с високи облегалки, а до едната стена стоеше скрин. В средата имаше друга кръгла маса, върху която се мъдреха нащърбен оловен свещник и мастилница, от която стърчеше перо. Дълбокото каменно огнище беше празно. Явно никой не бе обитавал тези помещения от години. Бяха запуснати и мрачни, лишени от човешко присъствие.

— Била съм и в музеи, в които има повече живот — прошепна тя, докато се връщаха към коридора.

Съдейки по трополенето на крака над главите им, явно останалите посетители ги бяха изпреварили. Джоана застина неподвижно за миг и съсредоточено се огледа, сякаш се опитваше да попие атмосферата на мястото. Фреди се мотаеше наоколо, отвори един от дървените капаци, защото нямаше пердета, и каза с театрален шепот:

— Ела да видиш това.

Зад капака зееше дупка, мазилката се ронеше и се лющеше, а под нея се виждаше градежът на външната стена.

— Това място буквално се разпада — каза той. — Погледни дълбоките пукнатини по тавана. Цялата стая мирише на влага.

— Но къщата е много стара, Фреди. Пукнатините са нещо естествено.

— Не, тук има нещо друго — каза той и внимателно затвори капака на прозореца. — Възрастта на една сграда не е пряко свързана със състоянието й. Замъкът Уиндзор е построен през 1179 година. Този в Лийдс — през 1272-ра. Тогава са се строили изключително здрави постройки. Те могат да се реставрират и да се поддържат, но струва доста пари. Явно това приятелче Раян, ако той притежава къщата, е разорен. Колкото и да им се иска, не биха могли да взимат повече от четири лири на човек. Достатъчно е да погледнеш само градината и веднага ще ти стане ясно, че всичко тук е напълно занемарено. Но по-интересният въпрос е защо. След като е в списъка с историческите забележителности, би трябвало да получават субсидии. След като са отворени за посещения…

— Книгата, която Нина намери, е издадена преди няколко години — прекъсна го Джоана.

— А така. Мога да предположа, че всички пари, които са им отпуснали, са потънали в гърлото на онзи дърт пияница, който ни посрещна на входа.

— Раян Гилбърт — замислено отрони Джоана. — Къде се вписва той в цялата работа. По телефона казал на Нина, че майка му е наследила къщата от свой чичо. Вероятно не й е оставил пари, но завещанието забранява къщата да се продава.

Фреди изглеждаше озадачен.

— Ако този е синът й, тя би трябвало да е доста възрастна. Вероятно просто я чака да умре, за да може след това да продаде къщата.

Докато прекосяваха коридора на път за стълбите, Джоана забеляза някакво движение с крайчеца на очите си. Завъртя се, питайки се какво точно е видяла.

— Какво има?

— Нещо помръдна — прошепна тя. — Онази стена… сякаш…

Фреди надникна в една малка стаичка в съседство, сумрачна заради мръсните прозорци. След това почука по ламперията.

— Тайна врата — заяви той.

— Тайна врата! — повтори Джоана и през ума й премина какво ли не. Двамата се спогледаха. Вече знаеше без сянка от съмнение, че бяха дошли точно където трябва.

Но какво, за Бога, можеше да търси тук Арабела?

 

 

Събота, 6 ноември, рано сутринта

Знаех си, че никога няма да ме забравиш. Никога. Как би могла? Тази мисъл ми даваше огромна утеха. Понякога ще си представям, че си ме завела в дома си… прекрасна слънчева къща… а не като тази развалина… че ме целуваш и ме прегръщаш… О, Господи! Господи! Колко ми се иска да беше станало така.

Съжалявам… Не исках да се разстройвам, но не мога да не си мисля колко различно щеше да е всичко…

Къде ми е кърпичката? Бях си взел кърпичка… А, ето я.

Когато те зърнах за пръв път, сърцето ми направо спря. Усещането бе много странно, но веднага разбрах, че сме създадени един за друг. И че винаги е било така. А когато ме погледна със сините си очи… Боже, имах чувството, че ще умра! Никога не съм виждал очи като твоите…

Но след това ти ме отблъсна! Сякаш в този момент наистина умрях, разбираш ли? Ти замалко не ме уби тогава.

Слава Богу, сега всичко това е вече зад гърба ни. Слава Богу, най-сетне сме заедно…

 

 

Събота, 6 ноември, предобед

Колкото по-нагоре се качваха Фреди и Джоана, толкова по-порутена ставаше къщата на имението Роксуел. Гниещите подове, излющената мазилка и зашиващите рамки на прозорците бяха покрити с изтънели пердета и износени черги. На някои места върху пострадалите участъци беше закован боядисан в тъмнокафяво шперплат, който би трябвало да прилича на ламперия. Но Фреди имаше набито око. Подозренията му се оказваха правилни. Къщата наистина се разпадаше и ако скоро не се намесеха реставратори, вътрешността й — ако не и каменните стени — щеше да стане опасно нестабилна.

На първия етаж имаше множество преходни стаи, всяка от които беше „музей“ според лъскавата брошура, която бяха взели от долу. Очевидно брошурите бяха отпечатани преди доста време, защото на тях се виждаха стаи с множество полирани мебели и богати брокатени завеси, дори и портрети, поставени в позлатени рамки.

В една от стаите Фреди забеляза якобински оловни съдове, бокали, халби и свещници, които биха били прекрасна колекция, ако не бяха изложени на прашни лавици и не бяха увити в паяжини. В друга стая имаше прелестни ръчно изработени дантели и бродерии, чиято красота се помрачаваше от паянтовите рамки на витринките, изпочупените им стъкла и умрелите вътре мухи.

Имаше внушителна колекция от стари костюми, но ефектът от нея бе нищожен, защото дрехите бяха навлечени на най-обикновени и изпочупени манекени, които изглеждаха като осакатени.

Джоана не забелязваше почти нищо, докато преминаваше от стая в стая, наблюдаваше, чакаше и едва ли не се надяваше, че Арабела всеки момент ще се появи отнякъде.

— Къщата сигурно е била прекрасна някога — отбеляза Фреди и обгърна талията й с ръка, усетил явното й напрежение. Внимателно я поведе към следващата стая — тъмна и зловеща, — в която имаше дървено легло с балдахин и дърворезби, ракла и малка дървена бебешка люлка.

Джоана погледна в брошурата. На снимката леглото беше застлано с покривка от червен брокат, а подът — с пъстри килими, на прозорците имаше плюшени завеси, а върху раклата се виждаше ваза с цветя. Там стаята изглеждаше просторна, светла и много привлекателна. Вдигна поглед и отново огледа помещението. Дюшекът беше станал на бучки, а покривката върху него беше много мръсна. Подът беше гол. Рамките на прозорците бяха напукани и през тях вееше студ.

Поклати глава, обзета от зловещо предчувствие.

— Тук се е случило нещо ужасно — промълви тя.

Качиха се по последните извити стълби до най-горния етаж, така наречения „Музей на детството“. Нямаше никакви мебели, а само стъклени витрини до всички стени на трите стаи. Затворени в тях стояха стотици кукли в различна големина и направа, някои от които викториански, с прелестни, но мръсни восъчни лица, а други — порцеланови и със сини очи, които сякаш следяха Джоана, докато се движеше. Всички бяха облечени в подходящи за епохата си дрехи, но платът беше зацапан и прояден от молци, а в някои случаи — съсипан от старост.

По пода и във витрините имаше и множество играчки: малки корабчета от деветнадесети век, куклени къщички, музикални кутии, люлеещи се кончета, плюшени мечета, кутии с разноцветна креда, изпочупени влакчета, пумпали, обръчи… Сякаш рогът на изобилието ги бе изсипал тук от отминалите дни и едновремешните детски стаи. Сега, захвърлени и безполезни, те не изглеждаха никак забавни.

„Какво ли се е случило с децата, чиито са били тези играчки? — питаше се Джоана. — С момченцата, които са си лягали с мечетата? С момиченцата, които часове наред са гиздели куклите си?“

Доплака й се за децата, които някога са ги държали, а днес вероятно не са сред живите. Доплака й се и за куклите, които ги бяха надживели.

Обърна се към Фреди и каза с треперещ глас:

— Това е най-тъжната къща, в която съм била.

Докато слизаха по главното стълбище, видяха как брадатият мъж прибира парите на група новопристигнали.

— Хайде да се промушим покрай него и да излезем в градината — прошепна Фреди.

Джоана кимна. Той бе обърнат с гръб към тях и изобщо не ги забеляза.

 

 

Когато се озоваха на алеята, Фреди пое дълбоко въздух, сякаш нямаше търпение да прочисти дробовете си.

— Е, тия хора май никога не са чували за Закона за опазване на старините, нали? — опита се да извади Джоана от безмълвното й отчаяние. Сетне зарови ръце в джобовете на палтото си и попита: — Забеляза ли нещо, Джо? Само стаите в предната част на къщата са отворени за посещение — тръгна пред нея покрай празното езеро със златните рибки. — Но къщата има доста помещения отзад. Отстрани се вижда съвсем ясно.

Прекосиха разкаляната тревна площ, за да могат да огледат сградата по-добре. Явно половината от нея се ползваше от обитателите й и макар да не го бе споменал, за да не плаши Джоана, Фреди бе забелязал тайни входове в още няколко стаи. Явно водеха към задната част на къщата.

— Да тръгнем насам — предложи тя. — Табелата сочи към чайната.

Поеха по тесен път, обрасъл в бурени, и преминаха покрай най-различни порутени помощни постройки, бараки и изоставени градинарски инструменти. Той ги отведе в задната част на сградата, откъдето ясно се виждаха викторианските пристройки, направени към оригиналния якобински градеж.

— Може да успеем да надзърнем през прозорците в задните стаи — с надежда предположи Джоана.

— Прозорците на повечето са спуснати — забеляза Фреди, когато се приближиха.

— Не е ли малко странно? Защо ще са спуснати посред бял ден? Това не ми харесва, Фреди. Какво става тук, по дяволите?

— Много сме далеч, за да можем да надникнем. Трябва да се приближим. Чайната е в отдалечения край. Да видим дали е отворена. Пише, че имали бар. Не знам за теб, но аз бих пийнал нещо силно.

Джоана го последва покрай отдавна запустял птичарник, върху който се мъдреше надпис: „Райски птици“.

Имаше и няколко по-малки постройки, пълни с косачки, градинарски инструменти, счупени керемиди, навита тел, парчета дърво и ръждясали кутии с боя.

— Тук явно никой нищо не прави от години — възкликна Фреди. — Как е възможно да държат подобно място отворено за посещения?

Чайната, която явно бе пристроена към къщата през петдесетте години, беше едноетажна постройка с прозорци от пода до тавана от трите страни, които гледаха към скръбно запусната морава. Вратите бяха отворени, но вътре нямаше никого.

— Хайде да влезем — прошепна Джоана. — Там има някакво помещение, над което пише: „Бар“.

Проправиха си път между металните маси и столове, подредени така, сякаш се очакваше да дойдат поне двеста души, а стъпките им отекваха глухо по застлания с плочки под.

Барът беше голям и от двете му страни имаше барплотове. Отвъд него се виждаше голяма занемарена кухня — разхвърляна, мръсна, с всякакви тенджери и тигани, чинии и супници, пръснати по плотовете. Голямата и масивна маса в средата бе отрупана с празни бутилки от уиски, кутийки от бира, мръсни чаши, найлонови торбички, върху които пишеше „Теско“ и купчина хартийки, които приличаха на сметки. Дамска чанта лежеше отворена от едната страна, сякаш неотдавна някой бе измъкнал оттам и последното пени.

Джоана се дръпна назад, защото чу шум от приближаващи се стъпки. Бяха леки и бързи и тя заключи, че са на жена.

 

 

Събота, 6 ноември, на обяд

Джереми звънеше в хотел „Форе“ всеки ден, за да е сигурен, че Виктория и Луиз са добре. Анонимните заплахи, отправени към Джоана, го бяха наплашили до такава степен, че се боеше да не би малката също да стане мишена. В крайна сметка и тя беше дъщеря на Арабела, макар да не участваше в активното издирване на майка си.

— Добре е — увери го Виктория, когато се свързаха. — Разбира се, непрекъснато я държа под око и не я изпускам от поглед нито за миг, но честно казано, не смятам, че нещо я застрашава.

Тя стоеше във фоайето на старомодния хотел и виждаше Луиз, която учеше определените й за деня уроци.

Джереми въздъхна тежко и каза:

— Сигурен съм, че имаш право, но този човек не се шегува, наистина е опасен. Ужасно се тревожа за Джоана. Двамата с Фреди отидоха да разгледат онази къща в Самърсет, за която ти разказах. Джо е сигурна, че Арабела е затворничка там.

— А ти какво смяташ, скъпи?

— Боя се да не попадне в капан — мрачно отвърна той. — Опитах се да я спра, но тя не иска и да чуе. Фреди е здравомислещо момче, но въпреки това се тревожа за нея.

— Не смяташ ли, че Арабела е мъртва отдавна? — прошепна Виктория, погледна през отворената врата и махна на Луиз.

— Ако е мъртва — изтъкна Джереми, — защо този луд ще се опитва да попречи на Джоана да я търси? Трябва да се съглася с Джо, че обажданията по-скоро подсказват, че е жива. Само че ако е мъртва, аз съм сигурен, че няма да открият тялото й в имението Роксуел. Би било прекалено очевидно.

— Мили Боже! — състрадателно възкликна Виктория. — Звучиш ми ужасно потиснат, скъпи. Мисля, че трябва да се върнем в Лондон, за да бъдем заедно. Според мен вече е време да кажем на Луиз какво се е случило.

— Съгласен съм с теб. Джоана вече знае всичко за миналото на майка си и вчера ми каза, че й се искало да е узнала по-рано. Обвини ме, че не съм й казал веднага след изчезването на Арабела.

— Няма нужда Луиз да разбира каква е била майка й, но Джоана трябва да й каже, че е твърде вероятно с нея да се е случило най-лошото. Според мен тя вече се досеща. Престана да пита кога ще се върне. В действителност напоследък рядко я споменава.

Докато говореше, Виктория видя как детето се опитва да реши някаква задача, която й бе посочила в учебника. Изглеждаше толкова мъничка и невинна с русата си главица, приведена над учебниците, и малките пръстчета, стиснали молива. За един кратък миг сърцето й закопня момиченцето да е нейно. Дори пред Джереми не бе изказала гласно убеждението си, че Арабела не заслужава такава прелестна дъщеря. Ами ако тя не се върне?

— Обади ми се веднага щом се чуеш с Джоана — побърза да каже. — Ще се тревожа, докато не разбера какво е станало.

 

 

С наближаването си стъпките ставаха по-бързи, сякаш някой почти тичаше по застлан с каменни плочи коридор. Джоана притаи дъх, ръцете й стиснаха здраво ръба на бара, а очите й се напрягаха да видят кой ще се появи.

Внезапно от вратата вляво от тях се показа висока и много слаба жена на около петдесет години и забързано се запъти към тях с извинително изражение. Формата на лицето й напомняше на ключалка — издължено, тясно и потайно. Тънката й кестенява коса беше подстригана късо, а почти прозрачната й бяла кожа само подчертаваше още повече измършавелия й вид. Положи костеливите си ръце върху плота, наведе се към тях и попита:

— Какво да ви донеса?

През ума на Джоана премина нелепата мисъл, че изглежда почти като мъртва — лицето й беше съвсем безизразно: нито сърдечно, нито студено, нито враждебно, нито дружелюбно.

Фреди пристъпи напред и се обърна към нея:

— Ти какво искаш, Джо?

— Джин и тоник, ако обичате — отвърна тя механично, без да откъсва поглед от жената.

— Два джина с тоник и пакетче солени бисквити.

— Благодаря. Лед и лимон?

— Да, ако обичате.

Жената се отдалечи, приближи се до хладилника, реликва от петдесетте години, и извади оттам формичка за лед, като им даде възможност още веднъж да огледат кухнята. Джоана се опитваше да открие нещо, което би могла да разпознае като вещ на Арабела. Отворената чанта със сигурност не беше нейна. Беше от евтина изкуствена кожа. Майка й много внимателно подбираше чантите си и обикновено нейните бяха от крокодилска или змийска кожа. Но дали между пръснатите върху масата джунджурии нямаше да види копринен шал или нейно портмоне? Не, навсякъде личаха само признаците на крайна немотия.

Жената се върна с питиетата им.

— Ето и бисквитите — каза тя и ги постави върху подноса. — Бих могла да ви приготвя сандвичи, ако искате?

„Не и в тази мърлява кухня“, помисли си Фреди, но на глас каза:

— Засега не, благодаря ви. Може би по-късно. Колко ви дължим? — докато бавно и внимателно отброяваше точната сума, той додаде небрежно: — Забележителна стара къща. Вие ли сте собственичката?

— Да, аз. Благодаря ви. Радвам се, че обиколката ви е допаднала — учтиво отвърна жената.

— Винаги ли сте живели тук?

— Вече тридесет години.

„Няма да се огъне“, помисли си Джоана, докато наблюдаваше безизразното й бледо лице.

— Наистина ли! — възкликна Фреди. — Каква огромна отговорност! И през цялото време се грижите да съхраните историята! Къщата се предава от поколения в семейството ви, така ли?

Жената взе парите, пъхна ги в джоба на развлечената си кафява жилетка, без да ги брои, и отвърна:

— Чичо ми я завеща на мен.

— Наистина ли? — разпали се Фреди, като се опитваше да я залъже и да я накара да се поотпусне. — А сигурно заедно с къщата ви е завещал и цяло състояние? — добави шеговито.

Очите й дори не мигнаха.

— Не, нищо подобно — отвърна кратко.

Той реши да я попритисне още малко.

— А не сте ли се замисляли да я продадете? Сигурен съм, че ще получите доста добра цена за такава историческа забележителност — след тези думи замълча, защото усети как тя поддава. Очите й, които до този момент приличаха на стъклени топчета, внезапно плувнаха в сълзи.

— Не може да става и дума за продажба.

— Но защо, моля ви! — възкликна той, смутен от собственото си нетактично поведение. — Госпожо…

— Гилбърт. Госпожа Гилбърт.

— Извинете ме, госпожо Гилбърт, но си помислих, че това място сигурно представлява огромен товар за вас — добави сериозно.

Тя отново се бе затворила в себе си и преглътна сълзите, сякаш някой бе натиснал бутонче в главата й.

— Решихме да отворим къщата за посещения.

— Вие… и съпругът ви? — попита Фреди с копринен глас.

— Да. Със съпруга ми и… със сина ми.

Фреди разцъфна в усмивка.

— Значи имате син! Това е прекрасно, но той сигурно предпочита да живее в града.

Госпожа Гилбърт сякаш напълно се затвори в себе си, погълната от някакво вътрешно терзание. Изминаха няколко секунди, преди да заговори и забързано да изрече:

— Точно той не дава да продаваме къщата. Наистина ли не искате сандвичи? А може би салата?

 

 

— Това беше най-странната и тъжна жена, която съм виждала — каза Джоана, когато двамата с Фреди се качиха в колата си след около час.

— Изглежда наплашена до смърт — съгласи се той. — Сякаш просто е изпразнена от съдържание. Според мен тя знае какво става и то толкова много я плаши, че се е оттеглила зад психологическа бариера, отвъд която никой не може да проникне.

— Но какво точно става? — объркана попита Джоана.

— В къщата несъмнено има нещо странно. Старикът на входа е пияница и вероятно не се е къпал от година. Но какво друго? Не открихме нищо, което да ни подскаже, че Арабела някога е стъпвала на това място. Знаем само, че дядката е човекът, който се обажда да те заплашва по телефона. И понеже позна гласа му, може само да се предполага, че той е писал онези писма до майка ти и се е подписвал с буквата „Р“. А също, че човекът, който е казал името си на Нина, е Раян — каза Фреди, облегна се на седалката и затвори очи.

Джоана седеше приведена на предната седалка, здраво стиснала ръце в скута си. Беше свалила шала от главата си и той погледна профила й. Беше се отнесла далеч, потънала в мислите си.

— Какво искаш да направим, скъпа?

Тя се откъсна от унеса си и го погледна уплашено.

— Просто не мога да се откажа, Фреди. Знам, че звучи налудничаво, но съм убедена, че майка ми е там. Усещам го.

Той се намръщи. Вътре в себе си не бе никак убеден. За него имението Роксуел беше само куп развалини, обитавани от непълноценни хора. Положението беше противно, тъжно и Фреди се ядосваше, че някога красивата къща буквално се разпада, но иначе не виждаше нищо необичайно. Единственото, което свързваше Арабела с това място, бе поведението на стария пияница Раян, който явно бе омагьосан от нея. Но след като го видя, дори и това му изглеждаше невероятно.

— За какво мислиш? — попита Джоана.

— Просто се опитвам да събера две и две — замислено отвърна Фреди, — но все получавам три… или пет. Помисли си, Джо! Какво общо би могла да има Арабела с тази къща?

Тя си задаваше същия въпрос, но колкото повече търсеше майка си, каквато я познаваше, пред погледа й изникваше напълно непознат човек. Като диамант, в който се виждаха пукнатини и тъмни петна, когато го разгледаш отблизо.

— Да, но… — подхвана упорито — какво ще кажеш за факта, че на плика с втората касета имаше марка от Нюпорт? Гуент е само на… стотина километра оттам. Достатъчно далече, за да ни обърка и да не може да се направи пряка връзка с това място, но дотам лесно би могло да се стигне с кола. Има и още нещо, Фреди — оживи се тя. — Не е Бог знае какво, но тази жена е доста млада, за да бъде майка на Раян.

Фреди сви рамене.

— Нина каза, че според думите му той бил син на господин Гилбърт. Може и да е точно така, а тази жена да е негова втора майка.

Джоана се отпусна разочаровано.

— Да, прав си. Вероятно баща му е твърде възрастен, за да им помага да поддържат къщата.

— Ама че отвратителен живот — възкликна Фреди. — Представи си какво й е да стои закотвена в тази развалина със стария си съпруг и с алкохолизирания си заварен син! Нищо чудно, че горката жена изглежда като ударена с чук.

— Какво ще правим?

Той знаеше какво иска да прави, но след като погледна лицето й, разбра, че тя все още не е готова да се откаже. Очите й издаваха огромна тревога, а ъгълчетата на устата й бяха увиснали тъжно.

— Сигурна съм, че мама е в тази къща — отрони печално. Навела глава, погледна ръката му, която почиваше върху бедрото й, и една гореща сълза се отрони върху нея.

— О, миличка! — притисна я той към себе си. Тя се отпусна в прегръдките му и се разрида.

— Все още я обичам… независимо от всичко — хълцаше Джоана.

— Знам… Знам. Виж, хрумна ми нещо. Не успяхме да разгледаме добре частните помещения в къщата. Не можем да очакваме, че ще открием Арабела в частта, която е отворена за посещения, нали така?

Тя се изправи и издуха носа си.

— Точно така.

— Трябва да се върнем по тъмно и да проверим дали не можем да надникнем през прозорците отзад. Все ще има пролука между пердетата и ако лампите са запалени…

— Наистина ли? — грейна тя. — Дали ще успеем?

— Това е единствената ни възможност — каза той с равен глас. — В действителност дори трябва да се опитаме да проникнем в къщата.

— Ами ако ни хванат? — слиса се Джоана. Усмихна й се за пръв път в този ден:

— Смятам, че ще успеем да се погрижим за себе си — успокои я той и извади ключовете от джоба си. — Ето какво. Ще се стъмни едва след шест часа, а ако искаме теренът да е чист, не трябва да се връщаме преди седем. Хайде да се настаним в хотел, да си починем, да подремнем и да се върнем по-късно.