Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (11)

Единадесета глава

Събота, 6 ноември, следобед

Дойдоха да те отнемат от мен! Знам, че са тук. Но няма да им позволя. Ти ще останеш при мен, нали? Нали няма да им позволиш да те отведат оттук?

Не можеш да го направиш, Арабела. Ще останем заедно завинаги. Ще бъдем много щастливи. Не им позволявай да разстроят плановете ни и да разрушат мечтите ни.

Няма да понеса да ни разделят. Не и след онова, което преживяхме. Не и след всички тези самотни години без теб. Би било ужасно… толкова ужасно, че направо ще умра.

Нали няма да си тръгнеш? Обещай ми. Обещай ми, че никога няма да си отидеш.

Толкова съм уплашен. Боях се да не разберат, че си тук. И ето че това стана. О, Господи, според мен те…

Не мога да не плача! Просто не мога. Ужасно се боя, че всичко ще се развали. Моля те… моля те, не си отивай.

 

 

Събота, 6 ноември, късно следобед

— Къде си, Джо? — тревожно попита Джереми.

— Отседнали сме в хотел „Райзинг Сън“ в покрайнините на Тонтън — отвърна тя, стиснала мобилния си телефон с едната ръка и кутийка кока-кола в другата. Приседна на двойното легло в малката стаичка. — Не е далеч от Роксуел, но в близост до големия град ще бъдем по-незабележими, затова избрахме този хотел. Фреди отиде да купи фенерчета. Щом се стъмни, ще се върнем в имението.

Баща й тихо изстена от безсилие и тревога.

— Миличка, наистина смятам, че не бива да го правите. Не и преди да предупредите местната полиция. Имаш ли представа в какво се забърквате? Откъде си сигурна, че не са ви разпознали сутринта?

— Напълно сигурна съм. Искам сама да разбера какво става и нямам желание някакво местно ченге да ми се мотае в краката, да издаде подозренията ни и да развали всичко. Категорична съм, че авторът на заплашителните обаждания е Раян Гилбърт, макар да не е такъв, какъвто очаквах, но кой друг би могъл да бъде? Разпознах гласа му. Освен това смятам, че госпожа Гилбърт, която явно е негова втора майка, знае какво става. Тя е изключително наплашено и затворено в себе си същество.

— А видя ли някакви… следи от Арабела? — Джереми просто не можеше да намери думи за онова, което се боеше, че могат да открият.

— Веднага щом разполагаме с доказателства, че я държат там, ще се обадим в полицията.

Баща й беше благодарен, че все още няма видеотелефони, защото се хвана да гримасничи и да тресе глава като ранено животно.

— Джо, моля те, не го прави — примоли й се отчаяно. — Това е чиста лудост! Как е възможно Фреди да ти позволи?

— Идеята беше негова, татко. Просто ще се опитаме да надникнем през задните прозорци. Ще бъде тъмно. Никой няма да ни види.

Отсреща се възцари мълчание и Джоана знаеше, че баща й се бои за нея.

— Всичко ще бъде наред — додаде тя.

— Нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво е станало?

— Разбира се, татко.

— Дори и да е посред нощ, Джо. Звънни ми веднага щом се върнете от онова място.

Дълбоко трогната, тя каза:

— Не се тревожи. Ще бъда с Фреди. Всичко ще бъде наред.

 

 

Събота, 6 ноември, привечер

Джереми прекара един мъчителен час, докато се чудеше какво да прави. Крачеше неспокойно из стаите в дома си на Портси Плейс, следван от Каспър, който го наблюдаваше с надеждата, че ще бъде изведен на разходка. Не можеше да реши дали да позвъни на полицията или не. Според него инспектор Уолш трябваше да знае какво става. Той отговаряше за случая още от самото начало. Сигурно вече бе установил, ако си бе свършил работата като хората, че Арабела не е била такава, каквато изглежда на пръв поглед.

Тя бе много придирчива към дрехите и към външния си вид, но онова, което се криеше под лъскавата опаковка, беше ужасяващо.

Що за място беше имението Роксуел?

Джереми просто не можеше да понесе цялата тази несигурност. Съвсем импулсивно намери номера на полицейския участък в Белгравия, където работеше инспектор Уолш. Смяташе, че е длъжен да му каже какво е намислила Джоана. Не можеше да допусне единственото му дете да бъде съсипано заради миналото на майка си.

— Боя се, че инспектор Уолш не е дежурен този уикенд — осведоми го телефонистката след малко. — Искате ли да му оставите съобщение? Ще бъде на работа в понеделник сутринта.

— Бихте ли му предали нещо? Или на някой друг в неговия отдел. Свързано е с изчезването на Арабела Уебстър и е много спешно.

Последва пауза и той чу момичето да трака по клавиатурата на компютъра си.

— Боя се, че сержант Чембърс също е извън града до понеделник, но ще видя какво мога да направя. Може би ще успея да се свържа с тях чрез пейджърите им. Кажете ми името си, моля.

 

 

Събота, 6 ноември, вечерта

Докато чакаше в спалнята Фреди да се върне, Джоана наблюдаваше как мракът се спуска над Тонтън с бързината на завеса, падаща над сцената. От далечните сгради или близките живописни постройки се виждаха само четириъгълниците на светещите прозорци тук-таме или стена, осветена от фаровете на минаваща покрай нея кола. Беше забравила, че никога не бе обичала провинцията нощем. Тишината й се струваше заплашителна, а покоят — потискащ. По улиците нямаше хора. Градът изглеждаше някак опустял. Почувства се като единствения останал жив човек на планетата и можеше да мисли само за майка си с някаква смесица от ужас и развълнувано очакване.

— Питам се дали наистина ще те открием тази вечер, мамо? — размишляваше шепнешком. — Господи, надявам се да е така. Няма да издържа да чакам още дълго. Колко време мина? Почти осем седмици. В понеделник ще станат осем. Най-дългите два месеца в живота ми.

Липсваш ми, в това няма никакво съмнение, но липсвам ли ти аз? Нещата ще бъдат различни в бъдеще, нали? Знам, че ще се чувствам неловко, особено отначало.

В много отношения това е като среща с непознат — не за теб, разбира се, за мен. Сега ми става ясно, че в действителност изобщо не съм те познавала. Ти си съвършено различна от човека, за когото те мислех.

Как е възможно да съм живяла с теб до осемнадесетата си година — да съм прекарала по-голямата част от детството си с теб, моята майка — и да не съм разбрала каква си?

Питам се дали отношенията ни ще останат същите, след като привикна с… знаеш с какво… с мисълта, че си различна. Горкият Фреди! Наложи се той да ми каже. А аз толкова му се разсърдих!

Просто не можех да повярвам… Знам едно — никога няма да постъпя като теб със собственото си дете. Как ти даваше сърце да излизаш всяка вечер? А аз си мислех, че ходиш на бляскави партита, и се гордеех с теб…

Наистина ще бъде различно, когато те видя отново… докато се разберем, докато се опитвам да проумея… Но, Господи, толкова ми се иска да те открия! В крайна сметка ти си ми майка!

 

 

— Самичка ли си говориш, скъпа? Сигурен белег за умопомрачение!

Джоана се обърна стреснато и видя Фреди да стои на прага и да й се усмихва.

— Господи, знаеш ли как ме уплаши — каза тя. — Бях се замислила.

Дръпна се от прозореца и седна на леглото.

— Купих две фенерчета — обяви той и се отпусна на леглото до нея. — След малко можем да тръгваме.

Тя притеснено стисна ръката му и каза:

— Хубаво.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

Той я притисна към себе си, телата им си прилягаха идеално, а чувството, което ги обзе, беше приятно и успокоително и не се нуждаеше от думи. След малко й каза:

— Е, да потегляме ли вече?

Джоана се повдигна на лакът.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — промърмори в отговор. „Така най-сетне всичко ще свърши — по един или по друг начин“, каза си наум.

 

 

Фреди прекоси селцето Роксуел и паркира близо до пътя, на широка улица, която водеше към гората. Оттук колата им нямаше да се забелязва от минаващите по шосето автомобили, нито пък от обитателите на имението.

Предната фасада се виждаше между дърветата, а каменните стени изглеждаха някак призрачни под промъкналата се между облаците лунна светлина.

Къщата изглеждаше пуста. Човек не би допуснал, че вътре живеят хора, още по-малко пък, че през деня оттук бяха минали групи туристи. В предната част не се виждаха никакви светлини и мястото имаше враждебен вид, заключено и празно.

— Накъде ще тръгнем? — прошепна Джоана.

Фреди проточи шия, за да си припомни разположението на имението.

— Можем да прекосим това поле, което ще ни отведе в предната градина, но тогава ще се наложи да прескочим храсталаците, а сигурно и някоя и друга дупка, така че предлагам да използваме маршрута си от сутринта.

— Какво? През входа? И после по алеята?

— Така ще е най-добре, Джо. Познаваме пътя и ще можем да се предпазим от неприятни изненади. Ако се опитаме да минем от другаде, бихме могли да пострадаме. Хайде.

Двамата мълчаливо тръгнаха през гората, а сетне по пътя и по алеята към къщата в имението. Стигнаха до желязната порта, която сега беше затворена. Както очакваха, паркингът беше празен.

— Готова ли си?

— Да.

Джоана се покатери, прехвърли дългите си, обути в джинси нозе през горната част на вратата и скочи от другата страна. Фреди я последва.

Мракът беше гъст и лепкав като в мина, но тя си спомни, че проходът към алеята се намира малко вдясно, ограден с високи храсти от двете страни.

Изведнъж в нозете й проблесна светлина. Закова се на място, а сърцето й бясно задумка в гърдите. Фреди се блъсна в нея. Беше насочил фенерчето си към каменистия и неравен терен, за да виждат къде стъпват.

— За Бога! — прошепна му. — Загаси го! Едва не получих инфаркт! Може да ни видят.

— Храстите ни закриват.

Внезапно мракът сякаш се разсея, защото луната проби между облаците, освети околността и точно пред себе си те съзряха просеката между храстите и алеята.

През деня им беше трудно да ходят заради дупките и нестабилните камъни, дълбоките коловози и силния наклон, а сега, в мрака, беше направо опасно. Пътят беше много стръмен, от двете страни бе ограден с високи храсти и двамата имаха усещането, че навлизат в дълбоко дефиле.

Напредваха предпазливо, стъпка по стъпка, но не смееха да пуснат фенерчетата, за, да не би да ги забележи някой от горните прозорци на къщата, които гледаха към тях.

Джоана се препъна, пързулна се по чакъла на алеята и едва не падна.

— Мамка му! — изруга шепнешком.

— Внимавай, за Бога! — предупреди я Фреди. — Ако някой от нас си изкълчи глезена, здравата ще загазим — светна за миг с фенерчето и го прикри с длан. Хвърлиха по един поглед на пътя пред себе си, преди да продължат. — Почти стигнахме.

След няколко минути къщата ненадейно се появи пред тях, изникна от мрака като огромна страшна крепост, още по-враждебна, отколкото бе през деня.

— Да заобиколим градината отпред, като се движим максимално близо до храстите — прошепна Фреди в ухото й.

Докато вървеше след него, Джоана се помоли сградата да няма охранителни прожектори, които светват, когато човек пресече лазерния лъч, защото щяха изненадващо да се окажат като зайци, заслепени от ярката им светлина.

Намираха се на половината път до къщата, от която ги делеше само езерцето, когато внезапно излезе вятър, който раздвижи клоните на околните дървета и забуча като надигащ се прилив.

Тя притаи дъх и обърна очи към прозорците, чудейки се какви ли тайни крият стаите. Къщата отвърна на погледа й, враждебна и отчуждена.

— Хайде — чу да й прошепва Фреди, който се насочи към отдалечения край на постройката. Стигнеха ли там, щяха да се озоват сред прораснали храсталаци, между които имаше множество пътечки, стари дървета, порутени каменни стени и арки, а отвъд тях — купчини отпадъци.

В далечината излая куче и Джоана настръхна от паника. Светлините от фаровете на минаваща по близкия път кола накараха Фреди да се закове на място. И двамата притаиха дъх. Най-шумното нещо беше туптенето на сърцата им.

След това отново се възцари тишина.

Продължиха да вървят, да си проправят път към гърба на сградата бавно и внимателно и използваха фенерчето само когато се изправеха пред някое препятствие — купчина зидария, счупен кюнец или пръснати дърва.

Най-сетне под прикритието на храстите стигнаха до задната страна на къщата на имението Роксуел и за пръв път видяха признаци на живот.

През четири прозореца без пердета се виждаха стаи, осветени от крушки без абажури. Трите бяха на приземния етаж, а четвъртата — на първия. Не можеха да надникнат в стаята горе, но зад стъклата долу видяха друга част от кухнята, разположена близо до тесен коридор със стълби към етажите, отвъд който имаше дневна.

Клекнаха, допълзяха до най-близкия прозорец и надникнаха вътре. Дневната беше малка и мърлява, обзаведена с диван и две кресла, някакви други изпочупени мебели, а в ъгъла примигваше екранът на телевизор. В камината върху слой сивкава пепел пушеха цепеници. Върху масата се виждаха мръсни чаши, наполовина празна бутилка от уиски и недоядена чиния с фасул, които придаваха на стаята още по-мизерен вид. Вътре нямаше никого.

Джоана и Фреди се спогледаха и пропълзяха до следващия прозорец. Тясното, застлано с килим коридорче изглеждаше още по-сбутано от дневната, защото беше боядисано в същото сиво като каменните плочи на пода, а стълбите бяха от тъмно дърво. До стената седяха няколко празни бирени бъчви.

Тъпо разочарование болезнено прониза сърцето на Джоана. Какво щяха да правят, ако и в кухнята нямаше никого? Къде бяха госпожа Гилбърт и съпругът й? Може би беше инвалид или пък бе прикован на легло? Дали не беше в онази стая на първия етаж? Може би никога не слизаше долу и затова синът му събираше парите от туристите, а съпругата му сервираше в кафенето…

Теорията им се потвърди, когато стигнаха до третия прозорец. Раян стоеше до масата в средата и отваряше бутилка бира. Лицето му беше още по-червено, отколкото бе сутринта. Сплъстената му брада и покритият му с петна пуловер накараха Джоана да потрепери. Това ли беше мъжът, който бе писал на майка й? Той ли бе заплашвал нея самата по телефона? И по някакъв начин бе свързан с бляскавата Арабела?

На масата седеше госпожа Гилбърт и наливаше чай в шарена чаша от голям кафяв чайник. След това взе някаква книга и се зачете. Сцената напомняше на Джоана за началото на пиеса, когато се очаква диалогът да започне всеки момент и действието да се развие. И най-неочаквано стана точно това.

В стаята забързано влезе млад мъж на около двадесет и три — двадесет и четири години. Той се движеше с плавна походка, за разлика от останалите двама, чиито стави изглеждаха схванати, а крайниците им — натежали и някак нелепи в сравнение с неговите.

Госпожа Гилбърт вдигна измършавялото си лице към него, но раменете й останаха все така приведени. Каза му нещо и Джоана се наведе напред, обзета от неистово желание да чуе думите й, но Фреди я хвана за ръката и я дръпна назад. Тя тръсна глава, без да откъсва очи от тримата в кухнята, и отново се приведе към прозореца.

Какво ставаше? За какво говореха? Беше съсредоточена единствено върху ставащото вътре и лицето й се намираше опасно близо до стъклото. Ако някой от тях погледнеше в тази посока, със сигурност щеше да я забележи.

Раян Гилбърт каза нещо, поднасяйки чашата към устата си, и госпожа Гилбърт се сви на стола си, сякаш той щеше да я удари. После младият мъж се приближи до бюфета в другия край на стаята, взе си чаша от полицата, върна се до масата и си наля малко чай. Спореше със стария. Малките му тъмни очички опасно проблясваха на фона на бледото му лице, а светлината на крушката подчертаваше още повече изпъкналите му скули и хлътналите бузи. Черните му мустаци и козята брадичка бяха късо подрязани като на поп звезда, но косата му беше невчесана и остра.

Жестикулираше като бесен и вдигна бледите си ръце, свити в юмруци, сякаш се канеше да удари възрастния мъж.

Но Раян Гилбърт умееше да се пази. Алкохолът му беше вдъхнал сила и той го удари в рамото. Младежът политна назад. Гласът на стария ту се извисяваше, ту затихваше в гневен изблик, така че Джоана успя да дочуе само част от думите му: „… само неприятности от началото…“, „… какво ще стане сега, мамка му…“ И след това: „Ужасно тъпо беше да…“

Забеляза, че госпожа Гилбърт започна неистово да трепери, книгата падна от ръцете й, докато наблюдаваше свадата между двамата, а по лицето й се четеше див ужас.

Младият мъж блъсна чашата си в масата и разля чая. Нападна Гилбъртови с наново избухнала ярост, но говореше тихо. Джоана безпомощно и отчаяно се опитваше да чуе какво казва. Думите му се сливаха в непрестанно гъгнене, неразбираемо и завалено. След това по бледото му лице избиха червени петна и съвсем неочаквано по бузите му се затъркаляха сълзи. След малко той се обърна и излезе от кухнята през вратата, която водеше към кафенето за туристи в отдалечения край на сградата. Очите й проследиха изчезващата му фигура и тя се запита къде ли отива. В този момент съвсем ясно чу какво крещи по-възрастният мъж:

— Раян! Върни се! Няма да решиш скапания проблем, ако непрекъснато бягаш.

В този момент госпожа Гилбърт се обърна, сякаш бе усетила, че някой ги наблюдава. Фреди сграбчи Джоана и рязко я дръпна от прозореца. Замъкна я до най-близкия рододендрон, под който се строполиха и двамата, защото се подхлъзнаха по влажната почва.

Чуха как се затръшва някаква врата и стъпки, които се отдалечаваха. След това тишина.

Фреди лежеше по гръб, вперил поглед в плътните листа на гъстия храст.

— Господи! — изрече задъхано. — Защо беше всичко това?

Джоана бе просната до него и търкаше удареното си коляно. Отначало не отговори, но после бавно промълви:

— Ако този е Раян, кой е другият? И защо той се обаждаше да ме заплашва по телефона?

 

 

На пътя до горичката вече бяха спрели няколко коли. Сред дърветата се забелязваше движение. Оглеждаха колата на Фреди, най-вече регистрационните номера.

Мъжете стояха на група и слушаха наставленията на шефа си. Говореха приглушено, движеха се безшумно и никой от селото не подозираше присъствието им. След това се разнесе сигнал.

Време беше да вървят.

 

 

Вратата към чайната се отвори рязко.

— Искам да вляза в къщата — прошепна Джоана.

— Да не си полудяла? — възпротиви се Фреди. — Не можем просто да нахлуем.

Но тя вече се бе изправила и тичаше приведена към чайната, следвайки пътя, по който бяха минали сутринта. Той се спусна пред нея, спря до отворената врата и се заслуша.

— Боя се Раян да не се навърта наоколо — прошепна й.

Джоана надникна през рамото му в чайната. Вътре беше тъмно.

— Нали го чухме да се отдалечава?

— Значи искаш да рискуваме?

— Да.

Влязоха и започнаха да се промъкват предпазливо покрай масите и столовете, за да не се блъснат в тях. Барът беше затворен и единствената светлина проникваше през открехнатата врата на кухнята, откъдето долиташе разговорът между госпожа Гилбърт и възрастния мъж:

— Но какво можем да направим? — тревожно попита жената.

— Да пукна, ако знам. Ще ми се никога да не бяхме…

— Направих всичко възможно, Том — разплака се тя. — Не съм виновна. За нищо не съм виновна. Когато се оженихме… — млъкна, защото гласът й отново се сподави в ридание.

— Не започвай пак, Кони — предупредително каза Том Гилбърт. — Цялата тази работа ми е омръзнала до смърт. Това място. Ти. Раян. До гуша ми дойде, мамка му! Сега ще отида да гледам „Коронейшън Стрийт“.

Джоана чу звъна на стъкло, сякаш мъжът носеше няколко бутилки бира, а след това долови шума от стъпките му, когато излезе от кухнята през вратата на отсрещната стая. Знаеше точно какво ще направи. Щеше да прекоси коридора и да влезе в стаята отвъд него, където се намираше телевизорът.

Почти веднага след това чуха нещо да се влачи по каменния под и предположиха, че е Кони, която се е надигнала, за да последва съпруга си.

— Почакай тук — прошепна Фреди в ухото на Джоана. — Не мърдай. Веднага се връщам.

Тя зачака, като предпазливо хвърляше по някой поглед през вратата. Видя гърба на госпожа Гилбърт, която излезе през отсрещната врата. Прозвуча тихо изщракване, когато тя загаси осветлението в кухнята. След това я чу да се провиква:

— Започна ли вече?

Стъпките й се отдалечиха, затръшна се някаква врата и сетне всичко потъна в тишина.

Пред очите й затанцуваха тъмни петна и Джоана се облегна на рамката на вратата, защото внезапно й се зави свят. Без светлината от кухнята в чайната стана тъмно като в рог и тя сякаш изгуби ориентация. Не смееше да помръдне. Не знаеше къде е отишъл Фреди. Насили се да диша дълбоко и започна да се моли той да се върне преди Раян.

 

 

Събота, 6 ноември, през нощта

Исусе Христе! Точно от това се страхувах. Дошли са да те отведат. Ще те вземат от мен и никога повече няма да бъдем заедно.

Разбира се, че плача… Отчаян съм! Давя се в болката, която извира от сърцето ми. Не мога да повярвам, че това наистина се случва. Най-лошият ми кошмар се сбъдна.

Не разбираш ли, че сега ще ми липсваш дори повече от преди? Откакто сме заедно, ти стана част от живота ми. Най-важната част.

Ще умра, ако трябва да се разделя с теб. Едва ли ще мога да го понеса. Наистина не мога…

Моля те, мамо. Моля те, не ме изоставяй отново…

 

 

Притисната до стената, Джоана застина на място, като видя светлината на фенерчето да се приближава към нея от другата страна на чайната.

Не знаеше какво да прави. Нямаше къде да избяга. След това фенерчето угасна и тя чу Фреди да шепне:

— Излязох, за да погледна още веднъж през прозорците. В дневната са и гледат телевизия. Сега е моментът.

— Добре.

Не беше Раян. Изпита толкова огромно облекчение, че чак й прималя.

— Да минем през кухнята и да отидем в коридора — прошепна Фреди и тръгна пръв.

Светна фенерчето за малко, колкото да успеят да заобиколят голямата маса в средата на стаята. Дрехите й бяха залепнали за тялото от пот, а сърцето й бучеше в ушите.

Стигнаха до коридора, където през затворената врата чуваха звука на телевизора. Семейство Гилбърт бяха от другата страна на вратата, само на няколко метра от тях.

— Насам — Фреди посочи стълбите отдясно. — Готова ли си?

Кимна му. Внимателно сложи крак на първото стъпало и то изскърца. Стълбището беше старо и дървено и сигурно щеше да скърца при всяка тяхна стъпка.

Застина от ужас и впери поглед в затворената врата на дневната, като очакваше тя всеки момент да се отвори и отвътре да се покаже фигурата на пияния Том.

Нищо не се случи.

Фреди й показа с жестове, че трябва да стъпва от вътрешната страна на стълбите.

Джоана пое дълбоко дъх и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж, като балансираше теглото си, придържаше се възможно най-близо до стената и се подпираше на парапета от другата страна. Не спря, докато не стигна горе. Беше се изкачила безшумно.

Фреди я последва, използвайки същия метод, но застина по средата, защото иззад затворената врата на дневната се разнесе нечий глас. Беше Том:

— Чу ли нещо?

Намалиха звука на телевизора. Ако отвореха вратата, лампата в коридора щеше да освети Фреди.

Застанала на площадката горе, Джоана затвори очи и започна да се моли. Чуваше приглушените им гласове. След това отново увеличиха звука на телевизора и тя облекчено въздъхна.

След секунди Фреди се озова до нея. Тя се притисна към него за момент и закопня изобщо да не се бяха впускали в това безумно начинание и да не бяха стъпвали в тази къща, пропита от злокобна атмосфера.

След това забеляза ивица светлина под врата в другия край на коридора. Беше стаята на първия етаж, която бяха видели от градината.

Джоана се разтрепери, беше толкова уплашена, че не знаеше какво да прави. Съзнаваше само, че внезапно над нея е надвиснала огромна опасност, която заплашва да я погълне. Стисна ръката на Фреди и го дръпна назад, защото той бавно се приближаваше към вратата.

— Няма страшно — прошепна й. — Пак гледат телевизия.

— Не искам да… — обзе я паника и цялото й тяло настръхна, сякаш я бяха полазили мравки. Почти не можеше да диша. — Не мога.

— Трябва.

Той се придвижи напред, долепи се до вратата и внимателно се заслуша. Тя застана до него.

После той бавно и тихо натисна бравата. Вратата се открехна. Отвори я още и влезе в стаята. Джоана го последва.

За момент се огледаха безмълвно, след това Джоана тихо изписка и закри устата си с ръка.

— Исусе Христе! — чу приглушеното възклицание на Фреди.

По бузите й се стичаха сълзи от изненада, тя се опита да овладее чувствата си, но това бе последното нещо, което бе очаквала да види. Беше по-хубаво и същевременно по-лошо, отколкото си бе представяла. И много по-ужасяващо.

Всички стени на малката гола стаичка бяха облепени със снимки на Арабела. Бяха изрязани от вестници и списания и залепени по четирите стени и дори по тавана. Много от тях бяха безброй копия на снимките, отпечатани в пресата напоследък. Части от лицето на майка й бяха отрязани и увеличени многократно, така че двамата се озоваха срещу погледа на стотици огромни очи, отново и отново, отново и отново. А също и десетки усти, с плътни и лъскави устни, които им се усмихваха отвсякъде.

— О, Боже… Боже! — прошепна Джоана, пристъпи навътре в стаята и впери поглед в мърлявото неоправено легло в ъгъла, в разнебитеното кресло и в малката масичка в средата, отрупана с мръсни халби и сплескани кутийки кока-кола.

По пода бяха разхвърляни дрехи. На прозорците нямаше пердета и в стаята беше ужасно студено.

Усети Фреди да я дърпа за ръката, за да привлече вниманието й към нещо. Погледна натам и сякаш нещо я блъсна право в гърдите.

Широки бели панделки висяха от крушката в центъра на тавана, но бяха раздърпани и разкъсани. В края на едната проблесна нещо.

Беше широк златен пръстен, направен от малки парченца, които напомняха на миниатюрна зидария. През последните две години Арабела го носеше вместо халка.

 

 

Мъжете прескочиха желязната врата и безшумно се пръснаха като ветрило. Колите все още бяха там, където ги бяха оставили — отстрани на пътя, в горичката. До колата на Фреди стояха други двама мъже, нащрек и в очакване на заповеди.

Някъде долу се затръшна врата. По каменния под на кухнята се разнесоха стъпки, а Фреди и Джоана се обърнаха и се спогледаха. Младият мъж се връщаше. Раян се бе върнал. Убиецът на Арабела се бе върнал. Вече не се съмняваха. Ако тя беше тук, щяха да открият само трупа й.

— Бързо — подкани я Фреди и я избута в коридора. Чуха как на долния етаж Раян отваря вратата на дневната и отвътре до тях долитна звукът от телевизора.

След това той сърдито се разкрещя. Джоана не чуваше какво казва, но знаеше, че трябва да се махнат от това място, при това бързо, за да не ги открие.

Том Гилбърт му кресна в отговор и понеже гласът му беше по-плътен и силен, тя успя да чуе какво казва:

— Направих всичко по силите си, за да й попреча…

След това вратата на дневната отново се затръшна и те чуха стъпките на Раян в коридора под себе си. Сякаш се отдалечаваха към предната част на къщата.

Заслушаха се. Отново настъпи тишина.

— Да се скрием ли тук? — прошепна Джоана и посочи вратата срещу стаята на Раян.

Фреди поклати глава.

— Ще се измъкнем по същия път, по който влязохме — придвижи се на пръсти до стълбите и й даде знак да го последва. — Възможно най-бързо… Сега! — прошепна той.

Всичко стана толкова бързо, че Джоана безпомощно застина на място, когато Раян изведнъж изникна пред нея и й препречи пътя. Появи се от таен вход в коридора, за чието съществуване не подозираха.

Хвърли се върху Фреди, който се обърна и се хвана за парапета с лявата си ръка, за да има опора. Но Раян беше точно зад него и го удряше по ръката, по рамото, по кръста с неистова злоба.

Изведнъж Фреди изгуби равновесие, наклони се напред и полетя с трясък по дървените стълби надолу с главата.

За малко, докато той лежеше неподвижен, се възцари ужасна тишина, после Джоана започна да пищи.

 

 

— Да не би да си мислехте, че ще ви се размине, като се домъкнахте тук, за да ме шпионирате? — попита саркастично Раян. Седеше на паянтовото кресло и изучаваше Джоана с малките си тъмни очички, а тя лежеше на леглото му с вързани зад гърба ръце и здраво стегнати глезени.

Той се бе обърнал само за секунди, след като се увери, че Фреди няма да може да се качи горе, и я стисна за китките с учудваща за слабото си тяло сила. Макар тя да се съпротивляваше с всички сили, успя някак да я завлече до стаята си, затръшна вратата с крак зад себе си и за известно време й затвори устата, понеже я метна на леглото така, че тя удари главата си в стената.

Изгледа го с ненавист, но най-вече с гняв. Направо не беше на себе си от шока. Само да можеше да разбере… а сякаш малко по малко бе започнала да проумява… какво бе имало между Арабела и този ненормален млад мъж. Щеше най-сетне да настъпи мигът на истината.

Тонът му беше зловещо небрежен, когато стана и отиде да заключи вратата на спалнята си.

— Видях ви от градината — подметна през рамо. — Приятно ли ви беше да подслушвате? — след това огледа стаята и десетките снимки на Арабела. Лицето му грейна в неистово благоговение. — Красива е, нали? Направо прелестна — каза той, върна се до креслото и отново седна. — Жалко, че не приличаш на нея, но тя беше единствена, нали така? Никога не ми омръзва да я съзерцавам. С мен е, когато заспивам вечер, с мен е и когато се събуждам сутрин. Това е единственото, което някога съм искал. Да бъда с нея непрекъснато.

С някакво странно безразличие Джоана изпита чувството, че се е откъснала от тялото си и наблюдава отровна змия, която всеки момент ще нападне жертвата си. Сякаш дори имаше змийски шарки по врата му, по малката му брадичка и по тънките мустачки, подстригани равно от двете страни на тясната му уста.

— Не можеш да ми се сърдиш, че сега е при мен — каза сърдито. — В крайна сметка цял живот е била с теб, нали? На всеки рожден ден, на всяка Коледа. Ти си била галеница на съдбата. Имала си всичко — добави той.

Джоана не каза нищо. Намираше се в преддверието на ада, напълно лишена от чувства.

— Тя ме отблъсна, когато дойдох да я посетя в Лондон — продължи с яд. — Каза, че съм я злепоставял. Че не съм се вписвал в живота й. Че дори не искала хората да знаят за мен — внезапно лицето му се сгърчи и той сви юмруци от двете страни на тялото си. — Собственият й син! Не искала да има нищо общо с мен! — изрева той в пристъп на гняв и мъка.

Джоана инстинктивно сви колене, за да се извърне на една страна, защото усети, че е в опасност. Беше достатъчно силен да я удуши и напълно лишен от разум, за да го стори.

— Родила ме е, когато е била на петнадесет години — знаеше ли това? На петнадесет. Най-много ме вбесява фактът, че щеше да ме задържи при себе си, ако беше по-възрастна и омъжена. Както е задържала теб. И Луиз. Не е честно, нали? Арабела не си е направила сметките, а аз трябва да страдам от това цял живот.

Отново беше станал, стоеше с гръб към Джоана и удряше с юмруци по лицето на Арабела върху стените — по устните, по очите, по крехките й скули, — докато най-сетне не се строполи на колене, разтърсван от болезнени, налудничави ридания.

Джоана затвори очи, защото нямаше сили да наблюдава този покъртителен спектакъл. След това Раян се изправи и се приближи към нея, протегнал напред ръце, сякаш бяха изцапани.

— А сега я изгубих завинаги — изстена той. — Не трябваше да идваш тук. Бяхме щастливи, докато не се появи — изтри очи с опакото на дланите си. — Ти развали всичко.

— Арабела беше и моя майка — обади се Джоана, почерпила смелост от безчувствените си сетива, които й даваха усещането, че няма какво да губи.

Младият мъж не й обърна внимание, сякаш изобщо не бе чул думите й.

— Разговаряхме дълго. Четях й поезия. Слушахме музиката на моята уредба. А сега всичко свърши.

— Къде е тя?

— Сега, когато ти дойде, тя ще ме напусне.

— Не може ли и двамата да й се радваме, Раян?

Той я стрелна с поглед, изпълнен с неизразима омраза, очите му горяха, докато стоеше и нагло я гледаше.

— Лесно ти е да го кажеш. Била е до теб, когато си имала нужда от нея. Обичала те е. Обичала е и сестра ти. Знам всичко за нея. Когато научих, че тя ми е майка — защото Том ми каза, че двете с майка й ме оставили при тях, когато съм бил само на десет дни, — изрових всичко за нея от Интернет. Разбрах всичко: къде живее, къде работи, какъв е животът й… в който нямаше място за мен. Да, сигурно знам за нея повече, отколкото ти.

„Съмнявам се — помисли си Джоана. — Ако беше така, едва ли щеше да я боготвориш.“ После продължи на глас:

— Моля те, заведи ме при нея, Раян! Може да иска да остане при теб, но най-напред трябва да я попитаме.

— Не се опитвай да ме излъжеш, кучко! — внезапно изкрещя той. — Знам какво искаш. Искаш да си призная, нали! Няма да ти позволя да я вземеш, чу ли? Никога няма да се върне с теб.

Джоана лежеше и го гледаше. От болка раменете и китките й бяха изтръпнали, а гърбът й пламтеше. В живота й бе настъпил съвсем неочакван обрат. Питаше се какво ли смята да прави с нея.

 

 

Джереми направо щеше да се побърка от тревога. Беше девет часът и макар Джоана да не бе казала кога ще му се обади, дълбоко в себе си беше сигурен, че нещо не е наред.

Опита се да се свърже с нея по мобилния й телефон, но не се учуди, когато установи, че го е изключила.

След това се обади на справки и поиска номера на хотел „Райзинг Сън“ в Тонтън.

— Бих искал да говоря с Джоана Найт, моля — каза той, когато собственикът се обади.

— Струва ми се, че излезе, но почакайте да проверя.

Докато чакаше, Джереми чу говор и смях, които явно се носеха от бара. Беше весела гълчава и в душата му се прокрадна надежда, че Джоана и Фреди са се отказали да ходят в имението и са предпочели да се отпуснат с по едно питие и да се смесят с веселата тълпа.

След миг надеждите му рухнаха.

— Боя се, че не е в стаята си, сър — каза му хотелиерът. — Двамата с младия господин излязоха преди известно време. Искате ли да оставите съобщение?

— Ще й предадете ли да се обади на баща си, когато се върне? — помоли Джереми, преизпълнен от тревога.

Безпокойството му се предаваше на Каспър, който седеше върху леглото и го наблюдаваше неспокойно. Изскимтя тихичко и замахна с лапа към крачола му.

— Добре, момчето ми — каза разсеяно и почеса малкия териер зад ушите.

Искаше му се да успее да се освободи от мъчителното чувство, че Джоана е в опасност. Още от самото начало беше против безумната й идея да търси майка си. И макар да знаеше, че е ужасно от негова страна да мисли така, отдавна бе стигнал до извода, че Арабела не го заслужава. Винаги бе предпочитала себе си пред чувствата на децата си и те бяха продължили да я обожават, само защото бяха доверчиви и обичливи по природа.

Най-сетне, неспособен да сдържа тревогата си, той отново позвъни в полицията. Обади се друга телефонистка и се наложи отново да обяснява кой е и защо се обажда.

— Преди няколко часа оставих съобщения за инспектор Уолш и за сержант Чембърс — продължи Джереми. — Знаете ли дали някой от тях ги е получил?

— Ще почакате ли да проверя, господине?

Чакането му се стори безкрайно. Наля си още една чаша вино и с учудване установи, че през последните няколко часа е изпил цяла бутилка.

— Там ли сте, господине? — попита телефонистката.

— Да.

— Не успяхме да се свържем нито с инспектор Уолш, нито със сержант Чембърс, но разговаряхме с други служители в техния отдел, които ще се свържат с тях максимално бързо.

— О, Господи, но тогава може да е вече твърде късно — изкрещя той безпомощно. — Не можете ли да се свържете с полицейското управление в Тонтън? Кажете им, че дъщеря ми и приятелят й са в имението Роксуел и може би се намират в огромна опасност — последва дълга пауза и Джереми се запита дали не са му затворили телефона. — Чувате ли ме?

— Да, господине. Ще видя какво мога да направя.

 

 

Раян се приближи до леглото и измъкна тежката възглавница изпод главата на Джоана. Стисна я за двата края и тя разбра какво се готви да направи.

Част от нея сякаш се откъсна и остана напълно спокойна. Помисли си: „Значи така ще умра.“

— Не мога да те пусна да си отидеш — каза той с изненадваща деловитост. — Твърде опасно е.

— Къде е майка ми?

— Това не е твоя работа.

— Имам право да знам. Искам да видя майка си.

— Няма да я пусна да си отиде сега, когато я намерих! Изгуби я завинаги и аз съм много доволен.

Той се приближи, все още стиснал възглавницата така, че кокалчетата на ръцете му бяха изхвръкнали, когато я вдигна над лицето й.

— Не! — изкрещя тя. — Това няма да ти помогне, Раян. Позволи ми да се опитам да компенсирам всичко, което си пропуснал…

Мигът се протегна помежду им като блестящото острие на меч, докато се взираха един в друг.

„Това е брат ми — шокирана мислеше Джоана. — Това е синът на майка ми.“

В този момент на площадката долу се разнесе шум. Бързи стъпки, затръшване на врата и характерният хриплив глас на Том Гилбърт:

— Нямате никакво право да идвате тук!

Раян застина и се заслуша, почти изправен на пръсти. Бавно започна да смъква възглавницата към лицето й.

— Разкарайте се оттук, по дяволите! — избоботи гласът на Том.

Раян неистово огледа стаята, поглъщайки с поглед всички снимки на Арабела по стените. Дишането му се учести, като да беше тичал. След това заговори, сякаш разговаряше с някого:

— Мамо, не му позволявай да те отнеме от мен. Не сега. За Бога, не сега. Нуждая се от теб…

По скърцащите стълби се чуха тежки стъпки, които забързано се качваха нагоре и прекосяваха площадката. Дръжката на бравата се раздвижи, но вратата не поддаде. Джоана чу някой да говори и да издава бързи заповеди.

След това вратата беше разбита и в стаята нахълта инспектор Уолш, следван от сержант Чембърс и неколцина униформени полицаи. Той хвърли бърз поглед към Джоана, която лежеше вързана на леглото. Като насън тя видя как залавят Раян, как той се бори и врещи, но най-сетне е закопчан в белезници, а от двете му страни застават двама едри униформени полицаи.

После я развързаха, разрязаха въжетата около китките и глезените й, а една състрадателна полицайка разтри кожата й, за да възстанови кръвообращението.

Джоана бавно се изправи и чу Уолш да произнася думите, познати й от полицейските филми: „Раян Андрюс Гилбърт, арестувам ви за убийството на Арабела Мери Уебстър…“

И тогава тя избухна в сълзи — заради майка си, която бе изгубила, заради новооткрития си ненормален брат и от облекчение, че беше спасена точно когато смяташе, че е на прага на смъртта.

— Добре ли сте? — загрижено се заинтересува полицайката.

— Къде е Фреди? — попита я вместо отговор и изтри бузите си с безчувствени пръсти. — Той е моят приятел, беше с мен. Добре ли е? Раян го изненада със злобните си удари и той падна — гласът й звучеше почти истерично: — Ако нещо е станало с него…

— Дойдох направо тук и не съм сигурна.

— Мили Боже, не можете ли да разберете? — Джоана измъчено се извърна към сержант Чембърс, който стоеше в средата на стаята и оглеждаше стените с безмълвна почуда. — Къде е приятелят ми? Падна по стълбите. Трябва да отида при него. Може да е ранен.

— Защо не слезем долу? — предложи полицайката. — Смятате ли, че ще можете?

Джоана се изправи. Беше схваната и всичко я болеше, но искаше само едно — да види как е Фреди.

— Добре съм — настоя тя и закуцука към вратата. Протегнатата силна ръка на стоящия наблизо униформен полицай я спаси от падане.

В същото време поведоха навън Раян, стиснали го за двете ръце. Лицето му беше безизразно. Не погледна към нея.

— Да ги пуснем пред нас — предложи полицайката. Изчакаха, докато стъпките им заглъхнат.

— Добре ли сте? Можете ли да вървите?

— Да. Трябва да отида при Фреди. Дойде тук заради мен и ужасно се боя да не му се е случило нещо.

На долния етаж нямаше и следа от него. Въведоха Джоана в кухнята, където семейство Гилбърт седеше на масата, заобиколено от полицаи. Уолш говореше по мобилния си телефон. Нямаше и следа от Раян.

— Къде е Фреди? — попита Джоана, но никой не я чу заради непрекъснатото пращене на полицейските радиостанции и гласовете на десетината мъже в униформи, които говореха едновременно.

Внезапно Том Гилбърт я забеляза.

— Предупредих те по телефона да оставиш нещата така — каза той и обвинително поклати глава. — Ако беше престанала да я търсиш, нищо от това нямаше да се случи.

Джоана погледна пияната развалина и съпругата му, която тихо плачеше в смачканата в дланта си кърпичка, и изпита огромна погнуса. Значи са знаели какво прави Раян и въпреки това са го защитавали…

— Къде е Фреди? Какво сте му направили?

— Тук съм, Джо — разнесе се спокоен глас. — Добре съм.

Тя се обърна точно когато той влизаше през вратата зад гърба й. Имаше малка цицина на челото, но иначе беше невредим. Спусна се към него, нежно обхвана лицето му с ръце и впери търсещ поглед в очите му, сякаш не можеше да повярва, че е добре.

— Сигурен ли си? — повтаряше му непрекъснато. — Боже, сигурен ли си?

Той кимна и я притисна към себе си.

— Да, само няколко драскотини. Ами ти? Ранена ли си, Джо?

— Добре съм — продума несигурно.

Чуха Уолш да издава заповед семейство Гилбърт да бъдат отведени в полицейското управление в Тонтън за разпит. След това се приближи до Фреди и Джоана.

— Вие двамата добре ли сте? — попита той. — Учудих се, че ви намирам тук. Защо не казахте на никого, че ще идвате? Изобщо не ви бях включил в сметките — каза студено и гневно.

— А защо вие сте тук? — отвърна на въпроса с въпрос Джоана.

Седнаха на столовете, освободени от семейство Гилбърт, а инспекторът приседна върху масата. Пренебрегвайки я, погледна към главата на Фреди.

— Трябва да се погрижат за раната ви.

— Няма нищо, само драскотина.

Тя се наведе напред.

— Какво ви накара така изненадващо да решите да дойдете тук? — повтори въпроса си.

Лицето на Уолш остана безизразно.

— Завчера колегите от управлението в Самърсет ни дадоха сигурна следа. Преди няколко седмици човек от селото докладвал в полицията, че в къщата в имението става нещо странно. Забелязали, че няколко нощи поред Раян Гилбърт стои на горската полянка в дъното на градината им и си говори сам. Знаели, че провеждаме издирване на майка ви в района на Гуент. Те естествено също разпознали къщата, нарисувана на онези писма, така че в крайна сметка събрали две и две — обясни той и погледна към Фреди. — Когато с хората ми видяхме колата ви в гората преди малко, реших, че и вие сте стигнали до същото заключение, но с други средства. Можехте да ни попречите да извършим ареста. И се изложихте на огромна опасност — добави сурово.

Джоана седеше смаяна и смълчана. Фреди заговори нападателно:

— Защо не казахте на Джоана нищо за това? Тя обърна света, за да разбере какво е станало с майка й. Имате ли представа какво преживя?

— Най-напред трябваше да сме сигурни във фактите. Разберете, не можем да издаваме сведения, без да сме напълно уверени.

— Господин и госпожа Гилбърт също ли са замесени? — тихо попита Джоана.

— Според мен в началото — не — отвърна Уолш. — Само след като са разбрали какво е направил Раян, за да го защитят. Разполагаме с още две свидетелски показания. Едното е на чистач на прозорци. Работи около Кенсингтънбридж и бил болен, затова се обадил чак сега. Въпросната сутрин миел прозорците на къщата срещу дома на Ерик Уебстър и видял някакъв мъж, който отговаря на описанието на Раян, да се качва в автомобила веднага след майка ви и да опира нещо в гърлото й. Малко след това колата потеглила. Шофирала тя. Вторите показания са на служител на бензиностанция на магистрала М4. Същия ден той видял как руса жена в тъмнозелен ягуар се опитва да се измъкне навън, но тъмнокос младеж я издърпал обратно на шофьорското място. Тогава си помислил, че става дума за семеен скандал.

Джоана и Фреди го гледаха и се опитваха да проумеят думите му. Всички, с изключение на сержант Чембърс и тримата местни полицаи, вече си бяха тръгнали и къщата беше зловещо притихнала след преживените бурни събития.

— След това осиновителите му разбрали какво е извършил — продължи Уолш. — Раян все се забърквал в разни каши още от осемгодишен. Дребни криминални прояви, а по-късно — по-сериозни обвинения за жестокост към животни. Когато Том и Кони Гилбърт разбрали, че подозираме нещо, направили всичко възможно да ни попречат. Боя се, че това е причината и за заплашителните обаждания по телефона.

Джоана застина и се зачуди какво ли още ще трябва да чуе.

— Но Джоана вече беше направила връзката между адресираните до майка й писма, подписани с „Р“, и тази къща — възрази Фреди.

Уолш кимна.

— Точно така. Но преди да се задействаме, трябваше да установим каква е връзката между Раян и Арабела Уебстър. Трябваше да има мотив за стореното от него, а когато човек от селото ни каза, че е осиновен от семейство Гилбърт, се поразровихме още малко — инспекторът млъкна внезапно и изпитателно погледна Фреди. — Не знам дали вие…

Джоана улови погледа му и тихо каза:

— Да, каза ми всичко. Освен това… — обърна се към Фреди — … знаеше ли, че е родила, когато е била на петнадесет години?

Той поклати глава.

— Не съм чувал подобно нещо.

— Малко вероятно е да е казала на когото и да било — обясни Уолш.

— Как Раян е разбрал коя е истинската му майка? — попита Фреди.

Беше ред на Джоана да се намеси:

— Раян ми каза, че го изоставила, когато е бил на десет дни. Научил бил от Том.

Уолш кимна.

— Както и ние. Явно осиновяването е било уредено по частен път от баба ви, която държала майка ви на всяка цена да се отърве от бебето. Семейство Гилбърт нямали нищо против да го вземат, защото искали да имат дете, а не можели.

„Горкото момче“, с болка си помисли Джоана. Криминалистът продължаваше да разказва:

— … Явно е бил болезнено обсебен от Арабела.

— Както се вижда и от стаята горе — додаде Фреди.

Уолш кимна.

— А сега той вярва, че тя е с него — промълви Джоана.

— И какво ще стане? — попита Фреди.

Инспекторът се извърна, за да уважи мъката на младата жена.

— Вече открихме колата й в един заключен гараж в задната част на къщата. Това беше доказателството, което ни даде основание да извършим ареста тази вечер. Остава само да отидем на мястото, където Раян всяка вечер е произнасял монолозите си.

 

 

Неделя, 7 ноември, на разсъмване

„Мамо! Какво ужасно нещо си направила!“

Джоана не можеше да заспи и бе изпълзяла от леглото. Загърна се в едно от допълнителните одеяла и застана до прозореца на хотелската стая, загледана в бавно събуждащия се град.

„Имаш ли представа какво си сторила? Как си могла да зарежеш детето си при семейство Гилбърт? Независимо какво ти е говорела майка ти. Изобщо ли не те беше грижа? Не искаше ли да разбереш как ще изглежда, когато порасне?

Вчера, след като всичко приключи, се обадих на татко и го попитах… но той не знаеше нищо. Беше шокиран също като мен. Каза, че майка ти сигурно те е принудила да дадеш бебето за осиновяване. Твърдеше, че тя била много праволинейна и религиозна и не би ти позволила да направиш аборт. Но дори и да е така… Мамо, как си могла? Дори мисълта за това ме кара да се разплача.

И започвам да проумявам… както каза и Раян… че сигурно си щяла да го задържиш, ако си била омъжена. Това означава ли, че си задържала двете ни с Луиз, само защото не сме ти причинявали неудобство в очите на обществото? Щеше ли да изоставиш и нас, ако…

О, мамо, вече не мога да мисля за теб по същия начин. И това е най-лошото. Мога да свикна със знанието за това, което си направила… за да притежаваш красиви неща и да посещаваш приятни места. Мога дори да разбера защо си продавала наркотици на клиентите си… притискали са те… но не го одобрявам…

Ала това? Сега вече наистина имам чувството, че съм те изгубила. Точно както Раян през всичките тези години.“

— Скъпа? — долетя приглушен глас откъм леглото.

Джоана бавно се обърна.

— Здрасти, Фреди — каза му нежно.

— Какво правиш? Върни се в леглото, преди да си замръзнала.

 

 

Неделя, 7 ноември, сутринта

Мамо, всичко свърши, нали? Дългите ни разговори, вечерите, прекарани заедно под клоните на дърветата в дъното на градината… Бях толкова щастлив… за пръв път през живота си.

Не знам какво ще стане сега. Може би вече не ме интересува. Няма какво да очаквам, нали така?

Ти ме измами още в самото начало. Сега го осъзнавам. Никога не си ме искала. Срамувала си се от мен.

И все пак… беше ни хубаво заедно, макар и за кратко. Цял един живот, събран само в няколко седмици, ето какво беше.