— Миличка, чака ме много работа, а отсъствах цели десет дни. Пред мен има цяла камара папки, независимо от факта, че с коледните реклами приключихме преди четири месеца.

— Коледа! — тя притаи дъх. — Не мога да си позволя да мисля за Коледа най-малко още шест седмици. Как е Луиз?

— Благодарение на твоята щедрост, миличка, двете с Виктория ще останат още една седмица. Предполагам, че няма новини? Преди да заминем, Ерик се съгласи с мен, че ще е по-добре Луиз да не научава нищо, докато не сме сигурни какво точно се е случило.

Настъпи пауза, преди да отговори:

— Татко, искам да поговоря с теб за това. Какво ще правиш довечера?

— Нищо, миличка. Защо да не те заведа на вечеря в онова прекрасно ресторантче в съседство до вас?

— Би било прекрасно.

— Тогава ще се наприказваме. Откъде да те взема — от магазина или от Уоруик Скуеър?

— От магазина татко. Малко след седем?

— Какво има, Джо? — попита Джереми, когато двамата се запътиха към „Мимо д’Ишия“ на Елизабет Стрийт.

Не я беше виждал само две седмици, но остана поразен от настъпилата в нея промяна. Не можеше да го определи точно, но сякаш бе узряла, без да остарява. Освен това беше много слаба. Беше се стопила най-малко с пет-шест килограма от изчезването на Арабела насам, лицето й беше бледо и кожата й бе изопната, но освен това имаше и нещо друго. Изражението на очите й. Тъгата около устата й… Въпреки това бе придобила тиха увереност, сякаш знаеше към какво се стреми.

— Фреди добре ли е? — попита баща й с надеждата, че не го е поканила да се присъедини към тях на вечеря.

Джоана се усмихна топло и очите й грейнаха.

— Фреди е добре, татко. Поема ново голямо дело, което означава, че ще работи до късно, но иначе е добре.

Продължиха да крачат мълчаливо. Какво му убягваше? Никога досега не бе усещал такова разстояние помежду им — сякаш се бяха отчуждили. Но нима човек се отчуждава от собствената си дъщеря за толкова кратко време?

Изчака да си поръчат и да им налеят виното.

— Какво става, Джо? — тихо попита той.

Тя вдигна поглед към него, преплела пръсти върху масата.

— Иска ми се да ми беше казал, татко.

— Моля? — той сключи вежди. — Какво да ти кажа?

— За мама. В крайна сметка се наложи да ми каже Фреди и това беше ужасно за него. Отначало не му повярвах, защото не исках, но след това осъзнах, че когато накарах Елинор да напусне, тя ми каза точно същите неща. Дори Нина знаеше. Освен всичко останало, се почувствах като пълна глупачка.

Лицето на Джереми се свъси от отчаяние.

— Господи, Джо! Не исках да те разстройвам. Не я съди прекалено строго. Беше много млада, когато се разделихме. Обичаше хубавите неща — въздъхна той. — Ако не се беше случило всичко това, никога нямаше да узнаеш.

— Но се случи и инспектор Уолш предупредил Фреди, че когато я открият, всичко ще се разчуе — тъжно каза тя.

— Значи Уолш знае всичко?

— Явно разполага с огромно досие за мама. Това му е работата, след като трябва да разбере какво се е случило с нея.

— И смята, че тя все още е жива? — невярващо попита баща й.

— Не знам за него, но аз мисля така — каза Джоана и отпи от виното си. — Смятам, че някой, който живее в къща в провинцията и чийто инициал е „Р“, я държи против волята й. Това, че научих за миналото на мама, не променя нищо. Не бих дала интервюто за телевизията преди няколко дни, ако не вярвах, че е някъде там и очаква да я спасим.

Джереми я изпрати до апартамента й и взе такси до Портси Плейс. Беше разстроен от факта, че дъщеря му е открила истината за майка си, и се питаше дали съзнава, че въпросът не е просто в това, че Арабела е била проститутка и не е имала нищо против да продава наркотици на хора, които могат да си позволят да плащат за тях. Ставаше дума за целия й безмилостно себичен живот. Тя беше алчна и искаше всичко само за себе си. Премазваше хората, които се изправяха на пътя й. Грабеше с пълни шепи от всички удоволствия около себе си. И тогава, тъкмо когато Джереми смяташе, че дъщеря им е успяла да се измъкне от кошера на царицата майка, Арабела бе настояла тя да се откаже от колежа по изкуствата и да започне работа при нея. Хитро бе прибягнала до емоционално изнудване, за да постигне целите си. И макар той често да поставяше на Джоана въпроса дали прави правилния избор, Арабела бе спечелила. Не само разполагаше с голямата си дъщеря до себе си, но имаше в нейно лице и робиня, която да надува тромпета на славата й.

Искаше му се да не изпитва толкова силна горчивина. Виктория беше много повече от компенсация за първия му брак и в крайна сметка той не бе страдал прекомерно. Но огорчението му извираше от онова, което Арабела бе сторила… и продължаваше да прави с дъщеря им. Освен това сериозно се безпокоеше за бъдещето на Луиз.

Вторник, 2 ноември, сутринта

— Търсиха те по телефона — съобщи Алис, когато Джоана пристигна в офиса. — Човекът не си остави името, но каза, че ще ти се обади по-късно.

— Благодаря — отвърна тя.

Зае се да прегледа, пощата, която след напускането на Елинор се трупаше предимно върху нейното бюро. Имаше писмо от банката, която настояваше да узнае какви са перспективите пред „Арабела Дизайнс“. Отдели го при неуредените въпроси.

— Отново е той — обади се Алис след няколко минути. — Да ти донеса ли кафе?

Джоана й кимна, вдигна слушалката и каза делово:

— Добро утро. На телефона е Джоана Найт. Какво обичате?

Гласът звучеше странно, бе някак хъхрещ и стържещ.

— Остави Арабела Уебстър на мира. Ако не го направиш, може и да умреш. Това не е шега, Джоана. Престани да я търсиш.

Дочу се изщракване и връзката прекъсна.

— Мамка му! — неволно възкликна тя и механично набра 14–71. Малко след това гласът на запис на оператора от телекомуникационната компания й съобщи: „Получили сте обаждане в девет часа и двадесет и четири минути. Позвънилият е оттеглил номера си.“

— По дяволите!

Алис се втурна в стаята със смаян вид.

— Какво има? Какво не е наред?

— Току-що получих заплаха по телефона. Освен това е блокирал линията, така че не мога да разбера откъде е — обясни й възбудено.

Очите на момичето се превърнаха в преливащи от учудване сини езера.

— Онзи човек ли? Който позвъни преди малко?

— Да — отвърна Джоана, докато набираше номера на полицейския участък.

Уолш беше пристигнал на работа преди броени минути и тя му разказа случилото се.

— Може да е измама, макар да твърди, че не е — заяви детективът, сякаш не приемаше обаждането сериозно. — Но признавам, че е крайно неприятно за вас. Кажете на секретарката си следващия път да му предаде, че ви няма. И нека поиска да запише номера и името му. Обзалагам се, на каквото и да е, че ще откаже.

— Просто си помислих, че трябва да знаете — почувства се подведена. Разговорът я беше уплашил, а полицейският инспектор не възнамеряваше да предприеме нищо.

— И понеже така и така се обадихте, Джоана, боя се, че разследването ни в Гуент не доведе до нищо.

Както и предполагах, марката от Нюпорт е била просто за заблуда.

— А къщата, нарисувана на листа?

— Ще продължим издирването. Ще търсим под дърво и камък.

— Възможно е вече да е твърде късно — тихо и уплашено каза тя. — Разговорът преди малко… Мъжът ми звучеше сериозно. Боя се, че появата ми по телевизията само влоши нещата.

— Вече ви казах, най-вероятно е измама. Нямате представа колко ненормалници се опитват и успяват да се намесят в подобни случаи. Обадиха ни се десетки хора, които твърдят, че са видели майка ви, разговаряли били с нея, били се возили на един и същ автобус… и всичко се оказа пълна измислица. На ваше място бих забравил за това. И още нещо — получихме пълните признания на Елинор Андрюс.

— Така ли? Значи сте повдигнали обвинение? Кога ще се гледа делото?

— Трудно е да се каже, Джоана. Боя се, че госпожица Андрюс изживява тежка нервна криза. Намира се в психиатричното отделение на болницата в Севъноукс, близо до мястото, където живее майка й.

По обяд Нина нахлу в магазина, очебийно смутена. На следващия ден щеше да лети обратно за Щатите, защото майка й не беше добре. По телефона се бе оплакала от дългото отсъствие на дъщеря си. „Трябва да си вървя“ — тъжно бе казала приятелката й.

— Виж какво намерих — задъхано каза тя сега, стиснала в ръка някаква книга. — Купих я, за да я занеса на мама, защото тя обича всичко, свързано със Стара Англия. Внушителни къщи, туристически атракции и всякакви такива неща — разтвори книгата и я остави на бюрото пред Джоана. — Погледни това.

Под заглавието „Имението Роксуел“ имаше снимка на стара къща от сив камък с дълбоки прозорци с оловни рамки и двукрилен покрив с фронтон. Комините бяха в стил „Тюдор“, а от двете страни на широкото стълбище, водещо към тежката дъбова врата, стояха каменни вълци със свиреп вид.

— Мили Боже! — развълнувана възкликна Джоана. — Но това е къщата от листовете на писмата до мама! — взря се в снимката за известно време, после се опита да прочете придружаващото я описание, но думите танцуваха пред очите й. — Какво пише? Къде се намира?

Нина се наведе през рамото й и започна да чете на глас: „Имението Роксуел, Роксуел, Самърсет. Красива и очарователна стара къща с повече от двестагодишна история. Отворена за посещения…“

И дават подробностите. Но чуй това, Джо: „Част от къщата е построена по времето на Алфред Велики. Има и няколко интересни от историческа гледна точка изложби, в това число колекция от викториански кукли и играчки, якобински оловни съдини, костюми от времето на Чарлс I и красиви бродерии от седемнадесети век. Има магазин за сувенири и кафене. През лятото гостите могат да се разхождат из околностите, където растат много редки храсти!“

Е, какво ще кажеш? — попита победоносно.

— Значи човекът, който е писал на мама, живее или работи там, нали? — очите й се разшириха. — Дали пък не е там в момента? — зачуди се с треперещ глас.

— Тази сутрин отговорих на едно отвратително анонимно обаждане. Някакъв мъж ми каза, че ако не оставя Арабела на мира, ще умра. Питам се дали това не е неговата къща…

— Майтапиш се! — ужасено възкликна приятелката й. — Какво ти казаха твоите приятели детективите?

— Не много — сви рамене Джоана. Впери поглед в снимката като хипнотизирана. — Искам да отида там — изрече бавно. — Искам да отида и да разбера какво става.

Нина замислено загриза долната си устна.

— Сетих се! — възкликна внезапно. — Ще им се обадя и ще кажа, че съм американска туристка, която иска да ги посети. След това ще им задам каквито искаш въпроси.

— Чудесно. Никога няма да направят връзка с мен — съгласи се Джоана. — Попитай обичайното — за работното време, колко струва входът и дали има намаление за групови посещения. Каквото и да е, за да не заподозрат нещо, но едновременно с това да изкопчим информация.

— Дали да не попитам между другото и кой живее там? Дали не е някое семейство? Може дори да се опитам да разбера как се казват — изреди Нина и грабна телефонната слушалка.

— Няма да мога да слушам — каза Джоана и внезапно се изправи. — Просто нервите ми не издържат.

Забързано излезе от кабинета и каза на Алис, която правеше още кафе, че никой не трябва да безпокои Нина.

Горе в ателието се заприказва с Роузи, но й беше трудно да се съсредоточи. Мислеше само за рисунката на старата господарска къща в горния край на листовете за писма и за снимката от книгата. Каква връзка можеше да има това с Арабела? Дали къщата музей не беше прикритие за сделки с наркотици? Или този „Р“ беше просто отритнат любовник, когото Арабела бе отишла да успокои?

— Джо?

Тя се стресна, като чу гласа на Нина.

— Идвам — извика в отговор и се втурна по стълбите към кабинета си. — Какво стана? Как мина?

— Беше много интересно — каза приятелката й, — но не съм сигурна доколко ще ни помогне. Вдигна някакъв мъж, който беше доста разговорлив. Каза, че много американци посещават къщата. Освен това спомена, че наемали някои от по-големите стаи за частни тържества…

— Да? И?

— Ще бъде отворена за посетители следващия уикенд. През зимата отваряли само в почивните дни. Струва четири лири на човек…

Джоана щеше да се пръсне от нетърпение:

— Нина, давай по същество!

— Къщата е собственост на господин и госпожа Гилбърт. Завещана им е от чичо й преди тридесетина години. Работят като музей, за да събират пари за текущите разходи.

— Гилбърт? — повтори Джоана и замислено смръщи вежди. — Името не ми говори нищо.

— Не, но това може би ще ти проговори.

— Защо? Какво казаха?

— Аз му казах: „Значи вие сте собственикът, господин Гилбърт?“

— И?

— Той се засмя и каза: „Не, аз съм синът, Раян. Просто помагам за поддържането на къщата.“

Вторник, 2 ноември, вечерта

Това не ми харесва, Арабела. Усещам, че се доближават до целта. Смятах, че сме в безопасност, че никога няма да ни намерят, но вече не съм толкова сигурен…

Това са най-хубавите часове на деня, нали? Толкова е тихо, че човек може да чуе как червеите гризат. Радвам се, че е достатъчно топло, за да постоим навън… Чуй вятъра. Толкова е тих, след като листата почти окапаха.

Преди да дойдеш тук, при мен, си мечтаех как ще прекарваме вечерите си, за какво ще си говорим и как ще си четем на глас. Не съм ти чел от толкова отдавна! Онзи ден в книжарницата видях едно прекрасно томче поезия… Беше евтино издание с мека и отблъскващо модерна корица, но го разгърнах напосоки и пред погледа ми попадна един стих: „Обгърната с воала на невинността.“

Напомни ми за теб.

Не е ли странно как някои неща ти напомнят за различни хора? О, Арабела, ти невинна ли си? Не е възможно, нали? Но колко голяма е вината ти? Това е въпросът.

Сряда, 3 ноември, вечерта

— Татко, няма да споделя с полицията подозренията си за този човек — Раян, в имението Роксуел — възпротиви се Джоана. — Замалко да откача от второто анонимно обаждане снощи, обаче на инспектор Уолш изобщо не му пука. Твърди, че е измама, и не му обръща никакво внимание. Ако му кажа, че възнамерявам да посетя тази къща, ще вземе да ми разправя, че гоня вятъра.

Телефонът иззвъня почти в полунощ и Джоана се уплаши да не би някой от близките й да е пострадал или да се е случило някакво друго нещастие. Вдигна тя, защото телефонът беше на нейното нощно шкафче. Този път гласът беше твърд и злобен, а всяка дума направо са забиваше в сърцето й.

— Ще умреш, ако продължаваш да я търсиш! Остави я на мира! Не разбираш ли? Тя е с мен сега. Вече не иска да има нищо общо с теб. Чуваш ли?

— Кой си ти? — изкрещя Джоана.

Фреди скочи със замъглени от съня очи, но инстинктивно напрегнат. Пресегна се към телефона и каза:

— Дай ми го! — но тя продължи да стиска слушалката.

— Бъди проклета, кучко! — кресна мъжкият глас толкова злобно и силно, че и Фреди го чу. След това затвори.

— Отново го направи! — разтреперан се Джоана. — Боже, звучи толкова зъл!

Опита се да проследи разговора, но и този път не успя. След това сънят избяга от тях и двамата останаха будни с часове, макар да бяха изтощени.

— Копеле! — промърмори Фреди, докато се опитваше да си намери удобна поза.

Джереми, с когото вечеряха в момента, отново бе събудил в сърцата им същото чувство.

— Ако този мъж е луд, както звучи, трябва да кажеш на полицията, Джо — настоя той. — Какво те спира, след като си убедена, че той е човекът, който е писал на Арабела, а сега се опитва да те накара да се откажеш от издирването?

— Разказах на инспектор Уолш след първото обаждане, но той се отнесе с пренебрежение към цялата история. Аз обаче не смятам, че този мъж е измамник. Според мен той знае къде е мама и смята да ни попречи да я намерим. Искам да отида в имението Роксуел този уикенд, когато ще бъде отворено за посещения. Искам да се срещна с този Раян Гилбърт. Не можем да оставим нещата така.

Джереми се обърна към Фреди недоумяващо:

— Ти какво мислиш?

Младият мъж направи гримаса, облегна се на стола и зарови ръце дълбоко в джобовете на панталона си.

— Не искам Джо да се излага на опасност и макар да смятам, че трябва да каже на полицията, разбирам защо не иска да го направи. Особено при несериозното отношение на Уолш към тези обаждания. Ние сме убедени, че човекът, който е написал тези писма на Арабела, е авторът и на заплашителните обаждания, както и че те идват от имението Роксуел. Може да е луд, може да е обсебен от Арабела, но дали тя е в имението Роксуел — е съвсем отделен въпрос. Може просто да си въобразява разни неща и да иска да държи полицията настрана, за да запази непокътната фантазията си. Разбираш ли ме? Може всичко да е само в главата му, затова, ако някой се появи да я търси, той просто ще изгуби илюзиите си. Много добре го съзнава и затова се опитва да държи Джоана настрана.

Поседяха смълчани, Джереми отпиваше от виното си, а Джоана внезапно усети, че Нина, която се бе върнала в Щатите, ужасно й липсва.

— Смятам — каза Фреди с тон, сякаш се обръщаше към съдебните заседатели, — че би било грешка да преустановяваме издирването си. Но мисля, че Джоана трябва да обяви в пресата, че то е прекратено. Това може и да не допадне на Уолш, но след като бъде огласено, вече ще бъде твърде късно да направи каквото и да е, а ние ще отричаме, че имаме нещо общо.

— И тогава какво? — попита Джереми.

Фреди погледна към Джоана, пресегна се и хвана ръката й. Когато заговори, той й се усмихна, а тя му отвърна с изпълнен с благодарност поглед.

— Противно на здравия си разум, аз съм готов да я придружа до Роксуел в събота. Ще обиколим къщата и ще разгледаме околността — сви рамене, пусна ръката й и се пресегна за чашата си с вино. — Може да намерим нещо, а може и да не намерим. Ако този тип Раян има видения и смята, че Арабела е там с него, не се съмнявам, че ще успеем да разберем дали е така. След обиколката трябва да поразпитаме из селото и да се постараем да научим дали не са чували за някакви странни истории, свързани с къщата. Може да попаднем на нещо, но може и да ударим на камък.

Джереми стисна устни. Обичайното му жизнерадостно излъчване бе заменено от изражение на дълбока тревога.

— Това никак не ми харесва — промърмори той. — Може да се окаже, че си имате работа с психопат, който да е луд по Арабела, обаче изобщо да не я познава. Хората, които са в центъра на светския живот, често се сблъскват с обсебени от тях откачалки, които в действителност никога не са ги срещали.

— Ами касетите, които мама изпрати? Тя каза, че е с някого.

— Но не сме сигурни, че ги е записала в тази къща — търпеливо отвърна баща й. — Възможно е да нямат никаква връзка с нея или с този мъж Раян.

— А писмата, които бяха подписани с „Р“? — настоя Джоана. — Те със сигурност я свързват с тази къща.

— Но може да са били изпратени и от неизвестен обожател, нали? И бездруго са доста двусмислени. Какво пишеше в тях? „Поне да бе имала приличието да ме изслушаш?“ или нещо подобно. Точно както се изразяват тези перковци. Не си ли съгласен, Фреди?

— Истината е, че най-вероятно ще отидем за зелен хайвер — уморено призна Фреди. — Може да се окаже, че си имаме работа с луд или с измамник, но дори и така да е, не трябва да пропуснем нито една възможност, ако искаме Джоана изобщо някога да се успокои. Трябва да разбере какво се е случило с Арабела, преди да продължи да живее живота си.

Сряда, 3 ноември, през нощта

Откакто научих за теб, се чувствам като сперма, попаднала на погрешно място. Аз съм никой. Случайно оплождане, което изобщо не е трябвало да се състои. И тогава плача. Плача във възглавницата си и тя цялата подгизва. Аз съм просто частица, която се носи в космоса. Самотно. Необвързано…

Кони и Том твърдят, че съм роден на първи май, но откъде са толкова сигурни?

Съжалявам, не исках да плача… Просто животът ми беше толкова пуст без теб. Сякаш не съществувах, не му се радвах. Нищо не може да се сравни със собствената ти плът и кръв, нали? Всичко друго е измама, лъжа, преструвка, че си част от едно семейство, а в действителност не си…

Не ме разбирай погрешно — Кони и Том се държаха много добре с мен. Отначало бяха много мили, но просто не разбираха. Но ти разбираш, нали, Арабела? Сигурно и ти си изпитвала понякога това чувство, че не принадлежиш никъде…

Към следващата част или към съдържанието

Уна-Мери Паркър Коварно отмъщение (9)

Метаданни

Данни

Коварно отмъщение

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (9)