Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (8)

Осма глава

Петък, 29 октомври, сутринта

Колата, изпратена от Джи Ем Ти Ви, за да я откара в студиото, пристигна в седем и половина. Джоана вече се бе облякла в бледосив фланелен костюм с панталон, косата й бе току-що измита, а на устните й имаше малко розов гланц.

Фреди тъкмо излизаше изпод душа и дойде да я изпрати с увита около хълбоците хавлия. Усмихна й се.

— Късмет, скъпа!

— О, Фреди, притеснявам се. Никога досега не съм заставала пред камера — каза тя и се притисна до него. Той силно я прегърна. Кожата му беше влажна и миришеше на сапун, тя се долепи до него и получи целувка по ъгълчето на устата.

— Ще се справиш. Просто се дръж естествено и забрави за камерите.

Нина се появи от стаята си с чорлава коса и подпухнали очи.

— Не трябва ли да сложиш малко грим, Джо? Изглеждаш много бледа.

— Благодаря, Нина. Няма нужда. Искам да си бъда аз — Джоана със съжаление са откъсна от прегръдката на Фреди. — Трябва да тръгвам. Ще ви звънна, след като мине моят ред.

— Късмет! Ще те гледам — ухили се приятелката й. — Освен това ще те запиша на видеото, за да може двамата с Фреди да го гледате после.

Шофьорът запали двигателя на чакащата хонда още щом я видя да слиза по стълбите. Когато влезе в колата, той я поздрави като стара познайница.

— Добро утро, госпожице Найт. Как сте? Получихте ли вече някакви новини от майка си?

Тя го погледна учудено и си помисли, че сигурно са му казали за обръщението, което щеше да направи по телевизията.

— Да не би да са ви осведомили, че тази сутрин ще имам интервю с Лорейн Кели?

Той се усмихна развеселен:

— Не, познах ви, защото съм виждал снимката ви във вестниците. Напоследък не ви е лесно, нали? Тъкмо казвах миналата седмица на моята госпожа, че това момиче е достойна дъщеря на майка си. Красавица като нея.

Джоана се притесни и се почувства неудобно. Никога не бе смятала, че хората ще я разпознават, и със сигурност не се смяташе за красива. Що се отнася до външността, майка й беше красавицата в семейството, а Луиз щеше да бъде следващата.

— Не съм сигурна — каза смутено.

Шофьорът продължи да бъбри неспирно, докато пътуваха по Белгрейв Роуд до Ембанкмънт, след това прекосиха Темза в посока Кенсингтън, Ламбет, минаха покрай спирката „Уотърлу“ и стигнаха до студиото на Джи Ем Ти Ви. Щом спряха до страничния вход, тя изхвърча навън, където бе посрещната от очарователно момиче. То явно също веднага я позна.

Помолиха я да се разпише на пропуска и след това се появи друг човек, който да я придружи до студиото. Джоана бе притеснена още повече, а когато я въведоха в чакалнята, се озова заобиколена от знаменитости и сърцето й лудо заби в гърдите.

Към нея се приближи усмихната жена на средна възраст, облечена в спретнат син костюм.

— Искате ли чаша чай или кафе? Или нещо друго? — гостоприемно попита тя.

— Кафе, моля… Не, по-добре чаша чай — заекна Джоана, като си помисли, че от кафето сигурно ще се почувства още по-нервна.

— И един кроасан? Или датски сладкиш? — жената се държеше майчински и това я успокои.

— Не, благодаря ви — отвърна й и доволно се отпусна в едно кресло, защото усещаше слабост в краката.

Едва успя да изпие чая си и се появи друга служителка, която я помоли да я последва до гримьорната.

— Аз обикновено не… Бих искала да изглеждам естествено — възпротиви се Джоана, почти подтичвайки след младата жена, която се носеше с шеметна скорост по коридора, облечена в спортен екип, обута в маратонки и стиснала в ръка някаква папка.

Гримьорката тъкмо привършваше грима на един светски хроникьор, който щеше да коментира подкрепата, оказвана от принц Чарлс на лова на лисици. Усмихна се на новодошлата и явно също я разпозна. Джоана стеснително отвърна на усмивката и не намери какво да каже.

— Здравейте — поздрави я жената, след като приключи с коментатора. Постави найлоново наметало около раменете й, а после застана лице до лице с нея и погледна отраженията, им в огледалото, осветено от ярките крушки околовръст. Очите й бяха критични и изучаващи. — Ще сложим малко цвят на кожата ви — предложи тя най-накрая и започна да рови в някакви кутийки, тампончета и малки четчици. — Светлините в студиото наистина изсмукват цвета от лицето. Ще подчертая очите ви с малко кафяви сенки…

Джоана се намръщи в знак на протест.

— Но аз нося само гланц за устни.

— И съвсем правилно. Имате прекрасна кожа, но светлината на прожекторите… — забъбри гримьорката и продължи да потупва лицето й с розови и бежови тампончета.

Когато приключи, Джоана се погледна в огледалото и трябваше да признае, че гримът беше съвсем лек и върху лицето й сякаш нямаше никаква козметика. Освен това не изглеждаше толкова уморена.

След това я върнаха в чакалнята с такава скорост, че тя очакваше интервюто да започне всеки момент.

— Кога ще бъде моят ред? — попита неспокойно.

Младата жена с маратонките погледна в папката си.

— В девет и шест минути.

В момента беше едва осем и двадесет. Джоана удивено я погледна, но тя вече бе отпрашила в друга посока. Зачуди се защо всички толкова бързат, след като разполагат с предостатъчно време.

Следващите четиридесет минути изминаха много бавно. Чакалнята постепенно се изпразни, след като хората биваха отвеждани един по един в студиото за своите четири и половина минути слава.

Най-сетне някакъв мъж се втурна при нея и тя сепнато подскочи. Носеше слушалки и целият беше омотан в кабели. И той носеше папка.

— Бихте ли дошли насам, моля? — каза задъхано. Забързано я поведе по друг коридор, преминаха през множество летящи врати и внезапно се озоваха в ярко осветеното студио с неговите дивани, столове и ниската масичка пред фона, изобразяващ гледката на Лондон през един бутафорен прозорец. По пода се извиваха кабели, камерите се въртяха насам-натам, задвижвани от дистанционно управление, заставаха в различни позиции и снимаха Лорейн Кели в близък план, докато тя приключваше с предишното интервю.

Като насън Джоана позволи да я отведат до един диван, след като я предупредиха да не стъпва върху кабелите. След това закрепиха един микрофон, включен в невидим контакт отстрани на дивана, за предницата на сакото й и скриха кабела под дрехата.

Течаха рекламите. Лорейн се наведе напред и й обясни, че разполагат с две минути и половина, преди да излязат в ефир. Най-напред щяла да я помоли да разкаже за последните събития във връзка с изчезването на майка й.

Сърцето на Джоана бясно подскочи, когато служителят в студиото обяви: „Десет секунди.“ След това каза: „Пет секунди“ и вдигна ръка с разперени пръсти. После сви пръсти един по един и тя се заслуша в разказа на водещата, която уверено и сбито изложи фактите, свързани с изчезването на Арабела.

— Тази сутрин при нас е Джоана Найт, дъщерята на Арабела Уебстър — Лорейн се обърна към нея с изписано на лицето състрадание. — Джоана, вероятно последните няколко седмици са били ужасни за теб, но научих, че наскоро си получила вести от майка си. Можеш ли да ни разкажеш за това?

Джоана се чу да разказва за касетите, които бе получила, но сякаш говореше друг човек. Забрави за милионите зрители, за камерите, които се движеха сами из студиото, и за ослепителните светлини на насочените към тях прожектори. С уверен глас и без да сваля очи от лицето на журналистката тя разкри плановете си да разшири издирването и изрази увереността си, че майка й е жива, но е задържана някъде против волята си.

— А как успяваш да надмогнеш тревогата? Предполагам, че на твоите плещи лежи и управлението на нейния бизнес — шотландският акцент на водещата беше мек и напевен.

— Да, така е — отвърна Джоана. — Всички хора, които работят за нас, са направо прекрасни и ние… е, справяме се някак.

Лорейн се наведе по-близо към нея:

— Сигурно цялото това чакане и неведение са крайно мъчителни. Какво би искала да кажеш на майка си, в случай че тя ни гледа в момента?

За миг Джоана се обърка, защото не очакваше, че ще се наложи да се обърне с молба направо към Арабела. Една от камерите само на няколко метра от нея бе насочена право в лицето й. След това се зърна на един монитор и отново се стъписа. Изглеждаше много по-добре, отколкото си бе представяла. Впери поглед право в обектива и каза:

— Ако гледаш това предаване, мамо, искам да знаеш, че правим всичко по силите си, за да те открием. Ако имаш възможност, умолявам те, обади се по телефона, изпрати ни факс или съобщение по електронната поща, за да ни кажеш къде си. Ужасно липсваш на всички ни.

— Надявам се майка ти да ни гледа — каза Лорейн — и ти пожелавам много късмет в издирването, Джоана. Ти си изключително смела млада жена и аз съм ти признателна за присъствието ти тук тази сутрин — след това се обърна и погледна право в камерата. — Ако някой знае къде се намира Арабела Уебстър или разполага с информация, която да помогне тя да бъде намерена, нека се свърже с Националната служба за взаимопомощ при издирване на изчезнали хора. Ще изпишем телефонния им номер след минута. Или да позвъни в най-близкото полицейско управление.

Четирите минути и половина бяха преминали в някакъв унес за Джоана. В момента сваляха микрофона от сакото й, някой я изведе от студиото, а в коридора я пое същото момиче в спортния екип, което й каза, че интервюто е минало „прекрасно“, а сетне добави, че е изглеждала великолепно и са й благодарни, че е дошла.

Навън я чакаше друга кола.

— Накъде, госпожице? — попита шофьорът.

— Пимлико Роуд, ако обичате — отвърна тя, обзета от огромно облекчение, че интервюто вече беше приключило. Не беше толкова страшно, колкото си бе представяла, но въпреки това не й хареса да се излага на показ.

Когато пристигна на работа, всички я поздравиха, защото Алис бе донесла портативен телевизор и момичетата се бяха струпали в ателието и я бяха гледали.

Роузи я потупа по ръката и каза с обичайния си тих глас:

— Браво на теб, миличка. Да се надяваме, че ще свърши работа.

 

 

Фреди се учуди, когато малко след десет часа секретарката му му съобщи, че инспектор Уолш иска да разговаря с него.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, след като си размениха поздрави.

— Гледах Джоана по телевизията тази сутрин — отвърна Уолш. — Тя явно е убедена, че майка й е все още жива, и аз се питах дали не бихте могли да направите нещо, за да я поуспокоите малко.

— Как точно? — любопитно попита Фреди. — Да не искате да ми кажете, че вие не вярвате Арабела все още да е жива?

— Откровено казано, го смятам за малко вероятно. Имали сме и други случаи, когато започват да пристигат писма и касети със записи на изчезнали лица, направени много преди да бъдат убити и изпратени след това с единствената цел да ни заблудят и да ни накарат да отменим издирването.

— Аз самият сериозно се колебая за достоверността им — призна Фреди. — Но някъде дълбоко в мен непрекъснато ме гризе съмнение, че може и да са истински, особено като се има предвид колко ексцентрична е Арабела. Искам да кажа, че допускам възможността да са записани през последните една-две седмици. А пристигането на втората касета вдъхна на Джоана огромна надежда.

— Да, разбирам — каза инспекторът и замълча, за да се опита да намери точните думи. — Господин Фостър, доколко госпожица Найт познава майка си? Разговаряхме с някои хора от модния бизнес и с неколцина нейни приятели и открихме, че тя е имала… как да кажа… доста колоритно минало. Преди да се омъжи за професора, репутацията й е била доста спорна. В действителност е била високоплатена проститутка. Установихме, че напоследък е снабдявала с кокаин определен кръг от лица. Предвид всичко това, ми се струва твърде вероятно да е станала жертва на нечие отмъщение.

— Смятате ли, че погромът, който Елинор Андрюс е извършила в апартамента й, е акт на мъст?

— Вярвам, че нападението е било продиктувано от такова желание, но едновременно с това подозирам, че то има много по-дълбока и сериозна връзка с нещо от миналото на Арабела. Смятам, че съществува човек, който отчаяно копнее да й отмъсти.

— И този човек не е Ерик? — попита Фреди и се завъртя на кожения си стол, за да се обърне с лице към терасовидно разположените къщи по Бедфорд Роуд.

Клоните на дърветата бяха голи, слънцето не топлеше. Знаеше какво се опитва да му каже Уолш.

Инспекторът продължи в духа на откровения мъжки разговор, който бе подел:

— Опитах се да накарам Джоана да ни разкаже повече за майка си, да ни помогне да разберем що за човек е била, но тя отказва да се впуска в подробности за личния й живот. Винаги казва, че е била твърде малка и не помни или пък че е била в пансиона. Боя се, че я очаква много тежък удар, когато всичко излезе наяве, а това рано или късно ще стане, и се питах дали не бихте могли… да я подготвите някак.

— Повярвайте ми, много бих искал, но откакто я познавам, тя просто отказва да приеме истината — искрено призна Фреди. — Според мен наистина не може да си спомни някои неща. Просто ги е изтикала от паметта си. Баща й неотдавна ми разказа каква всъщност е била Арабела и как се е опитал да получи попечителството над Джоана, когато е била шестгодишна. Тя просто не иска да го узнае.

Уолш въздъхна дълбоко и безпомощно.

— Ще й бъде невероятно трудно… Не е ли възможно баща й да й разкрие истината?

— Джереми Найт е прекрасен човек. Сърдечен, загрижен и склонен винаги да я закриля. Не иска тя да страда. Не иска да разрушава илюзиите, които е изградила за майка си. А ето че сега и по-малката й сестра е поставена в същото положение. И двете сестри вярват, че майка им е светица, облечена в модна рокля — категоричен бе Фреди.

— А смятате ли, че госпожица Андрюс не й е казала нещо? Явно двете са се скарали сериозно преди напускането й.

— Ако е така, Джоана не ми е споменала и дума за това. Съмнявам се, че е повярвала и на една дума на Елинор. Вероятно го е отдала на злонамерения й нрав.

— Да… Съжалявам, че ви обезпокоих в службата, господин Фостър. Просто се питах дали не можете да я подготвите — най-вече заради самата нея.

— Ще направя каквото мога — обеща Фреди, — но едва ли ще е много.

 

 

Петък, 29 октомври, вечерта

Тази вечер Фреди се прибра рано, след като през деня се обади на Нина и каза:

— Може ли да те помоля за една огромна услуга?

Тя се ухили. Ако той не беше гадже на Джоана, отдавна щеше да се е пробвала. Можеше да си го представи в момента в изискания му офис, облечен в тъмния си костюм, как се опитва да изглежда много официален и делови, но върху устните му се е разляла ленива усмивка, а бръчиците от смях около очите му произвеждат точно обратния ефект.

— Колко даваш? — пошегува се тя.

— Трябва да поговоря с Джоана — сериозно каза той. — Уолш ми се обади днес. Иска да й кажа, че вероятно Арабела не е такава, за каквато я мисли.

— Знам това — за негово огромно удивление се съгласи Нина.

— Знаеш ли?

— Джереми ми разказа някои неща онзи ден. Смята, че Арабела е загазила, а аз лично смятам, че това не го учудва особено. Попитах го защо направо не каже на Джоана. В крайна сметка тя е на двадесет и две години. Той обаче не иска да я наранява.

— Знам това — глухо каза Фреди. — А сега ще трябва да го направя аз.

— Гадна работа, нали? Виж, Фреди, няма проблеми. Още откакто пристигнах, ми се иска да гледам „Фантомът в операта“. Ще видя дали няма да мога да си купя билет — обикновено връщат билети в последния момент. Ако не успея, ще отида на друго представление и ще ви оставя насаме.

— Наистина ли нямаш нищо против, Нина?

— Абсолютно нищо.

Сега беше сам в апартамента, който Нина беше почистила и подредила, а освен това бе оставила на масата купа със салата, малко шунка и плодове. Свали деловия си костюм и си взе душ. Умората обгръщаше тялото му като тежко наметало, натискаше го надолу и омаломощаваше ръцете и краката му. Последните няколко седмици бяха истински ад, а работата му сякаш нямаше край. Нуждаеше се от почивка, но това бе невъзможно, докато не се оправи бъркотията с Арабела. Обу си джинси и риза, пусна новините по телевизията и се строполи на дивана. Изпитваше едва ли не ужас от завръщането на Джоана.

Тя се прибра след малко. Изглеждаше измъчена и уморена.

— Прибрал си се рано, Фреди — каза му с лека усмивка. После се огледа и попита: — Къде е Нина?

Той пусна вестника на пода до дивана, протегна се и отговори:

— Отишла е да гледа „Фантомът в операта“, но ни е оставила вечеря.

— Благодаря на Бога за нея — топло каза Джоана. — Отивам само да се преоблека. Смазана съм. Искаш ли едно питие?

— Да, хайде да пийнем малко вино — отвърна й и идеята наистина му допадна. — Как мина денят ти? — провикна се, докато я слушаше как отваря и затваря гардероба. Осъзна, че се опитва да звучи нормално, и това го накара да се почувства ужасно неловко. Обикновено не се налагаше да се преструва в нейно присъствие. Двамата просто си почиваха, когато бяха заедно — говореха, ако им се говореше, и мълчаха, ако им се мълчеше.

— Доста отвратително — долетя отговорът й. — Поне интервюто по телевизията мина добре. Сега трябва само да чакаме и да видим какви ще са резултатите.

— Смяташ ли, че ще има резултати?

Настана тишина. След това тя нахлу в стаята с гневно изражение.

— Какво искаш да кажеш с това? Ако мама не може да ни изпрати друго послание, може да се намери някой, който да знае къде е. Надявам се обръщението ми да е поосвежило паметта на хората — все някой ще си спомни, че я е виждал някъде, че е чувал да се говори за нея из околността. Каквото и да е, само да ни подскаже нещо.

Фреди я погледна изпитателно.

— Скъпа, вече мина повече от месец.

— Е, и? — тя обу джинсите си и навличаше през глава бяла фланелка. Внезапно босите й стъпала с лакирани в бледорозово нокти му се сториха ужасно уязвими.

— Не искам да останеш разочарована — каза й нежно. — Мисля, че нямаш представа в какво се замесваш. Според мен човек просто не може да е сигурен, когато става въпрос за Арабела.

Джоана стоеше в средата на дневната и го гледаше така, сякаш той се канеше да извърши предателство спрямо нея.

— Глупости! — тросна се тя и завъртя глава. — Не знаеш какво говориш.

Той забеляза как в очите й се прокрадва страх.

— Джо… — нарочно бе решил да не говори за Арабела като за нейна майка. — Тя е била замесена в много повече, отколкото подозираш. В живота й е имало неща, които може в крайна сметка да са се обърнали срещу нея.

— Какво искаш да кажеш? Как можеш да говориш така? — сопна му се Джоана.

Фреди се изправи, за да се справи по-добре с наближаващата криза.

— Защото знам — каза тихо. — Знам, скъпа. В миналото й има неща, които могат да са пряко свързани с онова, което й се случва сега. Баща ти ми каза още в самото начало, че се бои те да не излязат на бял свят. Била е проститутка, Джо. Пласирала е наркотици. Казах му, че трябва лично да ти го съобщи, но той все отлагаше и се надяваше да не се стигне до това. Според мен трябва да си подготвена.

Изгледа го изумена.

— Не ти вярвам! Как можеш да говориш такива отвратителни неща? Ти не знаеш нищо за нея! Единственото минало на мама бе да си избожда пръстите от шиене, за да може да се грижи за мен и да ми осигури нормално детство. Дори когато се омъжи за Ерик и вече имахме пари, тя продължи да работи, за да даде на мен и на Луиз всичко, от което се нуждаехме. Никога няма да ти простя онова, което каза за нея — разплака се Джоана.

— Защо да те лъжа?

Тя спря да плаче и го погледна объркана.

— Би трябвало да ми помагаш, Фреди. Мислех, че харесваш майка ми. Това е последното, от което се нуждая.

— А би ли ме излъгал баща ти?

— Сигурно е бил пиян… сърдит, че го е изоставила преди много години… Не знам.

— Моля те, скъпа, не се разстройвай толкова. Арабела беше очарователна и талантлива жена, но не беше съвършена. Само това се опитвам да ти кажа.

— Повече не искам да те слушам — кресна му. — Млъквай, Фреди. Обичам майка си. Тя винаги се е държала прекрасно с мен и няма да позволя нито една лоша дума по неин адрес.

Фреди скочи на крака разгневен.

— Това е! — каза сърдито. — Писна ми. За твое добро се опитвам да те подготвя за най-лошото, но щом не искаш да ме слушаш, нямам какво повече да кажа. Седмици наред работя по дванадесет часа дневно и съм напълно скапан. Просто не издържам повече. Ако си решила да си заровиш главата в пясъка, ще трябва да продължиш сама — той прекоси стаята и грабна ключовете за колата си на път за входната врата.

— Къде отиваш? — викна тя след него.

— Навън.

— Майната ти тогава!

Вратата се тресна и тя го чу да тича надолу по безкрайните стълби. Известно време беше твърде шокирана, за да помръдне. Никога досега не се бяха карали и не можеше да повярва, че е способен да й наговори толкова жестоки неща, когато най-много се нуждае от него.

Неконтролируеми ридания разтърсиха тялото й. Тръшна се на дивана и усети как се разпада под прилива на собствените си солени сълзи, досущ както се разрушаваха под вълните пясъчните замъци, които бе градила като дете.

— О, мамо!… — хлипаше Джоана. — Защо трябваше да си тръгваш? Нуждая се от теб… Когато бях малка, ти ме обичаше и се грижеше за мен и сега толкова ми липсваш… Помниш ли подаръците за Коледа и за рождените ми дни? Великолепни, прекрасни подаръци: официални рокли и светлосини обувки, а онази куклена къщичка, за която така копнеех? Винаги превръщаше деня на Рождество в истинско събитие — с огромна елха и свещи навсякъде. Тогава бяхме щастливи, нали? Само ти и аз, преди да се омъжиш за Ерик… Знам, че имах и бавачки, но те не се броят. Бяха толкова досадни, когато не ме пускаха да се гушна при теб сутрин. Все казваха, че трябва да спиш, за да си красива, а аз им отвръщах, че ти и така си красива, защо трябва да спиш?…

… Обичах да те гледам как се обличаш и излизаш вечер. Помня онази прекрасна лилава рокля, обсипана по раменете с диаманти. Как ми се искаше приятелките ми от училище да те видят! Толкова се гордеех с майка си. Нито едно дете нямаше такава майка… О, мамо, какво ще правя без теб?

 

 

Нина тихичко влезе в апартамента, защото очакваше вратата на спалнята да е затворена и Фреди и Джоана вече да са си легнали, но макар вътре да беше тихо, в дневната все още светеше. Влезе вътре и видя Джоана да лежи на дивана, свита на кълбо. След това забеляза, че вратата на спалнята е отворена и там е тъмно.

— Джоана? — прошепна разтревожена.

Джоана се сепна и се събуди, изгледа я уплашено и си спомни какво се бе случило.

— По дяволите! Колко е часът? — попита тя и се изправи.

— Минава единадесет, миличка. Добре ли си?

Джоана разтърка очите си с длани.

— Чувствам се ужасно. С Фреди се скарахме жестоко и той си тръгна. Направо не мога да повярвам…

Нина замръзна.

— За какво се скарахте? — попита внимателно.

Джоана вдигна очи към нея. Изглеждаше съсипана.

— Един Бог знае как си е внушил, че мама е била… О, Боже, наговори ужасни неща за нея. Каза, че е била проститутка, представяш ли си? Майка ми проститутка! Толкова съм ядосана, че просто не знам какво да правя. Може би наистина е била замесена в наркобизнеса. Не е взимала наркотици, но е продавала на клиентите си. Това го вярвам, но останалото — не!

— И какво стана после? — предпазливо попита приятелката й.

— Той направо побесня. Каза, че се опитвал да ме предпази. И как точно ще ми помогне това? И бездруго съм подложена на огромен стрес. Последното, от което се нуждая, е куп лъжи — добави разпалено.

Нина заби поглед в килима, но този път лицето й беше сериозно.

— Джо — продума тя най-накрая, — Фреди не би направил нищо, за да те нарани. В живота ти има много хора, които те обичат и искат да ти помогнат да преживееш този труден момент, и той е първият от тях. Нали не смяташ, че е възможно да си е измислил всичко това.

— Но то не е истина — извика Джоана и очите й се напълниха със сълзи.

Нина не каза нищо. Просто си седеше, наблюдаваше я мълчаливо и оставяше времето да тече с надеждата да донесе просветление за Джоана.

— Според теб защо излязох тази вечер, Джо?

— Защото… — смръщи вежди приятелката й. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Фреди искаше да поговори с теб насаме и знаеше, че разговорът ще бъде изключително труден. Той те обича повече от всичко на света. Не бива да губиш това, миличка. Искаше да поговорите, за да ти спести болката, която в крайна сметка ще те връхлети. Искаше да разбереш, че в миналото на Арабела е имало… някои усложнения, които може да се окажат свързани с изчезването й.

Джоана седеше напълно неподвижно.

— Кой му е казал да говори с мен? Ако е истина, кой му е казал? — внезапно вдигна блесналите си очи. — Елинор ли? Тя ли беше?

— Не — учуди се Нина. — От къде на къде?

— Защото и тя ми каза същото за мама — отвърна Джоана едва чуто.

— Не си споменавала за това.

— Не можех, беше толкова ужасно.

— Не е била Елинор, а инспектор Уолш. Но баща ти също е разказал на Фреди какво е ставало и защо той толкова много е искал да получи попечителството над теб — Нина стана от креслото, приближи се и седна на дивана до нея. — Разбира се, ти обичаш майка си и няма причина да престанеш да я обичаш само защото не е била точно такава, каквато си смятала. Но всички ние, които обичаме теб, Джо, искаме да си подготвена, искаме да успееш да се справиш, опитваме се да намалим шока, когато историята излезе на първите страници на всички вестници, а това неминуемо ще стане след време.

Джоана затвори очи. Все още не можеше да помръдне. Нина я прегърна през раменете.

— Ще ти е нужно време — каза й нежно.

— Значи — промълви Джоана, сякаш изобщо не я бе чула, — тя изобщо не е човекът, за когото я мисля?

Приятелката й се поколеба и каза:

— Ти я познаваш, Джо, но просто не си знаела всичко. Никое дете не знае всичко за родителите си, а само онова, което му позволяват да узнае.

— Господи! — Джоана закри лицето си с ръце и остана така няколко минути. Прекрасната илюзия се бе разпаднала. Значи в думите на Елинор имаше неопровержима истина. И понеже тя не бе споделила за тях с никого, Фреди също се бе почувствал длъжен да я предупреди.

Нина я потупа по рамото.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна.

— Да ти донеса ли нещо? Нещо топло за пиене?

— Не, благодаря.

— Ще се оправиш, сигурна съм.

Джоана я погледна със спокойно изражение.

— Сигурно.

— Аз ще си лягам. Опитай се да поспиш, Джо.

— Да, добре. Благодаря, Нина.

Тъкмо се събличаше, когато чу Фреди да си отключва. След секунди той застана на вратата на спалнята, вперил поглед в нея.

— Добре ли си, скъпа? — сините му очи изглеждаха изморени, но изражението му беше нежно. — Съжалявам, че избухнах преди малко.

— Не, Фреди, аз те моля за извинение. Толкова се срамувам, задето те обвиних, че си жесток…

Любимият й я прегърна и силно я притисна до себе си, тя обви шията му с ръце и зарови глава в рамото му, а той я подпираше с длан, като че ли е малко дете.

— Всичко е наред — шепнеше й тихо. — Съобщих ти го толкова нетактично. Наистина съжалявам, Джо.

— Недей — преглътна тя и го погледна. — Трябваше да разбера… В действителност аз вече знаех, но не исках да си го призная. Сега разбирам, че съм отказвала да приема истината. Но то беше, защото толкова я обичах… — замълча отново, неспособна да продължи.

Фреди я поведе към леглото, положи я върху него и легна до нея напълно облечен, но не искаше да я пуска, защото с огромно удивление установи, че това е моментът, в който тя най-сетне е пораснала.