Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (9)

Глава осма

Селището на касика на Мариен, година 1492, 22 декември

„Скъпи татко,

Толкова много неща ми се случиха, че не зная откъде да започна. Животът ми сред хората тайно е наистина забележителен и всеки ден донася по нещо ново. Вече Ви писах за приятния им външен вид, великодушието и приятелското разположение. През седмиците, изминали след последния ми запис, аз станах рибар и се уча на този занаят при моя приятел Гуачанагари. Тук се въди една изключителна риба, която пускат във водата, привързана с въже, и тя им лови костенурки, акули и друга едра риба. Ако не го бях видял с очите си, никога не бих повярвал. Устата на тази риба е като дълго смукало: то се залепва за плячката и вече не я пуска, след което рибарят измъква своя приятел от морето, а плячката убива с копие. Тези забележителни създания се хващат, докато са още млади, и се държат в локви, оставащи след прилива. Там ги приучват да плуват с въже и да ловуват, за което ги възнаграждават с парче от плячката веднага щом да я хванат. Днес излизах на лов със собствена ремору, както се наричат тези създания на тукашния касике, и благодарение на нейното изкуство хванах една голяма морска костенурка, тъй че довечера ще имаме пир.

Когато се завърна у дома, ще ви донеса една от техните церемониални лули и ароматна, леко наркотична прах, която те вдишват през тези лули и за която вече съм писал. Някои от местните жители предпочитат да свиват листата на тази трева, наричана тобако, на тръбички и ги подпалват, като вдишват пушека с носа. Гледката и миризмата са твърде отблъскващи. Не съм чул за евентуални изцеряващи свойства на тобако, но за вас тя, без съмнение, би представлявала интерес.“

Аарон вдигна глава и още веднъж огледа стаята на бохио — къщата на вожда, в която бе настанен. Тя имаше двускатен покрив и бе доста по-голяма от обикновеното канейе на простите жители на селото, защото служеше за дом на сестрата на вожда. Но и тя бе построена от тръстика, таванът — с гредоред, а покривът — от сухи палмови листа. В единия ъгъл на стаята имаше голяма, красиво изрисувана глинена делва. До нея стоеше плетен кош, в който се пазеха изсушените глави на предците на семейството. Аарон се усмихна. За много неща не би могъл да пише на роднините си, от страх да не оскърби техните чувства. Едно от тези неща бяха погребалните обичаи на тайно. Труповете на умрелите биваха подготвяни за погребение с дълбока почит, но преди да бъдат пренесени с тържествен ритуал в една от пещерите, намиращи се извън селото, ги обезглавяваха. След това с голяма грижа и обич изсушаваха главата на покойния или на покойната и вече смалена, я прибираха в коша. Само малките деца имаха друга участ — телата им се изгаряха и пепелта се поставяше в урни, пазени до малки идоли на „земи“ — домашните богове. И тях не можеше да опише на своите роднини. Всъщност това бяха красиво издялани от дърво фигурки на мъже и жени, всичките с необикновено големи кореми и гениталии. Когато бе поискал Алия да му обясни защо е така, тя съвсем логично го запита: нима яденето и размножаването не са най-хубавите дарове, дадени на човека от боговете? Излизаше, че „земи“ само отразяваха житейската философия на тайно.

Имаше и още една особеност на тяхната култура, която той не смееше да опише в дневника си. Това бяха удивителните им брачни обичаи. Власт от всякакъв вид и ранг, включително и кралската титла на касика, се предаваше по наследство от починалия вожд на неговия племенник. По този начин не бащинството, а майчинството определяше реда на наследяването. Жената не бе длъжна да пази невинността си, преди да си избере постоянен спътник в живота, и поради това наследяването по женска линия бе много практична институция. Аарон разбираше това, но строгото му възпитание в традициите на еврейския морал не му позволяваше да я приеме. Един мъж трябваше да знае децата си! Макар че, ако погледнеше морала на управниците в Кастилия, със сигурност би казал, че далеч не всеки благородник би могъл да се закълне, че в жилите на децата, носещи името му, тече негова кръв.

Тази неприятна мисъл го отведе пак към спомените за Магдалена Валдес. Дали не бе я оставил с дете? Това бе възможно, но понеже тя, подобно на неомъжените жени от тайно, свободно даряваше своята благосклонност, никога не би могъл да е сигурен в бащинството си. Усетил за минута странна болка и чувство за вина, той пропъди тази мисъл от главата си и погледна Алия. Тя също би могла да носи дете от него. Брат й, младият касик на Мариен, бе го приел като спасител на търговската експедиция, водена от сестра му, и бе му предоставил всички кралски привилегии — от правото да живее в просторната къща до правото да дели леглото си с Алия. Гуачанагари нищо не бе му поискал в отплата за своето гостоприемство, но Аарон неведнъж бе забелязвал в очите на младия вожд скритата надежда, че гостът му ще пожелае да се ожени за Алия. Аарон изпитваше угризения, защото не искаше това. Тя беше хубава и покорна и явно го боготвореше. Брат й, човек благороден и разумен, бе му поверил цялото си имущество и бе поставил на негово разположение цялото население на селището — три хиляди души.

„Да не би нещо да ме задържа в Кастилия? — си мислеше той. — Може би, след като се видя с родителите си и говоря с тях, отново ще се върна тук… при Алия“. Любовта му към нея бе всъщност безгрижна, от нищо не потискана младежка страст, но дали в нея имаше истинско и взаимно душевно разбирателство, каквото имаше между Бенхамин и Серафина и здраво спояваше връзката им? Той не желаеше брак без такава хармония, макар и често да се съмняваше, че ще я намери. Сестра му например бе принудена да се задоволи в брака си с нещо много по-малко.

— Мислите ти са тревожни — каза Алия. — Затова ли, че търсачите на брат ми са намерили толкова малко злато за твоя адмирал?

Аарон се усмихна, поклати глава и отговори на езика на тайно:

— Не. Видях богатствата на тази земя — хората й, нивите, великолепните планини и реки. Тук човек може да живее в мир и спокойствие и му трябват само сечива и желанието да работи, а не злато.

— Тогава може би тъгуваш за своите близки? — погледна го Алия и видя, че изразът на лицето му стана още по-напрегнат.

— Да, родителите ми остаряват, а сестра ми не е щастлива в брака си. Брат ми, подобно на мен, пътува по далечни земи. Да, мъчно ми е за тях.

— Но жена си нямаш — каза тя колебливо, въпреки че той много пъти бе й повтарял, че не е женен. — Когато твой адмирал дойде тук, ще се върнеш ли обратно на небето?

В гласа й имаше ревност и тъга. Аарон пак усети чувство за вина; той я хвана за ръка и я вдигна от пръстения под.

— Нали ти казах, че сме пропътували големи води и че не плаваме по небето. Ние не сме богове, Алия, а обикновени хора, обременени с големи грехове — тя търпеливо го слушаше и виждаше, че той не иска да й отговори. — Да, Алия — въздъхна той, — ще ми се наложи да се върна в Кастилия с дон Кристобал.

— Завинаги? — нацупи тя пълните си устни.

— „Завинаги“ е много време — отвърна той с ленива усмивка и протегна ръка към нея. — Хайде да не мислим за това, преди адмиралът да е дошъл.

По-късно, когато започна да се здрачава, Алия приготви питки от касава, които им служеха за основна храна. Седнала върху малко столче, тя търпеливо обели растението с парче остър кремък. След като горчивите корени бяха обелени, настъргани и изстискани, тя ги изпече така, както се изпича хляб, замесен без мая. Питките бяха много по-вкусни от корабните сухари. В двора пред тяхното бохио, над жаравата, бавно се печеше бяло месо от гущер игуана. С малко лов и риболов мъжете от тайно допълваха храната, която жените им търпеливо отглеждаха на нивите си. Благодарение на топлия климат, те можеха да събират по две реколти на годината. Природата тук бе много щедра към хората.

 

 

Аарон лежеше в своя хамак и размишляваше как би могъл да прекара остатъка от живота си между тези хора. Разбира се, първо щеше да се върне в Севиля и да обясни своето решение на родителите си. Майка му би останала покрусена, но баща му все някак щеше да го разбере. Аарон потъна в дрямка. Сънуваше, че е довел своите родители тук, да им покаже чудесата на Индиите. След това пред очите му изникна нимфа с махагонови коси, която застана до Бенхамин.

Тревожното видение внезапно изчезна и Аарон се стресна — малкият брат на Алия бе извикал името му. Аарон скочи от хамака и се обърна към момчето. То бе слабо и стройно, имаше фини черти — може би прекалено фини за мъж — и приличаше на певец от детски църковен хор. Загрозяваше го само тежката златна халка, която четиринадесетгодишното хлапе носеше на носа си.

— Какво има?

— Твой ад-ми-рал — старателно изговори момчето неразбираемата за него титла и радостно се усмихна. — Той идва! Големите му каноа са забелязани на север от реката, на няколко мили оттук. Брат ми Гуачанагари се готви лично да го посрещне — хлапето се мъчеше да се държи с достойнство и важност, но бе готово да подскача от възбуда.

— Касикът оказва голяма чест на моя адмирал — отвърна му Аарон и започна да се облича. Сложи си туниката и панталоните, намъкна ботушите и закопча тежкия колан. Колон със сигурност би се възмутил, ако научеше за новите навици на своя маршал. Напоследък цялото облекло на Аарон представляваше парче плат, предпазващо го от любопитството на туземците, сред които обрязаният му член неизменно будеше учудване и недоумение. Сега европейските дрехи му се сториха тесни, беше му горещо с тях и се потеше. Аарон излезе от къщата и закрачи към главния площад, придружаван от Алия.

На този площад тайно се събираха за военни съвещания, по празници и за удивителни хазартни игри с топка. Сега там се бяха строили в очакване на своя вожд няколко дузини благородници, до един издокарани с червена боя по телата, с пера в косите и тежки украшения от мед и злато по ръцете и краката. Гуачанагари си бе сложил на носа халка от чисто злато, а на врата му висеше тежък медальон, символизиращ ранга му на управител на провинцията. Под негова власт бяха тридесетина по-дребни вождове от цялата област на сто мили околовръст.

Гуачанагари стъпи върху носилка, изплетена от конопени въжета и украсена с миди, кости, парчета мед и злато, а така също с малки звънчета, които индианците, пътували с Аарон, бяха разменили с моряците. Половин дузина млади мъже, специално подбрани за тази почетна роля, хванаха дървените дръжки и вдигнаха своя вожд във въздуха. Той махна с ръка на Аарон:

— Ела с нас да приветстваме твоя адмирал! Ти, който си научил езика ни така добре, ще говориш от мое име.

— Оказваш ми голяма чест, Гуачанагари! — отвърна му с усмивка Аарон. — Много от твоите хора са научили кастилски по-добре, отколкото аз — езика на тайно.

— Много си скромен, но ела да видим дали моите хора, които са пътували на вашите големи каноа, са научили твоя език така, както ти си научил нашия.

Алия пристъпи напред:

— Аз ще наглеждам приготовленията за големия пир в чест на твоя адмирал.

— Той ще бъде твърде поласкан — каза Аарон и поднесе ръката й към устните си.

Когато стигнаха залива, посрещачите видяха „Санта Мария“ и „Ниня“, които леко се поклащаха на вълните, и една лодка, с която адмиралът се бе отправил към брега.

Плитчините до брега, Колон измина пеш, с присъщата му важност и достойнство. Той бе придружен от Винсенте Пинсон и група офицери и моряци. Когато забеляза Аарон, изпреварил бавно напредващата зад него носилка, по лицето му се изписа изненада.

— Ти ставаш по-черен от твоите индианци, приятелю! — забеляза той. Аарон се усмихна и зъбите му се белнаха на бронзовото му лице.

— Страхувам се да засегна чувствата ти, но трябва да призная, че целият съм почернял от целувките на слънцето. Хареса ми начинът, по който се обличат тайно.

— В такъв случай ще те приберем на кораба, преди да си почернял дотам, че някой португалски търговец на роби да те грабне, когато се завърнем у дома.

— А къде са Мартин Алонсо и „Пинта“? — попита Аарон, като огледа залива. Забеляза как се смути Винсенте.

— Изгубихме „Пинта“ от погледа си на двадесет и първи ноември — отговори адмиралът. — Не знаем къде се намира и се страхуваме от най-лошото! — бледите му очи станаха тъмносини от гняв, който обаче беше добре овладян. Колон очевидно бе сигурен, че капитанът на „Пинта“ се е загубил преднамерено и пряко е нарушил заповедта му. — Но за това ще говорим по-късно. Кажи ми сега: как протече пътуването ти насам? Има ли злато вождът им? Знае ли нещо за Великия хан, обитаващ континента?

Аарон безпомощно сви рамене. Приятелят му не бе изоставил своите надежди, а той се опасяваше, че тези надежди няма да се сбъднат. Разбира се, техни величества желаят само едно — да се намери пътят към лесно забогатяване, към злато, перли и подправки — приказното богатство на източните земи.

— Кристобал, тези хора нищо не знаят за великия континент и неговия управник — меко започна той. — Поне доколкото успях да разбера, откакто стъпих тук, на този остров, който е тяхната родина. Те притежават големи богатства — плодородна и годна за обработване земя, удивителни плодове, растящи по диви дървета и храсти, море и реки, пълни с риба. Имат и злато — добави той, забелязал, че лицето на Колон помръкна. — С очите си видях как златотърсачи от селото на Гуачанагари го донасят от гората. Те го добиват по реките във вътрешността на острова. Не толкова много, както описва Марко Поло, но това все пак са само далечни острови.

— Да, разбира се — Колон замислено потриваше свежо избръсната си брадичка. — Ние нанесохме на карта стотици островчета и пътувахме покрай безкраен бряг, далеч оттук на североизток. Надявах се, че това е континент, но намерих там само пак такива хора, които говорят същия език. Те наричат мястото Куба. Аз го нарекох Хуана, на името на престолонаследника. Индиите са толкоз обширни, че за изследването им ще са нужни години.

Втора лодка докара на брега Луис Торес, Хуан де ла Коса и неколцина други. Луис бързо изтича при Аарон.

— Аарон! Колко съм щастлив да те видя — каза той на езика тайно. — Виждам, че не си губил времето си и си превърнал водача си в учител — отговори Аарон също на тайно и потупа приятеля си по гърба. Луис с усмивка погледна към Аналу — туземецът бе нисък на ръст както испанеца, но доста по-як и набит. Бе невъзмутимо спокоен, а във влажните му очи светеше остър ум.

— Вие също научили езика ни добре — старателно каза той на кастилски и гордо се усмихна, когато Аарон учтиво му се поклони.

— Аналу се оказа прекрасен учител и ученик. Може да се каже, че той овладя основите на кастилската реч за някакви си два месеца — заяви Луис и огледа процесията на тайно, която през това време излизаше на открито. — Твоята учителка обаче е къде по-хубава, негодник такъв! Къде е прекрасната Алия?

— Остана в селото. Ще видиш какъв пир ще има довечера в наша чест! Ще видиш и селото — към три хиляди души. Улиците са широки и прави, къщите — чисти и удобни. А храната — е, почакайте и ще видите сами — каза той на Луис и на адмирала, който наблюдаваше как тържествено поставят носилката на вожда върху пясъка.

Аарон застана до новия си приятел Гуачанагари и официално го представи на своите сънародници. Той превеждаше, Луис и Аналу му помагаха. Чрез него касикът и адмиралът си размениха необходимите любезности. Голям пир очакваше гостите тази вечер.

 

 

Аарон се събуди от викове „Корабокрушение!“, които ехтяха по големия площад. Единият от двата останали кораба на адмирала бе изхвърлен на брега. Как е могло да се случи това?

— Алия, трябва да отида да помагам на моя адмирал — каза той, след като малкото момче се втурна в къщата и съобщи за катастрофата, станала през нощта. Зората вече позлатяваше небето на изток. Аарон се обличаше и усещаше върху себе си погледа на Алия. Тя мълчеше и покрусено го чакаше да каже какво смята да прави. Той отиде при издигнатия подиум, който им служеше за легло и където толкова често се бяха любили, застана на колене, обхвана лицето й с ръце и я погледна в очите. Едри светли сълзи се стичаха от ъгълчетата им. Той ги избърса с палци.

— Моля те, не плачи! Длъжен съм да помогна на Кристобал. Не зная какво ще прави той след това ново нещастие.

— Ще те вземе от мен и ще те закара много надалече; няма да се върнеш! — горчиво каза тя.

— Но аз ще се върна, Алия. И ти се кълна в това пред моя Господ и пред на твоите предци.

— Моите „земи“ притежават голяма сила, но те не са богове за теб — слабо се усмихна Алия. — Твоите хора имат много богове — този Кристо, за когото говорил адмирал, не е бог на твоето семейство. Пред кой господ на бели хора се заклеваш, Аарон?

— Толкова съм ти разправял за религиозните вражди в испанските земи, че съм те объркал. Пък и самият аз не съм сигурен, че има някаква разлика. Наричат го с много имена. Християните казват, че той е един, но има три въплъщения — този Кристо, Светия отец и Светия дух. Моите предци го наричат Йехова, маврите го наричат Аллах. Може би за всеки народ той е един от тях. Едно зная със сигурност: никой не бива да се подлага на насилието да сменя вярата си! Мразя тези религиозни вражди отвъд океана, Алия! Нека християните, юдеите и маврите се бият помежду си. Като изпълня дълга си, ще се върна тук — заключи Аарон и внезапно разбра, че говори искрено и наистина един ден ще се върне на тази земя.

Над морето подухваше лек ветрец, но на брега цареше такъв хаос, сякаш наоколо бушуваше силна буря. „Санта Мария“ бе изхвърлена на плитчината, навела нос към водата, и океанските вълни методично я блъскаха в твърдия коралов риф и правеха нови дупки в дървения корпус. Помпите вече не работеха и тежката главна мачта бе отрязана, за да облекчи потъващия кораб — адмиралът искаше да спечели малко време за екипажа, който я разтоварваше. Двете корабни лодки бясно сновяха между него и брега и караха от загиващия нао храни, оръжие, бъчви с вино и стоки.

Аарон видя високата фигура на адмирала на квартердека. Колон извикваше заповеди на хората, които на бегом мъкнеха сандъци и бъчви към средната част на кораба и оттам ги товареха на лодките. Няколко по-големи каноа също се бяха включили в спасителните работи. Аарон скочи в една от тях и заедно с туземците започна да гребе към кораба. Когато стигнаха до него, той изтича по трапа и се изкатери на опасно наклонения квартердек.

— Как, по дяволите, стана това? — извика той, подозирайки, че катастрофата се дължи на нечий зъл умисъл; вече се упрекваше, че не бе се върнал на кораба, а остана да спи в селото.

Колон се обърна към него и изкрещя, за да надвика невъобразимата суматоха:

— Де ла Коса, тази купчина тор, е заспал по време на вахта! Юнгата на румпела не е разбрал, че сме на плитко, докато носът не се е разбил. Дори и тогава бихме могли да спасим кораба, но Де ла Коса и неговите хора пренебрегнаха пряката ми заповед да закарат лодката навътре в морето, като вземат котвата с въжето, и там да хвърлят котвата, за да можем да изтеглим кораба от рифа. Вместо това, той със своите баски загреба направо към „Ниня“! Винсенте не ги пуснал да се качат на борда, върнал ги обратно и ни изпратил за помощ своята лодка, но вече бе късно. Вълните бяха свършили работата.

— Трябваше да съм тук! — упрекна се Аарон и изруга. — Щях да им кажа, че ще ги взривя заедно с лодката и ще ги изпратя по дяволите!

— Де ла Коса бе толкова изплашен, че това нямаше да помогне — сви рамене Колон. — Само щяхме да изгубим лодката, да я направим на трески. Ще се занимая с него по-късно.

— Само да се пребазираме на брега и тогава ще се разправяме с този мръсен размирник! Пък и бездруго ти никога не си обичал този тромав кораб — примирено каза Аарон. — Без него ще сме по-добре.

Вечерта целият товар на „Санта Мария“ бе благополучно доставен на брега, за което немалко бяха спомогнали и индианците. Аарон чу как един моряк, изкарвайки последната бъчва с вино на пясъка, бе казал на приятеля си:

— Няма що, хубаво ще отпразнуваме Рождество Христово!

Аарон се сети, че този ден наистина бе Коледа. Уморен до смърт, той се облегна върху пирамидата от щайги и затвори очи. Мислите му полетяха оттатък океана. Какво ли ще правят неговите родители днес? Сигурно ще присъстват на тържествената служба в катедралата, както подобава на ревностни християни. Внезапно пред очите му изплува образът на момиче с червени коси, покрити с бяла дантела; то бе коленичило до баща му… Аарон тръсна глава, за да пропъди видението.

— Сега, след като приключихме тук, трябва ли да се явим при адмирала на кораба? — попита го Луис.

— Гуачанагари ни оказа голяма чест. Освен това се налага да му поверим охраната на нашите хора и стоките по време на нашето отсъствие. Ще го поканим да дойде с нас на каравелата и да вечеря с адмирала.

Така младият касик се отправи в голяма каноа към кораба. Адмиралът, винаги склонен да спазва нормите на благоприличие, го прие на борда с церемониални почести, подобаващи на европейски крал.

Настъпи нощта и луната изгря. След богат и пищен пир, доволни, че всички хора и провизии на адмирала са в безопасност, вождът и неговото обкръжение се приготвиха да напуснат каравелата. По даден знак всички останали се оттеглиха и го оставиха на палубата с Аарон.

— Сега ти заминаваш на другия край на океана да разкажеш на своите велики вождове за нас. Аз им пращам много хубави подаръци в знак на приятелските чувства на тайно. Пращам също шестима тайно, които ще им обяснят как живеем ние и ще научат как живеете вие. В замяна на това искам само едно. Искам да се върнеш при мен, приятелю! Ти и твоят адмирал — очите на Гуачанагари се напълниха със сълзи: тайно бяха чувствителни хора и не се притесняваха да покажат своята радост или скръб.

— Ние ще се върнем — гърлото на Аарон се сви. — Нали оставихме при теб като заложници много от нашите хора и дори един благородник от кралския двор?

— Ще пазя вашите хора добре и ще им помогна да намерят още злато. Те могат заедно с тайно да отидат високо в планините и да го търсят.

Аарон се намръщи.

— По-добре да направят така, както правят вашите тайно: нека първо засеят семената, които им оставихме. Когато си осигурят препитание, тогава вече може да ходят за злато — той замълча за момент, като търсеше думи, с които би могъл да изрази по-ясно мисълта си. След това погледна младия вожд право в очите. — Аз те предупреждавам: някои хора от моята раса често искат повече, отколкото притежават — Аарон пак се запъна, защото в езика на тайно нямаше думата „алчност“. — Не им позволявай да взимат цялото злато, което намират твоите хора. То ще ти потрябва да търгуваш с други западни племена.

— Ние имаме всичко необходимо за хубав и приятен живот. Жълтият метал е красив, но пеещият талисман също е красив — Гуачанагари с усмивка вдигна малкото звънче. — Ще наглеждаме тези, които са принудени да останат поради загубата на големия ви кораб. Желая ти приятно пътуване през Голямата вода. Ще се молим на най-могъщите „земи“ в нашия храм и на трите бога, за които говореше адмиралът. Вие ще се върнете при нас!

— Любовта ми остава с теб и Алия, приятелю! — каза Аарон и прегърна младия вожд.

Колон гледаше от квартердека как лодката с вожда и неговите приближени плава към брега. Когато Аарон се присъедини към него, лицето му придоби загрижен израз.

— Ако искаш, би могъл да останеш на Еспаньола — меко каза той.

— Благодаря ти за вниманието, но някой трябва да наглежда Де ла Коса и неговите страхливи псета.

— Дългът преди всичко, както винаги — отбеляза Кристобал с тъжна усмивка. — Ценя твоята вярност, Диего! Наистина, пътуването на връщане, с единствения кораб, щеше да ме тревожи дори ако Де ла Коса и неговите баски не бяха на борда. Предстои ни да нанесем на карта голяма част от бреговата линия на онзи огромен остров по пътя на изток и към Атлантика. Възможно е да се срещнем и с „Пинта“.

— В такъв случай ще ви потрябва маршалът на флотата — мрачно каза Аарон, погледна на изток и добави: — А освен това ще разкажа на моето семейство за тази удивителна земя.

Адмиралът кимна:

— Имам интуиция на стар моряк, Диего. Някой ден както моите, така и вашите още неродени синове ще наричат тези острови свой дом.