Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (22)

Глава двадесет и първа

По дългия път за Исабел Аарон имаше достатъчно време да обмисли какво да каже на Магдалена. Заради тайняните бе оставил коня си при Колон, та войниците да го върнат в селището. Той вървеше с бърза крачка по стръмните и криволичещи пътеки, познати му вече до болка. Пешком виждаше по-отблизо чудесата на този рай, на които човек често пъти не обръщаше внимание от седлото. Топлата наситена миризма на измитата от дъжда земя, разкошната изумрудена растителност, великолепните багри на птиците, цъфтящите дървета и храсти — всичко това сякаш пречистваше душата.

Магдалена бе оценила красотата на Еспаньола, без да се оплаква от горещината, насекомите или да се плаши от начина на живот на острова.

Докато крачеше уверено и бързо, с неотслабващо темпо, също като тайнянски вестоносец, той не спираше да мисли за Магдалена, която не по-зле от него се бе приспособила към условията на острова. Представяше си я как, коленичила в безмълвно възхищение сред пурпурните цветя, вдъхва техния аромат и гали с детска радост нежните им цветове. След това си спомни с какво безстрашие поглъщаше, без да й мигне окото, големия деликатес — рибешките очи, и широко се усмихна. Магдалена се отнасяше с разбиране даже към религиозните вярвания на тайно.

„Винаги съм я осъждал за греховете на нейните родители — дори тогава, когато бе само едно невинно дете сред блатата на Андалусия, а аз бях повече от сигурен, че никой мъж не я е докосвал!“ — горчиво си мислеше той. В Магдалена има някаква вродена доброта, взела връх над леконравието на Естрея и алчността на Бернардо Валдес, независимо от покварата, сред която е израснала в своя дом, а по-късно — и в кралския двор. Бенхамин веднага я е усетил, а баща му бе изключително прецизен съдник, що се касаеше до характера на някой човек.

„Да, какъв глупак все пак съм бил!“ Колко мъже могат да се похвалят с жена, която ги е последвала през целия океан, водена само от любовта, пламнала в детските й години? А това е любов, защото Магдалена знае, че след като цялото богатство на семейството му е отнето, той не притежава нищо друго, освен един меч и кон. Та тя би могла да се омъжи за херцог или граф — или да приеме щедрата благосклонност на онова копеле Трастамара така, както майка й навремето!

Спомни си как му разказваше, че кралицата я е обрекла на изгнание в манастир, и реши, че е била съвсем искрена, както не се съмняваше и в това, че е отблъснала стария развратник Фернандо. А кралят гони до дупка, докато не получи онова, което му се отказва. И злобната кралица трябва да е била сляпа, щом като не е разбрала колко уязвима е Магдалена и какво впечатление прави на похотливия крал!

Само при мисълта за това, как й се бе подигравал, че е метреса на Фернандо, той стенеше заради своята жестока несправедливост. Дори наистина да е имала любовник или любовници, преди да я прелъсти в Севиля, сигурно това не е било по нейна воля, а поради някакви сметки на Естрея. Сега обаче всичко е минало и вече няма значение.

Аарон се спря в края на селището, давайки си твърда дума да започне нов живот с жена си. Огледа картината на пълна запустялост. Бартоломео се бе опитал да убеди брат си да премести колонията на по-подходящо място и Кристобал се бе съгласил, че по южния бряг на Еспаньола наистина е открил по-благоприятни заливи, където биха могли да се преместят. Тук мястото беше просто една дупка, реката беше далече, почвата — камениста, а заливът — твърде открит към морето, за да може да се превърне в удобно пристанище на голям град. Разбира се, всичко това можеше да стане при условие, че получат нова кралска помощ и дойдат свестни преселници, готови да спазват законите и да работят за благото на цялата колония. И никакво ново място не би помогнало на братя Колон без тези предпоставки!

„Трябва да отведа оттук Магдалена, преди да е станала жертва на някоя треска или друга гибелна болест, както се грижи за тези вечно недоволни болни хора! И да изградим собствения си живот!“ — той се усмихна при спомена за онова червенокосо момиче, което препуска с кобилата си през мочурливите ливади край Севиля, а дебелата плитка отзад се развява като конска опашка. В гърдите му се надигна нежност, когато си представи как една нова, мъничка Магдалена препуска по Еспаньола с подареното от баща й пони.

Когато наближи към къщи, изненада го царящата тишина. Неочаквано отвътре тичешком изскочи Аналу с изплашено лице. Падна в краката на белия си господар и Аарон усети как сърцето му се свива от ужас.

— Къде е жена ми?

— Изчезна! Не зная къде. На втората нощ, след като вие с губернатора заминахте, тя не се завърна от болницата. Отидох да я търся там, но ми казаха, че си е тръгнала както обикновено.

— Но това е станало преди една седмица! — лицето на Аарон бе бяло като тебешир. Той вдигна Аналу от земята.

— А каза ли за това на дон Диего, брата на губернатора?

— Да, но чак след три дни — все отказваше да ме приеме. Едва когато го срещнах на улицата върху неговия голям звяр, му съобщих за това, но той отговори само, че нищо не знаел. — За миг слугата се поколеба, но усети как железните пръсти на Аарон се впиха в ръката му. Индианецът знаеше, че господарката му бе много тъжна, когато се разделяше с мъжа си. И той продължи: — Няколко кораба отплаваха, докато вас ви нямаше, един от тях — още на другия ден… Аз я търсих навсякъде, даже изпратих бегач при Гуачанагари. Но тя беше изчезнала!

„Един кораб отплава на другия ден!“ Не, не може да е решила да го напусне. И в същия миг с вледеняваща яснота в главата му отново нахлуха всичките му обидни думи, с които я бе отблъсквал, и оскърбленията, че е отишла в кралския двор… Направил бе така, че тя да се почувства виновна за злобното решение на Алия да задържи Наваро. „Но защо не ми каза, че е правила опит да върне сина ми?“ — с болка си каза Аарон. И се втурна покрай изплашения слуга, усещайки, че му се гади от безпокойство.

Очите му бързо огледаха подредената стая. Дали му е оставила бележка? Сигурно си е взела малкото вещи, с които пристигна — особено така ценните за нея книги от баща му. Но не видя да липсва нищо. Като обезумял започна да вади от шкафовете и да хвърля на пода дрехите и вещите й. Рокли, наметки, даже книгите, кутията й с бижута — нищо не липсваше! Но как е платила за пътуването? Какво е облякла?

И тогава пръстите му напипаха някакъв навит на руло пергамент, който лежеше на дъното на големия й сандък. В по-малкия тя пазеше книгите си, които се покриваха с плесен от влажния морски въздух.

Извадил пергамента, той усети как го завладява някакво лошо предчувствие, защото разпозна печата — онзи, който баща му използваше за медицинските си документи. С треперещи пръсти разгърна свитъка и веднага позна уверения, енергичен почерк. Очите му бързо поглъщаха написаното медицинско заключение, което подробно разкриваше как е изгубила девствеността си Магдалена. Датата на документа се запечата в съзнанието му с особено болезнена яснота — само няколко месеца, преди той да прелъсти тази необикновено уязвима и странно и страстно стремяща се към него невинна девойка, която избяга от стаята му обляна в сълзи, след като я бе направил жена. Той, бездушният глупак, е бил първият, докоснал се до нея! А сега тя бе изчезнала.

„Магдалена, Магдалена, скъпа моя, какво сторих с теб! Заради мен ли избяга?“ — той седна на пода и обхвана с две ръце главата си. До него лежеше пергаментът, с вече пожълтели от влагата краища.

— Какво ще правите сега? Може би, след като адмиралът се е върнал, ще поговори с по-младия си брат… — гласът на Аналу го извади от вцепенението.

Аарон бързо скочи на крака, внимателно нави пергамента и го прибра на мястото му.

— Оправи къщата! Аз отивам при адмирала да видя дали мога да узная нещо — заповяда на слугата и грабна панталоните, ботушите за езда и широката си риза. Махна препаската, която носеше на връщане с индианците, и бързо се облече. От резиденцията щеше да вземе снаряжение, а коня си от яхъра, където бе оставен с конете на Колон.

— Кога се завърнаха войниците? — запита той Аналу.

— Късно снощи. Докараха много пленници, които ще пращат през Голямата вода да бъдат продадени като роби… или да умрат — в гласа на слугата звучеше примирение с неизбежното.

Аарон поклати глава и тръгна да се срещне с Кристобал. По-добре за Диего Колон ще бъде, ако все пак знае нещо!

Когато стигна двореца и си взе сабята, научи, че всички са отишли на пристанището да проконтролират товаренето с роби и друга плячка на каравелите, готвещи се да отплават. Аарон с отвращение си помисли за гледката, която щеше да види, но трябваше да узнае нещо за Магдалена. И като прекоси малкото разстояние, скоро видя събралата се тълпа.

На пристанището цареше хаос — кавалеристи размахваха саби над главите на окованите с вериги индианци, много от които бяха ранени и се спираха, уплашени от конете. Те бързо влизаха в лодките, само и само да се отърват от ругаещите, ръкомахащи кавалеристи. Охеда се суетеше насам-натам, изпълнявайки някакви заповеди.

Аарон огледа множеството, търсейки с поглед високата фигура на Кристобал. Забеляза, че стои на една височинка, заедно с Бартоломео и Диего Колон. Имаше изтощен види целият се беше прегърбил. Когато Аарон се запъти натам Охеда обърна коня си и размахвайки сабя, си проби път през тълпата и отиде при тях. Скочи на земята и с важен вид поздрави Аарон, а на лицето му се изписа злорада усмивка.

— Видя ли в лодката великия Каонабо? Не ти ли разправях, че ще го пленя, ще го окова с вериги и ще отплавам, за да го предам лично на техни величества!

— Отплавай на майната си, ако щеш и в ада, Алонсо! — отвърна му Аарон и се обърна към Кристобал. — Магдалена е изчезнала! Слугата ми каза, че не се е прибрала от болницата същата вечер, когато заминахме за Вега — погледна Диего Колон и видя как той пребледня и отстъпи малко назад. — А ти случайно да знаеш какво е станало с нея, Диего? — Аарон тръгна заплашително към него.

Кристобал го спря решително, като сложи ръка върху гърдите му, а Бартоломео запита брат си с присвити очи:

— Диего, ти не си ли виждал жена му? Отговаряй, човече! Да не ти е казвала нещо Магдалена?

— Същия ден, когато заминахте, аз дадох вечеря — Диего поклащаше глава, сякаш не вярваше, че е възможно така да се държат с него. — Присъстваха дон Лоренсо, няколко съветника и дона Магдалена. На другата сутрин тя дойде при мен с някаква безумна история — обвиняваше Лоренсо Гусман, племенника на херцог Медина-Сидония, че бил предател! — той пристъпи по-близо до братята си, като поглеждаше към Аарон. — Ами естествено, че не й повярвах.

— А къде е сега този велик племенник? — пръстите на Аарон хванаха дръжката на сабята.

— Аз… аз не знам. Той е със спътника си Гуера и предполагам, че са тръгнали да търсят злато — завърши Диего смутено.

— А какво всъщност ти каза Магдалена за предателството? Обясни по-подробно. Повтори точно всяка нейна дума! Това е жена, живяла в кралския двор, и много добре знае какво представляват политическите интриги — настоя Бартоломео. Сега видът му бе не по-малко заплашителен от вида на Аарон.

Диего преглътна и предаде историята, разказана му от Магдалена. Когато свърши, потънал в пот и доста изплашен, добави:

— Не вярвам да мислите, че…

— … че Лоренсо Гусман я е отвлякъл? — прекъсна го Алонсо Охеда. — Но е станало точно това. Лоренсо е бил прогонен от чичо си заради някои машинации, продиктувани от неговата алчност и алчността на Светата канцелария. Ако Магдалена го е разкрила, то се знае, че я е накарал да млъкне, преди да се завърнат нейните приятели.

— А откъде ти лично си научил за деянията на моя бивш зет? — попита със затаен дъх Аарон и застана между кастилеца и неговия кон.

— С Гусман се познаваме бегло от кралския двор — започна с равен глас Алонсо. — Той е изпаднал в отчаяние. Една нощ — току-що беше пристигнал — изпи достатъчно вино да удави всички глисти в скапания си мозък. И тогава този гаден и надменен дворцов подмазвач ми разправи всичко.

— Имаш ли някаква представа къде би могъл да избяга, ако се е изплашил? — запита с нисък, страшен глас Аарон. Как само го сърбеше ръката да стисне това жилесто вратле!

— Бях му споменал за един твой приятел — насмешливо отвърна Охеда, — за Ролдан. Даже му разказах как този нехранимайко е завзел властта над част от Ксарагуа. Така че не изключвам вероятността да е отишъл при Ролдан и да е взел със себе си твоята дама.

— Но това е на другия край на Еспаньола! Няколко дни усилена езда. Защо да предприема такова дълго и опасно пътуване, вместо… но да — корабите! — Бартоломео сам даде отговор на въпроса си.

— Две каравели са във водите покрай владението на Ролдан — потвърди Аарон. — Само на тях може да разчита, ако няма друг начин да се завърне у дома — той изгледа смутеното побеляло лице на Диего Колон и тихо каза: — Аз дължа живота си на Кристобал, Магдалена — на Бартоломео. Ето защо няма да те убия! Но моли се, дон Диего, моли се на Бога, и то много горещо, да заваря жива и здрава жена си, когато отида при Ролдан!

Заплахата сякаш увисна във влажния, с дъх на солена вода въздух, когато Аарон се обърна и внезапно сграбчи слисания Алонсо Охеда за кожената броня на гърдите му и го вдигна във въздуха.

— Ти също си замесен в тази история. Лоренсо Гусман не може сам да я планира. Без водач и препоръки той не смее да отиде при Франсиско. Ти не си по-малък предател от него! — и го запрати към Бартоломео, който спокойно го прихвана с яките си, мускулести ръце.

— Аз лично ще се погрижа дон Алонсо да не отплава с тази флотилия — или с друга, докато ти не се върнеш заедно с Магдалена! — със суров глас заяви той.

— Аарон, сигурен ли си, че старият ти другар Ролдан няма да те убие, щом се появиш в Ксарагуа? — намеси се Кристобал. — По-добре да вземеш със себе си отряда, който командваше по време на сражението.

— Не. Ще намеря пътя към касикаго, крепостта на Ролдан, по-бързо, ако взема някой тайно, който лично го знае — Аарон виждаше мъката и безпомощността, изписани върху лицето на Кристобал. — Ние всички, драги ми приятелю, правим грешки. Аз се отнасях зле с жена си и трябва да изкупя вината си — или да загина. А ти трябва да въведеш ред и да дариш справедливост на народа на тайно.

 

 

Алия гледаше съперницата си с искрена омраза. Дори не се опитваше да я прикрие. Изправи се с гъвкаво и съблазнително движение и каза с презрение:

— Все още ти се налага да покриваш хилавото си тяло, за да не се вижда колко е грозно — След това погали едрите си гърди с дръзка и чувствена наглост, като гледаше към Ролдан, който с явно удоволствие наблюдаваше разправията.

Сладострастната голота на тайнянката го накара да се разсмее. Тя, в нарушение на обичая за омъжените индианки, не носеше пола.

— Може би, Алия, мъжете предпочитат жените да са облечени, за да им работи въображението, когато ги видят — обади се той, но очите му шареха по нежните форми на Магдалена. — Въпреки че това, което показваш, е доста впечатляващо — добави белият касик, като обгърна с бегъл поглед златистото голо тяло на стоящата пред него жена. — Но за мен е доста интригуващо да се върна към старите игрички на ухажването, прилагани в кралския двор.

С тези думи той отиде при Магдалена и вдигна ръката й за галантна целувка.

— Постъпвате, сякаш все още сте в Кастилия — отбеляза тя, като се направи, че не обръща внимание на кипящата от гняв Алия и огледа обширното, разкошно обзаведено бохио. По стените висяха гоблени, по-красиви от всичко, с което бе обзаведен губернаторският дворец в Исабел. Но с изключение на тях, в стаята имаше само няколко ниски стола и кресла със същата странна форма, каквито бе видяла в селото на Гуачанагари — издялани от цели дънери и покрити с красива резба. До традиционните копия на тайно по стените бяха окачени и модерни оръжия.

С любезна усмивка Ролдан я заведе до дългата ниска маса, отрупана с печени меса, хляб от тапиока, едри пъпеши и други плодове. Големи чаши с червено вино допълваха трапезата, наред с кастилски супници и красиви тайнянски глинени съдове.

— Както можете да се убедите, аз съм заел най-доброто от двата различни свята. Това, дона Магдалена, е моят собствен кралски двор.

— Но килимите и супниците…

— О — той гръмогласно се разсмя, — аз неправилно се изразих — „заел“! Може би трябваше да употребя друга дума. Исках да кажа, че съм откраднал най-доброто от двата свята: крепостта — от Бехечио, заедно с красивата му невеста — той махна с ръка към нацупената Алия — и европейски предмети и червено вино — от няколко каравели, чиито екипажи убедих да се подчиняват на мен тук, вместо на братя Колон в Исабел.

— Но това е пиратство, господине! — в мига, когато думите изскочиха от устата й, Магдалена изпита желание да си прехапе езика. Нали трябваше да превърне този необуздан човек в свой съюзник, а не във враг!

Ролдан обаче съвсем не се засегна, напротив: както изглежда, къдрокосият гигант с бандитска усмивка остана доволен от нейния характер.

— Хм, пиратство! — той се почеса по главата, като обмисляше думите й. — Да, мисля, че адмиралът би погледнал на нещата по този начин — после пак се ухили. — Това продоволствие и стоки бяха много нужни на Колон, но, в края на краищата, може ли един генуезец да се сравнява с един истински испанец, ако говорим за пиратство — и на суша, и на вода!

Магдалена придърпваше късата „рокля“, за да прикрие поне по-голяма част от бедрата си, като продължаваше да се преструва, че не забелязва злобните погледи, които й хвърляше през масата седналата срещу нея Алия.

Ролдан, заел председателското място, беше небрежно облечен с широка бяла риза и тесни панталони, с плитки обувки от меко шевро и накичен с красиви туземски висулки по врата и ръцете. Най-внушителен бе тежкият му златен медальон, символ на кралско положение. „Дали е убил Бехечио?“ Тя изтръпна от тази мисъл и реши, че е по-добре да не знае.

— Бях чувал, че старият ми другар Торес се бил оженил за много красива благородна дама — започна той, като вдигна чашата за наздравица. — И разказите за вас не са били преувеличени, драга ми госпожо.

— Вие със съпруга ми сте били приятели? — тя усети някакъв лъч надежда. Досега Лоренсо и неговият помощник Гуера не се бяха появили. Само ако можеше да убеди Ролдан да я защити…

— За Диего Торес ли питате? Но почакайте, доколкото си спомням, той предпочиташе да го наричат Аарон?

— Когато е по-далеч от ушите на Инквизицията, наистина предпочита името, дадено му от рождение — отговори Магдалена.

— Я виж ти — красота и ум! Толкова рядко срещано съчетание у една жена, толкова рядко! Както сигурно вече сте забелязали, дона Магдалена, в Ксарагуа няма Света канцелария, и едва ли някога ще има. С вашия съпруг за последен път прекосихме океана на борда на „Мария Галанте“ и служихме през един престой в Исабел. Той ми харесваше, въпреки че бе човек на адмирала.

— А сега смятате ли го още за приятел? — тя бавно отпи глътка вино и го погледна през ръба на чашата.

— Двамата бяхме единодушни в това, че Колон не го бива за губернатор. Но не се разбрахме какво трябва да се прави в такъв случай. Той му е прекалено верен — Франсиско изпитателно я погледна — и се боя, уви, че и вие сте такава.

— А на кого имате предвид, че съм вярна — на губернатора или на моя съпруг? — запита тя лукаво и отново бе възнаградена от гръмкия му смях.

— Кълна се в топките на бога! Вие все повече ми харесвате!

Последните думи чу и Лоренсо Гусман, който се бе появил на вратата. Бледото му лице се покри с петна, но никой не ги забеляза под мигащата светлина на факлата. Той се изкашля и пристъпи навътре.

— Моля да не забравяш, дон Франсиско, че тази жена е моя пленница. Ще се опита и теб да омае с чара си, както вече стори с мен, но тя е в съюз с губернатора.

Ролдан помаха с кокала от хутия на Лоренсо и Пералонсо да седнат при тях; след това доогриза своя „колега“ гризач, сдъвка месото и шумно преглътна. Като избърса устните си с опакото на ръкава, той се усмихна подигравателно на двамата елегантни царедворци. — Аз съм груб и необразован човек, воювал срещу маврите, дон Лоренсо. Но съм се понавъртал и в кралския двор и съм понаучил нещичко. Никой не може да ме измами, а освен това съм касикът тук. И правя онова, което си искам! — кафявите му очи светнаха с тъмен блясък, когато хвърли кокала на едно от дребните, не лаещи кучета, които вечно се мотаеха в краката на хората във всяко село на тайно.

— С предупреждението си относно красивата Магдалена не исках да те обидя, дон Франсиско — обади се с мек глас Гусман, усетил как го обхваща страх, и започна да ругае наум злата съдба, която го бе довела в тази джунгла, управлявана от един луд човек.

— Алонсо Охеда те препоръчва с думите, че ние с теб храним обща обида срещу братя Колон. Но на мен, дон Лоренсо, са ми нужни хора, готови да се бият — продължи Ролдан, като гледаше със съмнение контешки облечения царедворец.

Сивите очи на Лоренсо потъмняха като оловната чиния, от която внимателно бодна с кинжала си парче месо. Дългото му костеливо лице не бе красиво, но под мигащата светлина изглеждаше представително и сдържано.

— Аз не съм имал възможност да кръстосам меч с маврите, но в Севиля ме смятаха за майстор на сабления бой. Разбрах, че разполагате с кораби и хора, които са в състояние да ги закарат до Кадис.

— Да, това е така — сви рамене Ролдан, — но какъв интерес имам да ги отпращам? Във всяко пристанище на Кастилия кралските митничари ще конфискуват стоката ми. Само корабите, изпратени от Колон, се ползват с кралско разрешение.

— Аз съм племенник на херцог Медина-Сидония — този път Лоренсо се усмихна с лукаво задоволство — и мисля, че мога да повлияя на митническите чиновници.

Думите му не направиха особено впечатление на Ролдан.

— Значи желаете да се завърнете вкъщи и ви трябва кораб? Може да се разберем, може и да не се разберем. А тази жена? Да отвлечете съпругата на Торес е просто безумие.

— Но той нито знае, че съм я взел, нито — къде се намирам — отвърна пренебрежително Лоренсо.

— Ти си един глупак! Всеки касик на Еспаньола поддържа връзка с другите вождове на острова. Много скоро някой от тях ще чуе за червенокосата красавица и ще съобщи на приятеля на Гуачанагари.

— Тогава я убий! — изкрещя Алия. — Тя ще донесе на всички ни смърт и нещастия. Убий я и хвърли тялото й в морето!

Магдалена пребледня, но преди да е отворила уста да каже нещо, Ролдан отново заговори:

— И от това нямам интерес. Нито пък ще търпя истериите на една ревнивка. Дона Магдалена е съпруга на Торес. Ще я задържа, докато сам не дойде за нея — направи пауза и погледна нещастното лице на Магдалена. — Ако въобще дойде. И какво само изпитание за мъжество ще бъде, а? Вие — срещу Торес! — обърна се той към Гусман с усмивка на акула.

Лоренсо се покри с пот, но се сдържа и каза:

— Човекът бе заставен насила да се ожени за тази магьосница. Той не е искал тя да идва в Исабел. И затова няма да предприеме заради нея такова рисковано пътешествие дотук. Така че тя е моя и не виждам никаква причина да…

— Точно така, Гусман! — прекъсна го Франсиско. — Ти не виждаш никакви причини, седнал на моята маса, в моята крепост, под охраната на моите воини! Ти си избягал от отчаяние, защото си нямал изход. И сега ще ми предоставиш голямото удоволствие да проверя дали Торес ще дойде да си поиска жената!

— Няма да дойде! — прозвуча гласът на Алия. — Синът ми е тежко болен, защото белите хора ни донесоха много болести. Аарон вече намрази тая жена, която стана причина да загуби Наваро. Ако момчето умре, той никога няма да пожелае да я види.

— Нима Наваро е болен? — Магдалена забрави за Ролдан и се обърна към Алия. — Аз помогнах на толкова болни от треска — и на тайно, и на бели. Бих могла да помогна, моля те…

— Не! — Алия скочи. — Няма да позволя тази да убие сина ми заради своята ревност. Не я допускайте дори на крачка от него!

— Но бебето ти тази сутрин нямаше вид на болно! И защо не си при него, след като смяташ, че е в опасност? — запита Ролдан със заплашителен глас, като й посочи с ръка веднага да се махне. След това се обърна към Магдалена: — А ти не ни внушавай, че има едра шарка! Не виждаш ли, че и Алия не вярва на думите си? Просто се разкъсва от омраза към тебе и твоя съпруг.

— Както и присъстващият тук дон Лоренсо. Защото не друг, а именно той е планирал убийството на собствената си жена и на цялото й семейство, за да заграби богатствата им! — извика Магдалена и хвърли изпълнен с презрение поглед към Гусман. — Моля ви, не позволявайте на този човек да ме докосне! — очите й се опитваха да проникнат под безизразното лице на Ролдан, но не успяха да прочетат нищо.

— Ще постъпя така, както вече казах! А вас никой няма да ви докосне, докато Торес не разреши най-после старата си вражда. Мисля, че вашият съпруг, драга госпожо, все пак ще се появи тук. Ако бях на негово място и вие ми бяхте жена, аз щях да дойда! — той забеляза как тя се изчерви и спокойно продължи да яде, като прикани и останалите да го последват.

— Но наистина ли има много болни тук? — повтори въпроса си Магдалена и захапа една вкисната папая.

— Намират се, но повече сред индианците. Ама не толкова, колкото в Исабел, за където разправят страхотии.

— Аз работех при доктор Чанса в Исабел. С удоволствие бих предложила услугите си и тук, ако ми разрешите — дъхът й замря. Това би означавало свободно да се запознае със селището, да намери приятели, да избяга!

— Не искам тя да се подлага на такава опасност. Това не е работа за една дама — възрази Лоренсо.

— Отново се опитваш да командваш — насмешливо поклати глава Ролдан. — Старите навици трудно отмират, Гусман. Не бе и твоя работа да отвличаш една дама и да я мъкнеш тук, но след като тя вече е тук, и ако желае да помогне на моите хора, които са болни, аз ще разреша.

 

 

Алия равнодушно гледа как детето умря. Бе момиченце, горе-долу на възрастта на Наваро, хванало странната треска, която предизвикваше висока температура и грозен червен обрив и която бе убила толкова от нейните сънародници. Изчака ридаещата майка да увие бебето в червено памучно платно, както бе обичаят. След това постави с лицемерно съчувствие ръка на рамото й и каза:

— Аз ще го предам на огъня! Ти си почини. И ти не си добре.

Болната и отчаяна жена изгледа с подозрение жената на вожда. Касикът Бехечио бе изхвърлен от селото от един бял на име Ролдан, който преди повече от година бе живял в планините край морето. С малка група сподвижници — и тайно, и брадати бели — Ролдан се бе появил на следващия ден след сватбата на Бехечио и Алия. След неговата победа принцесата бе отишла да живее с него и даже му подари медальона на Бехечио.

— А защо искаш дъщеря ми да бъде изгорена?

— Не желае ли твоят „земи“ нейния прах? — отвърна й с въпрос Алия, която вече бе узнала, че всички урни в дома на жената бяха пълни с пепелта на другите й три деца. Бе ги загубила, както и мъжа си. А сега треската довършваше и нея. Така че — какво значение имаше всичко това?

— Добре, вземи я — каза жената, като подаде на тайнствената принцеса от Мариен малкото, плътно обвито вързопче.

Привечер Алия за последен път накърми Наваро. Страхуваше се той да не огладнее и да се разплаче през нощта. Необикновените му сини очи, очите на Аарон, я гледаха. Тя го зави в одеяло, направи вързоп, взе го под мишница и скришом излезе извън селото. В нощния въздух се носеха тежки миризми от погребалните клади. Много деца бяха умрели през този ден. „Утре ще има още едно мъртво дете“ — помисли Алия, гледайки последните оранжеви отблясъци в небето; устните й леко се изкривиха в жестока усмивка. Навлезе в джунглата. Мракът я обгърна от всички страни. Зад гърба си чуваше воплите и плачовете на злочестите индианци.

— Ванара, тук ли си? — изсъска тя, като се взираше в тъмнината. Пълна възрастна жена надникна иззад една палма.

— Да, принцесо, аз съм готова — отвърна тя и се показа цялата. Държеше в ръце тежък вързоп с всичко необходимо за пътуването й. Тя се страхуваше да тръгне на път, но още повече се страхуваше да остане и да прояви неподчинение към сестрата на своя касик — братовчедка си Алия.

Двете дълго вървяха през гората. Луната изгря. Наваро се размърда, но след това пак заспа.

— Това, което искате да направите, е много тежко и трудно! — каза по едно време Ванара. В ярката лунна светлина лицето на Алия бе мрачно и сурово.

— Това е мой дълг! Наваро ще живее добре. Така ми обеща човекът от големите лодки на Ролдан, когато се уговаряхме.

 

 

Този човек нервно крачеше по пясъка. Беше го страх да чака на брега, където върлуваха бунтовници. Неговият кораб беше влязъл в залива да потърси убежище от силна буря. Ролдан ги обложи с данък, като им взе половината от ценната дървесина, която бяха изкарали от вътрешността, и им разреши да си вървят. На срещата с белия вожд той бе видял и загадъчната Алия със синеокото й бебе. Жената говореше кастилски и му разказа невероятна история.

Изведнъж в храстите нещо изпращя. Кръвта му се смрази от страх. Той още веднъж погледна към корабната лодка, изкарана на белия пясък, около която леко се плискаха вълни. Да бяга ли? От гората излязоха две туземки и прекосиха пясъчната ивица. Като видя детето, той пое дъх от облекчение. Жените бяха сами.

— Аз го донесох — каза красивата туземка. — Ти сам каза, че той е много хубав! — добави тя и му поднесе спящото дете.

Педро де лас Касас се вгледа в личицето му. Дори при тази светлина се виждаше, че детето е от бял баща.

— Сигурна ли си, че баща му не го иска? Момчето е много хубаво! — тихо попита той и разроши гъстата черна косица.

— Не, баща му не иска да го вземе. Принудена съм да живея с един жесток мъж, който ще убие бебето ми. Ти обеща да го закараш оттатък Голямата вода, където ще го научат да живее живота на белите хора. Когато порасне, кажи му, че баща му не го искаше. Майка му го обича, но не може да го остави при себе си! — Алия погали сина си по гръбчето, притисна го за секунда до гърдите си и с дълбока въздишка го подаде на Варана. — Тя ще дойде с него. Ще го храни и ще се грижи за него.

Лас Касас нерешително погледна бавачката и след моментно колебание с въздишка каза:

— Добре. Ще закарам момчето в Кастилия.

Алия остана на брега. Обърнатата към морето женска фигура сред пясъка бързо се смаляваше. Матросите енергично гребяха и лодката с Варана и Наваро бързо се отдалечаваше към чакащия кораб. Алия видя как жената с детето в ръце се покатери на борда на каравелата, която леко се поклащаше на сребристия хоризонт. Тънък протестиращ детски писък се понесе над водата и стигна брега. Алия се обърна и тръгна към джунглата.