Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (24)

Глава двадесет и трета

— Какво целиш с това? Ще го пипна този главорез! Защо го защитаваш? — крещеше Аарон на Ролдан.

Предната нощ Аарон бе заспал изтощен. Когато се събуди, Магдалена и Франсиско го увериха, че Гусман ще се върне в селището към пладне на другия ден. Но Лоренсо не се появи. Аарон започна да разпитва и узна, че касикът го е затворил под строга охрана в една канея, туземския затвор.

— Ще го задържа, докато станеш способен да се биеш — обясни му Ролдан.

— Зад тази работа стои Магдалена — Аарон присви очи и лицето му се вкамени. — Страхува се за живота ми и те е помолила да ме държиш далеч от тази измет.

Ролдан сви рамене, без да отрече или потвърди обвиненията.

— Когато на мен ми стане удобно, тогава можете да си одерете кожите взаимно.

— А кога ще ти стане удобно? — подразни го Аарон.

— Може би утре при изгрев-слънце. Това задоволява ли те? — безразлично попита касикът.

— Не! Всеки час, през който той продължава да диша, е оскърбление за рода Торес!

Ролдан почувства как буквално всяка фибра от напрегнатото тяло на Аарон излъчваше ярост.

— Най-добре е да запазиш гнева си за утрешния ден и да го насочиш към Лоренсо Гусман! — той изчака Аарон да кимне утвърдително и да си тръгне, но после добави: — Не бери грижа! Контето скоро ще умре.

— Изглеждаш доста уверен в изхода на битката — забеляза Аарон, взирайки се в злите кафяви очи на белия касик.

Ролдан се ухили.

— Виждал съм го да се дуелира в кралския двор. Видях и теб как посече наведнъж половин дузина маври, всеки от които бе равностоен на Гусман. И все пак не бъди прекалено самонадеян! Той има опит в сабления бой и е коварен.

Аарон се подпря с ръка на вратата на бохиото на белия вожд и замислено отговори:

— Не само той е коварен, Франсиско. И ти играеш опасна игра, като се противопоставяш на Короната. Може да не харесваш братя Колон, но те упражняват властта над Еспаньола.

— Може би трябва да ти дам възможност и да ме върнеш на нашите височества? — предложи Ролдан, който се досещаше за намеренията на Аарон.

— Заради това, че спаси Магдалена, бих се застъпил за теб пред Кристобал — може и да ти прости — отговори Аарон. — Но в замяна трябва да си поправиш поведението — погледна преценяващо едрия кастилец.

— Напоследък ми е минавала мисълта да тръгна по правия път — подметна Франсиско. Той седна на специално издялания стол на касика, прокара огромната си ръка по гладкото дърво, след което я отпусна върху инкрустираната със злато облегалка. И вдигна очи към Аарон: — Да видим какво ще ни донесе утрешният ден. А след това ще говорим повече. Не се отнасяй грубо с Магдалена, Торес! Тя много те обича.

— Вече се отнесох прекалено грубо с нея! — Аарон въздъхна. — А нейното единствено желание е да съм жив и здрав. Няма да й се сърдя, че те е молила да направиш този благороден жест за мен.

 

 

Алия погледна към пламтящите зад нея огньове в селището. Оранжевите пламъци танцуваха между прорезите на бамбуковите къщи и приличаха на тънки лентички, отрязани от слънцето. Стелещата се над джунглата тъмнина бързо я погълна. Дългата й смолисточерна коса и мургавата кожа се сливаха в мрака с ниско провисналите лиани и шумолящите палми. Добре! Никой не я видя, че напуска селището и никой не я следи. Тя си проправяше път през храсталаците, за да стигне до мястото на срещата, а очите й като на котка проблясваха в нощта.

Когато стигна до поляната, луната изгряваше. Тихо подсвирна и зачака. Освен жуженето на насекомите, нищо друго не смущаваше тишината. Изведнъж нечии загрубели пръсти неочаквано се впиха в рамото й я накараха да се обърне.

— Закъсня! — изсъска Бехечио.

Алия сведе гъстите си мигли, за да прикрие блясъка в очите си.

— Трябваше да изтърпя една вечеря с това прасе Ролдан, преди да ми се удаде възможност да се измъкна незабелязано.

— Вечеря и какво още? — попита тъмнокожият мускулест мъж.

— Тази вечер нищо, но ти знаеш, че той ме мушка — показа с неприличен жест и после дръзко го погледна: — Мразя го!

Въпреки че не беше много по-висок от нея, Бехечио имаше гръден кош като бъчва и в сравнение със закръглените очертания на жената мощните му размери го правеха да изглежда застрашителен.

— Казваш, че мразиш белите мъже, а пък имаш бяло дете — укори я той. — Сега си моя жена. Никой, освен мен не трябва да те докосва!

Тя сложи ръка върху твърдите му гладки гърди и успокоително прошепна:

— Никой, освен теб няма да го прави, господарю мой, след като веднъж приключим с това!

— А какво ще кажеш за Златния и жена му? Моите хора ми донесоха, че са тук. Преди ти с желание ходеше при него.

Алия вдигна глава и преметна назад дългата си буйна коса. Красивото й гладко лице се бе изкривило от омраза.

— Преди имах право на това. Сега искам да те видя как го убиваш и да ми дадеш мършавата му червенокоса жена за робиня. Ще направиш ли това за мен, съпруже Бехечио? — нежно попита тя.

— Да. Ще го убия, но жената мисля да задържа за своя робиня.

— Не! — тропна тя и босият й крак потъна в килима от мъх, покрил плодородната земя.

— Не ти харесва значи да имам бяла жена — лицето му се разтегна в хитра усмивка, — а ти самата легна с двама бели мъже. Сега даже е възможно да расте в тебе дете от този узурпатор. — Усмивката изчезна от лицето му.

— Знаеш, че това беше част от нашия план. Налагаше се да остана при Ролдан, ако искахме да успеем. Мога да се отърва от семето му така лесно, както направих с другия… ако е необходимо! — безгрижно добави тя — после впери очи в неговите и попита: — Как мина битката на север? Ще се присъедини ли към нас Каонабо, за да изтласкаме белите в морето?

Ревността, изписана върху лицето на Бехечио, бързо премина в ярост.

— Това продажно куче Гуачанагари, което ти наричаш брат, се е присъединило към врага! Той властва над повече тайняни, отколкото другите вождове, даже се би заедно с белите. Каонабо и нашият приятел са пленени. Няма да получим помощ от север.

— Тогава не трябва повече да чакаме! Подслушвах, когато Аарон разказваше за сражението, но не можах да науча много. След като убием Ролдан и всички бели тук, ще тръгнем на север. Ще убедя брат си, вожда на Мариен, да разбере, че нашето дело е справедливо! — тържествено и страстно заяви тя.

— Белите хора никога вече няма да ни убиват с техните болести и да ни карат да копаем проклетия жълт метал! — съгласи се Бехечио и повиши глас: — Сигурна ли си, че Гуачанагари ще те послуша и ще се присъедини към нас?

— Да, но аз ще бъда на твоя страна само ако не докосваш бялата жена. Дай ми я, след като превземем селището!

— Ще помисля върху това — отговори той. Мъжката му суетност бе поласкана от ревността й. Никога досега не си бе поставял въпроса дали тя ревнува него или Аарон.

— Кога ще нападнем? След като вече знаем, че от север няма да дойде помощ, трябва да действаме бързо!

— Воините ми са готови. Точно преди разсъмване трима от най-опитните безшумно ще се промъкнат в селището и с въженцата ще удушат постовете. Върни се и там ни изчакай! Трябва да продължиш наблюдението, за да сме сигурни, че никой няма да вдигне тревога, преди да сме влезли в селището.

— Ще направя нещо по-добро — самонадеяно заяви тя. — Отряд без водач воюва като болен човек. Ще убия Ролдан, докато спи!

Той се засмя и кимна.

— Тъй да бъде. Ще дойда при теб на разсъмване.

 

 

Лоренсо Гусман крачеше из килията в задушаващия го влажен въздух на настъпващия ден.

— Кълна се в топките на бога и костите на всички мъченици, но не мога да разбера какво правя тук, в тоя дяволски кошмар? — той изръмжа и като дишаше тежко, ядно размаза един комар, кацнал на потната му кожа да смуче кръв. Само да срещне Алонсо Охеда, би го убил — тоя префърцунен малък пикалник! Взе, че го изпрати при тоя варварин — бойния другар на Торес! Потрепери при мисълта за предстоящия двубой. Ще бъде на живот и смърт. Защото не друг, а той самият отвлече жената на тази покръстена еврейска свиня и бе станал причина за смъртта на всички други от семейство Торес.

— И ето какво ми донесоха моите старания! — горчиво процеди през зъби. — Да съм затворник, очакващ първобитен бой като някакъв гладиатор, за да задоволя жаждата за кръв на стадо ревящи варвари! Да се развличат с мен в тази забравена от бога дупка!

Пералонсо наблюдаваше другаря си как крачи, мърмори, псува и се поти. Излегнал се на грубия сламеник в ъгъла на мрачния затвор, той реши да се обади:

— Само си пилееш силата в безсмислен страх. Насочи целия си гняв към него! Считат те за майстор на сабята. И Торес е такъв, но той ще се бие заслепен от ярост, защото иска да си отмъсти. Използувай като оръжие против него хладнокръвието си и можеш да го победиш!

— Лесно ти е на теб да говориш — Гусман се спря. — Нали ти няма да се сблъскаш с неговата сабя!

— Да, ама нали ме пъхнаха заедно с теб в тоя отвратителен затвор? Що за лудост беше да отвлечеш оная жена и да избягаш тук! Искам само да…

Речта на Гуера бе прекъсната от глухо изтопуркване отвън, пред вратата. Някой бе паднал на земята.

— Какво става тук? — нервно прошепна той и се изправи на крака.

Лоренсо застана встрани от единствения изход на килията.

Вратата се отвори и тайнянският слуга на Охеда се вмъкна вътре с широка усмивка на лицето.

— Хайде! — просто каза той. — Ще помага вас избягате. Скоро всички бели бъдат… — показа с въжето, за да обясни мисълта си.

Като минаха покрай удушения пред килията им пазач, те го последваха навън.

 

 

Битките през войните срещу маврите и сбиванията със сънародниците му по улиците бяха изострили до съвършенство инстинктите на Ролдан. Той отвори очи, но не помръдна и продължи да лежи в хамака и да диша равномерно. Някой беше влязъл в стаята. Изруга наум необикновено задушната нощ, заради което бе легнал да спи в по-прохладната, но затрудняваща движенията на тялото конопена люлка. Сабята и кинжала бе оставил в другия край на стаята, върху проснатия в ъгъла дебел матрак.

В стаята цареше непрогледен мрак. Луната се бе скрила. Скоро щеше да съмне. Наостри уши да долови някакъв нов звук, но не чуваше нищо. И в този момент усети миризмата на сапуненото растение и уханието на ванилия от леопардова орхидея. Алия!

Тя се приближи до хамака, високо вдигнала ножа. Очите й хладно проблясваха в тъмнината.

— За всеки път, когато лягаше отгоре ми, ти, бяло прасе, дебело и мръсно като гадните квичащи животни, които докарахте, за да мърсят нашата земя! — тихо прошепна тя. Застана до хамака и се приготви да забие ножа в гърлото му. Тогава видя блясъка в очите му — широко отворени, те я гледаха втренчено, с явна изненада. Бълвайки проклятия, Алия рязко и уверено замахна с ножа.

Рефлексите на Ролдан бяха удивително бързи за човек с неговите размери. Мургавата му ръка изхвръкна да парира острието и я удари по китката. Ножът излетя от ръката й. Алия се хвърли да го вземе, но през това време Ролдан вече бе успял да се освободи от обгръщащата го мрежа. Едва измъкнал се от нея, той видя индианката, грабнала оръжието, да се засилва отново, крещейки като побъркана. Опита се да я хване за китката, но сляпата ненавист удвояваше силите й. Борбата продължи, докато тялото й се изви наляво и той успя да сграбчи ръката й и да я насочи към земята. Тя държеше ножа под такъв ъгъл, че когато Ролдан го бутна надолу, той раздра едната й гърда и хлътна в стомаха.

 

 

Аарон беше неспокоен. Почти се беше събудил. В мига, когато чу пронизителния вик, той скочи от матрака. Магдалена също се събуди. Тя седна в леглото и затърка очи, а той нахлузи панталоните и взе колана със сабята.

— Какво става? — тревожно попита тя. — Още не е съмнало. Не можеш да се видиш с Лоренсо сега!

— Не съм се загрижил за тоя развратник! Чух някой да крещи — писъци на жена. Като че ли идваха от жилището на Ролдан.

— Тук, в селището, сме в безопасност — безгрижно каза тя, макар че не се чувстваше така.

— Навярно е спречкване между любовници — каза той. Зъбите му се бялнаха в тъмнината и той нежно я погледна. — Няма да излизаш, докато не се върна! — и бързо изскочи навън.

Магдалена почувства как стаята се изпълни със зловещо, тревожно напрежение. Стана, омота около тялото си парче памучен плат и го стегна здраво върху гърдите. Това ще свърши работа, докато се върнат в Исабел.

— Нервите ми са опънати заради дуела — промърмори си тя и опита да се отърси от обхваналото я безпокойство.

Аарон тичешком стигна до къщата на касика. Няколко от нощните пазачи, хора на Ролдан, все още замаяни от снощното пиянство, се блъскаха пред вратата, водеща към голямата стая. Той ги разблъска с рамене, бързо мина между тях и изведнъж се закова на място от изумление. На пода лежеше Алия, а до нея седеше Ролдан и държеше главата й в скута си. И двамата бяха оплискани с кръв, която бликаше като червен ручей от раната в стомаха й.

— Не мога да спра кръвоизлива — тихо произнесе Франсиско.

— Как се случи? — попита Аарон и се приближи до касика.

— Опита се да ме убие и докато се боричкахме, ножът се извъртя и я промуши! — объркано и с нотки на съжаление отговори Ролдан.

Дочула гласа на Аарон, Алия изплува от мъглата на болката и очите й се спряха върху лицето му. Ръката й се повдигна и го сграбчи с неподозирана сила, оставяйки кървави следи върху рамото му.

— Аз те дарих с прекрасен син, а ти се ожени за една ялова мърша само заради нежната й бяла кожа!

— Алия, моля те, недей!

— Не! Аз тръгвам към земите на моите прадеди. Но и от там — света на душите ще се върна да прокълна тази червенокоса кучка. И знай сега, бели човеко! — тихо процеди тя, с кървава пяна на устата и с клокочещ глас. — С тези думи те проклинам… мислиш, че синът ти е мъртъв… но Наваро е жив! — тя свирепо го изгледа и в полумрака на стаята със задоволство забеляза как проблесна мъка в очите му.

— Но аз видях пепелта му… — гласът на Аарон секна. — Къде е той?

— Изпратих го надалеч, за да не го откриеш никога — онова малко бебе със смесената кръв. Такива като него ги има много сега — като мидени черупки по морския бряг. Направи едно и на твоята студена жена, Аарон… ако изобщо може да ти го донесе… — Алия се закашля, очите й помътняха и погледът й угасна. Тя бе издъхнала.

С трепереща ръка Аарон я погали по лицето и нежно й затвори очите.

— Не можех да си представя как… силата на омразата… да даде собствения си син на непознати!

— Това е страшна и необикновена жена. Как е възможно една майка да постъпи така? — съгласи се Ролдан, като положи внимателно главата на Алия на пода.

Аарон отиде до другия край на стаята и взе парче плат да я покрие. Втренчил унесено очи в неподвижното тяло, той тихо продума:

— Аз ще те намеря, Наваро — сине мой! Ще претърся всяко село, всяка група тайняни на Еспаньола, но ще те намеря!

Ролдан сложи ръка на рамото му.

Но в същия миг утринната тишина бе разтърсена от дивашки крясъци. Един кастилски войник нахълта в къщата и извика:

— Тайняните на Бехечио ни нападат! Те са стотици!

— Магдалена! — промълви Аарон, като бързо се завъртя на пети. — Поне ти трябва да бъдеш в безопасност!

— Бягай! — извика му Ролдан и Аарон изхвръкна през вратата. Когато той излезе, белият касик премести поглед към скупчилите се пред него мъже. — Моята бивша любовница май наистина стана предвестник на нови беди. Мъжът й, Бехечио, изглежда не е такъв малодушен страхливец, за какъвто го мислех, когато избяга от Ксарагуа.

С тези думи той излезе пред бохиото, стиснал сабята здраво. Даде кратки напътствия на събралите се мъже и тръгна покрай защитната ограда на селището, където орда индианци нахлуваше през една голяма дупка. Бяха я изрязали в здраво преплетените тръстики със саби, откраднати от белите.

— Какви хитреци са тия диваци, щом са се научили да боравят с толедската стомана! — изскърца със зъби Ролдан и съсече почти на две един нападател.

Магдалена чу тревожните викове и шума на битката откъм западната страна на селището. Грабна камата си и тичешком напусна къщата. Бързо и с тихи стъпки тръгна надолу по улицата, към голямото бохио на Ролдан, да намери мъжа си. Неочаквано двама мъже изникнаха от полумрака. Тя инстинктивно разбра, че са неприятели, и като видя единия да приближава, извади камата и замахна.

— Я виж кого срещаме тук! Опърничавата жена на евреина! — пред нея, озъбен, стоеше Лоренсо. Ножът й го бе одраскал по ръката. Той бързо мина от лявата й страна да отвлече вниманието й и в същия миг Пералонсо вече бе зад нея. Но този път Магдалена вече знаеше техните номера. И когато той замахна, тя се отмести и дръжката на тежката му сабя я удари по рамото. Ударът бе нанесен бързо и силно, но не улучи главата й. Без да губи време и да вика за помощ, тя се шмугна между двамата притиснали я нападатели и хукна през тясното пространство между потопените в утринния полумрак къщи.

— След нея! Ще я използваме като заложник да избягаме!

В лабиринта между колибите Магдалена бягаше на зигзаг, рязко свиваше зад къщите, правеше завои и сменяше посоката, докато съвсем загуби ориентация. Блъскаше се в припряно въоръжаващи се мъже и скупчили се жени и деца, изплашени до смърт.

— Накъде е бохиото на касика? — задъхано се обърна тя със своя завален тайнянски към една жена, която се бе свила във входа на някаква колиба, прикривайки с тялото си хленчещото си малко момиченце.

Жената посочи назад — натам, откъдето бе дошла, но като видя безумния и изцъклен поглед в очите й, Магдалена не бе сигурна, че това е вярната посока. Тъй като нямаше друг ориентир, който да й покаже накъде да бяга, тя тръгна назад по един страничен път, като се молеше дано само не срещне Гусман и Гуера. Един тайнянски воин, в пълно бойно снаряжение — копие, нож, късо копие и стрели, внезапно изникна пред нея и препречи пътя й с дългото си копие. Тя бързо се обърна, но налетя право на Лоренсо и неговия спътник. Тайнянинът избяга. Двамата кастилци я заобиколиха, а тя остана на място, като размахваше камата, за да ги държи на разстояние.

„Моля те, Аарон, моля те! Къде си?“ — повтаряше си Магдалена.

Навсякъде около селището воините на Бехечио разсичаха външната ограда, за да влязат, и се нахвърляха върху хората на Ролдан и неговите тайнянски съюзници. Съскането на стрелите се сливаше със свистенето на разсичащите въздуха саби. Кастилците вещо си служеха със своите арбалети, изпразвайки колчан след колчан със стрели, които достигаха целта със смъртоносна скорост и точност. Туземките пищяха и стиснали децата си, бягаха да търсят убежище, а мъжете надаваха ужасяващи викове и се хвърляха в хаоса на битката, обхванала цялото многолюдно село.

Скоро от сухите сламени покриви на къщите започна да излиза дим. Оградата на селището, въпреки че предварително бе намокрена, тлееше на няколко места. Сиянието на оранжево златистия изгрев на хоризонта избледня пред огненочервения ад в селото. Оранжевите пламъци се смесваха с алената кръв, пълзяха и поглъщаха този свят в кафяво и зелено, който досега представляваше главната крепост на Ролдан.

Аарон си пробиваше път по една от улиците, изпълнена с вражески воини, бягащи жители на селото и местни тайняни, научили се да боравят със сабя. Когато зави между две къщи, една стрела профуча покрай главата му. Някакъв тайнянин се втурна с копие срещу него. Аарон парира удара и му отсече ръката. Отдръпна се бързо и без да поглежда към касапницата отзад, се втурна към къщата, където бе оставил жена си.

Стигна вратата и нахълта вътре, като високо викаше Магдалена. Но сред хаоса от крещящи мъже, жени и деца, врявата на сражението и пращенето на огъня, къщата изглеждаше съвсем тиха. Бързо огледа стаята и не откри никакви следи от насилие. А жена му нямаше да се остави току-така. Никой не би могъл да я изведе оттук, без тя да окаже ожесточена съпротива. Това обаче не го успокои, защото означаваше, че тя е някъде навън, по улиците, и се опитва да го намери в бушуващата битка.

Той изруга, обърна се и тръгна обратно към бохиото на Ролдан, но се придвижваше много по-бавно, отколкото призори, когато улиците бяха пусти. По целия път блъскаше хората пред себе си, съсичаше нападателите и викаше името на Магдалена. Накрая срещна един от тайнянските телохранители на Ролдан, който бе ранен и от дълбоката рана на главата му обилно течеше кръв. Той протегна ръка към Аарон и извика:

— Търсиш своя жена?

— Знаеш ли къде е? — попита Аарон и усети как сърцето му замря от ужас.

— Двама мъже, кои мой касик затворил, избягали. Аз ги подгони и вижда, че те я заловили. Тръгнали към стая, къде мой господар държи големи животни.

— Конете! — извика Аарон и най-после си отдъхна. Ония копелдаци са хванали Магдалена и ще избягат с нея, ако той не успее да ги спре! Мълчаливо се обърна, като се молеше Гусман е бил достатъчно глупав, че да не прогони всички изплашени животни, за да не се налага да ги преследва пеша. Конят му е твърде издържлив, стига да е още там.

Тайняните на Бехечио не биха се приближили до оградената поляна, където кастилците държаха конете си. От всички приятелски настроени тайно, които живееха тук, само двама-трима не изпитваха смъртен страх от тези животни.

Той тръгна през площада към ограденото място, като продължаваше да си пробива пътя с бой. Когато стигна там, сподавено изстена. Вратите бяха отворени и пламъците вече лижеше оградата. Дворът бе празен! Хвана за яката един стоящ наблизо войник, който тъкмо бе съсякъл някакъв индианец.

— Виждал ли си двама бели мъже, влачещи една червенокоса жена — моята съпруга?

— А?

Обърканият мъж поклати глава и Аарон го пусна. Продължи да търси по-нататък, сграбчваше всеки, когото срещнеше, разпитваше на кастилски и тайно. Единствената бяла жена в Ксарагуа и никой да не я е виждал!

Вече се бе отчаял, когато един от помощниците на Ролдан дотича при него. Беше силно запъхтян и целият в кръв от многобройните, макар и не опасни рани.

— Госпожата ви… с двама бели мъже — онези, които дон Франсиско държеше като затворници! Видях ги да яздят на юг, по пътя към малкото заливче, където са каравелите.

Аарон кимна нетърпеливо и попита:

— Знаеш ли дали е останал някакъв кон в селото?

Като чу отрицателния отговор, изруга и неизвестно защо си спомни за Андалус, който бе загубил в Севиля преди толкова време. Неговият жребец не би допуснал никого до себе си, ако той не му заповяда! Дали Рубио е запомнил поне малко от това, на което го е учил?

Проправи си път до едно все още необхванато от огъня място в оградата, изсече проход да мине и се измъкна от сражаващото се село. Хората на Ролдан побеждаваха в битката с воините на Бехечио. Отправи се към брега на рекичката и тръгна по пътеката, по която никога по-рано не бе минавал.

Колко ли далече е морето? Дали корабите ще приемат Лоренсо и неговата пленница? Как ще успее Гусман да убеди капитана да отплава? Докато в главата му се въртяха тези плашещи го въпроси, той свиреше сигнала и викаше по име Рубио с надеждата конят да го чуе. И точно когато, съвсем отчаян от напразните усилия, се накани да хукне пеша да преследва похитителите, чу от началото пръхтене, а после и тих тропот на копита. На една тревиста поляна зад завоя на реката съзря половин дузина от конете на Ролдан, които безгрижно пасяха в кръг. Далеч от ужасяващата миризма на кръв и дим, те най-после бяха спрели паническия си бяг. Аарон изсвири още веднъж и видя как един кон спря да пасе, отдели се от другите и обърна глава към него. Дрехите на Аарон бяха опръскани с кръв, а той самият имаше немалко драскотини и леки рани. Разбра, че конят се плаши, и тихо му заговори с ласкав глас, докато накрая Рубио се приближи и нерешително го подуши. Аарон го хвана здраво за гривата и като мина от лявата му страна, плавно и леко се метна на гърба му. Какво щастие, че заради горещината в джунглата бе свикнал да язди без седло! Но ездата без юзда бе съвсем друга работа. Конят стреснато отстъпи назад, подскочи встрани и упорито се възпротиви на това ново упражнение. Решителността на Аарон накрая надделя. Наложи си да запази самообладание, като се стараеше да държи под контрол хода и посоката на движението на едрия кон. Вкопчил ръце в гривата му, той го подканваше с пети, забити в хълбоците. Накрая успя и накара коня да препусне в галоп през джунглата по пътя към брега.

Магдалена седеше в студената лепкава кал с изтръпнали ръце и крака. Тялото й бе натъртено и издрано след бясната ужасяваща езда по обраслата с храсти криволичеща пътека, довела ги до малкото скрито заливче, където каравелите на Ролдан се поклащаха при утринния прилив. На два пъти почти й се удаде да избяга. И така, разбира се, бе забавила придвижването им. Първият път се устреми в гъстите шубраци и те трябваше да я гонят, но накрая все пак успяха да я настигнат. После още веднъж се измъкна, като препусна назад, но трябваше да се блъсне в Гуера и да го събори от коня, което тя и направи. Но за малко не се преби, когато кобилата й се хлъзна в калта и я хвърли надалеч. За щастие, покритата с мъх и листа земя в джунглата бе мека като възглавница и тя падна, без да се нарани. Кобилата имаше по-лош късмет и си счупи крака.

Гусман я принуди да завърши пътуването със завързани ръце и крака, просната напреко върху седлото на коня му. Въпреки че се чувстваше отвратително неудобно, тя знаеше, че ездата с двама на кон доста намалява скоростта на движението. Бе използвала всяка възможност, за да ги забави. Лоренсо я хвърли като торба с батати на земята при носа, стърчащ самотно над морето, където бяха наредени дърва за огън, който да даде сигнал на каравелите в морето. Тайнянинът на Охеда бе минал пешком напреко през джунглата по пътека, по която те не можеха да минат с конете. Пристигнал преди тях, той бе събрал дърва за огъня. Сега кротко ги чакаше до малката купчина сухи клони. Близо до съчките, на края на една дълбока опушена дупка, бе сложена кофа с катран. Това бе мястото, от което димът трябваше да послужи за сигнал и да привлече вниманието на отдалечените каравели. След това от кораба щеше да бъде спусната лодка към тясната ивица влажен песъчлив бряг.

Гуера разряза въжетата, за да се възстанови кръвообращението на ръцете и краката й, но остана надвесен над нея, заплашително насочил цял арсенал оръжия, снети от телата на убитите в селото войници.

Гусман заповяда на слугата на Охеда да излее черния лепкав катран върху малката купчина дърва. После извади кремък, драсна го и запали дървата, а индианецът отскочи назад, все още изпитващ страхопочитание от магическия начин, по който белите хора добиваха огъня. Лумналите пламъци бързо изпълниха мъгливото утринно небе с талази черен дим — сигнал за сутрешната смяна вахтени на каравелите, че Ролдан изпраща срочно съобщение.

— Мислиш ли, че ще ни повярват, че диваците на Бехечио са превзели селото? — попита Пералонсо, без да изпуска от очи Магдалена.

— Ами да! Само виж какви сме — обгорени и изподрани от бягството. Каква, за бога, друга причина ще имаме да се върнем отново, само два дни, след като бяхме тук, в залива, освен да ги предупредим! — подчерта с мрачно задоволство Лоренсо, като наблюдаваше как една лодка се отдели от каравелите.

— А какво ще правим с нея? Ако я оставим така, тя ще издаде, че сме избягали от касика — запита Гуера.

Лоренсо погледна полуголата жена, свита върху пясъка: разпуснатата й коса му заприлича на тъмен огън. Той сви рамене и отговори:

— Предполагам, че ще се наложи да я убием. Жалко, че не ни се удаде възможност да я употребим.