Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (21)

Глава двадесета

— Мястото за среща с Гуачанагари и неговите воини е на хребета, който се издига над вътрешната долина — обясни Аарон, изправен на коня си зад Кристобал и Бартоломео. Току-що бе пристигнал от срещата си с Чаону.

— Не е ли твърде близо до враждебните ни касици? — попита Бартоломео и на лицето му се изписа тревожна гримаса.

Аарон поклати отрицателно глава и отхвърли падналия на челото му кичур мокра златиста коса. Целият плуваше в пот с горещата си ризница от дебела кожа. „Проклет да съм, ако до края на живота си облека нещо друго, освен тънка риза. Веднъж само да свърши този конфликт!“ — обеща си той наум.

— Каонабо събира силите си в южния край на долината — съгледвачите на Гуачанагари докладваха за това. А останалите касици ще пристигнат минимум след едно денонощие.

— В такъв случай, ако успеем дотогава да се разправим с Каонабо, още по-добре — каза Кристобал, като се опитваше да седне по-устойчиво на препускащия кон. — Горя от нетърпение битката да приключи колкото е възможно по-бързо.

— Гориш от нетърпение — разсмя се Бартоломео — да стъпиш на палубата на кораба и да зарежеш всякакви изследователски походи по суша.

— И все пак губернаторът е прав — продължи Аарон. — Ако победим набързо Каонабо, това ще поохлади неговите съюзници. Защото даже Бехечио от Ксарагуа е склонен да се присъедини към разбунтуваните касици срещу Гуачанагари и нас.

— Добре де, но онзи нехранимайко Ролдан няма ли достатъчно привърженици в Ксарагуа? — запита Бартоломео.

Аарон в този миг се наведе, за да не го удари един клон над стесняващата се пътека, след това вдигна глава и каза:

— Ролдан се ползва с подкрепата на няколко села от полуостров Ксарагуа. И след като разбунтувалите се екипажи на онези две каравели се присъединиха към него, той наистина разполага с достатъчно сили да се опре на касика.

— Може би ще вземат да се избият един друг и да ни спестят толкоз главоболия! — подхвърли мрачно Бартоломео.

Аарон си помисли за Алия и Наваро, които в момента бяха на път към Ксарагуа за сватбата й с Бехечио, и го обхвана дълбока тревога, но запази тези мисли за себе си. Засега поне имаше вероятност битката да се разгърне в обширната плодородна долина, не толкова близо до тях. Само се молеше Бехечио да не излезе такъв глупак, че да се включи във война срещу новия си шурей Гуачанагари. След като изпълни дълга си към губернатора, Аарон смяташе да реши какво да прави с Наваро.

— След колко време очакваш да дойдат хората на Гуачанагари? — попита Кристобал.

— Те вече са на мястото — отговори Аарон, като обгърна с поглед обраслата с гъсти гори планина, която обграждаше северната част на равнината. — Когато нашите хора стигнат с конете и кучетата в дъното на долината, ще се покажат и нашите съюзници тайно, но от разстояние. Знаете как се плашат от големите зверове.

— Страхливи палета, и те не са по-добри от нашите псета! — разнесе се гласът на Алонсо Охеда, който изравни коня си с конете на братята и Аарон.

— Гуачанагари е наш приятел — прониза го с прозрачните си синкави очи губернаторът. — Без него и хората му нямаше да оцелеем след корабокрушението. Той е храбър и силен мъж. Не искам да слушам клевети срещу него!

— Случвало ли ви се е някога да ви застигне буря, която да ви хване като в капан, а вие да не разполагате с нищо, освен с едно каноа и едно весло? — запита Аарон, като гледаше с нескрито презрение арогантния дребен кастилец. — Тайняните прекосяват хиляди мили между тези острови и попадат в такива неописуеми бури, от които даже португалците бягат в паника и търсят да се скрият в някой залив.

— Никога не бих застанал с гръб към тези диваци, които претендират, че са наши съюзници, както не бих го сторил с онези, които са ни открити врагове! — отвърна му не по-малко враждебно Охеда.

— Щом е така, застанете с лице срещу воините на Каонабо! — приключи спора Кристобал с хладен глас. — А сега да поведем войската си към дъното на долината. Там ще дочакаме и хората на Гуачанагари — той вдигна ръка и Бартоломео извика на войниците да ги последват.

През втората част на този ден Аарон сновеше между двата военни лагера на съюзниците, които бяха изпълнени с подозрение един към друг. Трябваше да се уточни къде да бъдат разположени придвижващите се пеш бойци на Гуачанагари, въоръжени с дълги и къси копия, както и дислокацията на тежковъоръжените с топове, арбалети и саби кастилци. Най-много го тревожеха кучетата. Той би могъл някак да насочва вниманието на недисциплинираните войници да стрелят само по хората на Каонабо, но как можеше да се справи с проклетите песове — да не се нахвърлят по хората на Гуачанагари? Кучетата бяха дресирани да убиват индианци, но всякакви индианци, при това по най-свиреп и жесток начин. Най-добре, изглежда, бе да постави съюзниците от тайно на позиция в края на джунглата, откъдето да му докладват за придвижването на войската на Каонабо. Както и за придвижването на съюзниците му от вътрешността, сред които не бе изключено да бъде и Бехечио. Но в такъв случай щеше да засегне воинската гордост на Гуачанагари. Най-после Аарон измисли плана.

Той се отправи към Гуачанагари и хората му, които бяха спрели на малка поляна, недалеч от стръмния склон към долината, и помоли касика и брат му Чаону да останат тримата насаме. Започнаха да разговарят на тайно, като чертаеха схеми с остри пръчки върху мократа черна пръст и обсъждаха движението на войските.

— Трябва да изпратите двадесет от най-добрите си бойци на юг, за да наблюдават подстъпите към долината. Ето тук… и тук… — Аарон отбеляза всички възможни места, откъдето би могъл да се появи Бехечио.

— Сърцето ме боли, когато си мисля, че съпругът на моята сестра би пролял кръвта на собственото си семейство — започна с печален израз на лицето Гаучанагари. — Но ти си прав. Трябва преди всичко да бъдем готови, в случай че се опита да ни изненада и се присъедини към другите.

— Ксарагуа е много далеч. Може би той няма да дойде — каза с надежда Аарон.

— Каквото е речено да бъде, ще бъде — определи вождът, примирен със съдбата. — Ролдан, един от войниците на адмирала, започва война срещу Бехечио. Ако Каонабо спечели решителна победа тук, Бехечио се надява да получи от него помощ в Ксарагуа.

Аарон поклати глава, като си представи всички тези безсмислени битки. Преди пристигането на белите хора вождовете на тайно почти не бяха воювали помежду си. От време на време се спречквали заради разни семейни отношения, но обикновено се обединявали за борба против нападателите карибе. Сега предстоеше кървава баня, в която тези мили хорица щяха да се избиват един друг. „И каквото лъковете и кучетата ни не унищожат, ще го довършат нашите болести“ — тъжно си помисли той.

— А къде ще застанат да се бият другите ми бойци? — попита Гуачанагари с проницателност, неотговаряща на младото му лице.

Като остави временно опасенията си настрана, Аарон изложи своята идея:

— Адмиралът е на мнение, че когато нападне Каонабо, твоите войници трябва да се измъкнат от полесражението.

Той начерта върху калната земя нова схема, като показа една проста обходна маневра от източна посока. Аарон вече бе решил да постави всички войници с кучета на отсрещния, западния фланг.

— И ще нападнем отстрани, когато ни дадеш сигнал, нали? — доволно кимна с глава касикът.

Аарон се молеше боят да свърши колкото е възможно по-бързо, за да не се превърне в касапница, в която хората на Гуачанагари нямаше да пострадат по-малко от тези на Каонабо.

 

 

Вечерта, когато всички часовои бяха поставени, Аарон, Кристобал, Бартоломео и още неколцина от офицерите седнаха около тлеещия лагерен огън. Влагата бе потискаща и висеше като покрив над плодородното поле на областта Вега. Добре обработените ниви на юг, изток и запад от тях се бяха прострели като красив, изтъкан в сложни рисунки мавърски килим. От планините се спускаха напоителни канали, по които течеше вода за богатия чернозем, в който растяха тапиока, боб, батати и царевица.

— Грехота е тези ниви да бъдат унищожени от битка! — обади се Кристобал.

— Реколтата им би ни дошла добре в Исабел — съгласи се с него Бартоломео.

— Както и на онези тайно, които са го засели — меко каза Аарон. — За благото на нашите шкембета не би било зле, ако сведем до минимум плячкосването — очите му многозначително се приковаха върху Алонсо Охеда.

— Искам само да хвана тази стара лисица Каонабо. Какъв трофей ще представлява за величествата, ако го изправя пред тях! — храбро заяви дребосъкът.

— Ако можеш да го заловиш жив — усмихна се безрадостно Бартоломео, — отсега имаш моето позволение да преплаваш Атлантика с него и… щастливо посрещане там! Добър ти път!

Кристобал и Аарон се спогледаха напрегнато. И двамата знаеха колко лошо бе мнението на Двореца, след като Маргарите и Буил бяха клеветили управлението на братята Колон в Еспаньола. А какво щеше да добави Охеда по адрес на генуезеца в случай, че пристигне в кралския двор с окования във вериги водач на разбунтуваните тайно?

— Не мисли, че е толкоз проста работа да заловиш Каонабо! Той не е по-малък майстор от теб, Алонсо, когато става въпрос да оцелее — каза Аарон със заблуждаваща сърдечност.

— Тогава — добра ни среща! — отговори Охеда.

— Гледайте само да не се убиете един друг — намеси се Бартоломео без сянка на огорчение в гласа.

— Трябва да си отпочинем добре за утре — каза Кристобал и със спокойния си, авторитетен тон успокои възбудените страсти. — Хайде в постелята, господа!

Лагерът бе вече утихнал, но Аарон лежеше буден, с очи, впити в изгряващата луна, увиснала ниско на небесния свод и леко прикрита от червеникав облак. Кървавата луна бе лошо предзнаменование, особено в навечерието на битка. Накрая сънят го пребори.

 

 

Ролдан оглеждаше раздърпаните мъже и техния пленник, учуден, че бяха успели да прекосят благополучно цялата Еспаньола и да открият укрепения му лагер в планините на Ксарагуа, даже с помощта на съпровождащия ги индиански роб на Охеда.

— Вземете жената и я отведете при моите! — обърна се той на тайно към двамата индианци, които стояха до него.

Когато те тръгнаха към Магдалена, Гусман започна да протестира:

— Дон Франсиско, тази жена е моя!

— Ако говорим истината — поклати глава с подигравателно одобрение Ролдан, — тя принадлежи на Диего Торес, но него нещо не го виждам тъдява. Аз нямам претенции за дамата. Жените ми ще й приготвят да се изкъпе и нахрани. Изглежда ужасно оскърбена и изтощена.

Магдалена се мъчеше да стои изправена, като гледаше твърдо в тъмнокафявите му очи. На лицето му не бе изписано нищо, но нали едно време са били приятели с Аарон! Може би ще й помогне срещу Гусман. Тя не успя да овладее недоволството си от това, че разговарят за нея, сякаш е дете или малоумна, и разгорещено каза:

— Аз съм ви дълбоко признателна за гостоприемството, дон Франсиско. След като едноседмичното пътуване в калта привърши, много ще ви бъда признателна, ако сложите край на обидите, с които ме обсипват тези гадове — тя преметна сплъстената си, мръсна плитка през рамо и погледна с презрение Лоренсо и Пералонсо.

— Явно хубаво подаръче е получил Торес в твое лице — разсмя се Ролдан, като отметна назад голямата си рошава глава. — Може би тия „гадове“ са му направили добро, като са го отървали от такава многознайница!

— Моят съпруг ще ги преследва дотук и живи ще ги одере, както маврите са постъпвали със своите пленници по време на войните! — „Ако го е грижа за мен!“ — помисли си тя.

Когато Лоренсо се приближи към нея и вдигна ръка да я удари, едрият разбойник слезе от дървената платформа, на която стоеше. На ръст той бе колкото Гусман, но много по-тежък.

— На твое място не бих вършил това! — спокойно каза той. След това махна с ръка на двамата тайняни и те отведоха Магдалена в неговото бохио. Тя дочу как Ролдан казва:

— Охеда разправя добри работи за теб, дон Лоренсо, но на мен не ми харесва, че сте отвлекли жената на Торес. Ще ни докара неприятности. И защо го направихте?

Тя не чу края на разговора, тъй като бе въведена в голямата къща, построена от тръстика. Окаляна, изпохапана от комарите и изтощена, тя бе готова да се строполи, но гордостта я поддържаше права, докато любопитните тайнянки разглеждаха пленницата. Най-възрастната от тях размени няколко приказки с двамата мъже, след това ги отпрати, плесна с ръце и даде някакво нареждане. Магдалена подразбра, че ще има къпане. Значи Ролдан държеше на думата си поне по този въпрос.

Когато се потопи в прохладния поток, две тайнянки започнаха да сапунисват косата и тялото й с прочутото си растение, като приказваха оживено — явно коментираха цвета им. Магдалена притвори очи и отново си припомни преживените ужаси по време на главоломното препускане през джунглите. Бяха я завързали за коня, докато яздеха, а вечерта я омотаваха с въжета като гъска, приготвена за фурната. Двамата спокойно хъркаха до нея. Слава богу, че не я изнасилиха! Още първата вечер Лоренсо и Пералонсо бяха се разправяли по този въпрос, но накрая Лоренсо бе решил никой да не я притежава, докато не стигнат укреплението на Ролдан. И всеки от тях, като се страхуваше да не би другият да го убие, ако я изнасили, спазваха това решение.

„Какво ще стане с мен в това затънтено място?“ — мислеше си тя, като сдържаше сълзите си. Даваше си сметка, че само с тактично и разумно държание може да спаси живота си. Но когато премине опасността от страна на Каонабо, дали все пак Аарон ще я потърси? Нали няма представа къде я е завел Лоренсо! Единственият изход бе да склони Ролдан да му прати известие. Сега тя зависеше от благоволението на един войник, опълчил се срещу самия губернатор, и на един царедворец, обвинен в предателство срещу Короната — а тя не знаеше дали съпругът й въобще би рискувал да я освободи от единия или другия.

Двете млади жени, които я къпеха, й помогнаха да навлече дълга тънка риза, боядисана в бледооранжево, която контрастираше добре на тъмночервената й коса. Магдалена я попридърпа насам-натам, докато най-после горе-долу поприкри тялото си, но едното й рамо все пак остана разголено. Слугините й направиха прическа с гребен от риба и й помогнаха да закрепи тук-там подобието на рокля с костени игли. След това й предложиха красиво изработена огърлица от морски раковини и й сложиха два великолепни златни обръча на ръцете.

С поразголеното си тяло и с разпуснатата коса тя имаше вид на някоя екзотична индианска принцеса. Щеше да вечеря със своя „домакин“ Франсиско Ролдан и с отвратителните си похитители. Докато минаваше през селото, придружена от двете туземки, тя прецени, че в него живеят около хиляда души. Къщите бяха построени от здрави стъбла на тропическа тръстика, преплетени с клонки. Вечер ги поливаха обилно с вода, да не би някой нападател да ги подпали. Повечето жители бяха тайняни, също като хората от селото на Гуачанагари, но имаше и непокорни моряци, вдигнали бунт и предпочели да отведат корабите си във владението на Ролдан, вместо да се подчинят на властта на братя Колон в Исабел.

„Дори да успея да се измъкна от този затвор, няма да мога да се оправя без кон. Но ако открия къде са конете и открадна един, как ли ще намеря пътя за Исабел?“ — мислеше си Магдалена. Туземките й посочиха с ръка да влезе в бохиото на Ролдан.

Когато очите й привикнаха към слабата светлина на димящата факла, сърцето й се качи в гърлото. Изтегнала се като котка на ниската пейка до масата за ядене, лежеше Алия! Красавицата с гарвановите коси наблюдаваше съперницата си с искрящи от омраза очи.

 

 

Клането бе по-ужасно от шума и главата го болеше така, сякаш щеше да се пръсне. Навсякъде около Аарон топовете бълваха огън, гюлетата вдигаха фонтани пръст от черната кална земя. Стоновете на ранените и умиращите се примесваха със свирепите викове на сражаващите се и гръмкия, писклив лай на кучетата, които преследваха бягащите безпомощни тайно. Той направи опит да спре убиването на онези индианци, които се предаваха, но ако успяваше да спаси един, другите бяха умъртвявани от свирепите дяволски хрътки. Те поваляха туземците на земята и разкъсваха голите им тела в локви от кръв.

Кастилските кавалеристи буквално разсичаха пътя си сред живата стена от индианци. Когато тайнянците падаха, едрите коне ги превръщаха на каша с копитата си. В началото, след като бе вкарал в боя кавалерията, пехотата и артилерията, Аарон се надяваше, че Каонабо ще заповяда отстъпление. Но се излъга. Начело на верига от най-дисциплинираните си войници, под град от отровни стрели и копия, Аарон също успя да издигне жива стена между бойците на Гуачанагари и кастилските песове.

Това не бе сражение, а клане, каквото никога не бе виждал през двете години на война по равнините на Андалусия. Маврите по нищо не отстъпваха на кастилците в бойното изкуство. Но атакуващите сега тайняни нямаха нищо общо с тях. Верига след верига те се хвърляха в прегръдката на смъртта. Само неколцина успяха да се приближат на необходимото разстояние, за да метнат с някакъв успех копията си.

В източния край на долината се биеха хората на Гуачанагари с по-многобройни противници от войската на Каонабо. Битката, макар и свирепа, но водена с еднакви оръжия, бе поне равностойна. Аарон се взираше да види високия си млад приятел. Много му се искаше да отиде при него, но не смееше да остави поста си, защото войниците му щяха да пуснат хрътките по всеки индианец, без да избират дали е съюзник или враг. От мястото, където стоеше, се опита да привлече вниманието на Бартоломео, който се биеше в центъра на най-разгорещеното сражение.

Скованият от болестта си губернатор, който едва се държеше на седлото, наблюдаваше от едно възвишение отзад и със спокоен глас даваше команди — много по-редки обаче, отколкото на кораба. „Ако това бе ураган, Кристобал, ти щеше да бъдеш в стихията си, без да обръщаш внимание на опасностите!“ — помисли си Аарон.

Отразен лъч от проблеснала стомана привлече вниманието на Аарон и той видя Охеда да отсича главата на един бягащ индианец. След това дребосъкът насочи коня си на изток, към двете туземски войски. Аарон го последва и отряза с коня си пътя му точно когато застигаше отстъпващите бойци на Каонабо.

— Връщай се при твоите войници! — извика Аарон, когато едрият му жребец притисна дребното кафяво скопено конче на Охеда. — Ти не си в състояние да различиш бойците на Гуачанагари от тези на Каонабо.

— Но добре различавам стария копелдак — ето го там! — извика Охеда, като посочи към един по-възрастен индианец, който извикваше команди. — Ние неведнъж сме се срещали! — и като отдръпна коня си от коня на Аарон, заби ужасно острите си шпори в хълбоците на бедното животно и препусна към Каонабо, който най-после се бе отказал от битката и бягаше, заобиколен от личните си телохранители. Като се убеди, че Охеда наистина преследва подходяща цел, Аарон се обърна към онова, което бе останало от армиите на стария индианец. Грохотът на топовете бе спрял, както и съскането на изстрелваните от арбалетите стрели. Чуваха се само гръмките победни викове на кастилците, доубиващи лежащите на земята тайно, ожесточеният лай на кучетата и мъченическите стонове на ранените.

Аарон, заедно с малка група от лично избрани от него войници, остана да пази на границата между бойците на Гуачанагари и колониалната войска. И когато една хрътка, повлякла окървавената си верижка, се втурна покрай него, за да нападне приятелите тайно, той с един мощен удар й отсече главата.

Когато погледна към ужасната сцена долу, Кристобал Колон — Адмиралът на всички морета и губернатор на Еспаньола — изведнъж се почувства много стар и изтощен.

— Това не е Китай, но и тази страна тук е била място на мир и красота, един рай, населен с невинни хора, непокварени от алчност и омраза. Ето, вижте какво извършихме! — гласът му пресекваше от вълнение.

— Но затова пък те никога повече не ще се опълчат срещу кастилците, екселенц! — обади се един от капитаните.

Аарон, който се бе приближил и застанал зад своя ръководител, усети у него същата безнадеждност, каквато чувстваше сам.

— Не, ние само потушихме едно организирано въстание на вождовете. Онези, които не убихме на полесражението, ще загинат много по-бавно от глад и от болестите, с които ги дарихме.

— Какво очакваше да сторя, Диего? — Кристобал отново погледна към долината с нещастен вид. — Да оставя Каонабо и другите да завладеят Еспаньола? Да събера всичките ни заселници и да отплаваме завинаги?

— Не, Кристобал — въздъхна Аарон. — Аз не обвинявам теб. Ако не бяхме озаптили Каонабо и неговите съюзници, те щяха да нападнат селото на Гуачанагари и да избият до крак тайняните в Мариен, а след това да нападнат и нас.

— Но преди да се заселим тук, бяха великодушни и доверчиви като деца! — тихо каза Кристобал.

— Не можем да възстановим това, което вече го няма, но можем да се опитаме да предотвратим онова, което доведе до загубата на тази невинност! — отговори Аарон. — Трябва съвместно с касиците да поддържаме реда и защищаваме тези хора да не бъдат превръщани в роби от колонистите, за да им търсят злато.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Торес! — възкликна Бартоломео, който също бе пристигнал. — Като страничен човек, ти виждаш добре как ние, братя Колон от Генуа, сме принудени да се подчиняваме на кастилците. Вече получихме известие от самия Кралски съвет, че са изготвени нови писма, с които се упълномощават други хора — кастилци — да изследват водите на Индиите. Фернандо си иска данъка. И ако нищо не му изпратим, ще бъдем сменени.

— И какво ще правите? — обърна се Аарон към Кристобал, тъй като добре познаваше интригите на кралския двор.

Изследователят зарея поглед в далечината, сякаш някъде там беше съзрял нови земи. След това, поглеждайки към грозната сцена долу, отвърна с отпаднал глас:

— Първо ще изпратим на краля и кралицата каквото сме успели да съберем: вражеските пленници, които да бъдат продадени като роби в Севиля, колкото злато имаме подръка и други неща — памучни тъкани, билки, подправки… — гласът му секна.

— Трябва да се върнеш и да помолиш краля да ти се предоставят верни войници, които да се подчиняват на заповедите ти! Да пресечеш лъжите на Маргарите и Буил и на другите, които тровят кралските уши! — обади се разпалено Бартоломео.

Аарон го изгледа замислено. Нима някой кастилски или арагонски чиновник би се отнасял по-добре с тайно? Би усмирявал по-успешно враждуващите помежду си колонисти? Той вече искрено не вярваше в това. Все пак Кристобал и Бартоломео бяха хора с име и авторитет. Някой безличен благородник щеше да бъде безкрайно по-лош.

— Може би ти ще успееш да убедиш краля и кралицата да изпратят нови, честни заселници и да отзоват всички безполезни и алчни за злато благородници, които не желаят да действат с мирни средства?!

По-старият брат напрегнато се взираше в лицето на Аарон, сякаш разбрал съмненията и страховете на своя приятел. И когато най-сетне отговори, в гласа му се долавяха нотки от предишната му решителност:

— Ще отнеме доста време да подготвим корабите и въведем ред в Исабел, но след това ще отплавам за Кастилия.

— Подготовката ще бъде по-лесна от въвеждането на ред! — отбеляза кисело Бартоломео.

— Вие двамата — Аарон ги погледна — сте хората, на които вярвам повече от всекиго в целите Индии! Вие трябва да бдите зорко и да не допуснете Алонсо Охеда отново да търси злато във вътрешността.

— Или да търси съюз със стария ти приятел Ролдан! — добави Бартоломео, като погледна Аарон многозначително.

— Франсиско — въздъхна Аарон — винаги ми е създавал ядове. Не очаквам да сподели амбициите на Охеда и да тръгне с армия от Ксарагуа срещу Исабел, но знам добре, че докато отрича вашата власт, кралското семейство ще ви гледа с лошо око. Може би ще успея да го убедя да не прави това. След като се върнем в селото, ще му изпратя вест и ще видя накъде духа вятърът в Ксарагуа.

— Имам доверие в твоята дипломация, Аарон — каза Кристобал със спокойна усмивка, а Бартоломео го потупа по рамото.

Верен на думата си, Охеда докара Каонабо, привързан към един кон. Вечерта след битката той развеждаше високомерния стар касик през целия лагер, като разправяше, че сам щял да отплава с робите и лично да поднесе като подарък стария вожд на кралицата. Може би старият й изповедник Торкемада ще успее да спаси душата му.

На другия ден в ранни зори Аарон се сбогува с Кристобал и Бартоломео и им обясни, че ще се върне в Исабел, след като придружи Гуачанагари и бойците му до тяхното селище. Те също бяха взели доста роби от победените индианци. Но в едно тайнянско село дори пленените врагове щяха да живеят по-добре, отколкото при белите. На Аарон му се свиваше сърцето при мисълта, че победените тайно като стадо добитък ще бъдат товарени на люлеещите се палуби на каравелите и изпратени да намерят смъртта си в студения северен климат.

— Твое сърце разтревожено — каза му Гуачанагари, когато двамата вървяха по тясната, стръмна пътека, следвани от индианците, които се движеха в абсолютна тишина. — Алия заминала омъжи се за Бехечио. Няма бъде в селото.

На Аарон не му се искаше да разговаря за Алия, както и да обсъжда сложния въпрос за робите. И затова сподели друга своя грижа, като каза със съжаление:

— Ще ми липсва Наваро.

— Може би когато започне да носи дете от Бехечио, ще се съгласи да ти даде твоето — много деликатно подхвърли Гуачанагари. — Твоята жена, мисля, ще приеме добре Наваро във вашия дом.

Аарон сурово изгледа приятеля си. Забеляза, че въпреки тъмната кожа лицето му се изчерви.

— Ревността на Магдалена предизвика кавгата и боя, което доведе до това да загубя момчето. И какво знаеш ти за нейните чувства към Наваро?

Гуачанагари не отвърна нищо и продължи да върви, без да поглежда Аарон. Явно обмисляше нещо. След известно време се обади:

— Алия най-жестоко се подиграваше на твоята жена, приятелю мой. Тя също ревнуваше, когато се хвалеше как се е сдобила със син от тебе и разправяше, че Магдалена била бледа и хилава, ялова и за нищо негодна. Аз разбрах това чак когато сестра ми тръгна за Ксарагуа. Дочух как го разправя на една от своите братовчедки — какво казала в онзи ден на вашия език на жена ти. — Той направи пауза, за да асимилира Аарон думите му, след което продължи: — Не си ли се запитвал защо жена ти е ревнива? Може да греша, но ми се струва, че тя по-ревнива и от Алия.

Аарон отново усети познатото чувство за вина. И отново повод за това бе жена му.

— Не мога да го обясня, но тя ме преследва от едно време, още когато бяхме деца там, в далечната ни родина зад океана. Дори е подлъгала баща ми да гарантира, че ще се оженя за нея — той мрачно се усмихна на Гуачанагари. — За първи път сега споделям с някого това. Тя носеше със себе си пръстена на баща ми, но аз отрекох, че това означава нещо определено. Мисля, че даже тогава добре знаех какво е искал той да ми каже, но бях твърде огорчен и горд да го призная, а също така бях изпълнен с омраза към нейния баща. Сега обаче всичко е минало. Бернардо Валдес е мъртъв и родът Торес — отмъстен. Магдалена е сама, на хиляди мили от дома си, омъжена за човек, който никога не се е отнасял добре с нея.

— Но тя те е преследвала толкова дълго време, дошла е да те търси толкова надалеч. Не значи ли това, че те обича? — подсказа Гуачанагари.

— Предполагам, че — да. Може би нейното семейство, миналото, целият свят там вече нямат никакво значение за нея!

— Ти обичаш ли я?

Въпросът му увисна без отговор в настъпилото мълчание и сякаш шумовете на джунглата изведнъж се усилиха. Пърхаха с крила и крещяха папагали, светкавично се шмугваха натам-насам под гъстия килим от листа разни животни, а тихият ромон на течащия по стръмнината ручей сякаш го питаше: „Ти обичаш ли я?“

— Тя — най-после проговори Аарон — ме омагьосва като някоя от вашите „земи“ богини. Аз я желая и когато съм с нея, разбирам, че живея, независимо дали се любим или се караме… Това любов ли е, Гуачанагари?

— За хората от небето, може би — да! — младият касик сви рамене. — Аз не знам, тъй като вашите пътища не са наши пътища. Което за нас е просто, вие го правите сложно. Ние засаждаме толкова, колкото можем да изядем. Вие пазите храната в големи дървени хамбари. Ние си бием само тогава, когато някой засегне честта на семейството ни. Вие се биете за злато и земи. Всеки тайно се моли на своя „земи“ и е щастлив. Никой не го учи как да се моли. Вие имате много богове и, както изглежда, всички се карате помежду си — всеки иска само неговия бог да почитате и не дава другите бели хора да се молят на техния си бог. — Той се спря и даде знак на следващите ги бойци да седнат и отдъхнат. След това тръгна към ручея, който течеше вече съвсем близко до пътеката, и седна на брега.

— Имаш право — Аарон приседна до него. — Понякога ние правим нещата много трудни. И може би затова ми беше толкова приятно да живея при вас и да изучавам бита ви.

— Но си оставаш бял човек. И сърцето ти не е при нас — нежно възрази Гуачанагари.

— Но и не е напълно с белите хора тук — отговори Аарон. — Аз съм чужд навсякъде — и тук, и в Исабел, и със сигурност, в родното ми място. Моят чичо и останалите живи от рода ми живеят в студена, далечна страна. И във Франция няма да живея.

— А ще живееш ли с жена си? Не е ли Магдалена тази, която ще ти създаде дом?

Аарон си спомни какви чувства изпитваше, когато влизаше в семплото им жилище в селото на Гуачанагари или в Исабел и виждаше червенокосата глава, сведена над проста домашна работа, разтворените й ръце, когато искаше да я обладае в леглото през нощта… или нощите, изпълнени със страст… и обич. Изведнъж безумно му се прииска да види лицето на Магдалена. Обичаше ли я наистина?

Известно време Гуачанагари го наблюдаваше, след което каза:

— Обещах й да не ти казвам едно нещо… но сега ще използвам кралското си право да променя решението си, защото вие двамата сте като деца, които се препъват в тъмнината. Може би разполагам с един малък факел, който да освети пътя ви един към друг. Преди Магдалена да напусне с теб селото ни, тя дойде рано сутринта при мен и ме извика…

Когато Гуачанагари привърши разказа си за кафявата кадифена дреха и отчаяните опити на Магдалена да върне Наваро на баща му, Аарон вдигна очи към приятеля си.

— Значи ето какво всъщност е станало с най-хубавата й придворна рокля! — по устните му играеше лека тъжна усмивка. — Тя ще може да обича Наваро като собствено дете, сега съм убеден в това. Както аз, така и жена ми е научила много неща от народа на тайно. И затова и двамата сме ви благодарни!

— Отлично! — Гуачанагари се надигна, като се усмихваше широко, и даде знак на хората си да тръгват. — А сега да побързаме, за да можеш по-скоро да видиш жена си и да й кажеш, че си бил един много голям глупак.