Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (13)

Глава дванадесета

Аарон, целият изпотен и уморен, бе силно разтревожен от заплашителното послание на Диего Колон веднага да се яви при него. Питаше се какви ли нови нещастия ще се струпат на главите на тайняните. Успя да вземе един от конете, които бе докарал от Кадис, и сега го яздеше доволен, че няма цял ден да бие тоя път пеша. Големият дорест кон, макар и не така чистокръвен като Андалус, бе як и стъпваше уверено по трудния терен от криволичещи пътеки през джунглата и по хлъзгавата кал.

Той спря пред каменната грамада на губернаторския дворец и скочи от жребеца. „Възнагради ни Бог и с подходящ архитект за града, кръстен на Исабел, няма що!“ — мислеше си той с кисела усмивка, като бършеше потта по челото си и наблюдаваше пристанището. Няколко нови каравели се поклащаха на вълните, недалеч от брега. Дали Колон нямаше да иска отново да посредничи за уреждането на някоя разправия между новопристигналите и индианците? Той се насочи към главния вход, като сипеше през зъби ругатни, и почука на вратата. Отвори му една от туземките прислужнички на Диего Колон. Бе навлякла широка памучна туника, защото новите управници бяха заповядали всички индианки да ходят облечени в града. Тя го заведе в голямата приемна в дясната част на сградата, която служеше и за съдебна зала, и за зала за общите събрания.

— Диего, в посланието ти пише, че имало срочен проблем. Какво, за бога… — Аарон замръзна на вратата и забрави за самодоволната физиономия на заместник-губернатора, гледайки като хипнотизиран Магдалена Валдес.

Облечена в красива копринена рокля и прозрачна къса наметка, дребна и крехка, тя бе съвсем чужда на тази хладна и груба обстановка. Зелените й очи тъмнееха на бледото лице. Стори ли му се, че тя се разтрепери, когато го видя, и стисна някакъв медальон в пазвата си?

— Вие! В името на всички ангели от рая, какво търсите тук, госпожо?

Магдалена гледаше втрещена стоящия в рамката на вратата дивак. Света дева Марийо, какво бе сторила! Този непознат мъж беше фактически съвсем гол, само едно парче плат обвиваше бедрата му, а на хълбока му заплашително стърчеше кама, привързана с връв. Тъмнобронзовата му кожа бе като на всички тайняни, които бе видяла в града, а косата му — дълга и чорлава. Върху изненаданото му и свирепо лице стърчеше изрусяла брада. Студените му сини очи, очакващи отговора й, я пронизваха.

— Здравейте, Диего — каза тя, след като си пое дълбоко дъх, за да преодолее спазмите, стиснали гърлото й. Но преди да продължи и помоли братята Колон да я оставят насаме с нейния „годеник“, Бартоломео се намеси:

— Извънредно странен начин за един мъж да поздрави дамата, която заради него е прекосила целия океан и за която ще се жени! — едрият червенокос мъжага се изправи, сякаш да я защити. До него тя изглеждаше като някаква мъничка кукла.

— Дамата, за която ще се женя? — повтори като гръмнат Аарон.

— Да, ние бяхме осведомени, че вашият баща е извършил сватосването — обади се и Диего Колон, като оглеждаше с отвращение и загорялото тяло на Аарон, и парцала около бедрата му. Той самият дълбоко се съмняваше, че дона Магдалена, тази красива жена, е с всичкия си, след като е решила да се омъжи за тоя полудивак.

— Баща ми може и да е бил подлъган да се сприятели с тази вещица, но ви уверявам, че не е уреждал никакъв годеж! — процеди през зъби Аарон, обърна се и измери със свиреп поглед Магдалена.

— Докладваха ми — Бартоломео застана помежду им, — че вие, както и много други мъже тук, сте си взели туземка за жена, но това сега не е от значение. Вие трябва да спазите задължението към тази благородна дама!

— Нямам никакво задължение към нея! — почти изкрещя Аарон, като измери с поглед непознатия, който му се струваше странно познат. — А вие кой сте, брат й?

— Не, аз съм Бартоломео Колон, брат на адмирала. И съм на вашите услуги, господин маршал на флота! — отговорът бе изпълнен със сарказъм.

Сега бе ред на Магдалена да застане между двамата мъже, които се гледаха наежени като два огромни песа.

— Моля ви — каза тя, като хвана за ръка Бартоломео, — може ли да поговоря за момент насаме с Диего?

— Аз нямам какво да ти кажа, Магдалена! Каквото е имало помежду ни в Севиля, отдавна е свършено. И ти най-добре от всички знаеш защо! — каза Аарон с леден глас.

— Да, зная, че ти отне честта ми в Севиля и след това ме заряза! — първоначалното й стъписване и страх от това, че ще се наложи да го сблъска с желанието на баща му, оставено като завет, се изпариха, когато видя ледените му очи. Той я бе използвал и я напусна, сякаш беше някаква развратна туземка и слугиня!

— Драга ми госпожо, аз взех тогава само това, което вие доброволно ми дадохте! — отговори й с презрение в гласа.

— Бенхамин те обвърза с обещание, Аарон — спокойно каза Магдалена, сподавила порива да се хвърли върху него и да го издере.

— Баща ми е бил подведен от теб, но не чак дотолкоз, че да ни обяви за годеници! — това, че тя го бе назовала с истинското му име, го накара да бъде нащрек.

— Той ми предаде ето това, като един знак за теб! — гневът й премина в горчива обида от бездушната му реакция. Издърпа медальона от пазвата си, отвори го, извади амулета и разкри скъпоценното му съдържание.

— Как се е оказал той у теб? — запита я със задавен глас, като грабна пръстена от ръката й.

— Значи вие не отричате, че това е пръстен с герба на баща ви? — попита със сериозен тон Бартоломео.

Аарон не откъсваше очи от пръстена в дланта си. Блестящият сапфир светеше със син огън, като очите на Торес.

— Да, това е личният пръстен на моя баща — тихо отговори той. — Но съществуват различни начини, за да се сдобие тя с него — надяна го на пръста си и след това внимателно изгледа пребледнялата жена пред себе си. — Нейният баща, Бернардо Валдес, е виновен за унищожаването на моето семейство. Той ги е предал на Инквизицията, за да получи своя дял от богатствата на Торес. Когато се завърнах миналата година у дома, всичките ми близки бяха мъртви, а цялата ни собственост — конфискувана. Най-вероятното е тя да е отмъкнала пръстена от своя баща.

— Това е чудовищна лъжа! — Магдалена не можеше повече да се сдържа, зашлеви го, а от очите й бликнаха сълзи. — Бенхамин ми даде този пръстен същия ден, когато бях с теб във вашата къща — за миг тя се поколеба да продължи. Той стоеше мълчалив като камък, свил заплашително юмруци. Бузите й горяха, когато прошепна: — Той бе намерил гребените ми до твоето легло, след като ти вече бе заминал за Палос. Искаше да те застави да се омъжиш за мен, преди да отплаваш, но аз го помолих да не върши това.

— Хм, и какво — след толкова много време — предизвика такава промяна в чувствата ти, та реши именно в дадения момент да прекосиш океана и се омъжиш за мен? — едната му вежда иронично се повдигна. — Дали не си донесла в корема си копеле от Трастамара и имаш нужда да хванеш някой наивник да му стане баща? От друга страна, аз гарантирам, че кралят ни Фернандо разполага с достатъчно архиепископи, които да прикрият по законен ред всичките му извънбрачни деца.

— Вие оскърбявате не само една благородничка, но също така и негово величество! Изглежда, че твърде дълго сте живели сред тези диваци и сте станали примитивен като тях — каза възмутено Диего Колон, но по-големият брат бе този, който пристъпи към Аарон с ръка върху дръжката на сабята.

— Сега вие, дон Диего, ще се извините на дона Магдалена или аз ще ви прережа гърлото — нищо, че сте спасили живота на Кристобал! — заяви с нисък и свиреп глас Бартоломео.

Аарон погледна вкамененото му лице и си помисли, че и този човек бе омагьосан от Магдалена, както по-рано Бенхамин. Как ли все го постига тази вещица? Той се обърна към нея, направи подигравателен поклон и каза:

— Моите извинения, дона Магдалена! Няма да ви обиждам занапред, но и няма да се оженя за вас… никога! — след това се обърна отново към Бартоломео. — Готов съм и за най-лошото. Защото нямам задължения към тази жена и не мога да бъда накаран насила да се женя за нея.

— Изобщо не мисля да те насилвам! — гневно се обади Магдалена. Тя вече се бе окопитила, след като откритата враждебност на думите му за известно време я бе накарала да изгуби и ума, и дума. — Сбогом, Диего Торес! Желая ти приятно прекарване с твоята индианка.

Аарон мълчаливо се отправи към вратата и чувстваше пулса си в гърлото.

— Един момент! — спря го гласът на Бартоломео. — Пръстенът е свидетелството на тази дама за годежа. Щом не желаете да изпълните задължението си, няма да остава у вас — Аарон се извърна рязко, но усети на врата си върха на сабя. — И така, върнете пръстена на дамата или, кълна се в Светата дева, жив няма да излезете от тука!

— Задръжте го… засега — като мърмореше проклятия, Аарон свали пръстена и го подаде на Бартоломео, тъй като Магдалена остана неподвижна.

След това отново тръгна към вратата.

— Когато се върне адмиралът, пак ще поговорим по този въпрос — сподириха го думите на Бартоломео Колон.

Аарон излезе, без да се обръща.

— Моля ви, повече не се занимавайте с него! — с тези думи, гордо вдигнала глава, Магдалена прие пръстена от ръката на своя покровител. — Но ми разрешете да остана да живея тук, в Исабел. Сред вашите хора има много болни, а мен ме считат за добра медицинска сестра.

— Този град е пълен с безскрупулни скитници и авантюристи. И въпреки че има индианки и няколко бели жени от Кастилия… но — лицето на Диего Колон се изчерви — вие сте единствената благородничка в Исабел. И няма да сте в безопасност, ако останете тук без защитата на съпруг.

— Много ви моля! — тя стисна ръката на Бартоломео, която не бе изпускала, и настойчиво продължи: — Вие добре знаете какво ме очаква, ако се завърна в Кастилия. Оставете ме тук и аз повече за нищо няма да ви безпокоя.

— Ще изчакаме завръщането на Кристобал — въздъхна Бартоломео, като гледаше бледото й, но гордо лице и наум ругаеше Диего Торес, който беше според него най-големият глупак на света. — Нека адмиралът вземе решението. Той добре познава Торес. А междувременно… — Бартоломео забеляза как по лицето на брат му пробягна колебание и продължи с по-твърд глас: — Дамата остава тук. И без това още никой кораб не е подготвен да отпътува. Поне можем да й предложим прочутото гостоприемство на Колон.

 

 

Магдалена влезе в предоставената й в каменната сграда стая и я огледа. Тя бе просторна, но скромно обзаведена — грубо сковано легло, покрито с матрак от палмови влакна, също така грубо изработен стол и една масичка.

Хвърли се на матрака и цялата й дълго сдържана мъка от сблъсъка с Аарон се изля на свобода. Вълни от унижение и срам я заливаха една след друга не по-малко мъчително от онези в океана. Бе очаквала Аарон да не повярва на мотивите за пристигането й, да се ядоса, че го преследва и тук. Той бе и горд, и упорит. Такъв мъж не можеше да бъде заставен да върши каквото и да било със сабя на гърлото, камо ли да се жени.

Би му простила даже и обвинението, че се е сдобила с пръстена на Бенхамин чрез Бернардо. Но да й каже, че е дошла при него от леглото на Фернандо Трастамара! Ужасни ридания разтърсиха тялото й. Ето това не можеше да понесе! А най-лошото бе, че той предпочита пред нея кого? — една тайнянка, една дивачка като другите. Все още виждаше очите му — подигравателни и леденосини. Все още усещаше яростта му и изгарящото я презрение. „Нека гния в манастир! По-добре там, отколкото с такова чудовище за съпруг!“ Тя плю през стиснатите си зъби и отново зарида.

 

 

До вечерта Магдалена се справи с кризата, избърса сълзите си, изми се и облече един красив тоалет — да си възвърне самочувствието!

Ако наистина бе единствената благородничка на Еспаньола, ще съумее да покаже, че действително е такава!

Когато влезе в широката трапезария, Бартоломео, Диего Колон и още шестима мъже станаха и възторжено я посрещнаха.

В кралския двор тя не се бе държала кокетно, напротив — винаги ставаше нервна, когато лицемерни и развратни благородници проявяваха внимание към нея. Но тук проявената към нея галантност от страна на тези войници и авантюристи дойде като мехлем за нараненото й самочувствие. Отначало се почувства поласкана от това, че Диего Колон и приятелите му я ухажват. Но по-късно, когато свършиха с яденето, започна да разбира проблемите, които едно съперничество между тях можеше да породи. Не бе изключено скоро да извадят сабите. Дали нямаше да й се наложи да се омъжи насила за един от тях, а, откровено казано, никой не я привличаше?

Мургавият арагонец Мосен Маргарите с жестоките си черни очи й напомняше краля. Но за разлика от Фернандо Трастамара той имаше грубо, сякаш издялано от камък лице, което очевидно отговаряше на характера му на груб авантюрист. Той не бе деликатен царедворец и носеше белезите от раните си като някакви почетни знаци. Алчността и отношението му към туземците от вътрешността вече караха хората в Исабел да произнасят името му шепнешком и всячески да го отбягват.

Алонсо Охеда бе наперен дребосък от Севиля, разиграващ ролята на франт и самохвалко, но дантелените ръкави на жакета и контешки подрязаната му брада прикриваха алчен, жесток и амбициозен характер — присъщ за един обеднял хидалго^[1].

А Диего Колон, още когато го видя за първи път, не й хареса с прекалената си самоувереност. Тя горещо се надяваше, че адмиралът ще прилича по характер не на него, а на Бартоломео.

— Моля, дона Магдалена, още малко вино? — попита Диего и преди тя да успее да откаже, махна с ръка на туземеца прислужник да й налее още. Стаята вече й се струваше неприятно гореща, вече усещаше превързаната си с панделка коса като някаква тежка вълнена наметка, залепнала за потния й гръб.

Магдалена отпи малка глътка от червената и горчива течност и кимна към своя капризен домакин в знак на благодарност. Неочакваното пристигане на по-стария брат, встъпил веднага в длъжността на аделантадо и започнал да издава заповеди и да взема решения в отсъствието на Кристобал, явно бе изкарало Диего Колон от равновесие.

— Разбрах, че баща ви се ползва с височайшето благоволение на кралския двор? — обърна се към нея Алонсо Охеда.

Черните му и кръгли като копчета очи лакомо я оглеждаха, сякаш тя бе някаква сочна яребица.

— Сега дон Бернардо прекарва повечето време в Севиля, отколкото в двореца, господине — отговори му тя равнодушно, но й стана гадно от самото споменаване на това име.

— О, да! Той е носител на кръста при брат Томас де Торкемада, нали? — запита с груб глас Мосен Маргарите, въпреки че отлично знаеше отговора.

Чули името на Великия инквизитор, някои от седящите мъже се умълчаха и тревожно я погледнаха. Но, както обикновено, на помощ й се притече Бартоломео:

— Самата дона Магдалена се е ползвала с благоволението на нашите властелини, и то преди да тръгне за насам. Освен това тя не е в течение на дейността на баща си.

— И все пак семейство Валдес става могъщо — отново се намеси дон Алонсо, опипвайки по-нататък почвата, с цел да отпъди по-страхливите от ухажорите на Магдалена.

— А как върви строежът на арсенала и на напоителния канал? — внезапно попита Бартоломео, като се обърна към Диего, желаейки да изоставят неприятната тема за Бернардо Валдес.

— Достатъчно добре! — Диего отначало се намръщи, но бързо изписа една усмивка на лицето си. — Сред обикновените работници от туземното население, които копаят канала откъм реката, има доста болни и ни се наложи да доведем и по-високопоставени персони от тайно. Общо взето, работата върви.

— Тук, в това селище, има доста лентяи. Тези господа не се захващат с никаква работа, която не могат да свършат, ако не са на кон — отбеляза презрително Бартоломео и впи очи в Охеда и Маргарите.

— За тежката работа ни трябват повече туземци. В този климат белите хора, заставени да копаят или режат дърва, бързо се разболяват и предават богу дух — хладно отвърна дон Мосен. Той разполагаше с известна власт, тъй като бе комендант на укрепените лагери във вътрешността. Доскоро за него не представляваше трудност да се оправя с Диего Колон, но вече предугаждаше, че ще има проблеми с Бартоломео. — Бих могъл с един отряд още веднъж да обиколим вътрешните райони и да се разправим с водачите на бунтовниците. Така ще си набавим и нужните за доизграждането на града работници — индианци роби.

— Дон Диего по-рано разправяше, че вълненията сред местните жители от вътрешността са започнали, откакто златотърсачите са нахлули там — обърна се Магдалена към Мосен Маргарите. — Може би трябва да поведете своя отряд срещу тези пришълци?

— Говорите като онзи маррано Диего Торес — усмихна се снизходително Маргарите — или като Ролдан, неговия приятел в Ксарагуа, който пък открито се е обявил против кралската власт. Иска ми се да вярвам, че не това е намерението на една благородна дама като вас.

— Може би благородна — настръхна Магдалена, но запази самообладание, — обаче не и глупава, дон Мосен — добави тя и сладко му се усмихна.

— Аз бих се въздържал от оценки за Ролдан и Торес, но трябва да си призная, че Торес ме интересува — намеси се Бартоломео и хвърли успокояващ поглед към Магдалена. — Той е научил езика на тайно и не е изгубил доверието на един от най-силните им — мисля, че ги наричате касици — в цяла Еспаньола. Този вожд — Гуачанагари се ползва с пълното доверие на адмирала. Досега ни е бил лоялен съюзник и аз не смятам, че трябва да го губим. Мисля да го посетим с мир и да помолим Диего Торес да ни помогне да обуздаем хората от Кастилия и Арагон, които са си разпасали пояса.

— Изключено! Торес е станал дивак като индианците — обърна се Диего към брат си.

Маргарите се намръщи, но нищо не каза. Ще дойде и неговото време, когато братята Колон ще изгубят напълно контрола върху Еспаньола! Бартоломео и Кристобал, като съюзници на диваците на Торес, ще му предоставят една чудесна възможност да осъществи намисленото — когато отплава за вкъщи, да ги наклевети на крал Фернандо. Падането на генуезците ще означава неговото издигане.

— Моля да ме извините, господа, но много ме боли главата и ще трябва да се лиша от компанията ви. В сравнение с горещината тук Андалусия изглежда студена като Бургос — каза Магдалена, решила повече да не слуша за Аарон.

— Простете, че ви измъчихме, драга госпожо, с нашите приказки за диваци и политика — каза Диего, подал ръка, за да й помогна да стане от тежкото кресло, но Бартоломео бе по-бърз от него и я изправи на крака. Той отдавна бе поел ролята на нещо като неин чичо или по-голям брат и постоянно се грижеше за нея.

— Ще ви придружа до вашата стая, дона Магдалена — каза той с покровителствен тон.

Когато останаха сами в слабо осветения коридор, Магдалена се обърна към него:

— Вие наистина ли смятате да поискате от Диего Торес да ви помогне да успокоите туземците от вътрешните райони?

— От това, което узнах — започна Бартоломео, като сви рамене, — той е близък приятел на Гуачанагари — съюзника на Кристобал. А ние, Магдалена, имаме нужда от помощта на този индиански вожд — той млъкна за секунда и върху строгото му лице се появи тъжна и добра усмивка. — Въпреки грубите думи на Диего Торес, ти все още го обичаш, нали?

— Сега моите чувства не са главното, Бартоломео — отговори тя, срещайки лукавия поглед на бледосините му очи, и сподави яростните думи, които напираха в устата й. Бе разбрала, че в дадения момент е безсмислено да отрича. — Диего, или Аарон, както предпочита да го наричат, изрази достатъчно ясно отношението си по въпроса за нашия годеж.

— След всичките ти мъки и риска, който пое да избегнеш съда и манастира, аз се убедих, че си решителна и твърде храбра, Магдалена — той присви очи, забелязал гневната й реакция. — А сега се успокой! Нямам намерение да ти го водя с вързани ръце! Просто му дай време.

— Охо, време! Точно то бързо изтича. Аз не съм расла в саксия, Бартоломео. Животът ми нанесе достатъчно много удари. Зная и че заради мен между мъжете ще възникнат разправии. Може би по-добре ще е, ако се завърна в Севиля с надеждата, че нейно величество ще ми прости и ще забрави за манастира, ако престана да се появявам в двореца.

— Не можеш да се скриеш в провинцията, Магдалена — а кралицата е прословута със своята злопаметност. Както баща ти — с амбициите си. Ще те отдадат или на Христос, или на някой простосмъртен мъж, при това — доста бързо, ако сама си го избереш.

Магдалена кимна в знак на съгласие. „Бартоломео е прав“, помисли си тя, като му пожела лека нощ пред вратата на стаята си. Но още щом влезе, една желязна ръка я обхвана през ръцете и кръста, а друга запуши устата й. Нямаше нужда да чува глас, за да разбере, че това е Аарон.

— А сега, пърхаща красива птичке, върни пръстена на баща ми и аз ще те оставя още много нощи да прекараш с онова ято от ухажващи те пуяци долу. Я виж каква кокетка си се извъдила! А може винаги да си била, но си го криела от мен.

Тя се опита да освободи главата си, но железните му пръсти не й позволиха да се помръдне.

— Ще те пусна само ако не викаш. Иначе ще ти се случи същото като в Севиля. Помисли и как ще се компрометираш, ако твоите ухажори те открият просната тук. Ще мълчиш ли?

Той поразхлаби хватката си и когато Магдалена кимна с глава, махна ръка от устата й, но без да изпуска с другата кръста й. Останала без дъх, тя и не мислеше да вика. Усети как свободната му ръка се плъзна по рамото и разголените й гърди, едва прикрити от широкото деколте. По тялото й преминаха предателски тръпки на възбуда. Той тихо се изсмя и тя разбра, че е усетил през тънката коприна втвърдилите й се зърна. Но срамът й тутакси се изпари, когато усети онова явно доказателство за собственото му желание, което, също втвърдено, я подпря в гърба.

— А сега ми позволи да измъкна пръстена от грозната дрънкулка, в която си го скрила, и ще те оставя да нанкаш спокойно — гласът му бе мек като кадифе. Пръстите му отвориха медальона и измъкнаха амулета.

— Нямаш право! — яростно изсъска тя.

— Това е пръстенът на моя баща. Аз съм син на Бенхамин Торес и единственият останал жив, така че кой друг има правото да го притежава? Може би едно коварно момиче, което го е откраднало от този мъж след подлото си предателство?

— Това е чудовищна лъжа! Аз обичах Бенхамин и никога не бих му причинила зло! — Магдалена се опита да сподави изтръгналите се от гърдите й ридания.

Аарон усещаше как тя се мъчи да се овладее. Мили боже, нима казва истината? Той имаше всички основания да се съмнява, камо ли да й вярва, само да не беше онова необяснимо чувство, което се бе загнездило в душата му и го измъчваше от момента, когато за първи път я докосна. Но този момент сега изглежда бе изчезнал някъде в безкрайно, далечно минало. И все пак несъзнателно поразхлаби хватката си и я обърна с лице към себе си.

Под лунните лъчи светлата й кожа бе като сребристо сияние, сякаш обсипана с перли, нежна и прозрачна до тъмнокафявото му тяло. По бузите й бавно се стичаха сълзи, тя стоеше безмълвна и отбягваше погледа му.

— Кажи какво да правя с теб, Магдалена? — прошепна й озадачено.

— Очевидно — да не се жениш за мен — с широко отворени, блестящи от сълзите очи, тя вдигна глава и смело го погледна. — Оказа се, че Бенхамин не е бил прав. Вземи пръстена и изчезвай, Аарон!

— Ти го казваш. Мъже като Маргарите и даже онзи мухльо Диего Колон ще забогатеят и ще се върнат в Кастилия, покрити със слава. С новите си ухажори ти нямаш повече нужда от мен.

— Аз не си търся съпруг, Аарон — изскърца тя със зъби и се опита да го отблъсне, но без успех. Голите му гърди бяха твърди като толедска стомана. — По-добре да отида в манастира!

— Твърде страстна и жизнена си, за да живееш сред студените манастирски стени! — пръстът му допря слепоочието й, прокара пътечка надолу по красивите скули и спря на шията, където се усещаше как силно бие сърцето й. — Как ти хрумна тази идея?

— Кралицата ми я подсказа — отвърна Магдалена, внезапно изпълнена с желание да му върне обидата. — Когато привлякох вниманието на крал Фернандо, тя бе точно толкова възхитена, колкото и аз. Трябваше да ме изпратят при доминиканските монахини. Успях да си осигуря помощта на Бартоломео и да избягам за Индиите. Дори брак с човек като теб беше за предпочитане пред студените каменни стени в Мадрид! Но сега промених решението си. Все пак манастирът явно е по-привлекателен!

— Ах, мадам? — за нейно огорчение, вместо да се ядоса, той се разсмя. — Ти непрекъснато скачаш от един огън в друг. Гледай да не опърлиш това красиво малко дупе — притегли я към себе си, като я повдигна с шепи, обгърнали двете й задни половинки.

— Пусни ме, иначе ще викам! — тя се извиваше, като се мъчеше да се освободи от възбуждащия му допир. — Хич не ме интересува и проклетият ти врат, и моята репутация.

— Общуването ти с Фернандо Трастамара вече ти е създало съответна репутация в испанските земи. Пази се да не я погубиш и тук, на Еспаньола — вдигна я на ръце и започна жадно да целува устните й. Езикът му ги натисна, докато не се разтвориха, след това влезе и бързо излезе. После устните му свирепо се впиха в нейните. Като дишаше тежко, забравила за всичко на света, тя се извиваше във водовъртежа на страстта. Тялото й сякаш се бе превърнало в гореща течност, която се вливаше в неговото тяло, ръцете й стискаха голите му гърди, а ноктите се впиваха в мускулите му.

Както бързо бе започнало всичко, така бързо свърши. Аарон със сподавена ругатня се освободи от прегръдките на замаяната жена и я блъсна към вратата; тя приличаше на подплашен заек, бягащ под погледа на хищна птица, която си играе с него, а после се спуска да го сграбчи. И преди Магдалена да се окопити, Аарон изчезна през отворения прозорец и се стопи в плътните черни сенки покрай стените. След миг се дочу тропот на копита и тя разбра, че наистина си е отишъл с пръстена на баща си.

Мълчаливо се отпусна на леглото, без да заплаче, със сухи очи.

— Негов е, да го взима. Нищо повече не мога да сторя, Бенхамин! — гласът й прозвуча тихо в безмълвната тъмнина.

Останала без пръстена, Магдалена повече не можеше да понася неприятната тежест на медальона. Само се молеше Бартоломео да не разбере, че Аарон си е взел пръстена.

 

 

На следващата сутрин, като се закле да си намери някакво място в новосъздадената колония, Магдалена облече възможно най-прохладната дреха — стараеше се да подражава на жените от селището, които ходеха облечени, но без наметки и фусти, а просто с широки рокли от лен или памук. Горещината в Еспаньола я освободи от всякаква суета. Сплете дългата си гъста коса на дебела плитка и я превърза с една панделка — единственото й украшение. Излезе от резиденцията и се отправи към болницата да поговори с управителя. Доктор Диего Алварес Чанса бе саможив човек, но притежаваше определени познания в професията си.

Болницата бе просто една голяма плетена колиба, малко по-прилична от къщата на средно заможен андалуски селянин. Тя я гледаше от центъра на обширния площад, пълен с хора. Един рибар от Галисия продаваше пресни раци и омари, хванати, както той твърдеше, рано сутринта. Но Магдалена силно се усъмни в това, когато усети тежката им миризма. Двама тайно, с лъснала от пот кожа, се пазаряха на езика на знаците с един търговец от Хуелва, като му предлагаха гривна от мед срещу няколко гердана от мъниста.

Търговец на евтин червен памук с пръсти показваше на една тайнянка колко й предлага за стоката, която тя носеше на главата си. Рошава проститутка от Барселона предлагаше прелестите си, като ходеше от една група моряци към друга. Няколко индианки седяха безучастно зад купчини от батати и папая, които заменяха срещу евтини дрънкулки. Квичаха прасета, кудкудякаха кокошки, като тичаха насам-натам по площада, увеличаваха шума и разнасяха тежката смрад от изпражнения, примесена с различни аромати.

Магдалена долови миризмата на хляб от тапиока — твърди тънки питки, приготвяни от настъргани корени. Киселият мирис и зърнистата му структура не й харесваха, но все пак донякъде той заместваше белия хляб. Забеляза две хрътки да гонят стръвно няколко пилета. След това се приближи да гледа как се прави хлябът от тапиока — една жена стържеше корените, след което с груба дървена лопата мяташе готовите питки върху жарта.

Двама войника, в груби ленени туники и кожени панталони, тръгнаха към Магдалена. Единият, с мръсна тъмна коса с неопределен цвят, грубо я хвана за плитката и я притегли в прегръдките си. Едва не припадна от смрадливия дъх на устата му. Приятелят му се ухили, като разкри прогнили кафяви зъби между тънките устни на сипаничавото си лице.

— Я гледай, Янес, новопристигнала от Кастилия. Виж й само косата! Разправят, че и на кралицата била червена като на тази — каза войникът, който я беше сграбчил.

Янес залитна наляво и отпи от кожения мех с вино, който държеше в мръсната си лапа.

— Питай я колко ще ни вземе, ако обслужи и двама ни, но гледай много да не си въобразява. Все пак не е кралица.

— Но аз съм от нейния двор, вонящо псе такова! Пусни ме или братът на адмирала ще отреже мръсните ти лапи! Не виждаш ли, че не можеш да се държиш на краката си.

Янес отстъпи крачка назад, помътнелият му от виното мозък смътно долови съскащия говор на образована благородничка, но на онзи, дето я държеше, не му се искаше така лесно да изпусне плячката си.

— И тя е същата курва като всички, които пристигат от Кадис и Палос — успокои той приятеля си и грубо я прегърна през гърдите.

Магдалена реагира с инстинктивно отвращение, като го ритна по глезена с островърхата си пантофка. Когато той изпъшка и с вик разхлаби хватката си, тя го блъсна и трескаво посегна да извади камата.