Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (12)

Глава единадесета

— Не мога да повярвам! — Магдалена се отпусна върху твърдата дървена пейка. Тя още веднъж погледна смразяващото с гнева си лице на Бернардо Валдес и усети как кръвта й се вледенява. — В манастир!

Баща й стоеше на другия край на стаята. Лицето му бе сурово. Великите му планове за тази негова дъщеря, най-подходяща за добро пласиране, бяха опропастени. Той се изпъчи, сключил на шкембето си дебелите си пръсти, окичени с пръстени.

— Не друг, а ти ни навлече тази неприятност. Майка ти поне умееше да бъде дискретна! Кралицата видя как отидохте с краля в градината. Боже господи! Пред очите на стотици свидетели. Нейно величество не обича да я унижават публично.

Очите на Магдалена пламнаха и тя скочи, готова да му издере очите. Студен, безчувствен глупак!

— Какво можех да сторя, когато не друг, а негово величество ме хвана за ръка и ме поведе към вратата! Какво трябваше да направя? Да му ударя шамар или да го блъсна? Той не ми остави никакъв избор! Откакто ти настоя да ме доведеш в двореца, направих всичко възможно да не го насърчавам в намеренията му.

— Ако притежаваше малко ум или поне малко хитрост, присъща на по-оправните от вашия пол, никога не трябваше да го обезсърчаваш. Можеше със сладки приказки да му замаеш главата и да уредиш тайна среща за по-късно вечерта. Тогава нейно величество нямаше да се разгневи.

— Съжалявам само, че не те убих тогава, в конюшнята — каза спокойно Магдалена и го погледна така, сякаш Бернардо Валдес бе най-нищожно насекомо.

Бернардо се изчерви от злоба и унижение. Очите му бързо огледаха стаята, да не би да има някакво оръжие. Като не откри нищо, той изкриви устни в жестока гримаса, наподобяваща усмивка:

— След това противоестествено деяние те набих до кръв.

— Искаш да кажеш, че заповяда на конярите си да ме държат, докато ме налагаше с юмруци — с презрение отвърна Магдалена. — А ако говорим за противоестествено държане, то това е да си готов да продадеш собствената си дъщеря, та кралската особа да задоволява низките си инстинкти с нея. Сърцето ми говори, че моят истински баща е Бенхамин Торес. А ти си само един звяр, който може би ме е заченал. Веднъж чух майка ми да казва на братовчедка си Лусия, че не била сигурна кой е баща ми. Имала е млад любовник, някакъв граф, по времето, когато съм била зачената. Тогава се разплаках. Сега всяка нощ се моля това да е вярно!

На Бернардо му се прииска да я зашлеви, но тя бе със свиреп характер и физически силна, макар и дребна на ръст. И като премълча обидните думи, които, както отдавна подозираше, криеха някаква истина, той каза:

— Ти пренебрегна моите наставления и съветите на майка си. Сега ще понесеш последиците от това!

— Кажи поне дали нейно величество ще направи необходимото дарение на монахините, за да се избави от мен, или си принуден лично да понесеш това последно бреме? — знаейки скъперничеството му, тя поиска да си отмъсти поне малко.

Пламналото му лице издаде истината.

— Да те приемат в доминиканския манастир в Мадрид е голяма чест и тя струва скъпо. Ти нищо не си ми донесла, освен ядове. Най-после се отървах от теб! — той се обърна да излезе, но поспря и злобно я изгледа. — И без глупави приумици. Ако ме изкараш от търпение, ще те предам на Светата канцелария. А знаеш добре какво влияние имам върху брат Томас — завърши той с мазен глас, доволен, че е натрил носа на тази червенокоса кучка.

Тежката дъбова врата се затвори с трясък. Магдалена остана на мястото си, скована от ужас. Ще я направят монахиня, осъдена цял живот да пости и шепне молитви! Никога вече няма да препуска на воля с Цветето през полетата на Андалусия, няма да усеща вятъра в косите си, нито сладкия мирис на земята след пролетния дъжд… никога вече няма да усети целувките на Аарон, прекрасното му мускулесто тяло, своето тяло. Никога той няма да узнае колко го обича!

Бе заминала за кралския двор, водена от крехката надежда да срещне там Аарон Торес. Дванадесет кораба на адмирал Колон се бяха завърнали в Кастилия със злато, подправки и екзотични, удивителни хора. Поданиците на техни величества, докарали всичко това от далечните Индии, бяха незабавно извикани при краля и кралицата за доклад. Разбира се, за Аарон би било твърде опасно да рискува да се сблъска със Светата канцелария, но Магдалена се надяваше той да се е върнал, увенчан с великата слава, и така да е заслужил прошката на техни величества. При все това тя разбираше, че той бе постъпил разумно, като бе останал при генуезеца. Но сега… тя вече никога нямаше да го види.

Сълзи опариха очите й, но тя сърдито ги избърса. Трябва да има някакъв изход! Ръцете й несъзнателно хванаха медальона и почнаха да го разтриват, сякаш галеха нейния любим; през последните месеци това й бе станало навик. Внезапно тя погледна медальона и сърцето й, само преди миг свито от тежката мъка, радостно трепна.

— Братът на адмирала! — извика тя на глас в празната стая.

 

 

Бартоломео Колон се прибираше, след като бе прекарал вечерта при синовете на брат си, за да се сбогуват. Диего на своите четиринадесет години вече ставаше добър политик, а шестгодишният бузоран Фернандо бе умно и чаровно хлапе. Бе се привързал към тях през седмиците, когато ги придружаваше от Кордова до Валядолид, а след това им помагаше да се оправят в големия и непонятен свят на кралския двор като пажове на принц Хуан. Бартоломео Колон бе прекарал доста години при кралските дворове на Англия и Франция и имаше богат опит. Той направи всичко възможно да научи племенниците си как да оцелеят в това гнездо на политически интриги.

Сърцето го болеше при мисълта, че трябва да остави двете момчета сами в това ужасно място. Добре поне, че малкият принц, който имаше крехко здраве, се славеше с кротък характер, за разлика от баща си и майка си. Диего и Фернандо почти не помнеха баща си, а сега и чичо им ги оставяше. Но той изпълни всичко, което му бе заръчал Кристобал, и сега Индиите го зовяха. Отколешните им мечти започваха да се сбъдват. Утре щеше да потегли за Кадис, а оттам — към новия град Исабел на Еспаньола, където го чакаше постът на аделантадо, губернатор на острова.

Бартоломео тръгна да прекосява двора. Ръмеше лек пролетен дъждец, студен и неприятен. В писмата си Кристобал описваше ароматния и топъл въздух на Индиите. Бартоломео се загърна по-плътно с тежкото си кадифено наметало, ускори крачка, стигна до колонадата, опасваща целия двор, и влезе под портика. От сянката на едната от колоните към него се спусна малка фигура. Бе късна вечер и тази част на двореца бе безлюдна. Бартоломео със светкавична бързина извади кинжала си.

— Кой си ти?

— Моля ви, дон Бартоломео, няма да ви причиня никаква вреда! — прошепна тих женски глас.

Колон огледа крехката фигурка, облечена в груби дрехи.

— Вие не сте момче — каза той и се огледа дали зад колонадата не се крият други хора.

— Аз съм сама — каза Магдалена. — И трябва да говоря с вас по извънредно важна работа!

Бартоломео прибра кинжала си и я огледа в мъждивата светлина на факлата, поставена отстрани на колоната.

— Облечена сте като селско момче, но говорът ви издава благородна дама! — каза той с учудване.

— Поех голям риск, като си набавих тези дрехи от брата на една слугиня, и още по-голям риск, като се спуснах от онзи прозорец и се покатерих по онази решетка да ви пресрещна — посочи тя каменната стена от другата страна на двора, с няколко етажа по-висока от останалите части на двореца.

— Това са кралските апартаменти — каза той и усети, че в душата му се надига страх. — Можехте да си строшите врата! Коя сте вие, благородна госпожо, и какво желаете от мен?

Магдалена се намръщи.

— В Андалусия съм се катерила по дъбови и палмови дървета — в сравнение с тях това спускане е детска игра! Колкото до това, коя съм и какво желая, нека отидем някъде, където ще можем да говорим в безопасност.

Всички инстинкти на Бартоломео, тренирани при френския кралски двор, му подсказваха да бъде крайно предпазлив.

— Предполагам, че сте една от фрейлините на нейно величество. За тази нощна авантюра могат да ме пратят на ешафода!

— Ние двамата ще свършим много зле, ако продължаваме да стоим тук и да се препираме. А най-малкото — ще хванем простуда от проклетия дъжд — отговори тя. — Дон Бартоломео, ако исках да ви прелъстя, щях да се облека по съответен начин. Елате! — и Магдалена хвана за ръка този силен и мускулест мъж и го поведе към тъмната ниша, от която започваше тясна вита стълба.

— Сигурно съм се побъркал — измърмори той, като я следваше надолу по тесните стъпала, слизащи към стара занемарена житница, в която имаше сандъци с плесенясала пшеница и гъмжеше от мишки. Помещението бе оскъдно осветено от малка свещ, предвидливо сложена върху чиния на мръсния под. До една от стените бяха поставени два груби стола, които представляваха цялата мебелировка. Бартоломео хвърли наметалото си върху един сандък със зърно, вдигна свещта и я доближи към лицето на Магдалена.

— Аз ви познавам. Виждал съм ви в залата за аудиенции.

— Имате набито око, щом като познахте едно от стотиците момичета, заобикалящи кралицата, при това преоблечено.

— По косата — уточни той и погледна тежката й плитка, изплъзнала се изпод качулката. — Този тъмен цвят наподобява онова дърво, което донасят от Африка и Индиите, за да добиват от него червена боя. Коя сте вие, благородна госпожо?

— Магдалена Валдес, дъщеря на Бернардо и Естрея Валдес от Севиля — тъжно отговори тя.

— На носещия кръста? На графа, чиято дума важи пред самия Торкемада? — с изумление изговори той.

— Да, за вечен мой срам, но моля ви, не се тревожете, защото аз отчаяно се нуждая от вашата помощ! — каза Магдалена и извади своя медальон изпод грубата вълнена дреха. — Трябва нещо да ви покажа под най-строга тайна. Умолявам ви, седнете. Изнесох бутилка вино, а така също малко хляб и сирене — измъченото й лице за миг се озари от чаровна усмивка. — Аз съм веща в занаята на крадците — добави тя и извади плячката си от кожена торба, скрита в ъгъла на стаята.

Бартоломео Колон седна и се приготви да слуша. Магдалена започна надълго и нашироко да разказва за предателството. Когато тя свърши, той бе потресен до дъното на душата си. Стана и погледна отгоре измъченото й, бледо лице.

— Живеем в тежки времена. Бих предпочел да се върна в Лисабон и да рисувам морски карти, отколкото да остана в Арагон или Кастилия.

— Но още повече бихте предпочели да отпътувате при брат си — с надежда каза тя.

— Слушал съм за този Диего Торес. Бил е маршал на брат ми, заедно са воювали срещу маврите. Дори му е спасил живота — неохотно забеляза той.

— Тогава ваш дълг е да отведете при Диего годеницата му — бързо каза тя, — докато кралицата с нейната ревност не ме е пратила на доживотно заточение!

— Разбирате ли какво искате от мен? Ако някой някога разбере, че съм ви помогнал да избягате от кралицата, цялото ми семейство ще бъде опозорено, хвърлено в затвора или дори убито!

— Както стана със семейство Торес. Само Диего остана жив и сме сгодени. Той не знае какво ме е постигнало — умоляващо каза тя.

Бартоломео поклати глава.

— Показахте ми скъп пръстен със семеен герб. Но аз не зная дали той наистина е принадлежал на Торес и не мога да бъда сигурен за начина, по който се е озовал у вас — отговори той и внимателно се вгледа в лицето й. Дори сега, облечена в парцаливи дрехи на момче селянче, тя беше хубава. В зелените й очи заблестяха сълзи.

— Известно ли ви е какво представлява Орденът на съзерцаващите доминиканци? Манастирът в околностите на Мадрид е изцяло изолиран; сестрите ги държат зад каменни стени като в затвор, подобно на онези нещастници, които са били наклеветени от баща ми.

— Госпожице, баща ви е човек, с когото никой не бива да се кара. И най-малко един генуезец, чужденец, пребиваващ в тази страна, която не се е прочула с гостоприемство.

Магдалена му обърна гръб и каза:

— Значи баща ми все пак успя да ме погуби! Щом не мога да замина при Диего, няма да отида в манастира!

В гласа й прозвуча стоманена решителност, от която го полазиха тръпки. Това момиче не бе способно да изрича празни заплахи. То щеше да се самоубие, Бартоломео бе сигурен в това.

— Добре, да речем, че не лъжете и че пръстенът наистина ви е даден от Бенхамин Торес — тихо подхвана той. — Кажете, как да откараме тайно от Валядолид до Кадис една благородна дама, предназначена за монашество? Е?

Магдалена се обърна към него и избърса сълзите си с юмруци. Лицето й бе пак озарено от надежда.

— Аз имам план. Нека всички си мислят, че съм искала да избягам и съм била нападната от разбойници. Ще намерят дрехите, с които яздя, изцапани с кръв — овча кръв. Ще си взема бижутата и ще оставя празната кутия до окървавените дрехи. Тогава баща ми и дори кралят ще си помислят, че съм или мъртва, или обезчестена по най-долен начин, и не ще пожелаят да ме търсят. Щом Фернандо изгуби интереса си, кралицата също ще престане да се занимава с мен. Всичко ще мине добре, дон Бартоломео, ще видите!

 

 

Мариен, септември 1494 година

Аарон стоеше по средата на просторната къща, в която Гуачанагари живееше с жените и децата си. Младият вожд беше седнал в кресло, изрязано точно по мерките на тялото му, небрежно облегнат върху дървената извивка, инкрустирана със злато. Той гледаше приятеля си спокойно, макар сърцето му да бе свито от тревога.

— В утробата на Алия расте дете. Мислех си, че това ще те радва така, както радва моите хора. Свикнали сме да те смятаме за един от нас.

— Приятелю, споделял съм живота ви много месеци и съм се научил да ви се възхищавам за много неща — Аарон млъкна и прекара пръсти през буйната си коса, като се мъчеше да намери думи, които биха изразили моралните стойности на един европеец, а вероятно и биха оправдали предразсъдъците му. — Сред моя народ, както и при всички народи, живеещи оттатък Голямата вода, се смята за много важно един мъж да знае, че децата, родени от жена му, имат неговата кръв — той млъкна и погледна Гуачанагари, за да види реакцията му.

Младият вожд го погледна с недоумение.

— Нима всяко дете не е дар от вашия бог? Поне така ни казват вашите свети хора. Ние вярваме, че всяко дете трябва да се обича.

Аарон усети, че е попаднал в клопка.

— Разбира се, всички деца трябва да са обичани, но… — той цветисто изруга на кастилски и опита отново: — хубаво е, че твоят народ приема всяко дете, без да гледа кой му е баща.

— Ако жената е плодовита, тя ще бъде добра съпруга. Когато човекът се жени за жена, натежала от дете, той знае, че тя ще му роди голямо потомство — разсъдливо каза Гуачанагари.

Аарон дигна глава и го погледна право в очите.

— Трябва да съм сигурен, че детето е мое. Съжалявам, но така са ме възпитавали.

— Алия ще ти бъде вярна, след като размените брачните клетви — увери го младият вожд и изведнъж се оживи. — Сестра ми твърди, че е лягала с теб често, а с други рядко. Така че детето по всяка вероятност е твое. Всеки път, когато мъже от твоята раса дават дете на жени от моя народ, е много лесно да се види, че кръвта е смесена. Ще изчакаме бебето да се роди и ще видим. Ще те задоволи ли това, приятелю?

— Да — въздъхна Аарон с чувство за безизходица, което се мъчеше да скрие. — Прав си. Децата на жените тайно от бели хора наистина се различават от другите. Ще поема отговорност за моето дете! Давам ти дума!

„Детето по всяка вероятност е твое“ — повтаряше си Аарон думите на младия вожд същата вечер. Беше седнал под една палма пред къщата си и гледаше как Алия слага белени фъстъци във врящото на огъня гърне. В големия бакърен съд къкреше ароматна гозба от месото на дива патица, риба, ямс, фасул и горчивия сок от корена на касава. Алия разбърка яденето с дървена лъжица. Тялото и движенията й бяха грациозни, макар че бе напълняла в кръста, а гърдите й, винаги едри, бяха натежали още повече.

Той знаеше, че ако детето се роди с европейски черти, ще се ожени за нея, но сега, директно изправен пред тази вероятност, усещаше в душата си съпротива. Почти цяла година беше прекарал сред народа тайно. Животът му беше хубав, хората бяха честни, простодушни и добри. Те не познаваха жестокостта, алчността и фанатизма, които бяха погубили близките му в Севиля. Той споделяше страстта на Алия, но не я обичаше по начина, по който баща му бе обичал майка му. „Старият свят е мъртъв за мен. Ще се върна там само да отмъстя, но не и да градя живота си“ — помисли си той.

Бе сигурен, че много от хората, дошли тук с корабите на адмирала, никога няма да се върнат в Кастилия. Някои, като Ролдан например, се ожениха за туземки, станаха пълноправни вождове и свикнаха с този примитивен свят, с безгрижния и спокоен живот в топлата и буйна джунгла. Но този живот бе обречен. Напоследък на острова започнаха често да пристигат чиновници от Исабел, изграждаха укрепления, заробваха тайно и карибе. Определяха норми за набавяне на злато и ако наплашените тайняни не съумяваха да ги изпълнят, им режеха ушите или носовете. Когато тези жестокости за първи път бяха извършени в селото на Гуачанагари, Аарон тръгна за Исабел, готов да убие Маргарите, но не го завари в града, защото бе заминал за джунглата да строи укрепления. Кристобал бе тръгнал на експедиция и управлението бе поверено на най-малкия му брат Диего. Високомерният младеж с негодувание му заяви, че тази политика на администрацията била необходима, защото, ако техни величества не получат своето злато, ще лишат новата колония от своята поддръжка, включително и от жизненоважните доставки на жито, вино, дрехи и оръжие, та дори и лекарства. Аарон напусна Исабел, след като за малко не попадна в затвора, защото бе изказал възмущение от начина, по който войниците изтръгваха плячка от местното население.

Франсиско Ролдан постигна по-голям успех. Вдигна бунт в Ксарагуа и изгони от Исабел всички нашественици. По-предпазливият Гуачанагари, като касик на Мариен, предпочете да изчака адмирала — справедливия началник, който да спре безчинствата на войниците. Аарон не бе настроен толкова мирно и уби неколцина златотърсачи, опитали се да превърнат тайно в роби на златните рудници. Не беше сигурен, че старият му приятел Кристобал ще премахне това несправедливо отношение, възприето в негово отсъствие.

Междувременно Аарон Торес се бе научил да борави безшумно и бързо със смъртоносното въже. Също така си правеше запаси от стрели с пера за своите арбалети, като се молеше в душата си да не се окаже подтикнат към открит бунт срещу Короната и нейния представител Кристобал Колон. Държеше на това приятелство и не искаше да прекъсва взаимоотношенията между народа на Гуачанагари и кралските чиновници в Исабел. А освен това, ако искаше да осъществи плана си за отмъщение на Бернардо Валдес, трябваше да остане верен поданик не техни величества. Един поставен извън закона бунтовник не би могъл да се върне в Севиля.

 

 

Коленичила пред огъня, Алия наблюдаваше как лицето на Аарон все повече помръква. Откакто се бе завърнал от пътуването зад Голямата вода, бе станал някак си далечен. Тя се изправи, отиде при него и се излегна върху влажната мека трева. Макар бременността й да бе напреднала, в тяло тя бе останала гъвкава и грациозна като котка.

— Какво те тревожи? Моля, говори за тези неща, за да мога да разделя с теб товара, който ти тежи!

Аарон протегна ръка и я погали по бузата, отново поразен колко бързо се променяше настроението й — тя ту се сърдеше, ту ставаше нежна и внимателна.

— Мисля си за всички тези войници и другите, които идват от моята страна тук, за да заробват и убиват тайняните. Тези хора стават все повече. Твоят народ има нужда от защита и покровителство. Брат ти се надява на адмирала. Мога само да желая да се върне колкото се може по-скоро.

— Заради нас си се сражавал с твоите съплеменници. Тогава защо не станеш един от нас и да си отвърнеш лицето от белите хора, ако адмиралът не ни помогне? — попита тя, явно ободрена от тази мисъл. Аарон смутено поклати глава.

— Не зная дали ще мога, Малко птиче. Аз трябва пак да замина зад Голямата вода.

— Да убиеш него, който е разрушил твоето семейство! — убедено каза Алия, на която бе разказал за трагедията, постигнала семейството му. — Но след това ще се върнеш пак. Там нищо не остана за теб. Тук можеш да станеш велик касик. Аз съм от кралско потекло. Като мой съпруг би могъл да ни поведеш против белите хора, които ни карат да им изравяме злато от земята — и тя високомерно се изправи, сякаш беше принцеса от Кастилия.

Като понаучи езика на тайно, Аарон разбра, че с думата „алия“ те наричат една малка птичка с ярки пера, която обича да се перчи по високите върхове на дърветата.

— Това е голяма чест за мен, Малко птиче — заяви той, — но вече ти казах, че трябва да изчакам.

— Ти пак ще се върнеш при нас! — повтори тя, сложи ръка върху гърдите му и почна да го гали. — Нали все още ме намираш хубава? Много благородни хора са предлагали голяма зестра да ме вземат за жена: каейки от Магуа, от Чигуайо и даже от далечната Ксарагуа. Сега, след като съм доказала, че не съм безплодна, мога да избирам между много мъже — гласът й, от началото гальовен, ставаше все по-напрегнат, защото Аарон с нищо не реагираше на нейните ласки и не откъсваше поглед от огъня.

— Ще правя това, което съм длъжен да направя, Малко птиче. Пък ти прави каквото намериш за добре — каза той накрая, леко скочи на крака и тръгна през площада.

 

 

Луис Торес лежеше в своя хамак, посръбваше от куха тиква ферментирал сок от папая и четеше арабски трактат за Аристотел — скъпоценна книга, която бе донесъл от Кастилия.

Страниците й бяха мухлясали, както на повечето от книгите му, но четенето бе любимото му занимание. Дочул глъчка на брега, той внимателно сложи книгата на глинения под и провеси крака.

Анакама, жена му от племето тайно, тичаше към къщата, размахвайки ръце.

— Дойде кораб от далечна земя и докара брата на адмирала!

— Най-сетне блудният син си дойде чак от далечна Франция! — широко се усмихна Луис, който бе чул, че Бартоломео бил по-умен и по-твърд по характер от малкия си брат Диего. Той бързо се отправи към голямата тълпа, насъбрала се на пясъчната ивица.

Лодката бързо наближаваше брега. Свита на кълбо, Магдалена умираше от страх, жега и притеснение; цялото тяло я сърбеше. „Какво ще правя; ако той ме отблъсне?“ — си повтаряше тя. При вида на тълпата от изцапани и развлечени мъже, насъбрали се, за да ги посрещнат, тя се възмути и ужаси.

— Но това е само едно малко селце със сламени колиби и мизерна каменна крепост по средата! — каза тя с негодувание. — Сред най-неплодородните мочурища на Андалусия съм виждала много по-представителни градове!

— Големият ми брат винаги е имал склонността да преувеличава — отбеляза Бартоломео. — Тя като че ли е присъща на всички изследователи. Бях се надявал селището да се окаже по-солидно, но подозирах, че ще намерим нещо подобно. Както португалските ни събратя, ние, генуезците, се интересуваме от търговия и занаяти. Кастилците пък са войнствен народ и не си цапат ръцете със земеделие или зидарство. Във всяко свое писмо Кристобал се оплаква от липсата на дисциплина сред благородните авантюристи, които е наел за тази експедиция.

Задуши я миризма на гниеща риба и други отпадъци. Хората, които се бяха втурнали към лодките, не откъсваха очи от нея. От тях се носеше не по-приятна миризма.

— Защо всички така ме гледат? Те самите приличат на диваци!

— Доколкото можах да разбера, мнозина от тях не са виждали благородна дама, откакто са отплавали от Кадис през 1493-а. По-късно тук са били изпратени и бели жени с корабите, каращи продоволствие; вече видяхте какво представляват, пътувахме с някои от тях. Струва ми се, че мога да си обясня защо тези хора ви гледат така! — каза й Бартоломео с мека ирония.

През дългите монотонни дни, прекарани на борда на тежко натоварения кораб, Магдалена се държеше настрана от матросите и от грубите жени, които ги придружаваха. Някои от тях бяха съпруги на войници, други — обикновени проститутки. Всички те с любопитство разглеждаха благородната дама, качила се на борда малко преди разсъмване, загърната в дълго наметало и с гъст воал, скриващ косата й. Магдалена нарочно се бе облякла така, че да не остави някаква следа, по която баща й би могъл да я открие.

Сега се бе приготвила за срещата с Аарон и бе облечена в най-хубавия си тоалет от зелена коприна и бледозелен газ, бродиран със златна нишка. Тя нервно оправи тесните ръкави и вдигна ръце, за да приглади косата си. Бартоломео се разсмя:

— Вие изглеждате великолепно. Диего Торес ще реши, че вижда пред себе си нежна нимфа.

— След като седмици наред съм се къпала в солена вода, имам чувството, че кожата ми лепне от мръсотия. Смятате ли, че някой може да пише на близките си, че сте закарали до Исабел жена с червена коса? — тревожно попита тя.

— Не вярвам някой от тази паплач да умее да пише! — с презрение отговори Бартоломео. — А дори и да умее, баща ви е далече. Мога да ви представя като моя сестра — весело добави червенокосият й спътник.

Магдалена се помъчи да отговори също с шега:

— Добре, ще говоря с генуезки акцент.

Бартоломео й помогна да слезе от лодката и огледа пъстрата тълпа колонисти с надеждата да зърне познато лице. Смяташе, че губернаторът би могъл да си даде труд да дойде за посрещането на три големи кораба, натоварени с провизии, от които колонията така остро се нуждае.

— Носите ли лекарства и вино? — попита го човек в дрехи, изцапани с кръв, очевидно хирург. — Ние тука мрем като мухи. Ако диваците не те удушат, докато спиш, умираш от треска или от кървава диария.

— Докарахте ли хляб? Или зърно за брашно? Кълна се в божите кости, повръща ми се вече от касава — обади се друг.

Бартоломео разгледа хората и се обърна към един мъж с по-интелигентна физиономия, който си проправяше път през навалицата.

— Аз съм дон Бартоломео Колон, брат на губернатора. Къде е дон Кристобал?

— Много съм слушал за вас от брат ви, дон Бартоломео — отговори непознатият. — Казвам се Луис Торес. Аз съм учен, бях преводач на флотата. Добре дошли в Исабел, макар че селището не представлява кой знае какво. За съжаление, дон Кристобал замина да открива нови земи за техни величества, като възложи управлението на малкия ви брат Диего. Сигурен съм, че той ще се появи всеки момент.

Луис вече бе забелязал красивата дама, която скришом го разглеждаше, докато останалите пътници слизаха от лодката сред силни викове, приветствия и обща суматоха.

— Извинете ме, дон Луис, забравих да ви представя дона Магдалена Валдес, годеница на Диего Торес. Надявам се, че маршалът на брат ми е тук да я посрещне.

Луис галантно се наведе към ръката на Магдалена. Това бе смешен жест от страна на човек, облечен в мръсна долна риза, увиснала до коленете му, закърпени панталони и кални ботуши; черната му коса отдавна не бе виждала бръснар.

— Годеница на Диего Торес! — каза той със странна интонация.

— Роднина ли сте му, господине? — недоумяващо попита Магдалена. — Не познавам никого в семейството му с името Луис.

Луис сви рамене, доволен, че разговорът ще продължи в друга насока. Нека оня хлапак Колон се оправя с проблема за престижа на братята си!

— Не, скъпа госпожо. Плавал съм заедно с Диего, но не сме от една кръв, макар че се радваме на известна близост в качеството си на новопокръстени християни. Моят корен е от Кордова. Аха, ето и действащият губернатор!

Диего Колон, облечен в разкошно тъмносиньо наметало, се появи на брега да приветства корабите с провизии. Сега имаше най-малко желание да вижда по-големия си брат, когото Кристобал със сигурност щеше да оставя като свой заместник при следващите пътувания. Диего насила се усмихна и прегърна Бартоломео.

— Защо така бързо си напуснал кралския двор? Не трябваше ли да се погрижиш за децата на брат ни?

— Те са добре настанени като пажове на принц Хуан. Крал Фернандо ме прати тук с тези провизии, които брат ни е искал от него — отговори Бартоломео и като покани Магдалена да се приближи, представи я на брат си. Тя учтиво кимна, усещайки, че Диего Колон се държи напрегнато. Нещо имаше между братята!

Бартоломео огледа грубите колиби, незавършените каменни сгради по площада.

— Изглежда, тук има голяма нужда от провизии и лекарства.

— Да, в този зловреден климат върлуват много болести — припряно отговори Диего и бързо ги поведе по брега към каменните постройки на площада.

— Тук се работи забележително малко! Толкова хора седяха, без да правят нищо, а докато плавахме покрай брега, видях обширни, с нищо незасяти полета — подхвърли Бартоломео.

Диего се изпъна с цялото си тънко тяло и погледна някак отгоре по-големия си брат.

— Тези хора нищо не могат да правят. Онези, които са здрави, или са заминали с военния комендант да строят укрепления във вътрешността, или са тръгнали с Кристобал да търсят нови земи — той се обърна към Магдалена, придружавана от Луис Торес. — По какъв повод сте решили да почетете Исабел с присъствието си, драга госпожо?

Бартоломео му обясни причината, като окуражително стисна ръка на Магдалена.

— Годеница на Диего Торес? — изписка малкият брат.

Магдалена се обърна към Луис и студено го запита:

— Къде е Диего? Надявам се, че е в добро здраве?

Сърцето й се сви. Тук толкова много хора са загинали от болести! Диего Колон побърза да й отговори:

— Не, не, не се притеснявайте, маршалът на брат ми, макар вече да не заема този пост, е в цветущо здраве. Той живее в едно селище с туземци — индианци, както ги наричат нашите колонисти.

— Той живее сред диваци, подобни на онези, които дон Кристобал показа в кралския двор? — Магдалена не вярваше на ушите си.

— Е-е, да. Ще изпратя куриер да го извика — разсеяно отговори Диего. — Но, преди всичко, позволете да ви предложа своето гостоприемство!

Бяха наближили голямата, зидана от камък резиденция на губернатора. На прага търпеливо ги чакаше индианец, отворил врата пред действащия губернатор и гостите му. Сърцето на Магдалена се сви в предчувствие на някакво нещастие. Бартоломео я хвана за ръка и я въведе в тъмна, прохладна къща.