Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (23)

Глава двадесет и втора

— Изпратих Лоренсо и Пералонсо с няколко от моите хора да проверят каравелите в залива — каза Ролдан и по устните му пробяга едва забележима усмивка. Погледна Магдалена, за да прецени как ще реагира.

— Безкрайно съм ви благодарна, дон Франсиско, че ме спасихте от заплахите на Гусман! — отговори тя и седна да си поеме дъх.

— А вие не допускате ли — ухили се той и зъбите му се оголиха, — че може да имам и лични мотиви да отстраня конкурентите за вашата благосклонност?

— Моята благосклонност, както се изразявате — погледна го тя с ясните си зелени очи, — принадлежи само на моя съпруг, но тук аз съм във ваша власт и много добре зная, че можете да ме предадете, на когото пожелаете. — Тя беше разбрала, че както обича да си играе на котка и мишка с коварния Гусман и подобните нему, Ролдан не по-малко цени откровеността.

— На никой друг, освен на вашия съпруг, няма да ви предам, драга госпожо! Но защо се страхувате, че той може да не ви потърси? Не го отричайте! Чувствам го.

— Вие сте много проницателен!

Лицето й пламна, когато реши да му разкаже за причините и обстоятелствата, при които се омъжи за този свой труден съпруг.

— Позволете да ви кажа само едно: Аарон по принуда се ожени за мен, застави го адмиралът. И той на драго сърце би се освободил от жената, която не е негова избраница, но може би ще дойде тук, за да отмъсти на Лоренсо и да го убие.

— Запознат съм със съдбата на неговото семейство — спокойно каза Франсиско. Той се отпусна на ниската кушетка до камината и се загледа през вратата на хижата в блесналото в злато лазурно утринно небе.

— Бяхме за кратко заедно, по време на обсадата на Гранада, но станахме по-близки при пътуването през Атлантика. За мен то беше първото, а за него — второто.

Настроението му се подобри и той весело се засмя:

— Нямахме много време за разговори, разбира се. Маршалът на нашата флотилия беше твърде зает да се освобождава през перилата на кораба от поетата храна, когато времето беше бурно, и да страда от главоболие дори тогава, когато морето беше гладко като стъкло.

— Аарон е страдал от морска болест? — недоверчиво възкликна Магдалена, с разширени от изненада очи.

— Точно така. С мълчаливото съучастие на адмирала доста сполучливо успяваше да скрие това от мъжете, или поне от тези, които го познаваха от времето на войните. Те бяха забелязали, че той сериозно се грижи за болната си глава. Същото правехме и ние, след като изпиехме вечер по една голяма кана с вино. Увериха ме, че симптомите на двете болести са съвсем същите — добави с невинен вид Ролдан.

Магдалена избухна в смях. Света Богородице! Сама в тази ужасна пустош, където животът и честта й висят на косъм, а тя вижда нещо комично в страданията на мъжа, който я докара до това жалко състояние! Дали не се е побъркала? Видя, че Ролдан учудено я гледа, но после и той се разсмя и гръмогласният му смях се присъедини към нейния.

— Ужасно трудно ми е — Магдалена изтри сълзите, бликнали от смях, и с усилие продължи — да си представя моя храбър господар, този всяващ ужас белокож тайнянски воин, да повръща с провиснала през парапета на палубата с пулсираща от болки глава! Лично на мен пътуването ми се стори скучно, но обичах редките случаи, когато имах възможност да изляза на разходка по палубата и да усещам полъха на соления вятър.

Смехът отново я напуши.

— И няма какво да се чудим, че е толкова предан на дон Кристобал, щом е запазил тайната му — плесна се по коляното Ролдан и двамата отново се разсмяха.

Така ги завари Аарон, внезапно изникнал на вратата на къщата на касика.

— Каква приятна семейна идилия! Едва не строших краката на коня да препускам през джунгли и планини, за да спася моята съпруга, а я намирам тук в такова чудесно настроение! Може ли, ако обичате, да споделите шегата си с мен?

Когато чу гласа на мъжа си, Магдалена рязко скочи, но преди да успее да пророни и дума, Ролдан каза:

— Ти, драги ми Диего, взе, че пристигна по-рано, отколкото си мислех, че е възможно. Тоя кон трябва да е бил с крила като гръцки пегас, щом те докара толкова бързо в Ксарагуа!

— Изглеждаш ми съвсем здрава и читава, Магдалена! — обърна поглед към нея Аарон. Както обикновено, той бе препасан с това ужасно, макар и възбуждащо парче плат от тънка памучна тъкан. — Бях решил вече, че са те отвлекли и си се изплашила до смърт.

Неволно, при вида на меките къдрици и блестящия облак от разпуснати махагонови коси, кръвта му закипя.

Магдалена се изправи. Потискаше порива си да изтича и да се хвърли в прегръдките му. Отново го бе ядосала!

— След всичко, което изживях, за да съм до теб, съпруже и господарю мой, няколко дни уморителна езда би трябвало да са нищо. Твоят стар приятел тук ме спаси от Лоренсо Гусман. Дължиш на дон Франсиско благодарности, ако въобще те интересува дали са ми причинили страдания или не — повярвай ми, ако искаш!

Аарон, вече достатъчно разгорещен, пристъпи към нея с пламнало лице и като протегна ръка, нежно подпря с пръсти гордо вдигнатата й брадичка. Усети как пулсът й бие на шията.

— Да, наистина ме интересува, зеленоока чаровнице, при това много! — тихо каза той и сякаш се потопи в безкрайните дълбини на тези очи.

— Ако ме питаш за какво се смеехме одеве — започна Ролдан, без да обръща внимание как мъжът и жената пред него нежно се поглъщат с очи — твоята госпожа, изглежда, е по-добър моряк от тебе в много отношения!

— Ти си й разказал? — трепна Аарон, присви очи и се обърна към Ролдан.

— Естествено, че й разказах това, което адмиралът толкова тактично скриваше от нея! — весело отговори Ролдан. — Правехме предположения дали това не би могло да е причината за твоята така непоколебима вярност към генуезеца — добави той и гъстите му вежди се повдигнаха.

— Сега съм дошъл да взема съпругата си! — каза Аарон, усетил, че и Магдалена едвам се сдържа да не се разсмее. — И затова, Франсиско, нямам намерение да обсъждам глупавата ти вражда със семейство Колон. Я ме остави, ако обичаш!

— Ха-ха! Виждаш ли как се измъква от въпроса! — извика Ролдан на Магдалена. Но на нея вече не й беше до смях.

— Значи наистина си дошъл да ме спасиш, а не само да излееш омразата си към Гусман. Иначе не би се дразнил от такива дреболии — каза тя.

Станала бе сериозна и оглеждаше плувналото му в пот, изкаляно тяло. Ризата му бе раздрана и цялата в кръв, косата му се бе сплъстила на главата, а ръката още стискаше дръжката на сабята. Никога, дяволите да го вземат, не бе изглеждал толкоз красив!

— Но Гусман не ти е сторил нищо лошо, нали? — тихо попита той. Пръстите му погалиха дългите кичури лъскава като коприна коса и ги отметнаха от бузата й. Никой друг не я бе докосвал, освен него! „Слава богу, че все още е така!“ — мина през ума му.

— Не можа, макар че веднъж се опита, но дон Франсиско му попречи — отговори тя. Гледаше право в пронизващите му сини очи. Искаше поне веднъж през цялото време на техните отношения на недоверие той да й повярва.

Думите й, изглежда, поотслабиха вътрешното напрежение, което свиваше стомаха му като топка и подпираше диафрагмата. Той пое дълбоко въздух и се обърна към Ролдан:

— Голям длъжник съм ти, Франсисико! — на устните му се появи вяла усмивка. — Може би ще трябва да помисля как да ти се отплатя някой ден, и то скоро.

— Парламентьор между човека извън закона и адмирала? — също с усмивка му отговори Ролдан. — Ще помисля по този въпрос.

— Бих искал да поговоря насаме със съпругата си — каза Аарон, като пропусна покрай ушите си намека за човека извън закона.

— Дадоха ми стаи наблизо. Можем да отидем там — каза Магдалена. Като излизаха навън, тя сбърчи нос и добави: — Имаш нужда да се изкъпеш.

Той я последва по препълнената с хора улица, водеща към малкото бохио, което се охраняваше от двама тайнянски воини. Озърташе се, стиснал здраво сабята.

— Да не се навърта Гусман или някой от неговите хора наоколо? Няма да се оставя да ме хванат гол в банята и да ми прережат гърлото!

— Ролдан го изпрати да провери каравелите в залива. Няма да се върне преди мръкнало — отговори тя. Напрежението в нея нарастваше, след като останаха сами в бамбуковата колиба. — Когато разпознах гласа на Лоренсо онази нощ в градината, разбрах, че е бил свързан с баща ми, но…

— Диего Колон не ти е повярвал! — намръщено допълни той.

— Ти вярваш ли ми, Аарон? Когато по-рано се опитвах да ти разкажа, ти мислеше, че си измислям, за да прикрия чудовищните дела на баща си.

Аарон задиша учестено и като протегна ръце, взе нейните и ги поднесе към устните си.

— Бях глупак, Магдалена! Ти винаги си казвала истината, но аз бях заслепен от стари предразсъдъци и нова омраза. Не виждах що за човек си, какво представляваш!

Пусна я и закрачи по твърдата отъпкана пръст на пода.

— Винаги съм те желаел и съм се борил срещу това чувство, но напразно.

— Аз бях доста упорита — прошепна тя.

Изпитваше боязън, но и силно желание той да продължи.

— Ти си се опитала да ми върнеш Наваро! Когато разбрах това на връщане към Исабел, премислих много неща. Ти бе решила да ме имаш на всяка цена, дори след като загубих всичко. Животът с мен е опасно изгнание за една придворна дама!

— Тук е рай — тъжно се усмихна тя — в сравнение с опасностите, на които е подложена една дама в кралския двор. Не искам да повторя грешките на майка ми, Аарон!

— Сега вече зная това. Както и много други неща — той я погледна, наслаждавайки се на невинната й красота, на силата и хармонията между всяка фибра на това същество. — Баща ми беше много по-добър познавач на женската душа от мен, но може би е надценил достойнствата на сина си. Намерих сред книжата ти документа с неговия подпис. Дори като ти отнемах девствеността, аз те обвинявах в прегрешения, за които си нямала никаква вина!

— Гордостта ми — срещна тя погледа му с пламнало лице — не позволи да ти разкрия това в брачната ни нощ… имам предвид това, за което намекваш.

— Бях жестоко несправедлив и коравосърдечен, Магдалена — покрусено произнесе той.

— Имах друга причина да не ти покажа документа. Инцидентът, на който Бенхамин стана свидетел, не беше случайност и за него аз сама си бях виновна. Предварително бях устроила така, че да се срещнем с Бенхамин и бях наказана за това…

Думите й стремително се изливаха като струя от разкъсан бент и цялата история — как тя е крояла интригите, за да влезе в семейството на Аарон — изплува пред него. Когато завърши разказа, тя вдигна обляното си в сълзи лице и го погледна.

— Обикнах майка ти и баща ти и започнах да си представям, че те са моето семейство, а не Бернардо и Естрея Валдес. Но щом се сприятелих с тях, аз станах съучастник в тяхната гибел.

— Не! Ти си се опитала да ги спасиш! — извика той. Протегна ръце и я прегърна. Тя не издържа и избухна в ридания. Той нежно я залюля в прегръдките си, пръстите му утешително я галеха по копринената коса. — Цял живот си копняла за обич и си търсила в мен, а после — в моето семейство, това, което не ти бяха дали онези, които са били длъжни да те обичат — дрезгаво каза той. Започнал бе да разбира самотата и болката в душата на тази горда и смела жена. Сигурно баща му е разбрал това още първия път, когато я е срещнал.

— Бернардо Валдес може дори да не ми е баща. Не зная кой е мой баща, нито пък майка ми по всяка вероятност знае!

Тя ридаеше, сгушена в прегръдките на Аарон, завряла лице в ризата му. Той нежно я притискаше.

— Няма значение, Магдалена, защото вече сме заедно — ти си моя жена, и аз те обичам с цялото си сърце! Прекалено късно ли е да те помоля за прошка? Иска ми се да започна нов живот с тебе тук, да си имаме деца и да забравя старата омраза… ако ти си съгласна.

Развълнувана, тя повдигна блесналите си от сълзите очи и го погледна. Усети го как потръпва от неувереност и страх, че тя ще откаже.

— Цял живот чаках да чуя тези думи! Обичам те повече от живота, Аарон Торес, и никога няма да се разделя с теб! — отговори тя и притегли главата му, за да скрепи с целувка тържественото си обещание. Обви ръце около врата му, повдигна се на пръсти и устните й преминаха от устата към очите му, после се насочиха надолу — лекичко докоснаха небръснатата буза и се впиха в солената кожа на врата му.

— Целият съм в кръв и мръсен като пор — дрезгаво прошепна той в косите й. Вдъхна силния цитрусов аромат на гладкото като коприна тяло.

— Не ме интересува — каза тя и свали скъсаната туника от раменете му. После, като видя следите от ухапванията на насекомите и ожулените места по гърдите и раменете му, изохка. — Ще те хване треска, ако не се погрижа за това! — бе разбрала колко дълго и мъчително е яздил, за да я търси навсякъде, и по цялото й тяло се разля вълна от обич към него. О, колко сладостно бе това ново чувство, което се раждаше между тях!

Аарон погледна към вратата на малката къща, пред която стоеше охраната.

— Няма ли някое място близо до селото, където можем да сме сами и да се изкъпем на спокойствие? — попита той с горещ глас, спомняйки се как я бе любил край водопада.

Магдалена кимна. Разхлаби прегръдката си, колкото да грабне няколко покривки от леглото и да свали от закачалката на стената малката торбичка с лековитите си билки.

— Имаш ли други дрехи? Тези, изглежда, няма да могат да се закърпят — той я погледна така дяволито и хлапашки, че сърцето й спря да бие. — Можех да взема на заем от Франсиско, но той е малко по-обемист от мене.

— Панталоните му — разсмя се Магдалена — ще се свлекат от задника ти и пред целия свят ще изскочи това, което само аз трябва да гледам! От него ще заемем една туника, а панталони — от помощника му, който изглежда носи същия размер като тебе.

— Разбира се, ти имаш такова набито око! — каза той с мека и закачлива усмивка.

— Всички тези месеци живях сред голи тайняни, които ходят както майка им ги е родила. Така че една жена бързо научава размерите на всички неща — отговори му със същия тон.

— Безсрамно момиче! — той отново я привлече към себе си и бързо и пламенно я целуна. — Хайде да съберем тези покривки и да отиваме да се къпем, докато не са ме хванали дяволите.

Не след дълго бяха вече извън селището. Магдалена заведе Аарон до едно усамотено място нагоре по рекичката, където жените от селото къпеха децата и миеха съдовете за храна и гърнетата за готвене.

Рекичката беше плитка и бързотечна. Нямаше толкова вода като във вировете край селото на Гуачанагари, но щеше да свърши добра работа.

Магдалена гледаше неподвижна как Аарон сваля туниката, панталоните и ботушите. Преди това внимателно бе поставил на брега, съвсем близо до водата, сабята и кинжала си. Даже изподраскан и мръсен, изглеждаше прекрасно!

Нагазил с единия крак във водата, без да се срамува — като тайнянски воин — от голотата си, той се спря и протегна ръка.

— Умирисах те с пот, любов моя. Ела!

Трансът я напусна. Магдалена бързо свали пристегнатата на гърдите й кърпа и я остави леко да се свлече на обраслия с мъх бряг. Отдолу тя също беше гола. Кожата на тялото й бе още светла и недокосната от слънцето. Само цветът на лицето и ръцете й беше златист, докато цялото тяло на Аарон беше бронзово, с изключение на члена му, гордо щръкнал към небето.

Тя смело тръгна към него; поспря само за миг, за да откъсне от сапуненото растение. Разтърка го, докато се получи гъста пяна, и сложи едната от малките си ръце в неговата, а с другата обхвана твърдия му член. Малките й хлъзгави пръсти го обвиха и започнаха да се плъзгат нагоре и надолу. Награда за усилията й беше учестеното му дишане.

— Малка чаровнице! Ти винаги изпълваш мислите ми. Не мога да живея без теб! — прошепна той. Тя се разтапяше пред него, а заетите й с работа ръце сапунисваха и галеха цялото му тяло.

— Клекни! Така ще те измия по-бързо — каза тя и го натисна надолу, към бързата вода.

Той усети хладките й струи като някакъв балсам върху чувствителната си кожа. Двамата се обръщаха в плиткия поток ту на едната, ту на другата страна, после той легна на мекото дъно и тя се качи върху него. Свободно пуснатата й коса се къпеше във водата.

— Ще се удавиш, преди да съм те изкъпала! — тихо каза тя, когато главата му почти изчезна от повърхността.

— Поемам риска за такава сладка смърт — отговори той и я увлече след себе си, за да я целуне под водата. Трескавите им устни се отваряха, плъзгаха се една в друга, а езиците им се кръстосаха в страстен дуел. Бързата вода придаваше чувствена настойчивост на натиска на целуващите се устни и целувката продължи така, докато той не изскочи от водата, останал без дъх. Магдалена също се закашля, поемайки жадно въздух в дробовете си.

Аарон я държеше с ръце, а тя, седнала върху чатала му, бе кръстосала крака зад гърба му.

— Това бе най-необикновения начин за целувка, но мисля, че тя ще бъде по-продължителна, ако останем над водата — каза той и отново я взе в обятията си.

— И ще бъде по-сладка, тъй като водата няма да ми пречи да усещам вкуса ти — прошепна тя и отвори устни, за да приеме целувката му. Той ги пое и след това езикът му се хвърли в устата й и я обходи цялата. Тя отговори на ласката му, като заби пръсти в гъстата му мокра коса и притисна главата му до своята. Аарон я сграби с двете ръце за гърдите.

Във водата допирът на пръстите му по-лек и по-нежен, докато възбуждаше грапавите им зърна. Тя се изви като обръч от влудяващото я мъчение и стиснала бедра, започна да се върти и да се търка в члена му, напращял от възбуда, докато накрая Аарон я хвана за кръста, вдигна я нагоре и след това я спусна, за да проникне в нея.

Дъхът й секна, когато безумното чувство на наслада премина през цялото й тяло. Тя отметна глава назад и започна да се движи, като следваше бавния, опияняващ ритъм на ръцете му, които, обхванали бедрата й, я вдигаха и спускаха.

— Водата, о-о… тя е… о! — стенеше тя.

Мекият му тих смях я погали като струйка вода.

— О, да! Водата е много… много… много… хубава! Всяка дума бе придружена от бавен, дълбок тласък. Аарон усещаше как ноктите й се забиват в раменете му. Беше се притиснала към него и движенията им се сливаха с ритъма на игривия поток. Когато стигнаха върха на най-сладостното съединение, тя отвори очи и срещна погледа му. Той ускори тласъците и пронизващото синьо и сияйното зелено отразиха като в огледало любовта им. Колкото студена бе водата, толкова горещ беше той, пламнал от огъня на любовта си към тази крехка червенокоса жена, която държеше в ръцете си. Магдалена също чувстваше изгарящата красота на този миг. Жадуваща това да продължи вечно, здраво прилепнала към него, тя го пое още по-дълбоко. Все пак това върховно напрежение не можеше да продължи безкрайно — щеше да ги погуби. Двамата заедно изпаднаха в екстаз и потънаха във водовъртежа на изгарящата страст. Той изливаше в тялото й семето на живота, а водата на потока клокочеше около тях, като ги къпеше и охлаждаше конвулсивните тръпки на тяхното освобождаване.

Магдалена отпусна глава на рамото му и рухна на гърдите му, като се притисна. Ръцете му галеха гърба и мократа й буйна коса. Аарон й шепнеше любовни думи. Колко дълго ги беше чакала!

— През целия си живот — тихо говореше той на сгушилата се като дете млада жена, — през целия си живот съм те обичал!

— И аз ще те обичам, мой страстни съблазнителю, до края на живота си. Ще те обичам с цялата си душа!

 

 

— Не е възможно! Ами то вчера беше съвсем здраво! — каза Франсиско, като гледаше обилно стичащите се по бузите на Алия сълзи.

Тя бе застанала пред него, като стискаше в ръце малка глинена урна.

— Когато умря, наредих да го изгорят. Това е урната с неговата душа. Ще я запазя за баща му. И кажи на неговата съпруга — тя едва изговори думата, — че сега Наваро не принадлежи на никой друг, а само на земи.

— Можеш сама да дадеш на Аарон урната — каза с въздишка Ролдан. — Тази сутрин той пристигна. Дойде да търси Магдалена. Ще бъде потресен. Не позволявай омразата ти към нея да те накара да забравиш онова, какво ви свързваше преди — тебе и бащата на Наваро! — добави той с учудваща нежност.

Алия остана неподвижна, със сведени очи, но мисълта й усилено работеше.

— Аарон е тук? Ще изпратиш ли някой да му каже да дойде в моето жилище? Искам да му кажа, без онази да присъствува.

— Ще направя, както искаш — просто каза Ролдан. Когато тя се обърна да си тръгне, прегърнала малкия си тъжен трофей, той неловко добави. — Съжалявам, Алия!

Аарон вървеше към къщата на Алия и изпитваше странно предчувствие за беда. Войникът, изпратен да го придружи, можа само да му каже, че любовницата на касика искала да говори с него и Ролдан му е наредил да съобщи това на Аарон. Докато стигнат до другия край на селището, видя и две малки момченца да си играят на калната улица с няколко скимтящи кучета. Наваро! Преди да тръгне, Магдалена му каза, че вероятно го викат, защото бебето е болно. Или по-скоро така й се струва на Алия, понеже Ролдан е останал с впечатление, че детето е добре. Сигурно не би могло да е нещо сериозно… Но в селото върлуваше треска, както в Исабел. Навсякъде, където бяха отишли бели хора, техните болести покосяваха тайняните. Но Наваро е наполовина бял! Болестите не би трябвало да го хващат така лесно!

Аарон приближи бохиото и предпазливо извика. Чу се тихият мек глас на Алия, която го покани да влезе. Беше седнала на едно просто ниско столче и гледаше към ъгъла на стаята. Облечена в обикновена зелена риза, тя бе склонила глава пред домашната статуйка на земи. Със страшна болка в сърцето Аарон разбра какво ще му каже Алия.

— Наваро е мъртъв — започна тя със задавен глас. — Болестта на твоите бели хора го уби! — Алия се изправи и го погледна, стиснала малката урна с праха. Бутна я в ръцете му и каза: — Тук е синът ти — единственият, който ти някога ще имаш, ако останеш при онази хилава мърша, за която се ожени. Пази душата на Наваро, за да стопля старините ти!

Черните й очи бълваха ревност и омраза. Някога толкова топли и блестящи, сега те бяха студени като ледник.

С треперещи ръце Аарон пое урната и дрезгаво произнесе:

— Ще занеса урната с душата на нашия син в селото на брат ти — там, където той се роди. Добре ще бъде Наваро да почива при „земи“ на Гуачанагари.

За момент се поколеба. Искаше да я утеши, взаимно да споделят скръбта си, но тялото й излъчваше такава дива ярост, че го отблъсна като стена. За двамата вече не съществуваше възможност за взаимно утешение.

— Довиждане, Алия!

Той се обърна и тръгна, притиснал до сърцето си останките на своя син.

Алия видя сълзите в тези прекрасни очи — неговите омагьосващи очи, както тя си мислеше преди, същите като очите на Наваро. Гледаше го как си отива, а на лицето й бе замръзнала хладна, горчива усмивка. Скоро всички омразни бели мъже с техните мършави жени ще умрат, на първо място тази свиня Ролдан, който изпрати на заточение нейния съпруг — вожда Бехечио!

Аарон бавно се връщаше към къщата, където го чакаше Магдалена. Чувстваше нужда някой да сподели мъката му и разбираше, че сега само тя може да го стори. Щом го видя да влиза, притиснал до гърдите се малката урна, тя разбра какво се е случило. Очите му бяха пълни със сълзи. Той безмълвно коленичи в ъгъла до прозореца и почтително положи урната на пода.

— Тук първите лъчи на изгрева ще я докосват — нежно каза той.

Магдалена го прегърна и остана така — притисната до него в мълчаливо съчувствие.

 

 

Да можеше да му роди дете, син! Не за да замести Наваро, а да запълни празнотата в живота им след неговата загуба. През последния месец бе изпитвала особено чувство, но не можеше да бъде сигурна, че най-после носи дете от мъжа си. Ще бъде жестоко след тази болезнена загуба да подхранва надежди у него и после те да рухнат. През последните три години, откакто стана жена, всеки път, когато се бяха любили, не бе имала щастието да забременее. Може би Алия е права! Вероятно е безплодна. Магдалена пропъди тази мисъл и отново се върна към мечтите си. Аарон й заговори:

— Нямах представа, че е толкова непримирима. Любовта й се превърна в ненавист. Може би това никога не е било любов. Тя не е като брат си Гуачанагари. Той е благороден, толерантен към чувствата на другите, а Алия ще си остане една злобна хлапачка. Не исках да се оженя за нея, макар да знаех, че Наваро е мое дете. Някакъв инстинкт ме караше да искам само сина си, а не майка му. Изглежда, тя много добре е чувствала това. Дори не съм съвсем сигурен, че сега оплаква неговата смърт.

— Мисля, че твоята скръб сега стига за двама родители! — задавена от сълзи, каза Магдалена. Тя нежно галеше ръцете му, сякаш се опитваше да поеме в себе си част от страданието му.

— Въпреки всичко, и ти го обичаше.

Той каза това не като въпрос, а като факт, за който сега открито говореше.

— Наваро бе твой син. Как можех да не го обичам! — простичко отговори тя.

— Трябва да върна праха му на „земи“ на Гуачанагари. Такъв е обичаят на тайняните — след кратко мълчание каза той.

— Ще дойда с теб… ако ти искаш.

Той се обърна и обхвана с ръце лицето й. Погали я нежно.

— Искам, Магдалена, моя другарко в живота. Много искам!

Магдалена настоя Аарон да си почине и той поспа няколко часа този следобед, но не можа да хапне нищо. Три дни бе яздил през Еспаньола почти без сън, а предната нощ изобщо не бе мигнал. Тя знаеше, че когато се върнат Лоренсо и Пералонсо, той ще се бие с тях. Ролдан ще подтикне двамата да се бият на живот и смърт. Дори ако касикът не се намеси, Аарон ще настоява да отмъсти на човека, който бе погубил семейството му и похитил жена му. След като Аарон най-после потъна в неспокоен сън, тя мислено се помоли дано той излезе победител в този двубой.

Макар да спеше вече, около очите и устата му все още личаха сините кръгове от преумората. Може би, ако го помоли, Ролдан ще се съгласи да затвори Лоренсо за няколко дни, за да има възможност Аарон да възстанови силите си преди дуела. С надеждата, че би могла да окаже такова влияние, Магдалена реши да се обърне към този загадъчен касик на Ксарагуа — Франсиско Ролдан.

 

 

Гъстите вежди на Ролдан надвиснаха над проницателните му кафяви очи.

— Разбираш, че това няма да промени нищо. Аарон няма да се откаже от отмъщението си, нито пък аз бих му попречил.

— За какво отмъщение става дума, ако Лоренсо го убие? Толкова е съсипан от умора и от мъка по сина си, че сигурно той ще загине, а не Гусман — изражението на лицето й бе умоляващо. Тя се наведе през масата и опря ръце върху грапавата повърхност.

Ролдан се поколеба за миг, после каза:

— Както искаш. Ще наредя да поставят Гусман и Гуера под стража за няколко дни. Но тъй като касикът тук съм аз… — за миг замълча, а после й се усмихна — Мога да правя всичко каквото пожелая и той трябва да се подчини на решението ми! — после шеговитото му настроение бързо се промени и Ролдан тъжно добави: — Просто е обезумял от смъртта на момчето.

— Много повече от Алия, както изглежда. Видях я да напуска селището, когато идвах насам. Нямаше вид да е оплаквала загубата на единствения си син — странно, не изпитваше старата ревност, а само съжаление към жената, която беше толкова лоша майка.

Франсиско се почеса, заравяйки пръсти в гъстата си коса, и озадачено поклати глава:

— Още не мога да проумея. Когато за последен път видях момчето, то беше съвсем добре! — при тези думи лицето му пламна и той стеснително допълни: — Алия го донасяше тук всеки ден, когато идваше време да го кърми. Вчера сутринта челото му не беше горещо.

Сърцето на Магдалена трепна. С хладен и неестествен глас, запъвайки се, тя попита:

— Мислиш ли… мислиш ли, че тя е убила собствения си син, за да си отмъсти… заради мен?