Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (11)

Глава десета

Край брега на Еспаньола, година 1493, 26 ноември

„Любими татко,

Невероятно, но аз пиша тези редове, след като зная, че никога не ще ги прочетете. При все това усещам присъствието Ви до себе си и ми се струва, че бихте искали да продължа отчета си за чудесата на Индиите. Това е нещо, което ни свързва през времето и разстоянието и пред което дори смъртта е безсилна.“

Аарон спря да пише и се замисли. Дали неговият син някога ще прочете тези редове? Дали ще му пише? „От многото горести съм станал сантиментален — помисли си той. По-добре да се заема с това, което става около мен, и да продължа да описвам случилото се по време на пътуването ни“. Той се наведе и отново хвана перото.

„Адмиралът се завърна от аудиенцията при Фернандо и Исабел обсипан с почести и слава. В Кастилия и Арагон, по целия път до Каталония и обратно към Севиля се стичаха тълпи да приветстват същия онзи генуезец, когото толкова време бяха презирали.

На двадесет и петия ден от септември, след дълъг спор с дон Хуан де Консека, доставчик на кралския двор, отплувахме от Кадис с флотилия от седемнадесет кораба. Редом със златно зелените знамена на Кастилия се вееше личният флаг на адмирала, който, заедно с другите си привилегии, бе получил правото да има собствен герб. Флагманският му кораб «Мария Галанте» е много по-добър от «Санта Мария», двестатонен е и има просторни помещения за всички офицери.

При всичката слава, която обещава това пътуване, аз се боя за моя приятел и командир. Той заплати скъпо за това начинание, защото по време на тежкото завръщане през Атлантика ледените бури го наказаха с ужасни болки в ставите, които дори топлото андалуско слънце не можа да изцери. Въпреки сковаващата го болест, Кристобал, разкошно облечен, стоеше на палубата на своя флагман и махаше на тълпите, докато не излязохме от пристанището в открито море. В сравнение с неговите мъки морската ми болест е нищо, пък и тя ще мине, щом стъпя на твърда земя.

Нашата флота е наистина велика флота — над хиляда и петстотин души от всякакви съсловия: моряци, търговци, занаятчии, селяни, войници и по особено повеление на кралица Исабел — свещеници, които ще обръщат в правата вяра народите на Индиите. Защо ли тези слуги на истината не оставят невинните тайно да си вярват в своите богове! Повечето от хората, които се надяват да започнат нов живот на Еспаньола, са благородници, непознаващи тегобите на войнишкия живот. А сред тези, които го познават, са Мосен Маргарите, Франсиско Ролдан и Алонсо Охеда — жестоки воини и алчни търсачи на съкровища. Бих желал да нямат достъп до кротките тайно.

Безпокои ме също Диего Колон, по-малкият брат на адмирала, който ни придружава. Той също е висок и слаб, има същата червена коса, но приликата е дотук. Трябвало е да стане служител на Църквата, но се възпротивил и напуснал Генуа, за да търси сполука в живота, като използва славата на Кристобал. Той не притежава нито спокойната разсъдливост на брат си, нито изящното му чувство за хумор. Ако получи власт, ще трябва да се пазя от амбициите му.

На корабите и без това цари хаос. Понеже трюмовете са препълнени с провизии и семена, домашните животни са настанени по палубите. Прасета и кокошки тичат около изнервени коне и крави. Нямам търпение да видя най-сетне нашето селище. Вече около месец плаваме от един остров към друг и ги обявяваме подред за собственост на Бога и Краля.

Нищо не разбирам от навигация, но съм изумен от гения на дон Кристобал. Вече втори път той води флотилията през безбрежния океан към хилядите острови на Индиите. Остава ни един ден до мястото, откъдето миналия път се отправихме назад. Дори аз мога да позная брега на Еспаньола. Адмиралът твърди, че утре ще стигнем Ла Навидад, селището на нашите корабокрушенци. Как ли са прекарали това време? На много от островите видяхме карибе и дори се сражавахме с тях; намерихме и доста човешки кости, както и няколко пленени тайняни, които адмиралът освободи.

Тези карибе са с доста по-тъмна кожа от тайно, с по-гъсти коси, а телата им са по-набити и по-къси. Добре стрелят с лъкове — стрелите им са малки, но най-опасна е отровата, с която мажат оръжията си. Тя предизвиква силна болка, което зная добре, тъй като вече бях одраскан от една стрела.“

Аарон сложи настрана перото и си помисли колко интересно би било за Бенхамин да види отровните треви и другите неща, които бе събрал през времето на първото си пътуване. Да беше само доживял да види тези находки! Младият мъж с усилие пропъди тъжната мисъл и затвори дневника. Ще го продължи по-късно, когато настроението му се подобри.

 

 

На 26 ноември се оказа, че настроението на маршала на Великия флот няма скоро да се подобри. Грометът бе дал сигнал, че на брега са залегнали двама души, и корабът спусна две лодки. Аарон пръв скочи на брега с извадена сабя, последван от четирима стрелци с готови за стрелба арбалети. Лежащите на брега хора не откликнаха на техните викове. Аарон разбра защо — бяха удушени с връв — оръжие, което използваха и тайно, и карибе.

Аарон побутна със сабята си тялото на Риго Ескобедо. То бе потъмняло от мръсотия и обезобразено от смъртта, но не носеше следи от болест или осакатяване, както и тялото на громета до него. Освен едно — очите и на двамата бяха извадени. Според вярванията на тайно човек можеше да се смята за мъртъв само ако не вижда.

— Тия диваци! — Маргарите избълва цял куп отбрани ругатни. — Твоите приятелчета са се обърнали срещу нас!

— Засега никого няма да обвинявам, а и тебе не съветвам! Това е работа на адмирала. Тези хора са мъртви отскоро, защото на тукашния пек телата бързо се разлагат. Претърсете брега на изток и на запад за индианци, но не ги нападайте, докато не покажат явно враждебни намерения! — Аарон се обърна към двама млади войници, по-склонни да се подчиняват на заповеди, отколкото Мосен Маргарите, който бе крайно суетен и със сприхав характер, типичен за всички арагонци. — Ти, Педро, си виждал тайно и карибе и знаеш разликата между тях. Тръгвай с войниците!

Аарон коленичи до Ескобедо и още веднъж огледа тялото му. След това изпрати двама моряка да докарат с лодка свещеника. „Нека се поразмърда и прочете едно опело над мъртвите тоя дебелак — брат Буил, който знае само да се оплаква“ — помисли си той, като оглеждаше джунглата. Но какво, по дяволите, се бе случило все пак?

След един час те вече бяха на борда на „Мария Галанте“ и плаваха към Ла Навидад. На кораба цареше суматоха. Пътуването, започнало като увеселителна разходка и велико приключение, изведнъж се изпълни с тайнствена опасност.

— Смяташ ли, че тези хора са убити от тайно? — със съмнение попита Колон.

Аарон сви рамене и погледна брат му Диего, който бе разтревожен и пребледнял.

— Тайно наистина имат практика така да умъртвяват, но съм ги виждал да го правят само за да съкратят мъките на и бездруго умиращи. Освен това Гуачанагари е само един от шестимата касика на острова.

— Това не означава, че негови хора не биха могли да удушат нашите — намеси се Диего с желанието да изкаже мнение като втори по старшинство след брат си.

Тримата се бяха събрали в каютата на адмирала около дъбовата маса. Аарон стана, отиде при илюминатора, през който се виждаше как навън се смрачава, и каза:

— Не ми харесва, че Ла Навидад не отговаря на оръдейния сигнал, но щом се разсъмне, ще научим за съдбата на селището. Засега можем само да се подготвим за най-лошото. Аз вярвам на моя приятел Гуачанагари, но смятам, че трябва да проявим предпазливост. Не бива да предприемаме прибързани действия срещу тайно, както и да се оставим да станем жертва на небрежност.

Дойде утрото и потвърди най-лошите им опасения — укреплението, старателно издигнато от дървения материал, останал от „Санта Мария“, бе опожарено. В златните лъчи на утринното слънце лежаха трупове, пръснати по целия бряг. Личеше, че Ла Навидад е бил разрушен преди доста време. Девствено чистият някога пясък бе затрупан с отпадъци — сякаш хората тук бяха живели като животни. Очевидно бе, че никой не е пестил храна и не е обработвал ниви. Повечето трупове носеха следи от пробождания със стрели или копия, няколко бяха удушени. Трима, открити до една небрежно построена от тръстика колиба, вероятно бяха починали от някаква болест, доколкото можеше да се съди по труповете им.

— Четиридесет души моряци и войници, много от тях благородници. И всичките мъртви! — тъжно изрече Кристобал. До него стоеше Чаону, когото двама войници току-що бяха докарали от селото на Гуачанагари. Той трепереше: първоначалната му радост от срещата бе изчезнала от лицето му и то бе напрегнато и бледо, а големите му тъмни очи умолително поглеждаха към Аарон.

— Как се случи това, приятелю? — попита го Аарон на езика тайно; той говореше с демонстративно спокойствие, като внушение за Охеда и Маргарите, които не преставаха да заплашват момчето. Диего Колон също бе готов да осъди младежа, макар че стоеше по-надалеч.

Чаону заговори припряно и на Аарон се налагаше често да го прекъсва и да му напомня да говори по-бавно, за да може да следва смисъла на неговия разказ, който разкриваше една история на поквара и предателство.

— Какво дърдори тоя езичник? — рязко се намеси Диего.

— По-кротко, Диего! Маршалът говори езика на тези хора и е живял сред тях няколко месеца. Остави го да свърши работата си — сгълча го Колон. Той винаги бе обичал брат си и дори бе кръстил на него по-големия си син. Но ако Диего искаше да управлява Еспаньола, когато самият адмирал заминеше за по-нататъшни изследвания, той трябваше да се научи на търпение и да знае на кого може да се довери.

Колон прекара дългите си, разкривени от болестта пръсти през оредялата си коса, вече не огнено червена, както в младите му години, а прошарена с блестящи бели нишки. Той прегърна брат си през рамо и го поведе към едно чисто място на пясъка, незамърсено с ужасяващите следи на смъртта.

— Върни се на флагмана и извикай капитаните на „Карера“ и „Примавера“! Предай им заповедта ми да потърсят на изток и на запад място, подходящо за строеж на ново укрепено селище. Но нека да не бъде по-далеч от един ден път от тук.

Диего обмисли заръката и реши, че тя отговаря на ранга му.

— Ще ги изпратя веднага, Кристобал — кимна той.

Аарон прекъсна разговора с Чаону и се обърна към адмирала:

— Трябва да отида в селото и да поговоря с Гуачанагари.

— А това дали е безопасно? — попита Колон със съмнение в гласа, като оглеждаше остатъците от голямото клане.

— Да, надявам се, макар тези цивилизовани хора да са се държали толкова отвратително, че не бих обвинил Гуачанагари, ако ни изколи като тях! — той кимна към труповете, събрани за погребение.

— В името на Светата дева, какво се е случило?

— Хората са се разделили на групички. Благородните сеньори са очаквали, че простите моряци ще им служат, а те не пожелали. Онзи, специалистът по рудите от Севиля, организирал много от тях да търсят злато. И те започнали да го търсят, но не като ровят в потоците, които им показали тайно, а просто принудили хората на Гуачанагари да работят вместо тях — Аарон млъкна и сви рамене. — Останалите — галисийци, кордовци и баски, всяка група поотделно — си взели жени от селото на Гуачанагари, някои от тях със сила, и се пръснали, като изоставили и укреплението. Пили, спали с жени и карали тайно да им слугуват. По-големите авантюристи заставили някои тайняни да ги придружат и нахлули във владенията на Каонабо и Бехечио. Но те и двамата не са толкоз търпеливи като Гуачанагари, а Каонабо е и наполовина карибе! Убили ги и ми се струва, че са били прави. Тези хора са заслужавали да умрат — мрачно завърши Аарон.

Дон Кристобал Колон — блестящият мореплавател и картограф, мечтателният изследовател — стоеше на брега сред останките от бедствието.

— Страхувам се, че в морето се чувствам по-сигурно, отколкото на сушата. Мислех, че на тези хора може да се има доверие. Поверих командването на Арана и предполагах, че сме натоварили всички размирници да се върнат с нас обратно в Кастилия — той огледа мрачното лице на Аарон и срещна погледа му. — Може би трябва все пак да изпратим един добре въоръжен отряд да ви придружава?

— Не. Бих предпочел да тръгна сам. Касикът и семейството му ви вярват и ще се доверят и на мен като ваш представител. Ако им отвърна с доверие, може би ще поправя онова, което тези глупаци са развалили.

— Върви, млади ми приятелю — кимна адмиралът, — и господ да ти е на помощ!

„Господ, всички християнски светии, боговете на тайно — ще приема помощ от всеки един и от всички заедно!“ — помисли си Аарон, взе си сбогом с адмирала и се отправи към Чаону.

 

 

Исабел, Еспаньола, година 1494, 2 февруари

Селището гъмжеше от прасета, кокошки, овце и крави. Тук бяха и няколкото коня, оцелели през последните месеци. От края на ноември до началото на новата година Колон и великата му флота си пробиваха с мъка път на изток, срещу вятъра, покрай красивите брегове на Еспаньола. Най-сетне адмиралът избра тревисто равно поле, през което течеше малка рекичка. Според него това бе най-удобното място за строеж на ново селище, като имаше предвид, че хората и животните на корабите почваха да се разболяват. Той нарече новия град Исабел — на името на своята покровителка.

Аарон нищо не каза по този повод, но си мислеше, че името на грозната и фанатична кралица бе много подходящо за това отвратително място. Водата в реката не беше чиста, а и самата река течеше твърде далеч от селището. Земята бе мочурлива и с началото на летните месеци щеше да изпуска зловонни изпарения. Но когато адмиралът избираше място за строеж, Аарон бе зает с миротворческата си мисия, пък и никой не бе се посъветвал с него.

Сега, след като беше обиколил няколко колиби с покриви от листа и построени много по-зле от онези в селото на Гуачанагари, Аарон безнадеждно поклати глава. Много от заселниците безцелно скитаха по така наречения централен площад или седяха и пиеха вино пред мизерните си жилища. Улиците бяха пълни с боклук. Квичаха прасета, писукаха пилета, блееха овце; животните бяха гладни, щураха се насам-натам и хората им обръщаха внимание само тогава, когато гладът подтикваше някой от златотърсачите да хване животно или птица и да го заколи. Храна не се намираше лесно, малко земя бе засята. Слабата почва и още по-слабата обработка обещаваха и слаба реколта. Заселниците бяха вече изпаднали в зависимост от тайно, при които търсеха хляб от тапиока — „касава“ — и сладки картофи — „батати“ — като своя основна храна. Освен всичко това, много хора бяха болни и умираха от треска и други болести.

Бяха изградени и няколко къщи от камък, както и една мрачна резиденция за губернатора, в която живееше дон Кристобал, съсредоточил в ръцете си съгласно кралските пълномощия гражданската и военната власт, и в която се намираше и арсеналът. Въпреки че Колон бе предложил на своя маршал да поеме военното управление на острова, Аарон бе отказал, като смяташе, че ще служи по-добре както на колонистите, така и на тайно, ако живее сред индианците и осъществява връзките им със заселниците. Малко бяха сред колонистите онези, които си бяха направили труд да научат езика на тайно; повечето най-безсрамно унизяваха великодушните индианци, като разменяха евтини дрънкулки срещу жизнено необходимата храна и злато.

Злато! Аарон погледна към пристанището. Една дузина кораби бяха вече подготвени за обратния път. На борда им имаше злато за повече от тридесет хиляди дуката, както и екзотични птици и друга, по-дребна плячка. Даже бяха напълнили няколко коша с перли чрез търговия с тайно, които ги получаваха от по-далечните острови. Повече от триста разочаровани колонисти се канеха да се завърнат, както и много свещеници, също изгубили илюзиите си за покръстване на индианците, и „кабалеро“ — дворяни, не намерили наготово приказните богатства.

И все пак богатства имаше, но за онези, които притежаваха достатъчно мъжество и ум, за да ги спечелят. Аарон бе променил плана си за отмъщение, като заложи на способността си да забогатее. Нямаше обаче намерение да бие и измъчва тайно да му предадат малкото злато, с което разполагат. Студена усмивка се плъзна по лицето му, когато си спомни за разговора с един касик, полукарибе, на югоизток от Хигуей. Мъжете от племето на този вожд бяха открили злато в реките от вътрешността. Няма да е далеч времето, когато Аарон щеше да събере достатъчно злато от тези богати места, и тогава щеше да се завърне в Севиля и да въздаде страшна справедливост на Бернардо Валдес.

Франсиско Ролдан, човек прям и смелчага, се приближи към Аарон, като ритна с ботуша си една кокошка, за да я отстрани от пътя си. Сложил могъщата си ръка на рамото му, той го запита с неприкрито любопитство:

— Кажи ми, как успяваш? Само като се усмихнеш на касиците — и получаваш повече злато, и даже червен махагон, отколкото Маргарите с неговата сабя!

— Би трябвало да се досетиш, приятелю. Ти не по-зле от мен се приспособяваш към живота на тайно — отвърна му с усмивка Аарон.

— Да, ама ти имаш едно безценно предимство — разположението на прелестната сестричка на Гуачанагари.

Подвизите на самия Ролдан с жените от тайно бяха станали легендарни, а склонностите му бяха далеч от християнската въздържаност.

— Да, за разлика от теб — въздъхна Аарон и усмивката изчезна от лицето му, — защото имаш по една „съпруга“ във всяко село от Мариен до Ксарагуа, докато аз поне съм верен на моята Алия.

— Верен, ама не си се оженил за нея нито по техните, нито по нашите закони! Да не би да долавям някакви угризения на съвестта, и то у такъв авантюрист като теб? — подкачи го Ролдан. — И нямаш ли си в Севиля някоя повлекана — или, което е още по-лошо, някоя дама, която е пленила сърцето ти?

— Я се разкарай! Не съм се вързал с никаква жена, нито се каня да правя това. Имам да върша много по-важни неща — изсмя му се Аарон, но в паметта му се появиха две зелени очи, пълни със сълзи.

— И все пак прекрасната Алия си плете мрежата около теб и уговаря брат си да ускори сватбата ви.

— Не си ли станал твърде податлив към индианските клюки? — отряза го Аарон.

Съобразителният Франсиско усети, че е прекалил, и смени темата:

— Ти домъкна добра плячка за съкровището, което губернаторът е натоварил на корабите. Мислиш ли, че величествата ни ще бъдат доволни?

— Нищо не би могло да задоволи алчността на Фернандо — отговори прямо Аарон, защото бе започнал да харесва Ролдан — груб, но честен войник, който бе справедлив към тайно. — А що се отнася до неговата кралица… Когато нейните свещеници се завърнат, без да са покръстили никого, сигурен съм, че ще бъде дълбоко огорчена. Както е огорчен нашият адмирал. Той се надяваше, че ще има масово покръстване.

— Знам, че много го харесваш — започна Ролдан, наблюдавайки как лодките трескаво товарят корабите, — но дон Кристобал е глупав като администратор. Мястото му е в морето — това е истинската му стихия. На сушата се мята като риба, изхвърлена на брега: дава заповеди и след това ги отменя, а с тайно един ден се отнася като с приятели, а на следващия — като с врагове.

— Избрал е неподходящи хора за ръководители, съгласен съм с теб — въздъхна Аарон. — Маргарите е брутален касапин, а на Охеда му вярвам толкова, колкото на раздразнена змия. Брат му Диего също не блести с административен гений. Но дай по-добре да поговорим за нас, Франсиско! Всички тези хора не са заселници. Те нямат намерение да се приспособят към тукашния живот. Няма да станат нито земеделци, нито скотовъди и са твърде високомерни, за да се интересуват от обичаите на тайно. Те могат само да изнудват вождовете им за храна и злато.

— Скоро обаче ще има бунт — тихо каза Ролдан. — Ти разбираш това, както и аз го разбирам. Въпросът е, на чия страна ще застанеш, след като си верен и на едните, и на другите?

— Не зная! — Аарон се взря в умните кафяви очи на кастилеца. — Дал съм още в Севиля клетва, която трябва да изпълня. Не бих искал хората на Гуачанагари да пострадат. Нито пък бих желал колонията на адмирала да пропадне и да завлече подир себе си неговите мечти.

— Значи това е била причината да се откажеш от длъжността маршал на Колон? Би могъл да поемеш службата на Маргарите, но това означава да проливаш кръвта на тайно. Той и сега продължава да строи планински крепости във вътрешността, където нашите колонисти ще доят тайно и ще им взимат повече злато и храна.

— А можем да получим и едното, и другото чрез честна размяна, при това с помощта на самите тайно… — Аарон изпитателно погледна Ролдан. — Дочух, че някъде в Ксарагуа, далеч оттук на югоизток, управлява могъщ касик, готов да даде отпор на белите нашественици. Ти би се съюзил с него, нали?

— Да се молим на всичките светии нещата да не стигнат дотам, но ако това се случи, няма да се съюзявам с вожда на Ксарагуа… защото аз ще стана касик на Ксарагуа! — Ролдан отметна назад глава, увенчана с шапка от буйна и къдрава тъмнокестенява коса, и се разсмя.

 

 

Алия погали Аарон по гърдите и прокара пръсти нагоре, към покритото му с бодлива четина лице, като се нацупи.

— Няма ли да отрежеш косата от лицето си? Цялата ми кожа е пламнала от нея — каза тя и повдигна с ръце едрите си гърди, за да му покаже зачервените драскотини върху нежната плът.

Аарон се претърколи по кревата, поставен върху възвишението в тяхното бохио, и обгърна с поглед жената, заела привлекателна поза. Откакто се бе завърнал, тя бе станала сприхава и ревнива, въпреки че през неговото отсъствие бе възобновила връзките си с няколко високопоставени тайно от селото на Гуачанагари.

— Ще се обръсна заради теб, Алия — каза той с въздишка. „Изглежда, съм орисан да имам работа с жени, които не могат да пазят вярност!“ — мислеше си той с раздразнение, като се питаше какво ли прави сега Магдалена Валдес на другия край на океана.

 

 

Валядолид, година 1494, март

— Той не е чак толкова висок, колкото адмиралът, но има същата червена коса. Освен това дон Бартоломео не страда от тежки болести, той е здрав и силен мъж — припряно говореше Естрея Валдес, като прекосяваше покритата с килими стая, която делеше с дъщеря си.

— Учудена съм, че не взимате под внимание невръстните му племенници като кандидати за нов флирт — промълви Магдалена и с отвращение извъртя очи нагоре.

— Магдалена, дръж се, ако обичаш, с повече уважение към майка си! Те са още деца и дон Бартоломео ги е довел като пажове в двореца. Малкият син на дон Кристобал е шестгодишен, а по-големият — юноша на четиринадесет години — Естрея хвърли преценяваш поглед на дъщеря си и каза замечтано: — Разбира се, след година-две вече би могъл да ти стане съпруг.

— Винаги мислите само за това, как да се отървете от мен, и за нищо друго. Но аз няма да се омъжа за нито един от кандидатите, които ми избирате — те са отвратителни!

— Колко е глупаво да вехнеш по мъжа, който отдавна напусна кралството! Семейството му бе опозорено и дори той да се върне, ще бъде съвършено невъзможно да се омъжиш за него! — Естрея потрепери от ужас и отново се зае да убеждава дъщеря си. — Ако не аз, баща ти ще ти намери съпруг. Гледай само да не се окаже, че неговите кандидати са по-отвратителни от моите — и тя застана пред огледало от полирана стомана, окачено на стената, без да обръща внимание на гневните погледи на дъщеря си. Естрея разглеждаше повяхващото си лице, увисналата кожа под брадичката, ситните бръчки около очите. — Ти си млада и свежа. Каква власт би придобила, глупаво момиче, само да ме послушаш!

— Няма да се омъжа по ваш каприз — лицето на Магдалена се бе превърнало в безизразна маска, — нито ще стана продажна любовница от послушание към вас или към човека, за когото сте омъжена! — студено завърши тя, защото никога вече не наричаше Бернардо Валдес „баща“.

— Казах ти, че си глупачка — криеш се от хората и мечтаеш за онзи евреин, след като самият крал се заглежда в теб!

Магдалена си спомни с какви лъскави очи я бе следил Фернандо миналата вечер на приема в чест на брата на Кристобал. Милостива дева Марийо, с какво бе заслужила това нежелано внимание?

— Не съм като вас, мамо. Не желая да имам нищо общо с благосклонността на краля. А още по-малко — с гнева на кралицата.

Доста вряла и кипяла в интригите на двора, Естрея обмисли думите на дъщеря си и прецени, че те имат някакво основание.

— Исабел не се дразни много, когато Фернандо се забавлява с омъжени жени; но ако се хване с някоя млада и много красива придворна дама… тогава става свирепа в ревността си. И все пак…

— Кралицата се дразни от всяка изневяра на своя господар — прекъсна я Магдалена. — Но не може да прати в манастир една омъжена благородничка, намираща се под покровителството на съпруга си! — престоят й в двореца, макар и кратък, я бе научил на доста неща. Преди красотата на майка й да увехне — а това й отне благосклонността на краля, тя бе негова любовница и си бе навлякла омразата на кралицата, която неведнъж открито я бе демонстрирала. Естрея обаче бе умна и хитра и изкусно бе намирала повод да се завръща в двореца всеки път, след като Исабел я бе пращала в Севиля да се грижи за децата си. Сега, когато вече не се радваше на привилегиите, с които се бе ползвала като кралска избраница, тя искаше да вкара дъщеря си в леглото на Фернандо и да я използва за своите користни цели.

— Ако си поразмърдаш мозъка, няма защо да се страхуваш от манастир — отговори пренебрежително Естрея. — Тази вечер ще трябва да рискуваш пак да разгневиш кралицата. Сигурна съм, че на бала негово величество ще те покани да танцувате. Забрави любовта си към онзи маррано и не бъди глупачка!

„Глупачка ли съм?“ — мислеше си Магдалена същата вечер, докато танцуваше величествената павана^[1]. Разкошната й рокля, изтъкана от златни нишки, бе с ниско изрязано правоъгълно деколте, щедро обшито с перли. Със свободната си ръка държеше дългия шлейф и грациозно го размахваше, докато следваше сложните стъпки на танца. Приятно й бе, че е красиво облечена, че е ухажвана от млади благородници като този, който в момента раболепно държеше ръката й. Още половин дузина стояха покрай стените на залата с полиран мраморен под и изгаряха от нетърпение да си дочакат реда да танцуват с прелестната дъщеря на дон Бернардо.

Магдалена огледа многолюдната зала, пълна с весели хора в елегантно облекло, със скъпи кожи, кадифета, коприни и скъпоценни бижута. Забеляза как към нея се отправи дон Лоренсо Гусман, племенник на херцог Медина-Сидония. Тя го знаеше само по външен вид, но вниманието му я изпълни с неприятно чувство — почти така, както и вниманието на краля. Гусман бе вдовецът на злочестата Ана Торес. След жестокото й убийство той самият бе избягнал каквито и да било обвинения за юдейство. Могъщите връзки на семейството му имаха тежест дори в Светата канцелария. Тя отмести очи от лицето му, наподобяващо глава на ястреб, като се молеше да я подмине.

„Където и да отида, ме преследват спомените за семейство Торес, даже на дворцовия бал“ — мислеше си тя. Някога би дала всичко, за да бъде центърът на всеобщо възхищение, но това бе отдавна — когато хранеше надежди, че Аарон ще бъде сред тези хора, ще очаква реда си за танц с нея и ще я ухажва. Вместо него, сега този висок, костелив мъж я дебнеше със злите си, оловносиви очи.

— Ще мога ли да разчитам на вашата благосклонност за този танц, красива госпожо? — Гусман разглеждаше с присвити, похотливи очи тялото й и многозначително ги спря на по-разголения бюст.

Той бе племенник на един от най-могъщите благородници при кралския двор. Можеше да си позволи да пререди останалите й кавалери и никой не би се осмелил да протестира. Магдалена не можа да измисли подходящ повод да му откаже, без да предизвика сцена, която щеше да привлече вниманието на краля. Ето защо сковано кимна с глава и му позволи да я хване за ръка.

— Толкова намусена! Не можете ли да се усмихнете и на мен, както на онези жалки палета? — Лоренсо отново я заразглежда, като с удоволствие отбелязваше, че тя изпитва неудобство и се нервира. Дъщерята на Бернардо имаше всички качества за любовница. Винаги бе предпочитал брюнетките, но тази девойка, със зелените си като на котка очи и тъмночервени коси, го заинтригува. Не само това — той бе узнал от глупавата жена на Бернардо, че Магдалена била хлътнала по оня превзет хлапак — по-малкия син на Бенхамин Торес, който изчезна някъде в Индиите. С огромно удоволствие би отнел още нещо от семейство Торес!

Магдалена търпеше двусмислените му подмятания, отговаряше му с лаконичност, граничеща с открита грубост. На края на танца рязко му каза:

— Изглежда, че ви прави удоволствие да се будалкате с мен, дон Лоренсо. Аз съм обикновено момиче от провинцията, отскоро в кралския двор, и не ме бъркайте с майка ми. Нямам нито търпение, нито склонност към интриги. — „Или желание да ме опипвате“ — добави си наум.

— О-о, но затова пък аз притежавам безкрайно търпение… и умение, драга госпожо! — и с тези многозначителни думи той вдигна ръката й към устните си и я целуна.

При допира на мокрите му устни Магдалена потръпна от ужас. Господи, в каква паяжина се бе оплела?

— Защо сте така смутена, мое светло пламъче? — попита крал Фернандо, махайки с елегантен жест на Лоренсо да се оттегли.

— На вашата воля, ваше величество! — глухо каза Гусман с пламнало лице, при което се поклони на краля, а след това и на нея.

Докато гледаха как Лоренсо се отдалечава, Фернандо Трастамара хвана ръката й и даде знак на музикантите да започнат друга павана.

— За какво си се замислила? — попита я и направи първите сложни фигури на танца.

— Нищо особено, ваше величество. Мечтая си за Севиля — нервно отговори Магдалена, усещайки как воднистосините очи на кралица Исабел пронизват гърба й като парчета остро стъкло.

— Севиля? Какво може да има в Севиля, освен жега и блата? Когато пътувам по Андалусия, гледам да не отивам по-далеч от планините на Гранада.

— Чувам, че мавърският град бил изключително красив — каза тя.

— Вече не е мавърски. Сега е християнски, спечелен след жестока битка. Но нека не говорим за войни! Би ми доставило голямо удоволствие да ви покажа удивителните чудеса на Алхамбра.

— Майка ми, ваше величество, разправяше за неговото великолепие — каза тя, като не можа да се удържи да не спомене за дона Естрея, бившата му любовница. Дано с червената си коса и зелени очи не стане жертва на този мургав арагонски дявол!

— Майка ви бе жена с изключителна красота, но даже в най-хубавата си възраст бе бледо подобие на вас — нежно измърмори той, като я придружаваше от залата за танци към високата врата с формата на арка. Зад нея се откриваше градина с декоративни растения. — Става ми горещо от танците и бих желал да се порадвам на пролетния свеж въздух… и на една очарователна спътница — в думите му обаче нямаше предложение.

Кралица Исабел седеше с присвити очи и зачервено лице на креслото върху подиума в края на претъпканата зала. За да се хареса на съпруга си, бе облякла прекрасна нова бална рокля от кадифе с ярък рубинен цвят, гарнирана с ивици от хермелин; ръкавите й бяха цепнати, с подплата от розова сатенена коприна. Оределите й коси бяха скрити под огромна шапка във вид на тюрбан, украсена с рубини. И въпреки всичките й старания, той я бе изоставил, за да развлича тази Валдес, блудница и дъщеря на блудница!

Никога, и в най-ранната си младост тя, Исабел, не е имала такава червена и толкова блестяща и гъста коса, никога фигурата й не е била стройна и гъвкава, никога краката й не са били дълги. Изруга момичето, но осъзна, че ще трябва да се изповяда за извършения смъртен грях — чувството за ревност. Погледна празния коридор към градината, където Фернандо бе завел онова момиче — млада неомъжена кокетка, чийто баща е носител на кръст. Но такъв религиозен човек сигурно охотно ще предостави необходимата сума, за да влезе дъщеря му във Втория орден на мълчанието на доминиканските калугерки в Мадрид. Там ще прекара живота си под клетвата за мълчание, ще пости и ще се моли за опрощаване на греховете си. Исабел цялата грейна и кимна на дон Педро Гонсалес де Мендоса, кардинал на испанските земи и архиепископ на Толедо. Ето човек, който с удоволствие ще преговаря за необходимите пари с носителя на кръста — кралицата бе сигурна в това.