Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (19)

Глава осемнадесета

— Ако искаме да запазим Гуачанагари като съюзник и да не допуснем всеобщ бунт, трябва да спрем това безобразие! — бясно извика Аарон. Бе излязъл на каменното стълбище пред губернаторския дворец и гледаше към площада. След това се обърна към Алонсо Охеда, който се бе надул като пуяк; в краката му лежаха двама мъже тайно, пребити до кръв. Охеда стоеше на пръсти, небрежно сложил ръка върху дръжката на сабята; той отмести поглед от застаналия в нерешителност губернатор към командващия армията му Торес.

— Те са обрали моите хора. Трябва да им се даде урок, инак всички тези диваци езичници ще почнат да вършат същото! — каза той и предизвикателно погледна Торес, който живееше сред тези езичници и бе един от тях.

— Тайно не крадат! — отговори му Аарон и слезе с едно стъпало надолу; ръката му също легна върху сабята, а от стойката му лъхаше заплаха.

— Когато „Санта Мария“ се разби, хората на Гуачанагари пренесоха всичките й припаси на брега и даже една карфица не бе изгубена — хладнокръвно отбеляза Кристобал и сложи ръка върху рамото на Аарон. — Защо сте решили, че тези хора са взели дрехите на вашите войници?

— Прекосявахме реката…

— … и, разбира се, тайно са носили на раменете си вашите войници, които не знаят да плуват — прекъсна го Аарон, изпълнен с презрение към мързеливите и тъпи колонисти, последвали такъв суетен ловец на славата, какъвто бе Алонсо Охеда.

— Тайно не са нищо друго, освен товарни животни — високомерно му отговори Охеда. — Твърдя, че наказанието е справедливо. Отсечи ръката, която краде! Те избягаха и отмъкнаха два коша фини ленени долни ризи.

— Да осакатиш хора за два коша бельо е твърде висока цена! — с отвращение каза губернаторът. — Възможно е да сте изпаднали в някакво недоразумение. Тези хора биха могли да крадат къде по-ценни неща, но не са го сторили. Разпитайте ги — обърна се той към Аарон — и вижте какво ще кажат те за случилото се.

Аарон мина покрай Алонсо, без да му обръща внимание, коленичи в калта и помоли една жена от събралата се тълпа да донесе вода. След като даде да пие на по-възрастния тайнянин, той го разпита; същото направи и с по-младия. Когато се изправи, лицето му бе потъмняло от гняв.

— Тези хора, заедно с дузина други тайно и жените им, били със сила принудени да придружат златотърсачите на Охеда и да промиват злато за тях. Когато един се опитал да избяга от робските си задължения, носът му бил отрязан. На другия са отсекли ухото. Войниците са теглили жребий за жените на тайно — без да ги питат, естествено. Тези двамата са носили товара с бельото. В долното течение на реката те изостават от другите, хвърлят безполезния си товар в джунглата и се опитват да избягат в родното си село, за да предупредят вожда си за пристигането на тези тъй достойни представители на испанската корона!

— Това е лъжа! — предизвикателно заяви Охеда. — В Севиля за подобни оскърбления съм убивал хора!

— Тук не е Севиля. Тук аз съм губернатор и твърдя, че е необходимо да проявим снизходителност. Нужна ни е помощта на тайно, за да оцелеем на тези земи, за да може нашата колония да благоденства. Но нищо няма да постигнем, ако ги превръщаме в товарни животни и изнасилваме жените им. Предупреждавам ви, дон Алонсо, както бях предупредил дон Маргарите, преди да се завърне в Кадис, че няма да търпя по-нататъшно насилие над тези хора. Те охотно стават слуги, ако им плащате справедливо и се държите с тях човешки, като истински християни, но ние не можем да ги превръщаме в роби. Моля, освободете тези хора, главнокомандващ Торес!

— Един евреин и един генуезец — колко добре сте се сработили двамата! — Охеда се изплю в калта пред краката на Аарон, обърна се и тръгна през тълпата, която му правеше път, сякаш разсичана с кинжал.

— Превърнахме този човек в свой злобен и непримирим враг — забеляза Аарон.

Кристобал уморено се усмихна:

— Не е първият, а се опасявам, че няма да бъде и последният. Погрижете се за тези приятели тук и след това елате в кабинета ми. Трябва да обсъдим новините, получени от вашите индиански шпиони в лагера на Каонабо.

 

 

„Любими татко,

Откакто сме се върнали в Исабел, ми става все по-трудно да търпя много неща. Тъмносините очи на Наваро показват, че той е Торес, но не мога публично да го призная за син. Сърцето ме боли от раздялата с моето дете, което бях принуден да оставя в селото. Сега разбирам колко трудно Ви е било да изпратите Матео в далечна Барселона! Току-що получих писмо от чичо Исаак и се моля за Алехандро, сина на Матео, като се надявам, че той скоро ще се съедини с роднините ни във Франция. Ако можех да прибера Наваро при себе си, тогава поне синовете на нашия род щяха да са в безопасност.

Господ е избрал брат Ви като свое оръдие, за да въздаде на Бернардо Валдес заслуженото. Мисля, че не се радвате на възмездието, за разлика от мен, и моля да ми простите, че се радвам за неговото изгаряне. Странно, но изглежда, че и Магдалена споделя убеждението ми, че баща й е пострадал справедливо. Тя наистина го мразеше, но дали не ме излъга за приятелството си с вас? Струва ми се, че наистина Ви е обичала — Вас и майка ми, но се страхувам да й приписвам твърде много достойнства, тъй като още й нямам доверие. Тя ме оплита в мрежите на магията си, което ме плаши. Да можех само да намеря някакво доказателство, да получа някакъв знак от вас, че наистина сте пожелали да се оженя за нея!“

Аарон сложи перото настрана и прекара пръсти през косата си. Вече цяла година продължаваше редовно да пише дневника си във вид на писма до Бенхамин, сякаш нещо го караше да постъпва така — някаква необяснима причина, поради която трябва да запази на хартия историята на своя живот. „Може би един ден ще поумнея и ще разбера тази причина“ — сънливо промърмори той. Бе вече късно и той пишеше под колебливата светлина на лоена свещ, седнал в единия ъгъл на къщата, докато Магдалена спеше върху високо легло в другия край на стаята.

Магдалена. Неговата жена. Той не можеше даже да я погледне, без да му се поиска да я събуди с пламенни и страстни целувки. И твърде често постъпваше точно така и я любеше, сякаш обладан от зли духове. Питаше се дали неговите родители някога са споделяли такова непреодолимо физическо привличане. Него и Магдалена почти нищо друго не ги свързва. Дори Бенхамин да й бе простил омразната кръв на Валдес и аморалното минало, Аарон не можеше.

„Колко мъже, Магдалена? Колко любовници си имала в двореца? Колко — в Севиля?“ — Тази мисъл го измъчваше все по-силно, дори след като бе принуден да признае, че тя не би могла да бъде съучастница в погубването на неговото семейство. И в същото време Аарон съзнаваше, че докато ласкателствата на Алия го оставят равнодушен, той нямаше сили да се раздели с жена си.

— Дали само затова, че ми е съпруга? — прошепна той на влажния нощен въздух. Навън валеше. Дъждовните капки меко и ритмично барабаняха по покрива. Но нощта не отговаряше на тревожещите го въпроси. Той внимателно затвори дневника, прибра го в торбата, изгаси свещта и в тъмното тръгна към леглото.

 

 

Бартоломео Колон нервно се разхождаше из личната библиотека на брат си — малка стая, претъпкана с латински и кастилски книги, а така също с множество свитъци от географски карти и навигационни прибори. Кристобал невъзмутимо се занимаваше с иглата и тежестта на един морски квадрант, оставил брат си да изразходва нервната си енергия.

— Много ме тревожат новините, които Торес е получил от Гуачанагари. Ако Каонабо придума и други вождове да се присъединят към него, това не предвещава нищо добро за нашата колония. Но ако той се съюзи с безскрупулните лъжци Охеда или Ролдан, положението ни ще стане още по-тежко. Те имат същото оръжие и същите умения като нас!

Вече взел решение за изследване на континента, отвратен с цялото си сърце от дрязгите с кастилските благородници, губернаторът, който бе много по-склонен да е само адмирал, въздъхна и отмести прибора:

— Нито един вожд на тайно няма да стане съюзник на такова злобно същество като Алонсо Охеда. Той само ще ги подбуди на бунт срещу белите хора, друго няма да постигне.

— Тогава трябва да го спрем! Охеда открито те пренебрегва като губернатор на Еспаньола и представител на техни величества в Индиите. Той говори като предател, Кристобал!

— Да, предател, но на евреи и генуезци — с тъга в очите отговори по-старият Колон. — Колко години съм прекарам Севиля и Кордова? Не съм ли следвал указанията на кралския двор? Аз съм верен поданик на Короната, подкрепила начинанието ми, както Диего Торес бе верен неин поданик, когато се сражаваше в Гранада с изконните й врагове — маврите…

— Да, и виж как му се отплатиха! Целият му род бе избит или принуден да отиде в изгнание от същата кралска двойка! Новохристияни, евреи, генуезци — всички ние сме чужденци за тези кастилски пауни, за всеки испанец. Но дали си генуезец или не, кралят и кралицата повериха на теб властта в тази колония. Ако искаш семейство Колон да управлява Индиите, трябва да потушиш бунта, и то като започнеш от Охеда. А разбойникът Ролдан…

— Нека по-добре Бехечио, вождът на Ксарагуа, се пази от Франсиско — каза Аарон, като влезе в стаята. — Един хубав ден Ролдан ще управлява целия този далечен полуостров. Ще постъпим неразумно, ако тръгнем далеч на юг и запад да дразним лъва Ролдан в собствената му бърлога. Не бива да разпиляваме силите си. Твърде много гнили неща има тук, по-наблизо.

— Познавате ли този хубостник? — скептично запита Бартоломео.

— Доста добре — усмихна се Аарон. — С Ролдан можеш да преговаряш, дори с подкуп да го склониш да признае властта на краля, но при условие, че не посягаш към неговата — добави той и седна до голямата маса срещу губернатора. Заинтригуваният Бартоломео направи същото. — По-опасен за нас е един възможен съюз на Каонабо с вождове от вътрешните провинции. Чигуайо, Магуа, Магуана са къде по-близо до Исабел, отколкото Ксарагуа. Ако Охеда продължи това, което бе започнал Маргарите, всички тези вождове ще тръгнат с Каонабо. Дори без модерни оръжия те могат да нанесат големи поражения, ако нападнат внезапно и подпалят града. А най-напред те ще атакуват единствения ни верен съюзник.

— Гуачанагари — тихо каза Кристобал. — Да, той е верен на техни величества. Без негова помощ щяхме да загинем до един при крушението на „Санта Мария“.

— Мислили ли сте какво да правим с Каонабо, преди да е обединил вождовете във вътрешността? — обърна се Бартоломео към Аарон.

— Да. Трябва да попречим на Охеда и други като него да вилнеят на воля и да грабят и изнасилват тайняните. След като осигурим мира и спокойствието във вътрешните територии, ще се съюзим с Гуачанагари и ще се опълчим срещу Каонабо. Той ще получи много по-малка подкрепа в случай, че отнемем на всеки пощурял за злато кастилски благородник правото безнаказано да обикаля, където му скимне, готов да избива индианците с меч и арбалет — Аарон млъкна и сурово се усмихна, спомнил си урока по тежка и мръсна полска работа, който бе получила Магдалена. — И като начало ще пратим всеки здрав мъж в Исабел да работи.

— Но има толкова болни! — въздъхна Колон.

Аарон се намръщи:

— Ще обясня на доктор Чанса откъде идват болестите. Нека хората се научат да ядат хляб от тапиока, прясна риба и батати и да пият чиста вода. Стига са се наливали с вино и са се тъпкали с гранясало свинско! Тези земи са нови за нас. Трябва да се приспособим — или ще загинем. Ако ме упълномощите да действам, здравите, способни за работа мъже ще се окажат в действителност повече, отколкото мислим, че има.

— Струва ми се — Бартоломео иронично вдигна вежди, — че ако не си здрав, не можеш да вършиш черна работа.

— Ще ми дадете ли власт да действам официално от името на Короната? — обърна се Аарон отново към двамата братя.

Бартоломео кимна и сложи ръка върху сабята си. По лицето на Кристобал се изписа безпокойство. Винаги решителен и хладнокръвен в морето сега той изглеждаше уморени отпаднал. „Иска му се да е на борда на кораба — Аарон го разбра и се натъжи, — да открива и нанася върху картата нови земи, а не да води дребни политически битки“.

Кристобал с въздишка се изправи. Болките в ставите му, започнали още през 1493 година, го измъчваха непрестанно. С голямо усилие на волята той си наложи да отиде до прозореца. После се обърна и каза:

— Длъжни сме да вършим каквото е необходимо, Диего! Вие сте главнокомандващ и се подчинявате само на Бартоломео. Какво смятате да правите?

— Охеда е още в града и си набира компания от празноглави привърженици. Благородните господа се канят да търсят злато във вътрешните провинции. Искам първо да се справя с него.

— Той има връзки в двореца. Покровителят му е херцог Медина-Чели. Внимавайте къде стъпвате, Диего! — предупреди го Кристобал, който се опасяваше както за младия си приятел, така и за себе си.

 

 

Докато мъжете спореха и крояха планове, Магдалена бе успяла да осъществи най-после едно свое старо намерение — да отиде в болницата на доктор Чанса. След като се пребори със своя чисто мъжки предразсъдък, според който една жена, при това благородна дама, няма работа при болни, старият опитен лекар бе приятно изненадан от нейните познания в медицината и твърдостта на духа й. Цял ден тя приготвяше отвара от дървесна кора, която даваше по лъжичка на болните от треска, и приготвяше лапи за изтегляне на гнойта от раните.

— Имате лека ръка, госпожо — отбеляза докторът. — Аз също съм забелязал, че тайно използват някои растения и билки, и като че ли успешно, но, за жалост, езиковата бариера ми пречи да се поуча от тях.

Магдалена, която промиваше с гъба раната на един болен, порязал крака си в остър камък по време на риболов, отговори с усмивка:

— Живях със съпруга си сред тайно близо месец. Почти не говоря езика им, но той го владее добре. Аарон ме научи на някои неща, а туземните лечители ми показаха още повече. Усвояват нашия език къде по-успешно, отколкото ние техния.

— От което губим само ние — измърмори докторът и мина към следващия сламеник, където се гърчеше в спазми човек, болен от кървава диария. — Бих желал да изпробвам онази отвара, която варяхте в двора — добави той и я погледна въпросително.

Тя кимна и побърза да му я донесе.

Денят завърши и Магдалена излезе пред голямата тръстикова хижа. Беше изморена не по-малко, отколкото в деня, когато бе садила царевица с Танеи. Разликата бе, че днешната й работа имаше цел и смисъл. Искаше й се по-бързо да се завърне вкъщи, за да прегледа някои латински учебници по медицина — същински съкровища, получени от Бенхамин, а така също да прелисти някои от арабските книги на Аарон. Той би могъл да й преведе нужните места, стига да не й се скара пак за това, че е била в болницата.

След като той бе наел една млада туземка да пере и да готви, Магдалена нямаше какво да прави вкъщи. Дори в двореца, където имаше немалко весели забавления за благородните дами, тя мразеше безделието и скуката. „Трябва да ми разреши да продължа работата си тук. Светата дева ми е свидетел, че той едвам търпи присъствието ми!“ — горчиво си мислеше тя, докато си слагаше наметката.

Магдалена си проправяше път по оживените улици на Исабел, следвана по петите от Аналу, приятеля на Луис Торес, който й служеше за охрана. Вече наближаваше бохиото си, когато пред нея изникна Алонсо Охеда. Наконтен, както винаги, от глава до пети. Кадифеният жакет с алена подплата на ръкавите и тежката сабя изглеждаха несъразмерно големи върху дребната му хилава фигура. Но в очите му блестеше остър и хищен ум, а пръстите му, с който той я сграбчи за ръката, бяха изненадващо силни.

— Добър вечер, дона Магдалена — поклони се той любезно, макар постъпката му да бе просташка.

— Добър вечер, дон Алонсо — студено му отвърна тя и се опита да издърпа ръката си. Аналу направи крачка напред към нахалника, но Магдалена го спря с жест. Колкото и силен да бе тайнянинът, нисичкият испански благородник притежаваше оръжие, много по-опасно от простото индианско копие.

— Заклевам ви във всичко, що е свято — огледа я със злобно задоволство дон Алонсо, — кажете ми: как можа една благородна дама, приета в двореца, да се омъжи за Аарон Торес?

— Нима познавате съпруга ми? — спокойно попита тя, като преценяваше как да постъпи. Охеда явно не бе се отказал от намерението си да я ухажва.

Лицето му стана сериозно.

— Новият ни главнокомандващ — изговори той, като с подигравателен тон подчерта титлата — и аз наистина се познаваме добре. Той е човекът, който би желал да хване един благородник от Андалусия и да го накара да рови в калта заедно с плебеи, да копае иригационни канали и да сади жито като последен зидар или селянин!

Тя си спомни как Аарон бе я пратил при Танеи и по устните й се плъзна усмивка:

— Аз също работих на полето. За съжаление, в Исабел има твърде много благородници и твърде малко работна ръка.

— Ние сме тук, за да завоюваме съкровища! Да получим златото, перлите, подправките, всичките богатства на Индиите, а не да ставаме колонисти в този ад — Господ да ме опази и върне в Кастилия!

— Предпочитам да живея и да се трудя тук, макар че в тези земи няма злато. Ако това не ви е по вкуса, качете се на някой кораб — посочи тя към залива, където няколко каравели се люшкаха по вълните с издути платна — и тръгнете за Кастилия още сега!

Магдалена понечи да си тръгне, но Охеда пак я хвана за ръката и изръмжа:

— Първо ще получа златото си!

— А какво общо имам аз с това? — попита тя. Разговорът все по-малко й харесваше; другата й ръка се плъзна под наметалото към кинжала, но нито тя, нито събеседникът й успяха да направят нещо. Разговорът им се прекъсна от нов глас:

— Охеда, нищожен червей, излязъл от задника на прогнила свиня! Пусни жена ми и се отбранявай!

От сянката между близките къщи излезе Аарон. Кастилецът изруга, отблъсна Магдалена и като измъкна сабята, се обърна към високия си противник. Ако по-рано бе го смятала за дребен или слаб, сега Магдалена се убеди, че външността понякога мами, защото Алонсо Охеда се оказа светкавично бърз, коварен и владеещ отлично сабята. Двамата мъже се сблъскаха свирепо и нощният въздух закънтя от звънтящата стомана.

Около тях се събра тълпа от хора: повечето съчувстваха на Охеда, но имаше и неколцина привърженици на губернатора и неговия главнокомандващ. Стиснала силно кинжала, Магдалена, заедно с Аналу, стоеше до малката група изплашени тайняни — мъже и жени. Бе готова да се хвърли върху всеки, който застраши живота на Аарон.

— Ти твърде добре владееш сабята. Само пропиляваш таланта си, като изнудваш беззащитните тайно за злато, което те не притежават — подхвърли Аарон, като парира удара на Алонсо и премина в атака, разсичайки ръкава на красивия му жакет.

— А ти си губиш времето да ухажваш тези диваци, за да узнаеш нещо за златото — отвърна Охеда и отново се хвърли напред, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раните по ръката и гърдите му.

— Във вътрешността няма златни съкровища, има само смърт — извика Аарон и със силен удар преряза почти целия ръкав на Охеда и дълбоко разряза лявата му ръка. — Смърт, която ще намериш сега, загдето посегна на жена ми.

— Щеше да ме караш да се ровя в земята като някой селяк! Исках само да помоля благородната дама от кралския двор да те възпре от това безумие — отговори дребният кастилец, който вече дишаше тежко и усещаше, че губи не само сили, но и двубоя. Тоя проклет маррано с дългите му ръце!

Аарон му нанесе цяла серия удари и без малко не изби сабята от ръката му; той удряше и сечеше и Охеда разбра, че противникът му силно го превъзхожда и сега само си играе с него, преди да нанесе последния удар.

„На малкия перко не му липсва кураж“ — призна си Аарон с нежелание, макар и да бе побеснял от наглостта на Охеда, посмял да задява жена му. В този момент кръгът от хората, които викаха и се обзалагаха, се разкъса и в него се появи величествената фигура на губернатора.

— Струва ми се, че вие губите, Алонсо. Бих ви препоръчал да се откажете от двубоя. И вие, Диего, трябва да направите същото — в гласа на Кристобал звучеше стоманена твърдост. Зад него бяха застанали Бартоломео и стражи от охраната на двореца. Двамата участници в двубоя бавно свалиха сабите си надолу. Аарон бе облян в пот, Алонсо — в кръв, но очите му святкаха с безмерна гордост. Той се обърна към губернатора:

— Аз не съм селянин и няма да копая канавки!

— Тогава мога да ви предложа друго занимание, което ще е повече по вкуса ви — каза Бартоломео. — Да разпуснете своя отряд златотърсачи и да ни последвате. Между нашата армия и силите на Каонабо ще има истинска битка. Гуачанагари и войниците му ще тръгнат с нас. А вие?

Ръката на Аарон легна върху сабята му.

— Дотам ли се стигна? — попита той с равен глас.

— Да. Пратеник на Гуачанагари пристигна днес следобед — отговори Кристобал. — Вашето предсказание се сбъдна.

— И ние се нуждаем от всеки, годен да носи оръжие — добави Бартоломео, като строго погледна Охеда. Очите кастилеца пламнаха от възторг в предвкусване на голяма битка, в която той щеше да има по-голям късмет.

— Ще ви помогна да се биете с тайно! — каза той и отмести погледа си от братята Колон към Торес, за да види неговата реакция.

— Ще се биете заедно с тайно на Гуачанагари. Срещу армията на Каонабо — в гласа на Аарон имаше студена заплаха. — Натъпчете това в арогантната си главичка!

Алонсо Охеда се поклони на губернатора, след това на Магдалена и си тръгна с твърда стъпка и високо вдигната глава, макар че великолепният му костюм бе станал на парцали, а тялото му бе покрито с рани.

— Не бих искал да се озова с гръб към него при някое сражение — измърмори Аарон на Бартоломео.

— И с право. Ще му определим почетно място до мен, по-далеч от севилските му приятели — отвърна Бартоломео с мрачна усмивка.

Тълпата се бе разпръснала. След като размениха любезности с Магдалена и се разбраха с Аарон да се видят рано сутринта, братята Колон също си тръгнаха, придружени от охраната. Аарон се обърна към жена си. Очите му бяха ледени.

— Искаше да намушкаш дон Алонсо като онези двама простаци, така ли? — попита той и погледна кинжала, който тя още стискаше в едната си ръка. Тя се изчерви и прибра оръжието в ножницата, скрита под наметката й.

— Само в случай, че бе застрашил живота ти — отвърна тя и тръгна към тяхната къща.

— По-добре гледай да не застрашиш себе си, глупачка такава! Казах ти да не скиташ из града без мен! Пак си ходила в тази болница без мое разрешение, нали?

— След като доктор Чанса приема моята помощ, защо трябва да забраняваш да му помагам? — каза тя с умоляващи нотки в гласа, от което усети омраза към себе си.

„Защото можеш да пострадаш или да се разболееш!“ — искаше да й викне той, но да покаже, че се страхува за нея, означаваше да признае слабостта си и той рязко каза:

— Няма да излизаш от къщата ни и тогава няма да се забъркваш в нови истории. Бартоломео и аз напускаме Исабел. Като тръгнем за вътрешните провинции, кой ще спасява тази хубава кожа?

— Какво да правя? Да седя на място и да крея? За мен в Исабел няма друго полезно занимание, освен да помагам на болните. Бенхамин ми даваше уроци, дори книги. Ти знаеш, че аз ги чета. Той казваше, че съм добра ученичка.

Цялата мъка, насъбрала се от неясностите помежду им и от загубата на баща му, се надигна в душата на Аарон. Той я хвана за китката, жестоко я стисна и прошепна през зъби:

— Ти не си студент в севилски университет, който се учи за лекар. Ти по своя воля ме последва тук. Сега ще стоиш вкъщи и ще крееш! Нали това искаше! Може би носиш дете! Това е най-подходящото занимание за една жена да не скучае!

Тя трепна сякаш от удар, но не ускори крачка, макар че той буквално я завлече в къщата.

— Ако не съм с дете и вината не е твоя, признавам! Ти неуморно изпълняваш съпружеския си дълг. Както във всичко друго, аз и тук съм същество от по-долна класа. Можеш да запишеш сред другите ми грехове и греха на безплодието, Аарон! Ти си имаш син. По-добре да се върна в Севиля и тогава Алия ще ти даде Наваро, пък и ще се избавиш от съпругата, която ти създава толкова грижи! — Магдалена се обърна и тръгна към прозореца, като с всички сили се мъчеше да не се поддаде на слабостта и да се разплаче.

— Не бива да се връщаш в Севиля — сухо каза той. — Властите са конфискували целия имот на баща ти. Светата канцелария може да се поинтересува дали не си му помагала. Могат да те пратят на кладата.

— Тогава ще станеш свободен! — отбеляза тя със задавен глас.

— Не говори глупости! — извика Аарон. Проклинаше се, задето толкова дълбоко бе попаднал под властта на магията й. Тя бе разглезена и опърничава, а на всичкото отгоре упорито претендираше да е нещо повече от една притурка към съпруга си. Разбира се, той и за минута не се замисляше, че някога я презираше тъкмо защото я смяташе за една от жените, които представляват просто безполезна украса в дома си. Но цялата му логика и разум бяха забравени, когато я прегърна; тя се обърна към него и го изгледа с яркозелени, блеснали от сълзи очи.

Като си измърмори особено мръсна ругатня, Аарон хвана с длани лицето й и го притегли за жадна, ненаситна целувка. Ръцете й се впиха в раменете му и тя отвърна на неговата целувка. Когато двамата паднаха върху леглото, поставено до прозореца, усещаха върху устните си солените й сълзи.

 

 

В джунглата бе тихо, както винаги на развиделяване. Изведнъж закряскаха папагали, а след това се чу леко шумолене. Дълга непрекъсната верига от голи хора се виеше като змия по дебелия мек килим от влажни листа и мъх. Изкачваха се безспирно нагоре по тясната стръмна пътека. Мъжете и жените упорито и равномерно крачеха един след друг, устремени към своята цел.

Вождът им стигна края на спасителната джунгла. Отпред се простираше морава, надвиснала като заострен нос над голямо езеро, дълбоко и безмълвно като смъртта. В черните му води се оглеждаха стръмни планини, които пазеха езерото от очите на белите нашественици.

Каонабо застана на самия край на пропастта и изчака, докато всичките му хора се строиха върху голата скалиста издатина високо над водата. Още една стъпка — и той щеше да полети на стотици футове надолу, към тъмните ледени води, където щеше да намери смъртта си. Магьосникът на племето твърдеше, че в бездънните дълбочини спят духове, притежаващи огромна сила, и простосмъртните хора не бива да ги тревожат. Но сега… сега всичко се бе променило. Никакъв дух не би могъл да им причини по-големи злини от тези, които вече им бяха нанесли белите хора. „Нека Великите древни се събудят“ — помисли си вождът; черни очи остро блестяха на съсухреното му лице, по-старо от самото време, но тялото му бе удивително мускулесто и силно, макар че отдавна бе минал средната възраст.

Каонабо изчака, докато всички се строиха около него в полукръг на ръба на скалата. След това взе тежката си огърлица, украсена с тежък овален медальон, символ на властта му, свали я и я дигна високо над главата си. Първите лъчи на слънцето паднаха върху бляскавия метал и се отразиха върху лицата на хората, събрали се около вожда си. Всички очи бяха вперени в него.

— Това е богът на нашите врагове! — възкликна Каонабо. — Златото! — той замълча и огледа своите приближени, жените им и децата им. Всички те носеха най-хубавите си украшения. — Където и да отидат, те търсят този велик бог на златото. И където го намират, там остават. Ако той се крие в скалите или под земята, те го изравят. Ако ние го глътнем, те ще разпорят червата ни и ще го извадят.

Сред тълпата се надигна тихо бучене като в центъра на хуракан, когато ветровете се засилват. Хората чакаха Каонабо да продължи своята реч, очите му сякаш хипнотизираха множеството.

— Да хвърлим златото в тези дълбоки води! Нека остане при боговете като техен пленник! Когато се разделим с него, белите хора ще ни оставят на мира.

С изкривено от омраза лице Каонабо хвърли безценния символ на своята власт в мастиленочерните води. На лицето му заигра ледена усмивка.

— Разтревожим ли боговете, те няма да забравят белите хора. Събудете ги от сън!

С тези думи той започна да сваля гривните от ръцете си, извади халката от носа си, а след това свали и колана и ги хвърли в езерото. Всички жени и мъже последваха неговия пример; те съсредоточено сваляха всяко златно украшение и го хвърляха в черната вода, която сякаш се събуди: тя се развълнува, по повърхността й се разбягаха кръгове, все по-широки и по-широки. В тази минута слънцето се показа над отсрещната планина и обагри хората с яркочервени лъчи.