Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (9)

III

Страшно гладният човек трудно може да повярва, че някой някъде е напълно сит. Затова и жадният се зарича да изпие морето до дъно. А зъзнещият от студ? Той е готов да продаде и душата си на дявола за един казан с врящ катран, взет направо от ада. Тъй мислехме ние тримата с Жорж и Румен край езерния огън, който светеше, без да грее. И вече не вярвахме, че слънцето ще може отново да ни стопли. Дори ни се струваше, че то няма и да изгрее.

Трябваше да поддържаме огъня, за да не загасва, и разговора, та да не заспиваме, ала и разговорът, и огънят припламваха на едри пресекулки и пак замираха в тъмата. Само тенджерата с чая клокочеше неспирно в пепелта досам сивата жарава. Тя будеше любопитството на Буридан. Застанало на няколко крачки отвъд огнището, магарето се взираше в извиращата пара, наостряше уши при всяко похлопване на капака и недоволно изпръхтяваше, навярно убедено, че в тенджерата врякат жаби. Точно в полунощ то изрева продължително и пак застана като подобие на собствената си статуя. Дълго никой не взимаше думата. По едно време усетих, че носът ми тече, пък и брадичката ми опираше в студеното яке.

— Какво се оклюма такъв! — промърмори Румен, преструвайки се на бодър.

— Мислех си за какво живеем — отвърнах на подбив.

— Глупав въпрос!…

Не, не беше глупав! Това беше въпросът над въпросите, над който никога не се бях замислял. Просто невероятно! Веднага пожелах да чуя и мнението на Жорж.

— Виж, не съм се питал досега! — отвърна счетоводителят.

— И аз! — признах чистосърдечно.

Пак настана мълчание, ала въпросът, той страшно важен въпрос, витаеше над главите ни като пушека от зелените съчки в огнището. Нима беше вярно, че не знаем за какво живеем, че дните ни минават по навик, без определена цел?

— Жорж, нима наистина нямаме идеали?

— Всеки идеал е преходен! — намеси се Румен. — Ако се бяхте поровили малко повече в учението за историческия материализъм…

Той не се доизказа, защото се беше опарил от чая, пък и знаеше, че от честите кръжоци двамата с Жорж сме пренаситени с теория.

— Сега идеалът ми е меко легло и топъл юрган! — промърмори нашият ментор.

А колко мастило бе изхабил публицистът Румен Топалов за крайното възтържествуване на неговата заветна мечта, социалната революция! Сега, когато тя се бе наложила у нас, макар и не съвсем по неговата рецепта, той можеше спокойно да говори за историческата преходност на идеалите и да живее занапред с други, по-прозаични мечти. Например да встъпи в брак! Но и Буридан изглеждаше готов да хрупка все същите тръни…

— Аз имам син и живея за него! — вяло продума Жорж, сякаш отгатнал мислите ми.

— И аз ще имам син! — отекна Румен, за да не остане назад.

Той беше допил чая и сега седеше със скръстени нозе, привел глава над огнището. Приличаше на мечка, събудила се от летаргичен сън.

— Да, ще имам син! — продължи Румен с примижали очи. — Това е едно от условията — и той започна да ги отмята с пръсти. — Първо, никаква тъща в къщи! Второ, никакви полуфабрикати за храна! Трето, никакви женски деца…

Щеше да продължи, ала Жорж заспа и захърка неудържимо. Изпращяха и последните съчки в огъня. Тогава станах, поразкърших снага и тръгнах с нож в ръка към близкия клек за нови гранки. Бях изпил толкова чаши чай, че ми се догади от тихия плисък на езерните води. От тях идеше и студът, и проклетата влага. Пък и луната още се бавеше, останала в другото полукълбо, за да залива слънцето. Навярно му се смееше, защото далече на изток, нейде зад невидимите стражи на Купените, небето отразяваше нейните подкупващи усмивки. В позлатата леко трептяха тънки пари. Сега сянката на върха легна още по-плътно в дълбокия циркус и езерото се забули в призрачна тайнственост.

Когато се върнах в стана, Румен също дремеше с полуотворени очи. Стъкмих огъня и пак си налях чашка чай, за да не заспя. И дълго не свалях очи от магарето. Неговите бяха тъжни.

„Какво умуваш толкова! — сякаш ми казваха те. — Не знаеш ли, че животът е тъй глупав?“

А другите двама спяха и подсмърчаха от студ. То поне не мислеха сега. Мозъците им почиваха. Само волята им да живеят бодърствуваше и в съня.

„И аз имам воля — казваше магарето с немигащи очи, но за какво? Нима за моя магарешки живот?…“

И Буридан тъжно поклати глава. Не, животът не е глупав. Ала никой жив човек, нито дори самоубиецът не се е подигравал тъй с живота, както животът обича да се задява с някои хора.

Изпаднал в меланхолия край гаснещия огън, аз се питах защо се бях трудил цели седемнадесет години, за да изуча някакви науки, които се оказаха никому ненужни само подир други седем години. Изведнъж се бях намерил в смешното положение на ходжа, дошъл да причестява католиците в тяхната собствена църква. И ходжата естествено трябваше да си отиде…

А Георги Д. Петков? Той, бедният сирак, бе мечтал да наследи жилището на бездетния си кръстник в Пловдив. Цял живот бе угаждал на този кръстник, търпял бе и неговите прищевки, и чудатите приумици на жена му, която си въобразявала, че Жорж бил недостоен кръщелник, а съпругът й — неподходящ за нея, възвишената и благовъзпитана бивша красавица: и когато кръстникът най-сетне се поминал, животът ехидно се подиграл с отколешните мечти на кръщелника. Защото Жорж се изсмял неудържимо пред ковчега на мъртвеца! За зла беда в завещанието пишело, че той ще наследи жилището само ако се е държал прилично, като любещ кръщелник, до сетния час на своя кръстник. „Дорде не спуснат тялото му в хладния гроб.“ Какъв ясновидец е бил тоя покойник!

Пък и как да не прихне Жорж, когато всичко било толкова смешно! Вдовицата, белосана и начервосана под черния надиплен креп, посрещала гостите с хълцания и ги настанявала в хола с тържествени подсмърчания, привидно задушавани в траурната кърпичка. Роклята и била нова, от най-чиста коприна, приготвена отдавна за тоя тържествен час. Съвсем новичък бил и тежкият посребрен ковчег. Само мъртвецът бил стар и понамирисвал. Защото денят бил горещ.

Когато се събрали всички поканени, холът, както твърдеше Жорж, се напълнил с важни мълчаливи пеликани — мъже с мрачни лица, бели нагръдници и дълги черни фракове. Тогава вдовицата приклекнала пред мъртвеца в дъното на хола, вирнала глава, протегнала ръка с театрален жест, сякаш подражавала на актьора от картината над ковчега, който разказвал за смъртта на стария крал пред Хамлет, кралицата и нейния втори съпруг, и започнала оплакването.

— Кой ще ти прави чай, Жоржика? — проплакала тя, защото и покойникът се казвал Жорж. — Кажи, Жоржика, искаш ли чайче?… Не искаш ли чай, Жоржика, чашка истински английски чаиий, Жоржика? — И понеже покойникът отказвал да отговори, тя извърнала глава към опечалените гости, пак протегнала ръка и с отчайващ патос им съобщила: — Мълчи, не от-го-ва-ря…

Тъкмо тогава прихнал Жорж. Позадавил се след първото усилие и пак прихнал, ала вече без спиране, до припадък. Настанала суматоха. Зашушукали пеликаните и един от тях го извел навън. А вдовицата припаднала. Без да приготви чая!

На другия ден, казваше ми Жорж, тя завела дело, оспорила завещанието поради богохулното поведение на кръщелника и го лишила от наследство.

Трябва да съм се разсмял при спомена, защото магарето тропна с крак, а Румен и Георги Д. Петков ококориха очи.

— Толкова ли ти е весело! — процеди Румен през тракащи зъби.

— А знаете ли какво сънувах? — почти едновременно се обади Жорж.

Вдигнах рамене и погледнал въпросително към него, пренебрегвайки задявката на Румен.

— Сънувах баба си! — заяви Жорж.

Румен направи някаква неопределена гримаса, макар да знаеше, че Жорж, останал от малък кръгъл сирак, е раснал при баба си.

— А ти как свари оная бобена чорба? — продължи Жорж без никаква връзка със съня. — Сложи ли й сол?

— Естествено! — възнегодувах.

— Още в началото?

— Разбира се, още в самото начало. А после — досетих се, — после пак й хвърлих няколко щипки, та да стане по-вкусна…

— Ето защо не е уврял пустият му боб! — отсече той. — Сънувах, че баба вари фасул, и в съня си припомних, че тя слагаше солта накрая, когато уврат зърната…

Тая малка подробност беше нова за мене, пък и за Румен, но той веднага се съгласи с Жорж, после упрекна себе си в неоправдана слабост към мене и добави, че винаги бил надценявал способностите ми и като писател, и като научен работник.

— Даже и за готвач не те бива! — заключи той.

Присегнах към близката раница, разкопчах каишката на страничния джоб и извадих найлоновата торбичка с недоварените бобени зърна. Румен бързо я измъкна от ръката ми.

— Виж, като ашици хлопат! — рече той и размаха торбичката край ушите ми.

— От студа ще е, Румене, и те са премръзнали…

Любопитно както винаги, магарето наведе шия и подуши торбичката, а Румен изсипа съдържанието в тревата, току под носа му и то бързо налапа зърната. Така пропадна плодът на кулинарните ми усилни.

— Виж го ти! — обади се Жорж. — Аз мислех, че яде само вестници, пък то…

Щях да възразя, но Жорж бе извърнал очи към скалите и изведнъж ахна от възторг. Луната тъкмо изгряваше! Тя изплува нехайно, сякаш нищо не е било между нея и Слънчо, ала беше малко нащърбена от неговите хапещи милувки. Лъчите й обсипаха зъберите с елмази, разреди се и тъмата в циркуса, сетне сребриста пътечка пролази по водите на езерото и опря в брега, а горе, в стръмния улей към върха, две малки лански преспи заискриха като очи в тъмните скали. Разведри се и небето, попритулиха се и звездите, сякаш посрамени от небесната овчарка, заляла с толкова красота притихналите рилски чукари.

— Брей, че прелест! — каза Жорж. — Пък и ние тука, тримата истински другари…

Изведнъж проумях мисълта му. Браво на Жорж!

— Красотата и другарството! — възкликнах, сякаш вдигам наздравица. — Ето достоен идеал за нас тримата!

— Съгласен, но да не беше тъй студено! — добави Румен. — А за красотата: светът е голям, ще има за всички…

Придърпахме крака и се свихме по-близо до огъня. Дълго никой не продума, защото луната винаги настройва към размисъл.

Светът е голям! Нали тъй бе казал Румен? И в него има красота за всички… Ала всеки има своя малък, отделен спят и живее прикътан в него. Като охлюв в черупката си.

Моят свят е малък, по-малък и от паяжина. Нишките са тънки, от свилени спомени, а средището — една малка горска къщичка. Тя има сини капани, повече избледнели с годините, отколкото самите спомени. Наоколо е дворът. В него има двадесетина високи смърчове, няколко бора и планинско поточе, което се провира между тях в ниската трева. Тихо е, особено вечер. Тогава и спомените възкръсват из потайния мрак. Сам съм, а не изпитвам самота…

Някога бях по-млад и младостта беше хубава, но тогава още не познавах томителната слабост на спомените.

С тия спомени дочаках зората край езерния огън.