Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (2)

II

Не тръгнахме на четиринадесети юли, както се бяхме уговорили, а два дни по-късно, понеже на нашия счетоводител бяха нужни цели три дни и част от междинните нощи, за да открие липсващите два лева в баланса. Жорж пристигна на спирката, превит почти на две под тежката раница. Румен както винаги дойде последен. Зърнах отдалече едрата му фигура да се клатушка под ранната сянка на кестените — същински юначага с кепе на главата, шарена риза и жълти гащета, изпод които се подаваха два бута йоркширска шунка. И ние с Жорж естествено бяхме в шорти и с леки алпинки на краката. Очите ни любопитно се взряха в раницата на Румен. Тя беше малка, много малка. Жорж изпъшка от яд. Навярно от много любов жена му беше напъхала доста излишни неща в неговата. Тъй рече той на Румен, когато онзи я грабна, за да я метне върху багажника на рейсовата кола между своята и моята. После се настанихме в автобуса и той скоро потегли за Самоков. Беше препълнен както винаги.

— Взе ли кафе? — запита ме Жорж, седнал до мене на седалката. — Тоя път и аз ще ти правя компания, защото съм нещо на зор…

— Че нали балансът излезе? — учудих се. — И премиални ще вземеш!

— Да, но понякога си правим сметките без кръчмаря…

Не ми беше много ясно, защото тъкмо той оправяше сметките на фабриката, но вече не го закачих за баланса до края на пътуването. Исках да забрави и фабриката, и Волуянци. Те произвеждат туткал от кокали, кокалите вонят на километър околовръст, а комините на другите фабрики бълват дим и сажди върху хубавата ни столица. Понякога вонят и дрехите на Жорж…

Румен беше весел. С привичното си нахалство той бе заел едно от предните места, отредено за бременни жени. Автобусът още пъшкаше по нагорнището край Парка на свободата, когато той се извърна към нас и размаха някакъв вестник над главите на пътниците.

— Очеркът за Боянската църква! — провикна се той.

Беше негов очерк, нов вариант на същата тема, печатан в шест различни вестници и списания. Сега излизаше за седми път! Разбира се, с известни изменения, съкращения и допълнения — според случая, задачите и физиономията на вестника. Понякога тези изменения стават без знанието на Румен. Редакторските ножици режат очерка, клъцват го тук и там, съши ват го на места с няколко принадени фрази, за които той все пак получава хонорар, мерят го с линия и не го оставят на мира, докато нещастното съчинение не прилегне като в калъп към празния правоъгълник в дъното на страницата, отреден за подлистник. А най-отдолу неизменно се мъдри псевдонимът на Румен.

— Ще черпиш! — викна Жорж, като разбра за какво става дума.

— И ти за премиалните! — отекна Румен.

Доволен от отговора си, който анулирваше предложението на Жорж, Румен прибра вестника и забучи нос в него. Той винаги препрочита по няколко пъти собствените си произведения, може би защото всеки път открива нещо ново в тях. Веднъж дори ми призна, че при петото поредно препечатване на един негов очерк за българските алпинисти само заглавието и псевдонимът били останали от първоначалния текст. Всичко друго дошло от незнайни сътрудници.

Впрочем тоя знаменит очерк и сега води свой самостоятелен живот, като се печата по различни поводи във връзка с туристически сбирки и събори или разни годишнини от първото изкачване на някой връх у нас или в чужбина, а последния път в чест на празника на пожарникарите. Тогава бях взел Румен на подбив, а той ми възрази, че и пожарникарите били катерачи или особен род алпинисти, тъй че очеркът прилягал и за тях. Естествено при всяко препечатване Румен получава хонорар. Той е нещо като прикрит рентиер. Следи календара, дебне подходящите дни и току отнесе съответния очерк в някоя редакция. За улеснение си е купил и моторетка…

След дълго друсане и няколко поредни спирки по за една-две минути, колкото да се проветри автобусът, най-сетне пристигнахме в Самоков. Ето един град с доскорошна слава и отдавна минало величие, ала без други настоящи забележителности извън Ридо, вече оплешивял от секирите, голямата шарена джамия, обновена напоследък поради воплите на тримата турци, които живеят в града, и пресъхналата аджемска чешма. Към тях трябва да прибавя и несравнимите самоковски скиори. Но в тоя летен ден скиорите навярно бяха в гатера, в двете текстилни фабрики или в тридесетте прохладни кръчми. Защото в Самоков оцетът става на вино и домакините по неволя подправят чорбите с киселец. Той расте и по буренясалия паваж на някои улици.

На площада край автобуса се мяркаха само циганчета, които предлагаха с удивителна настойчивост всякакви клещи и свредели от меко като восък желязо. Управниците на града ги търпят, може би защото тъкмо те напомнят за някогашните прочути самоковски мадани. Румен ритна едно от тях, докато сваляше раниците. Сетне застанахме един срещу друг и се заоглеждахме някак очаквателно. Тогава Румен неочаквано предложи да идем до големия площад, да приседнем на една от пейките в градинката и там, край пръските на малкия фонтан, да ни прочете последния вариант на очерка си за Воинската църква.

— Недей! — замоли го Жорж. — Остави го за довечера подир вечерята. Тогава ще го глътнем като десерт…

— Ти си некултурен! — отсече Румен, схванал уловката.

Работата е там, че Георги Д. Петков има завидната дарба да заспива в кое да е време на деня и най-вече подир всяко ядене. Това е някакъв органически недъг, който иде от малокръвието му. Тъкмо поради тази своя слабост той се провали най-безславно като отечественофронтовския деятел в нашия квартал. Но за това друг път…

Когато отпадна предложението на Румен, тримата се запътихме към клуба на местната туристическа секция. Пред него е базата на малката камионетка, която щеше да ни отведе до алпийския лагер под хижа Мальовица. Едва си пробивахме път в претъпкания площад. Беше пазарен ден. Напред потичваха шопи — кой с торба, кой със сопа в ръцете, — а види ли шоп, Румен скъсва с диалектиката, престава да бъде социалдемократ и забравя, че селячеството е естествен съюзник на пролетариата. С камионетката щяхме да префучим през шопските селца И да избегнем никоя свада. Пък и защо да мъкнем тежките раници от Говедарци до Мальовица?

Уви, очакваше ни разочарование! Тая камионетка никога не върви — или моторът има кашлица, или шофьорът е болен, или и двамата ги няма. Тоя път отсъствуваше шофьорът, пък и камионетката стоеше на три крака, с пън под четвъртото оголено колело. Румен застана пред отворената врата на туристическия клуб. Надзърнах и аз и видях някакъв момък да седи зад празно бюро.

— Гумата ли се е спукала? — подзе Румен с необичайно вежлив тембър.

— Позна! — отвърна момъкът.

— И сега я лепят?

— Пак позна!

— А кога ще я направят?

— Па знам ли кога ке й дойде редо̀! — разбъбри се той.

Румен изръмжа. Жорж се поизчерви, а младежът изведнъж стана бъбрив. И той ни заразправя как преди месец същата външна гума се разпрала на същото място от цигански пирон, подложен от ръката на зевзек под колелото, преди камионетката да потегли, и как шофьорът, който не могъл да предреди колегите си в работилницата, защото в града имало много зевзеци и много цигански пирони, се видял принуден да поиска отпуск и с платена командировка да замине за столицата, та там да дири майстори за лепежа.

— Тогиз се бавѝ дор една неделя! — заключи младежът и замахна с ръка към една муха.

— Проклятие! — изръмжа Румен и се извърна към нас.

Беше стиснал устни и присвил очи. В мигове на гняв очите му стават невероятно малки, като на затлъстял шопар, но пак виждат и пак пускат мълнии. А е въздържател и нито пие, нито пуши! Тъй че избухливостта му не идва от външни възбудители, например от много кафета, а направо от злия му нрав.

— Този ни баламосва! — рече журналистът.

Жорж изпъшка и свали раницата си, ала залитна на една страна от усилието и трябваше да го подкрепя. Тогава той заяви, че коленете му почвали да треперят от тежестта.

— И моите треперят, но от яд! — процеди Румен. — А сега накъде? — И той ме стрелна с очи. — Ти измисли тая глупава камионетка!

Тоя път журналистът казваше самата истина. Трябваше да подиря изход. Помолих Жорж да го отведе към градинката с поръка да го залъгва с брътвежи за един негов предишен очерк и да го задържи далече от всякакви шопи, сетне помъкнах раницата си към автостанцията. Разбира се, нашият автобус беше заминал за Говедарци. Подир четири часа щяло да има друга рейсова кола, но билетите за нея били разпродадени. Имало и трупчийски камиони, но те били без платформа и не качвали пътници…

— Пешачката, дръжте пешачката! — рече служителят и някак злорадо се усмихна.

— Но това са тринайсет излишни километра до Говедарци, и то в такъв пек! — опитах се да го умилостивя.

— Ще ги глътнете, ще ги глътнете като нищо!…

Не обичам жлъчни хора. Оставих го да се хили зад гърба ми и тръгнах с пресъхнало гърло към градинката. Жорж и Румен не ме забелязаха. Румен дъвчеше някакъв сладкиш, излязъл от разтворената раница на счетоводителя, който се беше спрял до оградата с мазна хартия в ръка и разговаряше с дрипава циганка. До циганката стоеше оседлано магаре. Жорж и тя очевидно говореха за магарето, защото то бе наострило уши и гледаше някак недоверчиво към тях. Не беше ли виждало туристи в шорти!?

Когато стигнах до тях, магарето ненадейно изрева, проточи врат и бърните му в миг издърпаха мазната хартия от ръката на Жорж. Дорде да трепна, тя изчезна в гърлото му.

— Я гледай! Значи хартия яде? — възкликна Жорж.

— Само човеци не знам да яде, чо̀рбаджи! — и циганката весело заклати глава.

Засмях се и Жорж ме видя, ала не прояви никакво любопитство към изхода на мисията ми.

— Всичко хубаво! — продължи той. — Но скъпо го искаш…

— Да знаеш колко не е скъпо! — и циганката разтресе глава като пред плач. — Това е магаре, чо̀рбаджи, не е кон да е евтино…

— Защо? — полюбопитствувах аз.

— Още от фашизмата е скъпо, бащице…

Жорж ме дръпна настрана, за да ме уведоми за решението им да купим магарето и с него да обиколим Рила, а после да го продадем с малка загуба.

— Никакво магаре! — възнегодувах.

— Но виж колко са високи! — умолително рече той и протегна ръка към върховете на юг от града. — Чак до небето стигат, а раницата ми е тежка…

— Ама хааа! — вметна циганката. — Защо да ставаш ти магаре?

Жорж припряно зашушна в ухото ми, че циганите се изселвали от града, че тя всъщност го давала на сметка, че сме щели да го платим наравно — той от премиалните, Румен от хонорара за очерка, аз от аванса срещу някоя бъдеща книга, и че това не било много за нас дори вълци да изядеш магарето някъде по пътя. Накрая заяви, че без магаре няма да тръгне из Рила с такава тежка раница.

— А кой ще го води? — омекнах аз.

— Ще се редуваме…

Вдигнах рамене. В това време дойде и Румен. Жорж решително се извърна към циганката и й наброи парите. Докато двамата преглеждаха банкнотите, Румен хвана късия повод, а дългоухото дружелюбно опря чело в ръкава му, сякаш да се побратими с него.

— Да си жив и здрав, бащице! — благослови циганката и пъхна парите в пазвата си.

— А мъжко ли е или женско? — запитах аз.

— Хи, хи, хи, хий! — жлътна зъби вещицата. — Хем виждаш, хем питаш…

Въпросът наистина беше съвсем неуместен.