Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (10)

I

На утрото поехме обратния път. Бяхме небръснати и настръхнали като таралежи от нощния студ. Жорж трябваше да води магарето, ала аз се нагърбих с тая грижа. Исках да му се отплатя за солта на фасула. И за доброто му държане.

Буридан се клатушкаше като мечка по надолнището под неравния товар на раниците с тенджерата на Румен, щръкнала отгоре, защото всичките води на езерото не биха могли да измият грозната чернилка по нея. Наложи се да я прикрепим за връхната раница с дъното нагоре. Магарето не виждаше своята черна корона. С тая тенджера, е четинестите си бради и с изпомачканите клинове наподобявахме скитници катунари, тръгнали подир магарето да дирят нова обетована земя. Липсваха само циганките и циганчетата.

Обратният път не крие изненади, ала това не накърнява удоволствието. Тъй и четецът, когато препрочита някоя хубава книга, често открива мисли, които го подтикват към нови асоциации и събуждат неизживени емоции. Защото хубавата гледка е като дълбоката мисъл. И пред двете трябва да поспреш! А маратонци за жалост се срещат и между пишещите, и между читателите. Особено между последните.

— Виж, погледни Витоша! — сепна ме Жорж.

Хубавицата като срамежлива кадъна беше забулила лице с воал от бели пари и те странно розовееха под лъчите на утринното слънце. Вляво и вдясно от нея жълтееше ожънатото софийско поле. В дъното се възправяше синкавият силует на Балкана. Той опасваше целия хоризонт.

— Красиво, дявол да го вземе! — трогна се и Румен.

Гледката ни постопли, но само за миг-два. И за да не треперим от студ, пак забързахме надолу към клековата горичка.

Вече по навик магарето се запъна пред стръмния улей и трябваше да го разтоварим. Оставихме само черната му корона върху самара. Тенджерата приличаше и на корона, и на министерски цилиндър, и на лъскава владишка калимавка или на друг, еднакво важен съд с много тежко съдържание, щом цяло магаре е натоварено с него.

Заслизахме по ронливата пътечка с притичване и кълчене, сякаш играем на криеница, а понякога направо се свличахме. Най-нещастен беше Буридан. Насред път той се подплаши от малко зайче, шмугнало се по недоглеждане в краката му. Случката даде повод на Румен остроумно да изопачи баснята за слона и мъничето, ала аз не можах да се засмея, а Жорж бързо се пъхна в клека, почна да върти очи и взе да сочи с пръст към реката. По пъти вървеше човек в униформа.

— Милиционер! — прошепна счетоводителят. — Задръжте магарето!

— Обикновен горски! — успокоих го аз.

Жорж беше получил някакъв комплекс и все му се привиждаха милиционери…

Най-после слязохме до реката. Там някакъв съвременен стоик стърчеше с рибарски прът над бързея. Поспряхме край него, а той не ни изпъди. Беше добър човек. Ала добрите рибари не стърчат като паметници над вировете, за да се оглеждат в тях, и не позволяват на любопитни непознати да им правят компания. Те сами понасят скуката.

Три малки рибки, все сребристи пъстърви, трепкаха едва забележимо в бистрата вода с глави срещу течението и с носове само на един пръст от коварната стръв. Потрепваха и не клъвваха. Допуших цяла цигара, а положението с нищо не се промени. Тогава рибарят каза, че и вчера бил тук по същото време, че и трите рибки пак били там, във водата, че ги чакал цели три часа да клъвнат стръвта и те пак не я клъвнали и че щял да дойде и утре на същото място, ако рибките и сега проявят пренебрежение към примамката.

Оставихме го да се оглежда в реката.

— Каква липса на въображение! — казах аз, като отминахме.

— От страна и на рибите, и на рибаря, нали? — уместно добави Румен.

— Не на рибите, а на рибаря! — отсъди Жорж.

И той беше учудващо прав! Всъщност, ако Георги Д. Петков има някаква дарба, тя се крие в здравия му разум. С него той стига до изненадващи прозрения. Често ми се струва, че неговият забележителен здрав разум почива върху основите на обикновения сух боб, с който го е тъпкала баба му. Един по-изтънчен хранителен режим в младите години би го направил не тъй реалистичен, с уклон към превземки и разни иносказания. Жалко, че мнозина отбягват боба даже като гарнитура. Особено хората на изкуството.

По тясното мостче над реката преминахме без произшествия, защото тоя път Буридан бе забравил, че страда от високо кръвно налягане, и не се заинати. За награда отново го натоварихме с раниците, сетне тръгнахме край новите телеграфни стълбове. Жорж се поразтревожи от тях, но се успокои, като узна, че жиците още не са свързани. Той мислеше все за магарето и за самоковската циганка. После Румен засени очи с ръка и се загледа към хижата.

— Пак тия печенези! — развика се той — Където и да ида, те все подир мене!…

— Какви печенези? — запита Жорж.

— Ей тия, екскурзионно летуващите…

Така ги наричаше Румен още от миналото лято, когато бивахме изпъждани от всяка хижа заради тях все поради липса на място. Пък и те пристигаха като скакалци и опустошаваха всичко в кухнята…

Дворът на хижата гъмжеше от предимно млади хора със загорели лица и дръзка походка. Говоря предимно за мъжете. „Ех, сякаш казваха те с поглед, да знаехте откъде идем и какво сме видели…“ Като че ли други не бяха виждали Рила, а само те!

Още отдалече разголените рамене на девойките и голите им бедра накараха снагата ми да настръхне при спомена за нечовешкия студ край езерото, когато те са се излитали блажено върху наровете. Навярно бяха дошли късно прежния ден, докато ние сме възлизали по улея и сме се разправяли с магарето. Тъкмо те трябва да са викали по нас откъм реката.

— И да не бяхме се отклонявали от маршрута — казах на Румен, — те пак щяха да ни сварят в хижата! Човек не може да избегне съдбата си…

— А ти защо се съгласи да променим плана? — засече ме той.

— Никой план не се изпълнява в подробности, па макар и да се преизпълнява — осведоми ни Жорж, за да не спорим.

Ценно самопризнание от страна на един отговорен счетоводител! Ала Румен държеше на буквата и каза, че за да преизпълним плана, днес ще гоним хижата в Пазар дере. Никой не възрази. Той само повтаряше решението ни от предишния ден — тъй, без нужда, колкото да подчертае водачеството си. И да каже една от онези очевидни истини, приписвани на французина Лапалис, който, представете си, три дни преди смъртта си бил още жив!

Румен вървеше напред, ала подир магарето. По едно време насреща се зададе един от печенезите и нашият водач щеше да го блъсне с едрото си тяло, ако онзи не се бе прилепнал навреме към стената на хижата.

— Внимавай! — предупредих журналиста. — Или искаш пак да си покажеш рогата?

Миналото лято на път към рилския първенец той се беше спречкал до сбиване с един от тия печенези, защото и двамата задиряха една и съща туристка. А тя, трябва да призная, беше от групата на екскурзиантите. И се оказа годеница на пострадалия.

— Бъди спокоен! — прошепна Жорж в ухото ми подир малко. — И вълкът си мени козината… На, погледни!

Няколко от тия девойки бяха наобиколили Буридан и гласно се възхищаваха от магарето пред Румен, а той се пъчеше самодоволно, сякаш възторзите им се отнасяха до него. Беше забравил русокосата от Гьолечица, пък и небръснатата си брада. Забравил бе и нас. Затова двамата с Жорж седнахме на първата пейка и зачакахме.

Пустият Румен! Умее, наистина умее да извлича изгода от всяко положение… Дорде да се усетим, той свали раниците, откачи и тенджерата, сграбчи девойчето с най-късите шорти и го метна връз магарето. Дружките му се развикаха от изненада, а Буридан изрева от лоши предчувствия.

— И ние искаме! — викаха девойките. — Искаме да се повозим!

Ако Жорж или аз се бяхме случили при магарето. Румен навярно би почнал да обяснява, че човек се вози на шейна или файтон, а яха магаре. Ала ние не се намесихме с неуместни забележки. Пък и нямахме възможност да му попречим, защото той прихвана девойчето през кръста уж да не падне от самара и веднага подкара магарето към поляната зад хижата. След тях заподскачаха и другите. Дворчето изведнъж опустя.

Като останахме с пръст в устата, аз засмуках цигарето, а Жорж се сети да запали цигара, сетне и двамата тъжно рейнахме поглед напред, към новата кухня, защото поради естетически съображения тя закрива част от прекрасната гледка. Архитектът сигурно е бил модернист и е искал гледката към върха да се разкрива етапно, част подир част или на отделни етажи, и затова е поставил новата кухненска постройка пред старата хижа. За щастие клозетът е встрани и не пречи на гледката към кухнята.

А гледката към върха наистина смайва с величието си: два каменни юмрука, щръкнали на възбог, сякаш да препречват полета на облаците — заострени, безмълвни, студени. Но зад тая страшна суровост се крие несъгледана нежност. Затова един поет ми бе казал преди време, че гледана оттук, двугърбата Мальовица му напомняла исполинска мома с разголена гръд, ала аз напразно търсех да видя главата или поне корема й. Не, Мальовица прилича само на себе си. Никой друг рилски връх не може да дели мегдан с нея нито по хубост, нито по суровото си величие. Темето на върха се издига с цели осемстотин метра над хижата. Той приковава погледа и смущава въображението. Естествена пирамида, по-мощна от ония на египетските фараони и с отсечена северна стена, по която и дивите кози не могат да възлизат. Ала стената бе победена преди кръгло четвърт век от двама български алпинисти!

Прибрахме раниците и навлякохме якетата, защото от снощния студ не вярвахме и на днешното слънце, сетне се взирахме над покрива на кухнята, вдишвахме аромата на печено месо, въздишахме и чакахме Румен. Ала журналистът не идеше. И като не се мяркаха пред очите ни други по-разсъблечени девойки, неусетно сме задрямали. Не от скука, а от снощното безсъние.

Трябва доста да сме поспали. Събудих се с изтръпнали крака и остър сърбеж по носа. В първия миг помислих, че Румен пак се бе опитвал да го пали с лупа като дебелия край на пура, ала пред мене стоеше Боре, дългогодишният домакин на хижата и стар наш познайник. Стоеше, гледаше ни и се хилеше.

— Стига толкоз! — рече самоковецът. — Стига, оти носо̀ ке ти стане като цървѐна чушка…

Опипах носа си, сбутах и Георги Д. Петков, тоя непоправим сънливец, сетне се заоглеждах за Румен.

— Него ли тра̀жиш? — запита Борѐ, сякаш отгатнал тревогата ми. — Ей го отона̀д — и той метна поглед някъде зад хижата, — а магарето вѐке се зяноса и не чини колко една ко̀за…

Станах, двамата е Борѐ заобиколихме хижата и що да видим: прегърнал с лапите си две-три девойки, Румен позираше за снимка край магарето с други две моми, приклекнали в краката му, докато един от печенезите нагласяваше апаратчето. Горкото магаре! То беше провесило шия докъм земята и нито мислеше да позира, нито имаше сили да изреве от мъка. А Румен сияеше! Дали и той не бе яхал Буридан? Кожата по гърдите на животното и по мускулите на предните му крака потръпваше като при нервен тик.

Кръстосахме погледи с Румен, но само за миг — той се престори, че не ме познава. Сетне дойде и Жорж. Дойде, видя и зачупи пръсти. И тъкмо когато онзи щракаше апаратчето, магарето подгъна предните си крака и клекна, разваляйки снимката. Тогава двамата с Жорж се върнахме на пейката, а Боре изчезна в кухнята.

Наближаваше време за обед. Екскурзионно летуващите се прибираха в столовата с прозевки, протягане на ръце и разкършване на рамене, сякаш се готвят за борба с печеното. Вратата на кухнята зееше. Из въздуха се носеше непоносим дъх на балканско шиле в тава с цвъртящ сос. Припомних си за сухоежбината, пък и за недоуврелия боб и се отвратих от себе си, още повече че в тоя миг край нас преминаха девойките от магарешкия балет. Те пристъпваха грациозно като сърнички.

— Имат овчи крака! — неочаквано каза Жорж.

Въпрос на тълкувание?! Често пъти то зависи от настроението, а настроението — от някаква дреболия. Жорж очевидно беше гладен. Ала думите му ме накараха да се загледам още по-внимателно подир девойките — те наистина пристъпваха като забързали овчици, чупейки крака в коленете! Който е наблюдавал овце, ще се съгласи с приликата. Трябва да поясня, че тук, в планината, тия екскурзиантки бяха обули крака в сандалети с доста високи токчета. От тях идеше и това овчеподобно чупене в коленете…

А въпросът за походката представлява важен естетически проблем. Красотата на лицето е едната страна на медала. Стойката и походката показват другата. Тези две черти не могат да бъдат предадени в портрета на никоя красавица. Те не се натрапват още от първия поглед, а проличават постепенно, както се разкрива и сцената с вдигането на завесата.

Жалко, че нямам молив под ръка, за да запиша тия мисли.

— Чудесно прекарах! — сепна ме нечий глас, а Жорж подскочи, защото беше позадрямал.

Румен стоеше край нас с ръце на хълбок и нито с капка срам в очите.

— Момичетата обещаха да посъберат хляб за магарето — продължи импресариото на магарешкия балет.

— Живо ли е? — запита Жорж.

— Хич нищо му няма… Но пак направи стария номер.

Двамата само повдигнахме рамене в почуда.

— По едно време се опъна — обясни Румен, — аз го цапнах по главата, то падна, полежа като мъртво и пак се изправи. Ама то не било номер…

И Румен ни разправи как един от печенезите му рекъл да не пипа падналото магаре, понеже то наистина било припаднало от удара — някакъв нерв минавал между двата мускула на шията, току под ушите, и на това място била Ахилесовата пета на животното.

— Тупнеш ли го точно там, и то примира — зауверява ни той. Не вярвах, та повторих опита. Пак същото! А момичетата изпокапаха от смях… Сега лежи там, в клека.

— Да вървим! — каза Жорж и ме дръпна за ръката.

Магарето лежеше в сянката на ниския клек и само присви уши, като ни видя. Очите му бяха мътни и влажни, много влажни. Дали не бе плакало? Едва го накарахме да стане.

Уви, трябваше пак да го натоварим с раниците и тенджерата, сетне двамата с Жорж го поведохме нагоре, към езерата под Мальовица. То едва крачеше по нагорнището.

Румен остана да чака момичетата за хляба на магарето.