Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (22)

I

Събудих се с чувството, че ме изстрелват с ракета от дъното на океана. Тъкмо свистенето на водите ме събуди. Това беше оглушително. Щом дойдох в съзнание, бученето в ушите стихна, но сега птички зачуруликаха наоколо.

— Чичко! — дочух детски глас. — Макароните са готови.

Отворих очи и видях високо момченце с вратле на врабче и очи на катеричка. Нямаше никакви птички в заслона! Това ме изненада. Недоспал, трябва да съм изглеждал и глупав, и сърдит.

— Те ме накараха да те събудя, чичко — заоправдава се момчето. — За макароните…

То се взираше с любопитство в зениците ми, помътнели от късния сън и безсънната нощ. За децата събуждането на възрастните представлява истинско тайнство. Те смътно долавят, че чичковците понякога са безпомощни като тях. И израстват в собствените си очи.

— Ще ти донеса вода за миене, чичко! — рече хлапето и изприпка навън.

Станах. Горчеше не само в устата ми. До вчера бях батко за такива малчугани, днес вече съм чичко. Сигурно ще извия ухото на първото хлапе, което ще ме нарече дядо! „Спри, време, спрете и вие, бързоходни години!“, иде ми да викна и отварям уста, но от нея се изтръгва въздишка. За жените адът бил в старостта. А за мъжете? Не, по-добре да не приказваме за това…

Докато се измивах, скрито поглеждах момчето. То беше навлязло в онази страшна възраст, която се нарича пубертет и носи танталовите мъки на една почти болезнена свръхчувствителност. В това хлапе имаше и някаква стеснителност, плахо затърсила отдушник. То реагираше и на най-беглата ми усмивка. Усмихваше ми се само с очи. И веднага се изчервяваше.

Трапезата беше сложена в тревата, досам огнището. Докато Румен разсипваше макароните, обилно поръсени със сирене, аз побързах да поразгледам дядото на дневна светлина. Типичен учител! Това личеше и от поприведената стойка, и от благия поглед, но най-вече от бавния отчетлив говор. Навикът наистина е втора природа! Благородство лъха и от лицата на много лекари, но в тях често има нещо припряно и надменно, което ги отдалечава от другите хора. Само лицето на стария учител излъчва любов и търпение. Такъв беше и нашият събеседник.

— Та значи две години ще лежи? — умислено рече Жорж.

— Хайде, Пенчо — каза дядото на своя внук, — хайде, иди да си изядеш макароните при магарчето, та и то да не скучае, пък и ти да се развеселиш…

Момчето се поизчерви, но послушно се отдалечи с чиния в ръка, за да не пречи на разговора.

— Откак затвориха баща му, не мога да го позная! — продължи старецът. — Бяга от хората и от къщи не излиза, а види ли милиционер, веднага си пуска боята…

— Получило е комплекс на малоценност — нетактично заяви Румен.

— Срамува се! — простичко отвърна дядото.

Сега Жорж се изчерви. Той с мъка преглъщаше макароните, а и вилицата често застиваше във въздуха, някъде пред устата му. Навярно мислеше за своето малко момченце. И за себе си в затвора!

Макароните бяха много вкусни, но не казах това на Румен, който им беше майсторът. Видя ли макарони, винаги си спомням за моите кокошки. Еднъж неволно бях изсипал половината от съдържанието на тенджерата в мивката — там, отвъд Мечитите, в моята малка горска къщичка, — после изгребах макароните и ги отнесох на кокошките. Те се стъписаха пред тия чудновати бели червеи. Навалиха коритцето, ала не поклъвваха. Най-после една се престраши. Тя захапа дълъг макарон и побягна с него в дъното на курника, но и там не го изяде веднага, а го подхвърли веднъж-дваж, поотдръпна се и пак налетя върху него, цялата настръхнала. Другите я гледаха. Когато тя глътна макарона, престраши се и втора, сетне и трета. Само петелът стоеше настрана. Но щом и десетте му невести се нахвърлиха лакомо върху макароните, тон заприпляска с криле край тях и тревожно изкукурига, сякаш се боеше да не остане вдовец. И не изяде нито един от тия непознати червеи.

И аз постъпих като тия кокошки, докато закусвахме, защото слушах разговора с едно ухо, грабвах една-две реплики и мислено се усамотявах с тях, за да размисля върху значението им.

— Как да не го е виждало! — казваше старецът. — Заведох го на свиждане и си намерих белята.

— Защо? — запита Жорж.

— Като доведоха баща му, а той затропа с налъмите по цимента и се изправи зад решетката… Не, това не е за разправяне! Детето изпищя, па зарева и захълца; и вече не погледна баща си. Само реве, гуши се в мене, трепери като трескаво и все ме дърпа да си вървим…

— Горкото! — и Жорж изпъшка.

Интересен човек е Георги Д. Петков. Снощи, по време на вечерята, имаше бойко настроение и дори остроумничеше, а сега беше посърнал. На всичко отгоре не си изяде и макароните. Изпъшка, скочи на крака и бързо тръгна към малчугана, който водеше мълчалив разговор с Буридан. Проследих го с поглед. Жорж рече нещо на детето, после отвърза магарето. Подир малко ги видяхме да се разхождат — той като древния Йосиф, повел дългоухото за повода, а детето като малкия Исус, провесило крачка от самара. И двамата изглеждаха много щастливи. Особено момченцето. То не откъсваше очи от счетоводителя, сякаш виждаше в него собствения си баща.

Извърнах глава към другите двама и пак нададох ухо.

— И за снахата ми е жал! — казваше старецът.

— Какво е виновна тя? — обади се Румен.

— И да не е виновата, хората пак тъй я гледат. То е като да си вдовица при жив мъж, та и по-лошо дори! Да е до самотата, как да е, ще издържи, но другото повече тежи…

Другото се криело в погледите на съседките, в недомлъвките им край чешмата, пък и в насмешливите подмятания на мъжете, колчем тя минавала пред кръчмата с мотика в ръка, за да догони дружките си от звеното. И от срам все нахлупвала забрадка връз очите.

— Лошо! — заключи старецът. — И петното тежи, и самотата. А тя, снахата, е по-самотна и от слепец сега…

— И аз познавам една такава жена — замислено рече Румен. — Една самотна и изоставена жена… Но такива стават много горди, нали?

Старецът като че не дочу думите му. Жорж и малкият Пенчо бяха направили широк кръг около заслона и сега идваха с магарето право към нас. Момченцето сияеше.

— Дядко! — провикна се то. — Виж колко е кротко магарето!

За щастие Буридан не си показа магарещината. И той като овчарските песове и други едри домашни животни беше много внимателен с децата. Това поведение на животните винаги ме е учудвало.

— Хайде, остави магарето да попасе! — рече дядото, когато двамата минаха тържествено край нас.

Момченцето скочи на земята и поведе Буридан, а Жорж приседна край огнището. Подадох му чинията с макароните, но той поиска кафе. Беше много развълнуван.

— Мило дете! — чух го да казва на дядото. — А за баща си никак не ще да говори! — и понеже старецът само присви рамене, Жорж продължи: — Та две години ли ще лежи?

— Две години — отвърна бившият учител.

Счетоводителят задаваше същия въпрос вече за втори път.

— Уж не са много — продължи Жорж, — но като помисли човек… Просто страшно! Ден подир ден… Тъй месец, и година, та и друга! И той зад решетките, а детето само̀… Стига да размисли човек и ще разбере, че и на чужд гръб сто тояги не са малко!

— Никак не са малко! — съгласи се дядото.

Неприятен разговор! Бях привършил с макароните и тръгнах към заслона за джезвето. Беше мой ред да сваря кафе.

Когато се върнах при огнището, старецът разправяше странни истории за тяхното кооперативно стопанство. Преди няколко години открили клон в София, но не толкова за яйца или мляко, а истинска търговска кантора. Там идвали всякакви бивши търговци с укрити машини и части от машини, идвали и разни занаятчии, останали и до днес частници, и какви ли не мошеници. И все заради фактурите.

— Какви фактури? — запита Румен.

— А че нали нямат право да продават сами? Продават чрез стопанството ни срещу комисионна от десет на сто. Затова нашите им издават фактури.

— Така беше — потвърди Жорж. — И всичко беше напълно законно, но тая яма свърши!

— Да, забраниха им — призна дядото. — Но нали синът отиде в затвора? Тия проклети търговци го подведоха…

Никой от нас не полюбопитствува да узнае истинските причини, пък и старецът някак отбягваше темата.

— Ама да се разберем! — неочаквано рече той. — За себе си синът нищичко не е взимал. Затова му дадоха само две годинки…

— Само две! — отекна Румен и се вгледа в Жорж.

Смълчахме се. Всички гледахме в джезвето, а кафето не бързаше да кипне. То кипва и изкипява, когато другите бързат.

— А какво продаваха тия търговци чрез стопанството? — запита Румен.

— Каквото им падне и шведски триони за банциг, и валяци за пишещи машини, и резервни части за автомобили… Само лекарства не помня да са продавали.

— А на кого ги продаваха?

— Пак на когото им падне… Те, търговците де, сами си намираха клиентите. Продаваха и на кооперации, и на държавни предприятия. А валяците за пишещите машини продаваха на едно министерство. То не е за вярване, но по едно време нашите хора предложиха на държавата да изкърпят стената на един от язовирите! Нещо била протекла…

— Невероятно! — възкликнах. — На кой язовир?

— На оня там, къде Беглика…

Щом кооперативните стопанства се нагърбват да поправят стените на язовирите, тогава големите индустриални заводи би трябвало да сеят царевица и да отглеждат кокошки! Локомотивният завод например би могъл да организира засяването на репички… Казах това на другите.

— Защо пък тъкмо репички? — заяде се Румен. — На локомотивния завод по̀ ще приляга да произвежда пищялки от върбови пръчки. Ще ги продават по панаирите…

— То, ако питаш, и репичките приличат на сачмени лагери — обади се старецът.

Никой не се засмя. Въпросът беше чисто принципен. Защото напоследък мнозина работят не там, където им е мястото. И вместо да изписват вежди, често изваждат очи.

Буридан както винаги, изрева съвсем неочаквано. Беше проточил шия към Мечитите и жадно душеше въздуха. Дочухме и далечно цвилене на кон.

— Я гледай, кобилите ги няма! — забеляза Румен.

Никой не ги беше виждал още от сутринта. Жорж засени очи с ръка и ги откри някъде към билото, по извивките на стария друм. С тях вървяха и двамина коняри. Навярно те бяха нощували край снощното тайнствено огънче.

— Време е и ние да тръгваме! — обади се старецът.

Той поблагодари и за макароните, и за кафето и пръв се надигна, за да стегне раницата си.

— За какво ли не разговаряхме — подкачих го аз, — а на, не стана дума защо сте тръгнали с момчето из Рила. Да не би нещо в манастира?…

Не се доизказах, но той разбра намека и махна с ръка.

— Аз съм от свободомислещите — и бившият учител си усмихна. — Тъй ни наричаха едно време… Не за добро, разбира се, а на подбив!

— Тогава?

— Заради него — и той кимна към момченцето, което идваше към нас, повело и Буридан. — Не го ли виждате? Поболя се от мъка детето, а на неговата възраст тия работи се врязват дълбоко в душата.

— Да — съгласих се. — Току-виж, че загубило вяра и в правдата, и в доброто.

— Човек може да бъде добър, какъвто и да е животът му! — додаде бившият учител. — Това го е казал сам Толстой… А добрият не пита за правдата, защото я носи в себе си.

Исках да си запиша тия думи, но пак нямах молив, пък и една постъпка на Жорж ме смути. Той беше извадил туристическия си нож и го подаде на момченцето.

— Вземи го за спомен от мене! — каза счетоводителят.

Няма да забравя как пламнаха бузите на детето, нито влагата, избила за миг в плахите му очи.