Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (27)

III

На утрото, докато приготовлявах закуската, а Жорж се бръснеше до мене в кухнята, дървеното стълбище застена под стъпките на Румен, нервни тръпки преминаха по стените и пода на къщата, сетне хлопна и вратата и нашият Ромео изскочи навън, посрещнат от веселия хор на птичките. Видяхме го подир малко да върви край младите смърчета, да се вглежда в ябълките и да вдишва въздуха с дъгообразни движения на ръцете. Тъй отмина към стотина крачки и стигна до края на двора.

— Де, вуци, дееей! — отекна овчарски зов.

Овцете не се виждаха, не се чуваха и звънците им, но кучетата, промъкнали се като вълци към двора, изведнъж се разлаяха и полетяха към голобедрения юначага. Той се спаси с бяг и бягаше не по-зле от биволски бик. Сега дори дворът се тресеше. Пристигна, спечелил надбягването с три педи от носа на първото псе, залости вратата и се вмъкна в кухнята.

— Проклети псета! — задъхано рече той.

— Благодарим за комплимента! — отвърна Жорж.

— Или за благия утринен поздрав! — добавих аз.

Беше премного задъхан, за да реагира с думи, затова се тръшна върху миндерчето и се загледа през прозореца. Погледнах и аз натам. Първите овце вече се задаваха зад стената на смърчовете, а кучетата, три на брой, стояха на пост недалече от къщичката и гледаха сърдито към прозореца. Овчарят още не се виждаше.

Жорж вече стържеше горната си бърна със самобръсначката. Мръщеше се, защото нито ножчето беше остро, нито той, вечният сънливец, се беше наспал. На няколко пъти през нощта го бях чул да пъшка и дори да бълнува. Дали не бе сънувал ревизорите?

— Кучетата все по тебе лаят — каза той на Румен с изкривена като на паралитик уста, та по-лесно да изстърже мустаците си, — защото надушват омразата ти към шопите.

Румен пак не отвърна, защото вниманието му беше привлечено от овчаря. Той се появи зад дръвчетата — гологлав, с четина на глиган по лицето и здрав кривак в ръка. Подвикна и кривакът полетя към овцете. Те се разбягаха от двора.

— Да го повикам ли за малко на приказки? — запитах гостите си.

— Я не се занасяй! — засече ме Румен. — Цяла нощ съм сънувал другия…

— Кого? — и Жорж изпъшка, понеже се беше клъцнал.

— Онзи от Мечита, дето отсякъл ябълковото дърво…

И двамата се позагледахме в него, изненадани от думите му, пък и донякъде разочаровани: след всички снощни приказки на Жорж той би трябвало да сънува Мария. Ала не посмяхме гласно да изкажем мислите си.

Овцете отминаха нагоре и потънаха в смърчовата гора, а с тях и трите кучета, и гологлавият овчар. Сега теренът беше чист и Румен спокойно излезе навън. Буридан го срещна с рев.

— Какво реши? — запита ме Жорж. — Ще дойдеш ли с нас?

— Оставам, оставам тук за още няколко дни…

— Ако видя зор, ще ти телеграфирам!

Жорж се опасяваше от усложнения във връзка с ревизията на сметките и анкетата за фабричните прасенца и си въобразяваше, че ще мога да му помогна при нужда с някое ходатайство. Или може би с някой и друг лев, защото той нямаше спестени пари. А предвидливия не разчита на случайността.

Сетне седнахме да закусваме. Имахме чай от пресен риган, сирене и по едно сварено яйце. Вместо хляб предложих сухари. Хлябът беше станал много сух и щеше да дотрябва за Буридан.

Румен се беше настанил срещу прозореца и очите му все шареха из двора, но най-често се спираха върху дръвчетата в отсамния край.

— Та цяла нощ съм мислил за оня селянин и за отсечената ябълка — каза той изневиделица. — Защото въпросът е принципен…

— Да! — съгласи се Жорж. — Щом няма полза от дръвчето, ще го отсече, за да няма загуба. Зер нали все разбутвали дувара му?

— А красотата? — рекох аз. — Ти забравяш колко красиво е дръвчето в пълен цвят! Като булка или по-скоро като млада шаферка в розова копринена рокля, цялата бухнала около нея…

— Глупости! — по навик отсече Румен. — Казах: въпросът е принципен! Тук става дума за базата и за надстройката… Базата е отношението на селянина производител към плода на ябълковото дръвче, а надстройката е цъфтокът и засяга неговите естетически търсения, ако е имал такива. Нужно е първо да се доизгради и развие материалната база на село, че едва тогава…

— Я говори човешки! — прекъсна го счетоводителят.

— Добре! Ще говоря с примери, макар и в друга насока. С примери или ако щеш, и с библейски притчи — и той отхапа половин яйце. — Ето! Един взел ябълкова фиданка и зачакал плод от нея, друг взел жена за съпруга и зачакал да види дете. Като не могъл да дочака зрели ябълки, първият отсякъл дръвчето… Как трябва да постъпи вторият, ако жена му не може да ражда? — и той изгледа първо Жорж, после и мене. — Естествено няма да я посече. Тогава не остава друго, освен да я натири и да поиска развод. Така ли?

Двамата с Жорж повдигнахме рамене като гузни ученици с ненаучен урок. И нито той, нито аз посмях да вдигна ръка.

— То май излиза тъй… по твоята логика! — пресрами се Жорж.

— А не е така! — засия Румен. — Тъкмо това съм мислил цяла нощ…

— И какво намисли? — запитах го.

— Ето що: оня, който взима жена за съпруга, трябва отпреди да е сигурен, че тя ще има дете, и то от него…

— Как? Още преди да е сключил брак? — и Жорж ококори очи.

— И-мен-но! — разчлени думата Румен. — Няма друг изход.

— Това вече е възмутително! — рекох и блъснах чашата. — Отгде измисли тая гнусна база и подла надстройка? И двете просто вонят на най-върл егоизъм! Кажи отгде ги измисли?

— От ябълковото дръвче на оня овчар от Мечита! — и Румен, доволен от въздействието на думите си, глътна и другата половина на яйцето. — Дай ми още един сухар — добави той, — пък и това яйце, ако няма да го ядеш…

Дадох му и сухар, тикнах и яйцето към неговата чаша и сърдито запалих цигара. Жорж изсумтя, а Румен се усмихна.

— Цъфтокът на ябълката е като хубостта на жената — обясни той. — Няма ли дете, ще трябва цял живот да се радваш само на хубостта й и да я обличаш все в по-хубави рокли, защото тя ще старее и грознее. Или пък скритом да й изневеряваш, а от това ще страдате и двамата…

— А ти? — и Жорж попреглътна. — Ти как реши да постъпиш?

— Ще се оженя за Мария без други условия, освен…

Някой се покашля навън и застана пред прозореца. Веднага скочих на крака. Видях горския.

— Белким си ту̀а? — рече той вместо поздрав. — Тѐ оня ден те вишли да минуваш с магаре низ село̀то…

— Ей го! — и стрелнах с пален навън.

— Та и милиционѐрскио отговорник идва нава̀м, зер сакаше да те пра̀ша нещо…

— Тъй ли? — с мъка преглътнах. — Ще видим тая работа…

Сега Жорж се закашля, дори се позадави и стана от масата, за да се накашля на воля в дъното на кухнята.

— А да имаш една-две артък цигари? — питаше горският. — Видох дири на кола воз Грековица и че ойда чак на Преслапо…

Дадох му не две, а пет цигари, та час по-скоро да се махне, за да поразмислим върху участта на Буридан. Гърдите на Жорж се бяха успокоили, но не и ушите му. Те още червенееха.

— А ти? — обърна се Румен към него. — Ти как реши да постъпиш с магарето?

— Ще го заведа право в милиционерския участък в Самоков.

— Е да, нямаш друг избор…

— Ще го оставя там без никакви условия! — добави счетоводителят.

Излишна забележка, както впрочем и повторното изчервяване на счетоводителя, станало безпредметно подир решението му да предаде Буридан. Неразрешен оставаше въпросът за паричната ни загуба от магарето. А тя никак не беше малка.

— Ще отчетем сумата като наем на превозно средство — рече Жорж, налучкал посоката на мислите ни. — Тъй ще го минем и в баланса…

— Значи и тримата сме платци?

— Зависи… Или и тримата, или само двама. — И за да ни избави от недоумението, той побърза да добави: — Предполагам, че ще освободите Станка и синчето ми от това задължение, ако ония ме уволнят…

Другарството задължава, а приятел в нужда се познава! Това казваха и очите на Румен, срещнали моите. Счетоводителят разбра и се поклони.

— Слушай, Жорж! — викна Румен. — Това не е живот! Никак не мога да търпя неизвестности… Хайде да стягаме раниците, пък каквото ще да става! Тъй де — и той се поизпъчи. — Ако ще те уволняват, те ще те и затворят, и то в най-скоро време. И ако ще се женя, защо да чакам друг ден? Сега дните са скъпи и за двама ни…

— Има малка разлика — смутолеви Жорж. — Вярно, и двамата ще лежим, но има малка разлика…

— И двамата си правите сметката без кръчмаря! — казах аз. — Но щом сте решили да тръгвате, хайде да ви няма оттук! Имате три часа път до града.

Те се заеха да стягат раниците си, а аз реших да се сбогувам с Буридан, ала първо запитах Румен как според него е трябвало да постъпи оня овчар от Мечита ябълковото дръвче.

— Трябвало е да вдигне дувар като крепостен зид и тогава да засажда фиданката — обясни нашият ментор.

— Излиза, че ако човек реши да приложи същия принцип и в брака, ще трябва да държи жена си зад високи зидове!

— Бих искал да видя тоя, който ще се завърти около Мария! — бавно и съсредоточено отвърна Румен.

Погледнах ръцете му. Те бяха свити в юмруци и кокалчетата им бяха побелели. Пък и очите му едва се виждаха под веждите. Личеше, че види ли такъв човек, след него ще го види и попът, и гробарят. А и Мария едва ли щеше да се домъкне до гробищата…

Оставих ги и отидох при Буридан. Магарето закима с глава още отдалече, навярно подушило хляба. Дойдох до него, а то ме близна по ръката. Трогнах се и повярвах, че не от късопаметство нещастното дългоухо бе забравило убождането с карфицата по пътя към Гьолечица. То наистина беше добродушно. Такива са всички домашни животни, стига хората да се отнасят човешки с тях. Пак го помилвах, гледах тъжните му очи, поглеждах и към дългата опашка, която то размахваше без друг повод, тъй като наоколо нямаше мухи, и мислено занареждах думи за некролог или елегична балада:

„Буридане! Незабравими друже! Клет дойде и клет си отиваш. Нито имаш другари, нито избираш собствениците си. Това е двойна беда. Пък и хората не те разбират. Присмиват ти се, а присмехът гнети повече и от глада, и от жаждата. Затова ревеш от мъка, винаги сам. А речеш ли да подириш другарка и случиш ли сгода да намериш някоя, скоро ще ти я отнемат, пък и тя, хубавицата, понякога е любвеобилна, друг път те натирва с ритници. Такива са всички жени. А мигар сме виновни в нещо? Ти например примирено понасяш магарешкото си тегло, хрупкаш магарешките тръни и с рядка настойчивост искаш да откраднеш малко радост от живота. Напразно! Всички са против тебе. И хората, и магариците, и охранените кобилки. Само мулетата и катърите ти завиждат, но ти ще им простиш, понеже тия зли евнуси не познават грозните мъки на мъжа, въведен в мизерията на несбъднато очакване. Искрено ти съчувствувам. Да бих могъл, и аз бих заревал като тебе, пък и от себе си бих се отрекъл, защото бездействувам, докато се наумувам, и умувам, когато трябва да действувам. Но ти не гледай мене, окования във веригите на предразсъдъци и самоналожени книжни канони. Бъди като Румен и тичай право към целта. И никога не поставяй условия!“

— Какво баеш там на магарето? — отекна гласът на журналиста откъм стълбището.

— Казвам му да не бъде инат като тебе…

— Какво? — и той вдигна ръка към ухото.

— Тъкмо го увещавах да следва твоя пример! — навреме се поправих.

— Хайде, че тръгваме!

Тоя зов прозвуча така неочаквано, макар сам да ги бях подканил да тръгват с време, и самотата в миг ми се стори тъй противна, колкото и да бях привикнат с нея през последните години, че вече съжалявах не Буридан, а себе си. Наистина тежка е всяка раздяла! Щях да ги видя подир седмица, но нали трябваше да се търкулне цяла година, преди тримата да тръгнем отново из планините? Тъкмо тия ежегодни излети подхранваха разговорите ни през дългите зимни вечери.

Отвързах Буридан и го поведох към стълбището. До Румен вече чакаше и Жорж. Двамата бяха нарамили раниците, сега почти празни, и щяха да водят магарето за повода.

— И прощавай! — подхвана Георги Д. Петков. — Прощавай, ако съм те оскърбил с неща. Особено снощи…

Ти ли, скъпи Жорж? Ти никога никого не си наскърбил. Румен отдавна е обсебил и твоя дял от хапливи думи в нашия речник. Нали затова сме приятели?

— Оставям ти тенджерата за спомен, защото не може да се измие — избоботи журналистът. — Пък ти я пази за догодина, зер всичко става…

Тръгнах с тях покрай младите смърчета и ябълковите дръвчета и понеже нито Жорж, нито Румен не продумваха, пък и Буридан ни следваше кротко по петите, сключих ръце отзад като истински стопанин и погледът ми отскачаше от едно дръвче на друго, сякаш броя плодовете. Колко глупави изглеждаме всички, когато топли чувства напират отвътре и търсят отдушник, а ние не намираме думи за тях и мълчим, мълчим, мълчим.

Тъй преминахме двора и спряхме като по даден знак и края на дългата поредица от смърчове. Сега и Румен се загледа в последното ябълково дръвче. Загледа се в него и се усмихна.

— Хей! — каза той. — Няма да забравя онуй дръвче, там горе, на Мечита. То май ще свърши работата…

— Значи пак дърво ще те оправи! — рекох и стиснах ръката му.

— Дай боже! — отекна и Жорж. — А ти чакай телеграма…

Очите му гледаха някак плахо и тревожно. Стиснах ръката му, потупах и Буридан по задницата и се заковах като него, когато речеше да се инати, а те тръгнаха надолу през поляната. Извърнаха се само веднъж отсам едрите смърчове, сетне и тримата потънаха в гората. Уви, Буридан не изрева за сбогом!