Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (6)

III

Прекарах една мъчителна нощ. Нито помня кога съм заспал, нито искам да си припомням часовете, преди да заспя. Защото Георги Д. Петков хъркаше като загиващ ихтиозавър — с истински гробовен гърмел. А не е дебел, не пуши много и не пие чак толкова много. Просто се чудя как го търпи жена му!

А тя е длъжна да го търпи. Не защото й е законен съпруг или заради близкото им родство, тъй като двамата са втори братовчеди, а понеже тя първа го изкуси. До тоя ден Жорж беше целомъдрен ерген с бъдеще пред себе си. Тя, напротив, беше отскоро омъжена. Омъжили я на седемнадесет години, когато едва прохождала на високи токчета и била явно неподготвена за брачен живот. Попривикнала подир година и половина и тъкмо тогава се срещнала отново с Жорж, позакачила го за момите, той пък се червял от срам и тя познала, че вторият й братовчед още стои в календара между светите безбрачни и непорочни мъченици. Разбрала младата булка и прихнала от смях, а и закачките й станали по-дръзки. Но нали казват, че с огъня шега не бива? Веднъж пламнали не само ушите на Жорж и дорде братовчедката му да се усети, нейният мъж се вмъкнал при тях и силно възнегодувал от прекалените роднински ласки. Последвал разводът, а наскоро подир това Жорж ни покани на сватба.

В тия първи години двамата с Румен често гостувахме на младото семейство, винаги канени от Жорж, който твърдеше, че в наше присъствие Станка била по-внимателна с него. Ала тя скоро свикна и с нас самите. Дори честичко поскарваше и на мене, и на Румен, а понякога заканително ни пожелаваше да ни се паднели жени тъкмо като нея. Тогава Жорж ни гледаше гузно, сякаш се чувствуваше виновен!

Впрочем ставаше дума за хъркането на Жорж. Тоя грозен навик, както разбрахме от Станка, дошъл отпосле, наскоро подир брака, и окончателно се затвърдил, след като се родило детето, ала тя го търпи, понеже първият й мъж, който бил по-възрастен и от Жорж, хъркал отчайващо, с много противен акцент.

Не мога да кажа, че Жорж хъркаше мелодично в кантона при Гьолечица. Аз сумтях от неудоволствие, покашлювах се и нарочно кихнах няколко пъти, а Румен, който също не спеше, се превърташе като делфин върху нара и все надигаше глава, колчем запалвах нова цигара. Той твърдеше, че не хъркането на Жорж му пречело да спи, а моите цигари и навикът ми да пъшкам безпричинно. Накрая каза, че безсъницата ми идела само от кафетата. Но той винаги извърта нещата!

Накрая, то се знае, и аз съм заспал. Събуди ме утринният възглас на Буридан, решил да замести вторите селски петли. Тогава още не знаех, че той реве по часов график.

Измъкнах се от нара и стъкмих огъня за първото утринно кафе.

Вече се провиждаше, когато излязох навън, ала след десетина крачки неочаквано се препънах в дълго въже, изопнато между два бора. По-далечният край на въжето беше омотан около стеблото на второто дърво, а зад стеблото се подаваха ушите на Буридан и част от опашката. Тя висеше неподвижно като махалото на спрял стенен часовник.

Реших да размотая нещастното магаре. Тръгнах към него, после се опитах да го погаля по ушите, та да се помирим, но то ги размърда дяволски чевръсто на всички посоки и под всякакви геометрични ъгли и дори се опита да ме лиши от няколко пръста. Едва смогнах да отдръпна ръка от него. То беше злопаметно като слон! Оставих го привързано към позорния стълб и се загледах в играта на катеричките, които се присмиваха на дългоухото от клоните на съседните борове. После се сетих за чорбата и се върнах в кухнята.

Отново нарязах и лук, и джоджен, и домати и пак поставих всичко да ври, а през това време онези сънливци се излежаваха в съседната стаичка или може би спяха и сънуваха русата летовничка.

Тъй изминаха цели два часа. И купчинката дръвца доста се смали, пък и слънцето изгря, а с него постихна и лудият птичи хор от клоните на дърветата. Не се стърпях и събудих двамата си другари.

— Браво! — каза Румен подир малко, когато, измити и обръснати, той и Жорж седнаха край масата. — Увря ли бобът?

— Ще уври, зер кой му е майсторът! — похвали ме Жорж.

Но той, тоя проклет боб, пак не беше уврял! Бях сложил всичко в тенджерата — и олио, и сол, и червен пипер, както и вече споменатите зеленчуци, — а зърната бяха несдъвкваеми.

— Пак ще изсърбаме само чорбата — утеши ме счетоводителят.

— А бобът, неуврелият боб ще сложиш в една найлонова торбичка — занарежда Румен — и торбичката ще вържеш с канап!

— Защо?

— Довечера в хижа Мальовица ще ти покажа как се вари боб!

Преглътнах и тази обида. Ала подир закуската, когато Румен отиде да размотава магарето, аз възроптах пред Жорж.

— Винаги иска да знае повече от другите! — казах. — Уж е социалдемократ, а никак не зачита колектива. Същински фюрер, самозабравил се фелдфебел… Довечера щял да ми покаже как се вари боб!

— Нека! Ще си строши главата. Тоя боб трябва да е тригодишен!

Признавам, че думите на Жорж ме поуспокоиха.

След малко пристигна и бай Стоян, морен и задъхан от пътя и с избистрени очи, и аз реших да изпия чашка кафе с него. Докато разравях въглените в огнището. Жорж го позакачи за бабичката.

— Стара̀та ли? Белким не знаеш, дека баба стая каил и за гнили круши? — и старият шоп се усмихна под мустак.

— А мацакурци, какво правят мацакурци? — нетактично го запита Румен.

Идеше ми да го ритна! За щастие бай Стоян и уж недочу въпроса и взе да връзва опинците си. И той като съселяните си ненавиждаше някогашното име на селото, наричано отколе Мацакурово. Особено откак бях написал книга за моите мацакурци…

— Кажи де — упорствуваше Румен, — кажи какво правят мацакурци! Не са ли обрали пак къщичката на нашия приятел? А той е седнал кафе да ти вари!

— Па отѝ да не сварѝ? — стрелна го бай Стоян. — От него кафето, от мене и во̀дата, и о̀гино…

Уместна забележка, с която старецът напомняше на Румен, че не чака друга отплата за гостоприемството си, освен прилично държане. Без задявки и подигравки. Уви, Румен потрети въпроса си. Тогава бай Стоян вдигна глава и дълго гледа Румен, сетне лукави пламъчета трепнаха в очите му и той се усмихна.

— Кра̀днат, казу̀ваш? — започна той. — Демек покра̀днуват у селото? Може! У гората сме, баш при ву̀ците…

— Добре, че си признаваш — заяде се журналистът.

— А у Софѝя! — и старецът запремига. — Там нѐма ни го̀ра, ни вуци, ама че найдеш баш хайдуци! Я имам унук у Софѝя, та знам…

Тъй рече и спокойно запали цигара, сетне все тъй спокойно ни заразправя как отишъл преди година-две в столицата, за да споходи внука си, който се учел в школо за печатари. Добро било момчето, преминавало класовете и баща му го дарил ръчен часовник. С него се и похвалило го пред дядо си. После дошъл първият неделен ден. Момчето рекло, че ще иде на бригада, а старецът го замолил да му остави часовника. Поставил го на ръката му внукът, порадвал му се, помирисал кожуха му, па му рекъл да иде да се изкъпе в централната баня.

— Я кандиса̀х, оти тогиз йощ си нѐмахме бани у селото — поясни бай Стоян. — Сега Колѐ ни е ба̀неджия…

Повел го внукът към голямата баня, купил му и билет и го оставил да чака реда си. А там народ много, като на селски събор. Едни влизали, други излизали. И всички бързали. Най-сетне пуснали и него вътре в дългите коридори и прислужникът му заповядал да чака пред една портичка. „Тоя е готов — рекъл му, — ей сега ще излезне!“ А оня не излизал. Само поотворил портичката и се понамръщил, като видял шоп насреща.

— Позна ме, зер може и на паза̀ро да е вишъ̀л шоп с кожуше… Тогай ми трекна̀ за часо̀внико и я вдигнах ей тая ръ̀ка — и бай Стоян ми показва лявата си ръка, — оти он беше там вързу̀ван. „Нека види — думам си, — нека види, дека и ние, шопите, си имаме таквѝз ваджии!“

Тук Румен се позакашля, но двамата с Жорж го изгледахме сърдито и старецът спокойно продължи разказа си.

Подир време човекът в кабината ритнал вратичката и се показал на прага. Бил млад мъж с тънки мустаци, широка дреха и шарена риза с котки и псета, изографисани по нея, а панталоните му били като тънки кюнци, готови за циганско кюмбе, пък чепиците му били едни тънки и остри като чушки сиврии…

— Суинга! — презрително рече Жорж.

— Мо̀ре, не свинкя, а баш на дякон мязаше, зер и косите му длъги като на поп! Он се сопна на праго, а очите му баш у часовнико. „Колко е часът, чичко?“, праша ме, а я ма̀ксус му казувам, дека не видим без нао̀чилата…

Понавел се младежът, хубавичко се взрял в часовника, кимнал с глава и отминал, а бай Стоян влезнал в стаичката и почнал да се разсъблича. Сетил се и за часовника и го оставил до огледалото. После ритнал и опиницте. Тъкмо останал съвсем гол, и някой почукал на вратичката. Чули се и гласове. „Отвори — викнал оня отвън, — хайде отваряй, та човекът да си прибере часовника!“ Хванал се за срамотите бай Стоян и открехнал вратичката, а насреща оня момък — същият, дето бил преди него в кабинката. И прислужникът бил там, и някакъв милиционер. Започнал странен разговор.

„Ей го там пред огледалото!“ — рекъл младежът.

— „Он е на внуко̀!“ — отвърнал бай Стоян.

„Лъже, дъртият му шоп! — обадил се пак младият човек. — Де се е видяло шоп с часовник!“

„Каква му е марката?“ — запитал милиционерът.

„Па дека му знам и марката, и на мярата!“ — рекъл бай Стоян.

„Видите ли? — изхитрил се младежът. — И марката даже забравил да погледне, другарю милиционер, а часовникът е съветски, «Победа» последен модел!“

„Нека каже колко струва и откъде го е купил!“ — обадил се прислужникът.

„Па знам ли колко е дал за него сино̀ и от дека го е купува̀л!“ — едва смотолевил бай Стоян и усетил как нещо го свива в корема.

Край тях се насъбрали и други хора, едни вече облечени, някои само с чаршаф през кръста, и всички го гледали с лоши очи. Сетне почнали да го хулят. Хич бивало ли стар човек да лъже и да иска часовника да открадне на момчето! Милиционерът трябвало гол да го изведе от банята и тъй да го подкара през улиците чак до участъка! Слушал тия думи бай Стоян, свивал се, примигвал и не знаел где да се дене, пък и нали бил съвсем гол пред толкоз хора? На голия човек и акълът бяга от главата.

— Какво стана накрая? — запита Румен.

— „Вземи си часо̀внико! — рече милиционѐро, па влезна унѐтре, взе го и му го даде. — А ти, старче, друг път да не лажеш, оти за втори път нѐче да има прошка!“

— После? — подканих го аз, защото бай Стоян се беше смълчал.

— Тъй ми рече, па си пойде…

— А оня, хитрецът? — запита го Жорж.

— За хайдука ли казу̀ваш? Бега̀ си и он, зер не е улав да ме чѐка дорде се избаням… Та тѝзека ме прашаше ото̀чки — и той се обърна към Румен, — прашаше ме и ора̀теше нещо за мацакурци. Ех, покра̀днуват и онѝ, ама по тѐмно, сами, кугѝ ги никой не види — поясни бай Стоян. — Йощ ги немаме баш таквѝз хайдуци като у Софѝя…

Бях забравил да наглеждам кафето и то изкипя. Само бай Стоян погледна към огнището, но разбра смущението ми и премълча. Не се обади и Румен. Жорж въздъхна веднъж-дваж, сякаш да наруши мълчанието, сетне запита стареца за новини от селото.

— Цѐло сѐло е ишло̀ на косѐнье — подзе бай Стоян, — та садѐ бабичката видо̀х. И милиционерскийо лейтенант… Тѐ снощи бил допадна̀л от градо̀.

— Тошката ли? — запитах — По работа ли е дошъл?

— Хелбет по работа! Са̀ка магаретата да брои…

— Какво? — подскочи Жорж. — И защо?

— Едно го нема̀ло у градо̀. На вдовица било, думаше ми Тошката… Я са го ву̀ци изели, я са го цигани крадна̀ли, а може и да е псовиса̀ло у гората. Но он, Тошката, са̀ка да види…

Тримата мълком се спогледахме, сетне двамата с Румен неволно се вгледахме в ушите на Жорж. Огрели от слънцето, те кървяха като макове. Позагледа се в тих и бай Стоян и някак лукаво се усмихна.

— Кога тръгваме? — запита Румен.

— Веднага! — отсече Жорж.

— Оти ва̀ркате толкоз? — запита старецът, ала въпросът остана без отговор.

Разбързахме се да стягаме раниците и в тая бързина имаше нещо подозрително, но умният старец с нищо не издаде съмненията си. Подир малко той прие благодарностите ни и ни изпрати към Мальовица. Този път Румен водеше Буридан и всичко тръгна добре. Само настроението на Жорж беше лошо. Той мислеше за милиционерския отговорник, Румен — за русата летовничка, а аз — за другия, истинския Буридан.

Това проклето име пак почваше да ме гнети!