Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (13)

I

Гладният не обича да чака. И за да предпазим стомашните си жлези от изхабяване, посред нощ закусихме с печени яйца и пушек от огъня — едно съчетание, което се превръща по незнайни химически формули на сероводород в червата. А шилешкото оставихме за сутринта. Не мога да кажа, че спахме спокойно. На мене се присъни шиш-кебапът, а Жорж и Румен направо отказаха да говорят за сънищата си.

На утрото, когато първата дрезгавина подплаши мъглата от най-горното езеро и тя прибра белите си плитки, а на същото място весело заподскача пръскалото, аз нанизах и последната шилешка мръвка на пръчката. Всичко беше готово за пиршеството — и шишът, и жаравата, и ние тримата. Преметнах пръчката с розовите гирлянди между двата чатала и почнах бавно да превъртам оста. Мръвките се изпотиха, мазнината закапа в огнището и зацвърча. Сега димът не ни дразнеше.

Жорж пръв облиза устни, почти кацнал връз шиша.

— Бива си го, но аз не бих се отказал и от печено прасенце! — рече той.

Навярно мислеше за изпокланите прасенца от фабричния им дамазлък.

— Жорж! — укорих го. — Или си рецидивист, или англофил…

— Защо? Нали англичаните са по говеждите пържоли? — и той се вгледа в бузите на Румен.

— Тъй е било до идването на Чарлз Лямб — обясних. — След Лямб те признават само свинското…

— Този пък кой е? — запита Румен.

— Нищо и никакъв архивар — подзех, като не забравях да превъртам шиша. — И със съмнителна кадрова характеристика, понеже заеквал, имал душевно болна сестра и работел в частно търговско предприятие… Но една заран се събудил гладен, с новаторски болеж в главата. Било неделен ден. И вместо да се моли на господа като всеки порядъчен англичанин, той седнал и написал малко есе за възхвала на свинското. Озаглавил го „Дисертации върху едно печено прасенце“.

— Трябва да е бил много гладен! — обади се Румен. — И само това ли е написал?

— Не. Но тъкмо с него спечелил неувяхваща литературна слава…

— Не виждам каква идейност е могъл да вмъкне в такова съчинение — скептично забеляза Румен.

Вдигнах рамене. Румен във всичко търси идейност! За щастие Жорж ме избавя от затруднението. Той каза, че ако есето е могло да се чете леко, на един дъх, както човек поглъща кожичката и крехкините на печеното прасенце, то ще да е било хубаво.

— Важното е, че го четат и до днес — отвърнах.

— Кога е живял тоя?

— Лямб! Лямб се вика… На английски това значи агне! И тъкмо тоя архивар с агнешко име превъзнесъл свинското. А е живял преди сто и петдесет години…

— Пък други пишат дебели романи и пак никои не ги знае — злъчно забеляза Румен, премествайки поглед от шиша към мене.

Той нарочно изместваше въпроса.

— Работата не е и това! — смотолевих. — Аз наистина предпочитам нашенския шиш-кебап. Тъкмо заради него турците са се заседяли най-дълго в нашите земи, гдето хората умеели да въртят шиша…

— Цялата ни история често се е въртяла на шиш — отсече Румен и ме накара да млъкна.

Но аз пак казвам, че агнешкият шиш-кебап е неповторим като чудото при Кана Галилейска. Ето, взирам се в шиша и тръпна. Никога не съм гледал картина в изложба с такива замечтани очи! Късовете розово месо се въртят над жаравата като балерини в бавен, замиращ пирует и до всяка стои момък в зелено трико. Това са чушките, поставени между тях, за да ги подпират. Въздишам и с въздишката неволно вдъхвам аромата на горещите сълзи, които капят от бъбрека и цвърчат в тлеещите въглени. От такова миро не би се отказал и някой свят манастирски игумен на връх велики петък! Напротив, той сам би взел пръчицата от ръката ми с тлъстата опашка в другия край и нежно би залапвал от нея мръвка подир мръвка — тук някоя прегоряла кожица, там някое ребърце, извито като небесната дъга, ала с цвета на прегорял бакър. Тая тлъстичка опашка сякаш миропомазва шиша! Така и трапезата ще бъде благословена…

Затворете очи, преглътнете веднъж-дваж, дайте крила на въображението си и чрез обикновена синтеза на частите се опитайте мислено да възстановите цялото рунтаво агне — с невинния поглед и грациозната стойка, с красотата на къдравата главица и с изумителната чистота от връхчето на муцунката до крайчеца на къдравата опашка. И ако не се отвърнете от месото като току-що покръстен человекоядец, до гроб ще предпочитате агнешкия шиш-кебап пред свинското печено. Само родоотстъпник би подценил нашия хайдушки кебап!

Ала нека да предпазим такъв грешник от уклон, като му припомним някои подробности. Докато всяко прасе е гълтало безброй микроби с уличните прахоляци, нашето агне е било отведено край хижа Мальовица, за да пасе на воля сред красотата на околните рилски гиганти, и докато онова мръсно прасе е лочило помия в зловонни ями, нашето агне, вече израсло като шиле, е хрупкало само зелена тревица и дъхави билки с тук-там по някоя гъба, оставена по недоглеждане от сърните и дивите кози на Рила. Всичко е и поетично, и хигиенично, и естетично! Не, трижди не, никакви печени прасенца, па макар и с английски печат! Да пребъде родното балканско шиле и шиш-кебапът!

Но стига, защото неволно се увлякох в студената война…

И тъй кебапът още се въртеше над жарта в колибата ни край Урдините езера. Отдавна се беше развиделило, ала небето сивееше от ниски облаци, нападнали го като мрачни мисли. Румен току-що се бе върнал от езерото с кърпа връз рамо и гладко избръснато лице. Счетоводителят се суетеше пред входа на колибата. Беше вързал магарето за побит в тревата кол, та да не тръгне пак на сватбено пътешествие, защото и магарицата се навърташе наоколо.

— Готово ли е? — запита Жорж, позабравил снощните си тревоги.

— Тъкмо изядох бъбрека, за да го опитам — едва избоботих, тъй като си бях опарил езика.

Двамата се спогледаха, разбраха се без думи, бързо пролазиха в колибата и вече не вдигнаха очи от ръцете ми. Жорж беше най-гладен, защото не хапна нито залък от сухоежбината към полунощ, когато магарето се бе явило пред входа, а той издърпа вестника и засрича хвалебствения текст.

— Да знаете колко прасета сме изяли в кръчмата на Волуянци! — пак подзе Жорж, преглъщайки слюнките си.

И той ни заразправи за свинките в двора на фабриката, хранени с отпадъци от работническия стол. И свинките се водели по книжата! Те често се опрасвали. Тогаз дворът се изпълвал с малки розови животинки. Винаги имало поотраснали прасенца, които припкали навред. И толкова невнимателни, че пречели на разходките било на инженера, било на химика, било на плановика — все хора с обременени мозъци от фабричните неуредици.

— Един от тях ще сгази някое по-едро прасенце — продължи Жорж, — а другите двама дойдат при мене и тримата съставим протокол.

— Нещо като смъртен акт — обясни Румен.

— Да! После пратим закланото прасе в кръчмата и чакаме да свърши работното време, обаждаме и на бай Вуто да дойде…

— Тези пък кой е? — запитах.

— Нашият каруцар, Вуто от Бусманци… Има кон и каруца. С нея превозва кокалите от рампата при гарата до двора на фабриката. И изкарва три пъти повече от директора!

— Я не ни баламосвай! — обади се Румен.

— Точно така! Вуто разтовари кокалите от вагона и аз му плащам. Натовари ги в каруцата и аз пак му плащам. Превози ги до фабриката, а аз все плащам. Там ги разтовари и хоп аз пак плащам. Сетне се върне по обратния курс с празна талига, а до рампата няма и петнадесет крачки и аз пак му плащам… Тъй е по закон. Много пари взема Вуто, но целият вони, просто смърди от кокалите…

— Тогава защо го викате да гуляе с вас? — запита Румен.

— Че кой друг има пари да плати виното! Вуто и само Вуто…

— Позор! — кипнах. — И баланса си фризирал, и прасенцата си ликвидирал!

— Нали казах, че ги водим по книжата? И да ги изядем — обясни Жорж — те пак не се губят, щом има протоколи…

Щях да питам Румен как преценява социалистическата собственост от гледището на счетоводната наука, но той бързо издърпа шиша от ръцете ми и се развика — уж съм се бил опитвал да измъкна един двоен, малко попрепечен котлет! Сетне и тримата пролазихме навън и насядахме в тревата. Шишът скоро лъсна гол и самотен.

Подир час бяхме готови да тръгнем към Рилския манастир, ала магарицата ни обърка сметките. Тя не смяташе да се разделя с Буридан! Опитахме се да я изпъдим с викове, с обидни думи, които биха разсърдили и най-леконравната жена, та дори и с острието на шиша, но тя се бранеше с ритане и хапане. Видяхме се в чудо от нея, дорде не пристигна стопанинът й — пастир на кооперативното стадо в горната къшла по Урдина река. Той поздрави бодро като при сватба, изгледа и магарето, и магарицата, погледна с едно око и смалената купчинка дръвца край колибата и махна с ръка.

— Да е на хаирлия! — рече пастирът и почна да събира оглозганите кокалчета, за да зарадва с тях овчарските си кучета.

Сбогувахме се и потеглихме към Дамга. Отдалече заобиколихме проклетата преспа с процепа между нея и скалата. Сега, при дневната светлина, наклонът не изглеждаше тъй страшно голям, ала в подножието на преспата имаше грамадни камъни и тръпки ме обзеха, като си представих как двамата с Румен сме се хлъзгали по надолнището. Могли сме да налетим право на тия балвани!

В отвъдния край на петото езеро, току под стръмната пътека към Дамга, приклякаше селянче с въдичарски прът в ръка, а наблизо, приседнал в тревата, се беше вкаменил човек с груби дрехи, пепеляво лице и дълги, отдавна нестригани коси. Той приличаше на сърдит козел, защото имаше и брадичка. Други като него често се срещат край Седемте рилски езера, гдето стануват особняците от сектата на белите братя. Те са все кротки хора, смирени като агнета от строгия вегетариански режим, ала са малко чудати. И този изглеждаше такъв.

Като наближихме, момчето издърпа въдицата и рибката плесна на брега. Човекът стана, раздвижи вдървените си крака, сетне взе сребристата пъстърва, откачи куката и хвърли живинката обратно в езерото. Момчето дори не се развика! Това ме зачуди. Тогава чудакът бръкна в джеба си, пъхна нещо в ръката му, седна в тревата и пак се вкамени. Невъзмутимо като него, момчето отново метна въдицата.

Не се стърпях и обърнах вниманието на Румен върху странната двойка. Какъв беше тоя безсмислен риболов?

— Нали знаеш, че белите братя са против насилието — каза Румен.

— Е? — недоумявах аз.

— И понеже не са побойници, няма как инак да пропъждат ето такива рибари като тоя. Плащат им за уловената риба и веднага я хвърлят в езерото. Нима не си ги виждал и друг път?

Не, не бях виждал подобни покупко-продажби. И Жорж се стъписа, сетне се замисли и добави, че не би могъл да осчетоводи такава сделка. А Румен каза, че било жалко за хубавите рибки. Могли сме да ги изпържим…

Отминахме край двойката в страхопочтително мълчание. Сърдито и пълно с достойнство, лицето на чудака съвсем се вкамени, а момчето ни изгледа някак гузно. Сигурно нямаше риболовен билет.

Никой не продума по нагорнището. Доста се поизмъчихме. Щом навлязохме на Дамга, главите ни сякаш опряха в ниските облаци, а Буридан изрева. Беше точно дванадесет часа.

Гледката този път не ни очарова, пък и оттук Мальовица изглежда някак разкрачена и патрава, като фасадата на една от най-важните сгради в столицата, кацнала със скритите си колони като на патерици връз високия цокъл. Решихме да отпочинем едва когато пред очите ни се ширна тревистото плато на Пазар дере с хижата в дъното под Отовишкия връх и черният смръщен Калин насреща, заврял чело в разбунените облаци.

Някъде под Калин се белееха ниски шатри — не на турчин разбойник от кърджалийско време, нито на някоя бейска кадъна, а на овчарите от държавните земеделски стопанства в предполието на Рила. Палатки с по две железни легла и на всичко отгоре с пружини! И с дюшеци върху пружините. Просто спален вагон. Сам се бях уверил в тия подробности прежното лято и едва вярвах на очите си. Пък и тия овчари, навлекли своите черни мушами, отдалече приличаха по-скоро на спретнати столични милиционери в дъждовен ден. Липсва им само една пищялка, та с нея да направляват немирните шилета. Ето как новото си пробива път и в планината! А допреди няколко години и власите, и местните овчари спяха на голата земя дори под дъжда, загърнати като пашкули всеки в своя тежък ямурлук…

— Онларппиий! — отекна далечен вик, изтръгнат от разногласни гърла.

Заозъртахме се на всички страни, Румен пръв се ококори. И гласно изрече.

— Пак печенези! — чухме го да проклина. — Да видим накъде ще ги отвее вятърът…

Тия екскурзионно летуващи се задаваха на партиди, като пробни екземпляри върху поточната лента на коларския път, която иде откъм южния ръб на платото. Те пристигаха от Рилския манастир и с песни и викове се запътиха право към хижата. Там ги чакаше обилен и топъл обед!

— Ех! — въздъхна Румен. — А беше време, когато не срещах и двама души в три дни из Рила…

Той си спомняше юношеските години, когато е търчал като вълче подир баща си от една хижа до друга и в тия далечни преходи нарядко е срещал някой манастирски пастир с нечленоразделна реч поради скуката и дългото уединение в планината.

Сега не е така! Вече не е героизъм да бъдеш планинар. Туристите станаха цяла армия — все възторжени родолюбци. И всеки „печенег“ е готов войник!

Впрочем Румен само си дава вид, че се сърди на печенезите. Ако ги ненавиждаше, той нямаше да се загуби в клека с оная девойка. Пък и нали пише ласкави очерци за тях!

Буридан вървеше право към южния склон на платото. Изглеждаше спокоен и уравновесен. И през целия път с нищо не показа, че си спомня за магарицата и потайната си среща с нея край езерото. Беше я забравил — като всеки истински мъж.

Спряхме за по-дълъг отдих на самия ръб, малко встрани от пътя. По-надолу, в самата бездна под нас, светлееше Рилският манастир и с червените си керемиди ни пращаше далечен привет, както кипри начервисани устни още отдалече и девойка, стигнала до мястото на срещата. Унесох се в мисли, ала Жорж ме сепна.

— Жена иде по пътя, ей там, на завоя! — рече той.

— Мъж е! — уверено, както винаги, заяви Румен.

Не беше жена, а калугер и той идеше право към нас идеше запъхтян, разтревожен и с отметнато расо.