Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (1)

I

Моят телефон често си прави шеги с мене, като звъни в неподходящи, дори в неприлични мигове. Пък аз съм педант и не мога да не изтичам към него. Понякога резултатите са печални…

Този път тъй заграчи като подплашен гарван, задавен, и на пресекулки, тъкмо когато кафето се готвеше да кипне. Блъснах джезвето, забравих да изключа котлона и припнах в другата стая.

— Да? — отекнах бодро въпреки раздразнението, понеже последната ми книга беше излязла наскоро и аз очаквах никой да ме похвали.

— Здравей, другарю…

Поздравът дойде като из черковен олтар. Всяка сричка на провлечения възглас трептеше от надута самомнителност. Беше Румен.

— Какво, ще ходим ли на Рила? — подхвана журналистът.

— Че нали се отказа? Нали отиваш на море?

— Няма да ходя! Реших пак с тебе и Жорж да прекарам ваканцията.

Веднага съобразих, че е ударил на сухо с картата за Балчик. Той е свободен вестникар или нещо като летящия холандец. Снася яйца като кукувицата все в различни гнезда. Затова често остава с пръст в устата и с очерците си, и с картите за летуване. Така беше и миналото лято.

— Какво се смълча? — избоботи Румен. — Хайде, обади се на Жорж, та да се съберем довечера. Трябва всичко да обмислим…

Думата беше за Георги Д. Петков, третия от нас, скучен и малко попрегърбен счетоводител, но истински чудотворец с цифрите. Той така изкусно нагласява балансите, че се питам защо не прилага същата техника и с фишовете за спортния тотализатор. Сигурно от страх да не го открият!

— Ти му се обади! — отвърнах троснато. — Ти го разсърди миналия път.

— Грешиш, другарю! — чух го да казва. — Ти разсърди него, а той мене…

Такъв си е Румен. Бивш социалдемократ, той се гмурка като риба в „диалектиката“ и винаги извърта нещата в своя полза, докато ние с Жорж се запознахме с тая наука едва подир Девети септември. И сигурно щяхме да си спестим доста неприятности, ако не беше това злощастно опущение. Стъписахме се пред самокритиката. Тъй, просто се заопъвахме като магаре пред брод и не можахме да преодолеем тая последна бариера.

Важното е, че и да не е прав, Румен пак се справя и оправя. И той като котките никога не пада по гръб…

— Добре, ще му се обадя — отвърнах примирено. — Но ти ела по-късничко, защото в тия дни той приключва баланса…

Румен изръмжа утвърдително и вилката щракна, а аз тръгнах да сипвам кафето. Като престои, то си губи аромата. Затова ме беше яд на Румен. От години тримата се виждаме почти всяка вечер, макар рядко да минава седмица, без един от нас да не се врече вече никога да не срещне другите двама. И това, предполагам, има нещо общо с диалектиката. Защото на другия ден пак сме заедно.

Подир кафето и разговора с Жорж настроението ми се промени. Ето, пак щяхме да бъдем заедно. Изпаднах в умиление, като си представих Жорж наведен над картоните и разните сметки, замислен, запотен и навярно със зачервени от напрежение уши — а слуховите органи на Жорж са големи колкото едри раковини и пламват като гребена на петел при всяко по-силно смущение, — и изведнъж се почувствувах щастлив с такива приятели като него и Румен. Наистина светът би приличал на пустиня, ако не съществуваше приятелството. Без приятели човек би се чувствувал самотен като Робинзон сред тълпите на големия град, а самотата, както е казал сам Аристотел, е присъща или на дивите зверове, или на боговете. Силна, покоряваща мисъл! Румен би възразил, че едно време и диви зверове са били възвеличавани като богове и негли затова техните образи, изваяни от дърво или камък, се срещат и досега в самотни полуразрушени храмове. Но той обича шегите от тоя род. Ако съдим по него, много неща в диалектиката представляват игрословици…

Същата вечер и тримата се събрахме в моя работен кабинет. В него се чувствувам най-добре. Защото и книгите по лавиците, както и очилата връз нечий нос винаги придават на техния собственик някакъв незабележим ореол на ученост. Румен нахълта в стаята с ленивата и въртелива походка на безработен моряк, а с него пристигна и Жорж, заситнил както винаги, потен и задъхан, сякаш ей сега ще зазвъни учрежденският звънец и разсилният ще прибере разписната книга без неговите йероглифи-инициали. От трима ни само той е държавен служител. Затова Румен често го задява с едни стихове, излезли изпод хапливото перо на Ст. Михайловски:

„Боже, защо не бях вакарелка,

вместо чиновническа зелка…“

Всъщност извън известна плахост, пълна покорност и някаква вродена готовност да услужи на всекиго у Жорж няма нищо вакарелско. А вакарелки, както помнят по-възрастните хора, бяха почти всички слугини в столицата. Сега бившите господарки сами си слугуват.

И тъй двамата дойдоха, здрависаха се с мене и насядаха около кръглата масичка. Никой не би помислил, че някога бихме могли да се скараме. Румен изпухтя от доволство и извади джобно тефтерче.

— Трябва да се уточним по някои въпроси! — подзе той.

— Например? — измънка Жорж.

— Например кой ще носи палатката — и той ни изгледа поред в очите, оправяйки русия си перчем.

Настъпи мълчание. Двамата с Жорж се спогледахме и се разбрахме без думи. Ние винаги сме двама срещу един. Единият е Румен.

— Във всеки случай не и аз! — казах аз.

— Не и аз! — тихо рече Жорж.

Сега мълчанието стана тягостно. Аз бях преметнал крак връз крак, чувствувайки се у дома си, Жорж стоеше с чинно прибрани колене и наведена глава, а Румен ни гледаше убийствено, седнал разкрачел с ръце на хълбок. Чудно ми е как масата не потрепери!

— Тогава ресто палатката! — реши той.

— Защо? Ти ще я носиш — И аз се опитах да се усмихна. — На, виж се насреща в огледалото: имаш гръб за двама…

— Да не съм хамалин? — рече той и вирна глава. — Пък може и без палатка, защото някои хора не обичат да си мият краката със студена вода…

Той подсмръкна излеко и косо погледна към краката на Жорж. Ушите на счетоводителя се наляха с кръв и той неволно пъхна краката си под креслото. Те са невралгичната му точка. За да предотвратя свадата, побързах да му предложа цигара. Румен не пушеше.

— А може и сам да тръгна из планината — неочаквано заяви журналистът и се изправи с викингския си ръст над нас.

— Тая мода отмина, Румене, отдавна отмина — рекох помирително и го дръпнах за ръкава да седне.

Наистина беше време, когато и тримата обичахме да бродим сами по планините, изпълнени с презрение към света, не смогнал да ни оцени по достойнство, и с благосклонно снизхождение към хората, останали някъде долу, далече под нас, в полетата и равнините. За мене и Жорж това време дойде наскоро подир Девети септември, когато разбрахме, че сме страдали от кокоша слепота. За Румен, изпечения „диалектик“, то дойде малко по-късно, когато партията на социалдемократите-опозиционери се разтури и той изведнъж се видя безпартиен. Това беше тежък удар за него. Ала вместо да си направи харакири, Румен ни доказа, че колкото и да е зле, пак се чувствува добре, и тръгна сам по планините. Сам като вълк единак! Такъв си остана по нрав и до днешни дни. Редакторите го познават, но го търпят и приемат очерците му, които той подписва с псевдоним. А това, предполагам, се случва и сега: някои имат две лица, а Румен — две имена…

Но онези млади години отминаха. Сега поостаряхме и гледаме да вземем колкото се може повечко от живота, без да се сърдим на света. Това е мъдростта на примирението… И тримата сме в онази нещастна възраст, времена нито за риба, нито за рак, когато мъжът все още се муси пред кривокраките раци, макар и да е позабравил вкуса на пресните пържени рибки. Само Румен продължава да храни илюзии, но той е толкова самомнителен!

— И тъй, точка втора е маршрутът! — обяви Румен с кисел глас.

— Нали избрахме Рила? — смутолеви Жорж.

— Аз говоря за маршрута, а не за обекта! — стресна го Румен — През къде и докъде в Рила?

— Към Мальовица, пък после ще видим накъде — рекох аз.

— Към Мусала — додаде Жорж.

— Пък аз казвам Белмекен! — отекна Румен.

Преди години, когато разполагаше със свой партиен вестник, Румен беше написал няколко не особено оригинални репортажа за „белоснежния Белмекен“, сякаш снегът можеше да бъде и червен, и навярно от авторско честолюбие и до днес отрича правото на Васил Коларов да дели върха с него. Учудващ ламтеж за слава у един журналист без свой почерк, както се изразяват литературните критици!

— Тогава да хвърлим жребий! — предложи Жорж.

Така и сторихме. Румен надраска три листчета, ала преди да ги свие, Жорж пожела да провери текстовете. Документите се оказаха изправни. Дръпнах едно листче и изтеглих Мальовица.

— Добре! — бодро заяви Румен, сякаш се беше досетил за нещо. — Нека бъде Мальовица! — и той ни изгледа повелително. — А после ще минем през Рилския манастир, защото там има поща, пък аз ще чакам вест…

— И аз ще чакам хабер — добави Жорж.

— Ти! — възкликна Румен. — Женен човек с дете!…

— За друго нещо, съвсем за друго нещо…

Нещастният израз на лицето му напълно потвърждаваше искреността на тия думи, а естеството на бъдещата вест накара ушите му да поруменеят.

— Кога тръгваме? — запитах.

— Това зависи от баланса, а той не излиза с два лева!

— Че да ти дам два лева! — невежествено възкликна Румен.

Последва кратка счетоводителска молитва, защото Георги Д. Петков вирна глава, а с нея и бялото на очите си към гипсовия таван. Когато дойде на себе си, той се опита да ни обясни, че себестойността излязла, а балансът още не излизал.

— Нагласил си себестойността, ще нагласиш и баланса! — упорствуваше Румен.

— И кой ти каза, че съм нагласил себестойността? — нервно възрази Жорж. — Това носи углавна отговорност! Нищо не разбираш ти…

Румен преглътна обидата и се смълча, а край слепоочията на Жорж цъфтяха макове и аз вече съжалявах, че в стаята няма някоя пеперудка, за да кацне на тях. Но счетоводителят пое дъх и започна необичайно дълъг монолог:

— Видите ли, балансът не излиза, а себестойността е в ред, напълно в ред и ще получим премиални за второто тримесечие. Тъй искаха и главният инженер, и химикът, и плановикът. Сумичката ще бъде прилична… А директорът държи повече за славата. „Трябва да блеснем — казваше ми той, — трябва да смаем всички във Волуянци с преизпълнението на нашия план.“ И ето че го преизпълнихме, а и себестойността понижихме и всичко е готово, а балансът не излиза…

— Кога ти е срокът? — запитах го.

— Вдругиден, на тринадесети… Пада се в петък.

— Тогава тръгваме в събота! — реши Румен, който смяташе, че балансът ще втаса като тесто през тия нощи.

Другите въпроси от дневния ред разрешихме без жребий. Жорж бе избран за касиер на групата, аз за готвач, а Румен за водач, понеже имаше компас. Уговорихме се и кой какви съдинки да носи. Жорж искаше да ми даде готварската книга на жена си, но аз отхвърлих предложението. Пък и защо да ми натежава в раницата!

Сетне сервирах кафе. Сред дима на цигарите се унесохме в приказки за звездите и езерата, за рекичките и полянките край рекичките, пък и за случайните среши с хубави туристки. Защото предвкусието на удоволствията в планината и споменът за тях са важни съставки на всеки излет. При особено трудни преходи те са дори по-важните съставки. Тъй и хамалинът, който мъкне много тежък товар, не се радва на самия товар, а на парите, които получава за труда си, или на винцето, което пие с тях, докато чака да го повикат за друга работа. Удоволствието се крие в очакването и в спомена за стореното.

Късно беше, когато Румен и Жорж тръгнаха да си вървят.

— И тъй, на четиринадесети! — заяви Румен от вратата. — Аз ще взема шило, а вие носете игли и конци!

Неговото самочувствие му повеляваше да се държи с нас като с новоизлюпени туристи. Подценявайки другите, той израстваше в собствените си очи. И беше щастлив от това.

Жорж някак се смали и изчезна в стълбището зад снажното тяло на журналиста, а аз неволно въздъхнах, докато се вглеждах в гърбицата на Румен. Наистина на такива рамене никаква раница нямаше да натежи. Нито дори раница с палатка. Защото на тях би могъл да завиди и титанът Атлас, тоя предтеча на всички хамали и любители на планината.

Превих гръб в предусещане на тежкия товар и се прибрах в стаята.