Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (23)

II

Едно прощално „ехо“ се изтръгна от слабичките гърди на малчугана, преди двамата със стареца да потънат в земята отвъд превала. Още виждах ръката на момчето да притиска подарения туристически нож. Той висеше някак гордо от колана на панталонките му. Гордо и напето, като юнашка сабя…

— Да вървим! — подкани ни Румен и поведе магарето.

Все той тръгва напред! Двамата с Жорж закрачихме подир него и неволно се загледахме в гърбиците на Мечитите. Натам пътят е скучен и еднообразен. Нищо не привлича окото. Трева и само трева, пролазила от поляната към едни гол скат, отначало полегат, сетне все по-стръмен, пресичан тук и там от зигзазите на пътеката, която неусетно прераства в буренясал друм. Скатът става толкова стръмен, че погледът се забива в него на десетина крачки пред краката. Човек трябва да поспре и да погледне назад, за да се порадва на обширното пасбище в седловината, но това буди възторг предимно у четириногите.

Вървяхме и разговаряхме за случайния ни събеседник в заслона. Не се стърпях и похвалих Жорж за жеста му. Момчетата обичат ножове.

— Домъчня ми, като го гледах тъй сирото — обясни счетоводителят. — Пък и нали дядото каза, че всеки може да бъде добър?

— Той каза това, а ти го доказа, Жорж!

Защото добрите чувства се изпаряват като утринната роса, ако не бъдат превърнати навреме и в добри дела. Чувствата пораждат намерението, но само с добри намерения не се благува. И пътят за ада, казват, бил постлан с такива… Това е било известно и на гърбавото дяволче от приказката, което, смъмрено за някаква простъпка, седнало на земята и почнало да повтаря до задъхване „Ще бъда добро, ще бъда добро, ще бъда добро…“ Ветрецът отнасял думите му към гората, гдето те заглъхвали нечути, а то прегладняло от усилието. Тъй добрите му намерения завършили с една добра закуска!

Слънцето беше разпръснало белите пари, които извираха някъде отвъд билото. Небето пак беше чисто. Чист беше и пътят пред нас, ако изключим някоя и друга цигарена кутия, захвърлена от нехайна ръка и вече пожълтяла от жегата, или купчинките пресен тор, оставени сякаш нарочно от кобилите, за да дразнят Буридан. По-нетърпеливо от тримата си собственици, магарето бързаше по нагорнището. Румен го следваше по петите.

— Хей! — провикна се той след време. — Ще има въздушно нападение!

Бяхме наближили острия завой, под които зее страховитата урва между Големия Мечит и съседния Лопушки връх. Зад скалата вляво от нас изплава орел и устремно прелетя над главите ни с разперени, неподвижни криле. Дорде да го проследим с поглед, втори орел разцепи въздуха. Румен беше спрял, спряхме и ние с Жорж. Тогава долетя трети орел. Той се спусна толкова ниско над нас, че и тримата неволно се снишихме и от свистенето на въздуха, и от силната въздушна струя. Същото чувство навярно накара и Буридан да спре насред път и да наостри уши, за да открие неприятеля. Третият орел беше минал точно над него.

— За тенджерата налитат! — реши Румен.

Тя се кипреше и сега с черното дъно нагоре между двете раници, похлупила тая на журналиста. Нима беше възможно орлите да считат тенджерата за леш? Жалко за прехвалените им очи…

Извършил пълен кръг, първият орел отново прелетя над дългоухото, но вече не тъй ниско, сякаш бе разбрал, че върху самара не спи малко агне с перука от чер къдрав астраган. Скоро се зададоха и другите две птици. Те се хлъзгаха във въздуха с разперени криле, широки до два метра, спокойно прелетяха над трима ни, извиха клюнове към магарето и като се наклониха едва забележимо, свиха обръча към сивата грамада на Мечитите. Отминаха по-тържествено и от тежки бомбардировачи и вече не се вестиха. Сигурно се срамуваха заради късогледството си.

— Да имах криле като тях, щях да литна над фабриката! — заяви Жорж.

— И кокалите в двора пак щяха да дадат фира, нали? — жегна го Румен.

Жорж пренебрегна задявката. Той обясни, че искал да литне над фабриката, та отдалече да зърне физиономиите на ревизорите и по тях да разбере накъде духа вятърът.

— Зер знам ли какво ме чака? — заключи той.

Вместо него Румен наведе глава. Беше се досетил, че тоя път никой няма да го чака в столицата. Телеграмата наистина беше категорична.

Само аз бях спокоен. Нито ме заплашваше нещо, нито очаквах някакво добро. Наистина още от Рилския манастир в главата ми се въртяха разни кроежи за бъдещи творби на съвременна тематика със счетоводен оттенък и дъх на туткал, но те нито ме радваха, нито смущаваха. То е като да увещаваш кон да чака за зелена трева. Защото дорде мине през всички перспективни и годишни планове и след като преодолее и съпротивата на един-двама редактори, ръкописът на съвременна тематика вече понамирисва на мухъл. А в печатницата пристига след още една година, и то съвсем мухлясал. Затова всички предпочитат да пишат на исторически теми от преди няколко века или едно хилядолетие. Такива ръкописи не остаряват тъй бърже в издателствата. Тях не ги лови ръждата на времето.

Вече вървяхме по тревистото било с гърбиците на двата Мечита, щръкнали като пловдивските тепета над него. Те закриваха хоризонта на север. До тях оставаше още малко път и тримата по навик ускорихме крачки, петимни по-скоро да хвърлим поглед отвъд, към долината на Черни Искър. И не само за това. Когато се изкачи на някой връх и погледне напред, а после хвърли поглед и назад, отгдето е дошъл, туристът се чувствува като откривател на нови земи и изживява илюзията, че стои на прага между два свята. Тези усещания често окрилят въображението му повече от самата гледка. И той се вижда като древен испански конквистадор…

Румен беше избързал напред. По едно време той застана насред пътечката и привично опря юмруци в хълбок. В такива мигове прилича на сърдит орангутан.

— Тук беше, но вече го няма! — рече той и ядно поклати глава. — Няма и помен от него!

— От кого? — запита Жорж.

— От Фердинанд! — отвърна бившият социалдемократ. — Ей тук беше проклетият му герб, целият варакосан. С длето трябва да са го изчукали от скалата…

Мястото личеше и сега върху огромен четвъртит балван, отсечен като с нож от самата природа. Румен не откъсваше навъсените си очи от него и гримаса на неприязън издаваше чувствата му по-добре от всяко слово. Уви, не всички социалдемократи са ръмжали тъй пред живия Фердинанд!

— Хайде, тръгвай! — подкани го Жорж. — И не се ежи толкоз, защото не всички българи бяха републиканци като тебе. Забравяш, че балансът има две страни.

— За какъв баланс говориш? — зачуди се Румен.

— Баланс като баланс, с черта по средата — обясни счетоводителят. — Девети септември му тегли чертата…

— Чудесно! — възкликнах. — Всеки актив има и своя пасив…

Удивен, Бурндан изрева на пресекулки. Погледнах часовника и се усмихнах — оставаха пет минути до дванадесет часа! Закъснението отдадох на някаква попреда в механизмите. Те навярно се влияеха от височината. А Големият Мечит, пораснал през последните години поради личните си връзки с геолозите от измервателните бригади, сега се извисява на 2568 метра надморска височина. При следващото измерване те може да му притурят още няколко аршина. Наистина всичко става с приятели!

Пътят извиваше край самия връх и Румен обърна вниманието ни върху триангулачната пирамида — дървен кръст в каменна поставка.

— Колко самотно стърчи! — каза той. — Напомня ми снахата на онзи наш даскал от заслона…

— Защо пък снахата? — изненадах се аз. — Тя поне е на свобода, а мъжът й пъшка в затвора!

— Нейното е по-тежко… Онзи в затвора е като равен между равни, а тя се чувствува като чужда между другите жени. Оттам иде и страшната й самота.

— Говориш тъй, като че ли я познаваш!

— Познавам една като нея — и той хвърли крадлив поглед към мене. — Онази, която ми изпрати телеграмата…

— Мария!

— Да. Мъжът й останал в чужбина… Оженил се за нея нарочно, та по-лесно да го пуснат с група екскурзианти, и подир три месеца заминал с тях.

— И вече не се върнал?

— Не се върнал…

Заковах се на място от изненада и възмущение, но тъй като той продължи да върви, и то с ускорени крачки, сякаш вече съжаляваше за думите си, нарочно изчаках Жорж, та по-бързо да споделя откритието си с него. Вестта не направи толкова силно впечатление на счетоводителя. Канех се да го укоря, но в миг си припомних, че и той се бе оженил за разведена жена, сетне потръпнах пред мисълта, че съдбата може би готви същата участ и на мене. Тъй е, когато един завърти колелото!

— А ти не се вълнувай толкова! — поучи ме счетоводителят. — Вие, писателите и хората на изкуството, се жените по няколко пъти и все вземате млади момичета. Хич бива ли те да стоят неомъжени след развода? Трябва да има кандидати и за тях. Наш Румен например…

Пак изтърчах напред, за да догоня Румен и да разбера каква е била професията на първия съпруг на неговата Мария.

— Махни се от главата ми! — процеди журналистът.

Намирахме се точно на превала, аз вървях от дясната му страна, а вдясно от краката ми започваше шеметна урва с настръхнали камънаци, стигащи чак до дълбокото корито на Леви Искър, Благоразумно поизостанах, пък и гледката неочаквано ме плени. Големият Скакавец заканително виреше кучешкия си зъб, а отвъд него, вече в омарната далечина, Мусала беше привел гръб под бели пухкави облаци, спрели дъно в новата метеорологическа наблюдателница. Тя приличаше на центрофуга! И ако от млечните облаци ставаше сирене, наблюдателят щеше да бъде най-производителният мандраджия в страната… Отсам, вляво от Мусала, се виждаха ръждивите скали на Соколец, извисили се като стена над Бели Искър и пълни с гнезда на орли. Те, разбира се, не се виждаха оттук, но аз знаех, че има такива. Натам трябва да бяха отлетели и нашите късогледи бомбардировачи.

Магарето опря чело в кръста ми, за да се почеше, защото вече цял ден не бяхме срещали дръвче по пътя.

— Стигнахме ли? — запита Жорж.

— Пристигнахме! — отвърнах.

Всъщност никъде не пристигахме, защото нямаше къде да спрем. Двамата тръгнахме от двете страни на магарето и подир тридесетина крачки видяхме Румен да стои, загледан на север, някъде към купола на Витоша, или може би в полите на тая гиздава планина, прикътала към тях столичния град. Там долу, сред невидимите къщи, дишаше и въздишаше самотната Мария!

Направих знак на счетоводителя да не закача Румен в тия мигове на почти религиозно съзерцание, когато душата сякаш се откъсва от тялото и като метеор литва към възлюбената, за да тупне като пърхаща птичка в краката й. Двамата нарочно се отбихме малко встрани, но магарето остана зад журналиста. Вместо да се диви на гледката, то душеше жълтите му шорти. Влюбеният дори не го усети.

— Виж — прошепнах в ухото на Жорж, — ей там е пасарелският язовир — и посочих с ръка към дългата ивица леки пари, забулили водата. — Да имахме кола, можехме да спрем в ресторанта и да вкусим риба.

— Остави рибата, а ми покажи върховете!

— Оня там, най-вдясно, дето стърчи като стражница и затваря долината, е Шишманов връх. Там уж бил умрял цар Иван Шишман.

— Защо пък уж? Или е умрял, или не е умрял там…

— Юначага бил и трябва да е имал много души, та преданията сочат и много места, гдето бил загинал…

— А това е Говедарци, нали? — и Жорж рейна поглед насреща, отвъд зеления килим на гората.

— Да. Зад селото е Лакатишка Рила. Виж колко прилича на Родопите с тия заоблени контури… А най-вляво, ей там, между двете пирамиди, са Седемте рилски езера — и аз насочих погледа му към Отовишкня връх и Езерника. — Нали тъкмо край тях минахме, Жорж!

Нямах време да го укоря за късата му памет, защото магарето изрева и взе да рита. Румен също се разрита и във въздуха едва тогава отекна лаят на три овчарски псета, промъкнали се тихичко до него.

— Хей, хей! — викаше Румен и се кълчеше като дивак в ритуален танец, ритайки ту с единия, ту с другия крак. — Хей, овчарю! Ела бе, ела да си прибереш псетата!

Тия три звяра с бодливи гердани налитаха тъй стръвно към голите бедра на Румен, че двамата с Жорж инстинктивно се поснишихме и кукнахме на земята, както приклякат съдиите при неравен боксов мач. Мълчахме, гледахме и потръпвахме. А овчарят не идеше!