Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (16)

I

Откритието ми за Буридан не направи особено впечатление на Жорж и Румен може би защото бързаха да свържат раниците върху самара на магарето. Пипаха припряно и в мълчание. Ала аз гледах Буридан с някакво странно умиление, като че съм пред прага на същинско литературно откритие. И тръпнех от въодушевление. Пък и немкините вече се качваха в един син автобус, спрял за тях пред хотела. Той щеше да ги отведе до Партизанска поляна.

Теглен от Румен, и Буридан потегли. Той извървя стотина крачки, подозрително задуши дима от ауспуха на автобуса, изравни се с мотора и спря, сякаш очакваше сигнал за надбягване. Десетина руси главици любопитно занадничаха през стъклата. Едни гледаха магарето, други — Румен. Наистина неприятно!

— Хайде! — викнах към двамата. Ти ли се заинати сега или магарето?

— То — апатично отвърна Румен.

Смути ме тоя мек отговор, тъй неприсъщ за него. Изглежда, че телеграмата бе притъпила другите му чувства, за да изостри едно от тях. Румен беше влюбен!

— Хайде, готово! — чух нечий глас.

Говореше предводителят на немкините и техен преводач. Клаксонът стресна всички ни. Магарето трепна, автобусът се разтресе и миг по-късно двамата тръгнаха почти едновременно — Буридан кротко и спокойно като мъдрата костенурка от баснята, а дългата синкава кола сред облаци от прах като самонадеяния заек. От пушилката не можах да зърна моята позната немкиня.

Жорж тръгна редом с Румен. Те и сега не се разделяха и все се мъкнеха като осиротели дечица. Защото съвпадението ни поразява по-силно, отколкото различието, пък и бедите се врязват по-надълбоко в паметта, отколкото щастливите събития. Моето ненарушено спокойствие ги беше отчуждило от мене. Затова нарочно поизостанах.

Хубав ден! Небето беше почти чисто, с тук-там по никоя дълга прозирна лента — като ивици прах, оставени от кърпата на разсеяна домакиня, докато е избърсвала полираната маса. По широката алея се разхождаха млади мъже и жени. Те се държаха тъй, сякаш са станали от сън е твърдото намерение да се влюбят през деня. Една такава двойка седеше на пейката край моста. Над нея, кацнал връз разкривен от неволи бор, пъстър кълвач неистово зовеше любимата си или коя да е друга, чукайки настървено по кората на дървото. Ако продължаваше все така, щеше скоро да изпадне в делириум тременс. Но влюбените не го чуваха. Той й шъпнеше нещо малко под ухото, а тя замислено ровеше пръстта с токчето на едната обувка. Другата леко потръпваше във въздуха и честичко докосваше панталона на мъжа. Засрамих се, защото усетих, че съм се спрял на място и ги гледам с нескрита завист.

„И ти, подшушна ми таен вътрешен глас, и ти скоро ще зашъпнеш тъй в прозирното ухо на немкинята там горе, край Сухото езеро, и от думите ти ще пламне и тя, и самото езеро, дори да е мокро!“

Покрай въображението и настроението ми стана крилато, пък и щурците свиреха в окосените ливади, и въздухът беше свеж, пълен с копнежа на безброй невидими живинки по тяхното незнайно щастие. Сетне Буридан изрева зад завоя. Сепна ме не толкова неговият рев, колкото една подличка мисъл: нима и ние, хората, не приличаме понякога на онези английски хрътки, които се надбягват, като тичат подир изкуствени зайци? Всеки си избира по една близка и друга по-далечна цел и тича, презглава към тях. Тогава и настроението му е добро. Близката цел може да е незначителна, а далечната вероятно ще се окаже химера, ала това няма значение. По-важно е доброто настроение. Нали тъкмо затова и кълвачът чукаше тъй настървено по кората на дървото? Някоя все щеше да го чуе и да дойде…

Отвъд завоя шортите на Румен се жлътнаха пред очите ми като петно върху нараненото му честолюбие. Наистина кой би могъл да каже колко в любовта е честолюбие, каква част се пада на първичното чувство на притежание и дали остава нещичко за по-нежните емоции, които тлеят нейде дълбоко в нас? Понякога ние съзнателно прикриваме тия чувства с външна студенина, както и пепелта покрива искриците на въглена. Напразно усилие! Рано или късно нежният кълн ще пробие кората.

Ускорих стъпките си и настигнах двамата с потъналите гемии.

— Румене — подзех, — как мислиш, ще се доберем ли до горичката над Къркулиците едновременно с девойките?

— Какви девойки? — запита той, без да извръща глава.

— Онези от хотела, немкините.

— Не ме интересуват!

— Но те се позаглеждаха в тебе…

Вместо отговор той поклати глава и тръгна от другата страна на пътя сам, с ръце зад кръста. Оставих го да мъкне тежкия си кръст и закрачих до Жорж. Но и счетоводителят мълчеше. Неочакваната му бъбривост от прежната вечер, когато бе получил телеграмата, се бе изразходвала като бъбривостта на планинския поток, вече слязъл в равнината. Вместо да го заприкажа, реших да го оставя да се пържи в собственото си масло, това най-добро очистително за болни съвести.

Нарочно поизостанах. Когато те отминаха като потиснати от огромното скално било, възправило се като стена на стотина крачки вляво от пътя, аз разбрах, че веселата част на нашата екскурзии беше приключила. Сега започваше елегичната част на тая планинска симфония. Какъв ли щеше да бъде финалът?

Тъжните тактове на това елегично „анданте состенуто“ смутиха и моя покой само подир половин час време, когато и аз пристигнах на Партизанска поляна. Магарето се криеше в сянката на синия автобус. Шофьорът на колата, неколцина летовници и моите двама другари бяха седнали в тревата и слушаха разказа на една жена за участта на едно младо булче. Приседнах и аз до тях и нададох ухо.

Дали от шеметно стръмните скали над нас или от тишината в тая обширна поляна, ала разказът за младата булка звучеше като някаква антична трагедия. Бях пропуснал встъплението, но все пак можах да разбера, че действието се развило на същата поляна само преди две-три недели. Били омъжили девойчето против волята му, защото то обичало друг. Женихът работел в близката мина и бил добър момък. По неволя живеели разделени през тия първи пет месеца от брака — една събота момъкът отскачал до селото, на другата събота булчето идвало в работническия лагер. Скоро проличали и следите на бременността. Ала времето не могло да разпръсне спомена за другия.

— Тежко ми е — оплакала се тя пред сестрите си, все омъжени и по-възрастни от нея.

— Ще търпиш! — отвръщали те. — И да не си помислила да хвърлиш кал върху лицето на баща ни!

— Но не мога да живея с него! — упорствувало булчето.

— Можеш! В нашия род никой не се е развеждал…

Жестоки окови на едно отминало патриархално време.

Преди три недели младата булка пристигнала заедно с баща си в лагера край Партизанска поляна. Тя останала да нощува при съпруга, а бащата се прибрал в манастира. Бил много порядъчен човек.

— Утре ще дойда да те взема! — казал й той.

— Ще дойдеш, но май ще бъде късно…

Никой не обърнал внимание на тези нейни думи, ала на другото утро, когато бащата дошъл да я отведе, наистина било вече много късно. Подранила с работниците, тя тръгнала уж да се поразходи нагоре, към брезовата горичка край извивките на Къркулиците, все по пътя към Сухото езеро, и вече никой не я видял. Била тръгнала с мъката си за да я остави в планината!

Изминали дни на тревога. Уплашили се близките й, настръхнали и работниците от мината. Водолази пристигнали и преровили дъното на Сухото езеро, войници тръгнали с обучени кучета из непроходимия клек, алпинисти обходили каменистото било от Мальовица до Водния чал и все напразно. Едва на тринадесетия ден черни орли почнали да се вият към Купените, нейде в небето над Партизанска поляна, и те насочили стъпките на издирвачите. Намерили я да виси обесена над малка пропаст между две съседни островърхи скали, за които била вързала въжето, след като го омотала и около шията си. Така е висяла от възбог, с отпуснати ръце, изкълвани очи и лице, което гледало надолу, към Партизанска поляна…

— Тъй я донесоха тук, завита в одеяла! — рече жената и завърши тъжния разказ.

— А къде я погребаха? — запита един от мъжете.

— В нейното село. И що свят се извървя на погребението…

Тя не била виждала ковчег на мъртвец с толкова много цветя!

Слушах думите й и си мислех колко ли невестински китки в тоя ковчег са криели по една отминала, ала още неизплакана мъка?

Румен се надигна с непривично пъшкане. Стана и Жорж и се заоглежда. Магарето още стоеше на пост до автобуса с раниците върху самара. Беше време да вървим.

Жорж подкара Буридан. Закрачихме по на десетина крачки един от друг, още потиснати от тъжния разказ. След половин час опряхме в подножието на Къркулиците. Буридан спря при чешмичката. Спряхме и ние до него.

— Тъжна история! — каза Румен.

— Да! — съгласи се Жорж. — А никак не е трудно да се разведе човек…

Той навярно мислеше за жена си и за развода й с първия съпруг.

— Изглежда, че е по-трудно да се ожениш, отколкото да се разведеш — казах аз и погледнах Румен.

В същия миг се разкаях за тия думи. За щастие той не проговори. Стисна челюсти и се загледа в далечината, сякаш виждаше нечий образ над върховете на дърветата. Дали съжаляваше за нещо?

Две малки птички прелетяха над главите ни и се шмугнаха в близкия храст. И тримата неволно ги затърсихме с поглед. Чухме ги да цвърчат от радост, но те скоро се смълчаха, сякаш бяха намерили друго и по-приятно занимание. Ако едната птичка бе поставила условия, другата очевидно ги бе приела…

За да наруши тягостното мълчание, Жорж ми заразправя какви продукти били накупили в манастира и за колко пари, като че тъкмо това вълнуваше и трима ни в момента. Но ето че челото на Румен се разведри от тия приказки. Той се понаведе, грабна няколко камъчета и почна да замерва с тях близкия мравуняк. На мравките си изкара гнева! Тогава Жорж предложи да продължим изкачването на Къркулиците с техните четиридесет извивки, защото слънцето вече напичаше вратовете ни. Румен мълком поведе Буридан и двамата заприщиха пътечката. Тръгнахме и ние подир тях.

Кой би повярвал, че два часа път делят манастира от Партизанска поляна? Та оттук, от стръмнините на Къркулиците, той изглежда да е на хвърлей камък! И прилича на китайска миниатюра…

Над главите ни листата на брезичките потрепват плахо като на трепетлива осика — трепкат, шумолят и шепотът им прокужда мрачните мисли. Нагоре и все по-нагоре крачим ние и нито за миг не си спомняме за нещастното младо булче, което е вървяло по същата пътечка преди месец на път към своята Голгота. Стотици мъже и жени са минали оттук подир него, ала без такъв смут в душата. И те като нас са се радвали на брезовата горичка.

Ала тия белостволи дръвчета са отскоро тук. Малцина помнят някогашната гъста борова гора, която е красяла гоя стръмен скат до оня страшен пролетен ден, когато грозна лавина се е откъртила от челото на Големия Купен и само в няколко мига е помела вековните дървета, както пръстите на дете събарят кибритени клечки, забучени в глина! С присъствието си брезичките напомнят за великата приемственост в природата, в която няма самоубийства. Наистина нищо не може да спре живота — бурния, вечен и неумолим живот!