Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Трима с магаре из Рила

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София, 1963 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Формат: 20/14

История

  1. — Добавяне

II

Жорж беше необичайно бодър подир вечерята и току надничаше към двора през отворения прозорец на кухнята, сякаш се боеше някой да не ни подслушва. А знаеше не по-зле от мене, че на два километра околовръст няма жива душа. В другия ъгъл Румен се гушеше като котарак до печката. Запалвах ли цигара, той все се мръщеше. Дори сам се надигна, за да изтърси пълния пепелник, а и двете празни бутилки прибра в килера, за да не дразнели ноздрите му с аромата на „вкиснат“ алкохол! Седеше до печката, мечтаеше за нещо и чакаше луната да изгрее.

— Не е лошо тука! — чух го да казва. — Простичко си се наредил, но това не пречи…

Дали не мислеше в каква обстановка ще живее с Мария?

— Простичко, Румене! — отвърнах. — Трябва съзнателно да опростяваме живота си, за да не ставаме роби на хиляди дребни неща и излишни подробности. Трябва да се освободим от тях, за да заживеем като свободни хора!

— Ти си роб и на виното, и на кафето, и на цигарите! — засече ме той. — Виж, аз съм свободен човек!

Все туй вечно негово АЗ! Да се беше родил англичанин, иди-дойди, защото от всички лични местоимения те пишат само първото с главна буква. Но Румен беше чистокръвен българин с две-три недоказани капки албанска кръв. От тях идеше инатът му.

— Та вече не засаждаш двора с картофи, нали? — запита Жорж и като кимнах отрицателно, той поклати глава и някак тъжно занарежда: — Тя, земята, е добра майка и наглежда чадата си, но ние, градските хора, сме като сироти деца и трябва сами да се грижим за себе си…

— Какво те прихвана сега! — подкачи го Румен.

— Мислех за прасенцата, за фабричните прасенца… Ако имахме корен на село, нямаше да се полакомим за тях. И сега щях да бъда спокоен…

— Няма щастие без чиста съвест, Жорж! — наставнически подзех. — Помниш ли думите на стареца от заслона? Той каза, че човек може да бъде добър, какъвто и да е животът му. И добър, и честен, бих добавил аз, дори ако това го прави да изглежда глупав в очите на хората. Светът има нужда от донкихотовци…

— Затова ли се беше разбъбрил одеве за Дон Кихот? — обади се Румен. — Потрябвали ми са неговите безсмислени подвизи… Виж, на мене дай борба. Дай ми да се боря истински, по мъжки, и тогава не питай за друго — и той неволно изпъчи гърди.

— Така е, Румене, но все пак има и друго. Защото животът намира своето оправдание в борбата, а смъртта — в честността, в добре изпълнения дълг. И всеки дълг има нравствена основа. Ако не беше така, Жорж нямаше да се сети преди малко за изядените прасенца. А може би и за баланса. Те и сега тежат на съвестта му…

Счетоводителят се замисли и се загледа навън, към тъмната стена на младите смърчове в двора. Дали не бях попрекалил с приказките си? Наистина често ставам дървен философ, особено след бутилка хубаво вино. Лошото е, че се занимавам с поведението на другите хора. Трябва да съм бил роден за пастор!

— Ти говориш за честност и за дълг — подхвана Жорж, — а не се питаш дали един счетоводител може да остане честен докрай. Ето, умуват ония от главното управление и току ни изпратят някоя инструкция с много общи приказки и едно-две по-конкретни указания. Например рязко да сме увеличили производителността на труда…

— Какво значи това? — запита Румен.

— Преведено на чист български език, това значи да повишим трудовите норми на работниците.

— И ще ги увеличите! — отвърнах. — Ти ще изпълниш дълга си, а вината, ако има такава, не ще бъде твоя. Целият народ ще има полза от увеличените норми, тъй като и стоките ще поевтинеят, нали?

— Това е така! — съгласи се Жорж. — Но с първата инструкция идва и втора, а тя гласи да сме се насочели към по-ценни и по-трудоемки производства.

— Това пък какво означава? — на свой ред запитах аз.

— И това, казано по-простичко, значи да увеличим цените на нещата, които произвеждаме.

— Че нали произвеждате само туткал?

— Да, ако изключим костеното брашно, което е вторичен или отпадъчен продукт.

— Тогава как ще минете към по-ценни и трудоемки производства, щом имате само един продукт? — зачуди се Румен.

— Много просто! — отвърна Жорж. — Ще произвеждаме нов вид туткал… Пак от кокали, но течен, течен туткал, в който има и повечко вода. И ще увеличим цената му. Макар че той пък никак не лепи…

— Възмутително! — възкликнах. — Хем, по-скъп, хем не лепи! От това страда цялото народно стопанство!

— Прав си, драги, но нали спазваме инструкцията! Дългът си изпълняваме съвестно, но честни ли сме, питам аз? — и той ни изгледа поред.

— „Има нещо гнило в датската държава!“ — замислено отвърнах с цитат от „Хамлет“. — А защо не обясните на хората от главното управление, че не можете да спазвате такива инструкции?

— Защото тогава ще ни затворят фабричката — простовато обясни счетоводителят, — зер заводът в Костинброд отдавна е намислил да ни глътне…

Смълчахме се пред тая тъжна перспектива, безрадостна като зимен ден в пусто поле и гладна като самата зима. Тук срещу честността се възправяше самият инстинкт за самосъхранение.

— Така е! — и Жорж вяло се усмихна. — Какво знаеш ти за живота, за истинския живот на хората? — обърна се той към мене. — Ето, одеве ти говоря за туткал, а ти ми цитираш „Хамлет“! Целият си книжен, пълен си с английски цитати като чувал с парцали, които и за черга не стават… И ти е лесно да говориш за красота и дълг, за честност и нравствени начала! Пиши там книжките си, но поне тях пиши честно, та хората да не се подсмиват, докато ги четат…

— Не прекаляваш ли, Жорж! — смъмри го Румен.

— И ти си същият! — развълнувано отекна гласът на счетоводителя. — Понякога се изпотявам от яд като чета очерците ти за разни фабрики и колективи. Все по повърхността се движиш и само праха размазваш…

— Забранявам ти да говориш за моите очерци! — озъби се Румен и стана на крака.

Буридан и този път ни избави от усложнения. Беше заревал от мъка или може би от глад, пък и от жажда, защото потокът попресъхва в горещите летни дни и водите му се губят в горния край на двора. Скочих на крака, стана и Георги Д. Петков, тоя кръвожаден стопански труженик, и тримата мълком излязохме навън. Магарето се беше омотало около два смърча. И пак зарева, като ни види.

— Хубави звезди! — каза Жорж. — И небето е чисто, съвсем чисто…

Двамата с Румен мълчахме. Чувствувахме се обидени, пък и Жорж ни беше пренаситил с горчивините на фабричното ежедневие, а сега искаше от нас да се възхищаваме на звездите! Те радват само волни, необременени хора.

— В раницата ми остана малко сух хляб — пак се обади счетоводителят, сякаш нищо не е било. — Да го дадем ли на магарето? — и той се пъхна в кухнята.

— Не е лека и неговата! — никак примирително рече Румен.

Отидох при Буридан, потупах го по врата и почнах да го размотавам, а това се оказа много трудно — трябваше да се въртим около едното и после около другото дърво. След първия кръг дългоухото се заинати и изопна предни крака. Застанах безпомощен до него. Тогава дойде и Жорж.

— А защо не отвържеш другия край на въжето? — запита ме той и пъхна една кора под бърните на Буридан. — Така ще е по-лесно…

Изглежда, че и Буридан се беше спрял на същото разрешение още в началото и затова не помръдваше, а беше свел глава и мъдруваше върху несъобразителността на някои хора. Дали не беше надушил писателя в мене? Просто отчайващо!

Размотах въжето и пак го вързах за първото дърво, тъй като в селото имаше две-три магарици Жорж нахрани дългоухото с хляб и то полегна в тревата. Не можеше да спи на крака като конете. Или като Жорж, когато бил войник…

Подир малко, навлекли и клиновете, и якетата, насядахме на малки трикраки столчета на площадката до стълбището и уж зачакахме луната. Беше тихо и потокът едва ромолеше наблизо. Двамата с Румен упорито мълчахме, а и Жорж не бързаше да заговори. Той долавяше сръднята ни и не знаеше как да излезе от неловкото положение. Сетне дочухме приглушени удари на тъпан откъм селото.

— Сватба! — продумах. — Обикновено ги правят зиме.

Пак се смълчахме. Думкането заглъхваше и отново се подемаше с капризите на ветреца. Вечер той лъха от горе на долу и носи прохлада от високите върхове, от преспите по тях и от езерата, в които се изцеждат водите им. Затова става тъй прохладно през нощта. Човек трепери по шорти.

— Сватба, казваш? — неочаквано поде Жорж. — Момата трябва да е приела брачните условия на жениха…

— Нали те предупредих одеве да не се занимаваш с моите работи? — избоботи Румен и столчето изскърца под краката му.

Жорж се стаи, но сбра сили и кротко продължи.

— Говорите за дълг и честност и все с мене се заяждате, понеже съм на служба, а тия норми като че ли не важат за вас, свободните. Честно ли е от твоя страна да поставяш брачни условия? — и той рязко се извърна към Румен. — Постъпваш тъй, като че ли ще сключваш колективен трудов договор и ще се жениш за няколко жени!

Той се опита да се усмихне и аз нарочно се засмях, за да го окуража, понеже тия думи бяха тъй неприсъщи за неговия плах характер. При това те засягаха не мене, а Румен.

— Женен съм и знам какво представлява бракът — някак примирително продължи счетоводителят. — И какво всъщност дава мъжът на жената? Само името си. Но срещу какво?

— Ти пак го караш като в баланс, Жорж, с дебит и кредит — пошегувах се аз.

— Мъжът дава името си, но срещу какво? — повтори той. — И двамата работят, и двамата печелят, но съпругът я купи хляб веднъж на седмицата, я не, и на опашка не иска да стои, пък за ядене винаги е готов.

— От мъжка гордост не стои по опашките, Жорж — пак рекох да се пошегувам. — Там все бабички висят… Просто съм ги намразил: уж недовидели, уж недоразбрали и изведнъж те прередили!

Румен се въртеше върху столчето и сумтеше от неудоволствие. Можеше в миг да избухне. Тогава Жорж се престраши и сложи ръка върху коляното му.

— Не се сърди! — рече му той. — Знам, присмиваш ми се заради Станка и сам си казвал, че ме води за носа… Вярно, често премълчавам в къщи. Но ти знаеш ли на какъв огън се пържи всяка жена? И готви, и мие, и пере, сетне глади, и чорапи изкърпва, и копчета зашива. Пък и деца ражда! — добави той подир малко, сякаш те идеха подир копчетата. — Да, и деца ражда, а то, детето, или плаче, или е изцапало пеленките, или иска да бозае по никое време. Затова мълча пред Станка. Инак, вярвай, няма да е честно…

— Добре! — замислено отвърна Румен. — Вече няма да чуеш от мене, че си мъж на жена си…

— Само това ли? — и Жорж отдръпна ръка от коляното му.

Румен мълчеше, мълчах и аз. Виждах накъде бие Жорж И затова не продумах. Пък и Буридан отвлече вниманието ми — изпръхтя в тишината и почна да чеше шията си о стеблото на смърча. Сетне светулка прехвръкна и потъна в тревата. Тъпанът пак задумка.

— В любовта един от двамата винаги взима повече и страда по-малко — обадих се подир време.

— А в брака жената винаги дава повече! — отекна Жорж. — Хем дава повече, хем и повече страда, ако работите не вървят, както трябва…

Румен изпъшка и се изправи на крака.

— Отивам да спя!

Тъй рече и влезе вътре. От тъмата ли или от друго, но на влизане той събори столчето. И не се върна да го вдигне. Просветна електрическото му фенерче, под тежките му крака жалостиво заскърцаха стъпалата на дървеното стълбище, сякаш всяко имаше душа, шумно се разтвори и прозорецът над кухнята. Подир малко дочухме как скърцат дъските на миндера. Угасна и светлината.

— Вече си легна — казах.

— А на мене не ми се спи — отвърна Жорж.

Той беше развълнуван. Оставих го сам и влязох в кухнята, за да сваря по чашка кафе. Въглените в печката бяха позагаснали. И докато ги раздухвах и чаках да кипне кафето, неволно попоглеждах към тавана. Дъските на миндера пак скърцаха.

Подир малко налях чашките и повиках счетоводителя.

— Тихо! — предупредих го. — Още не спи… И е влюбен, а неизвестността гнети най-вече ей такива силни натури. Пък и тая едноседмична раздяла…

— Тъкмо тя му отвори очите — прошъпна Жорж — Само слабите чувства вехнат при разлъка, а силните се разрастват. Тъй и ветрецът загасва пламъка на свещта, но разпалва огъня.

— Жорж! — възкликнах. — Това не е от тебе! Трябва да си го прочел някъде…

— Възможно, но не и в твоите книги!

Погледнах го с укор, но той невъзмутимо засърба кафето.