Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (5)

II

Нищо не е тъй просто, както изглежда на пръв поглед. Морето е плитко до колене само за невежите. Затова те са тъй самонадеяни. За тях всяко чуждо постижение е детска играчка, отдавна забравена на тавана. Тъй и един мой съученик, сега управител на магазин за трикотаж, захвърли една моя книга с обидната забележка, че сам е могъл да издраска такива нелепости още като гимназист. Той бе забравил, че му поправях домашните по български език! Сега отдаваше цена само на трикотажа. Но има и други като него. На тях бих предложил да не пишат книги, защото и без това съчиненията от български автори станаха повече и от звездите, без да блестят като тях, а първо да опитат ръка в нещо по-просто, макар и в друга област на изкуствата. Нека изпървом тия самонадеяни присмехулници направят опит да сварят фасул-чорба. Аз мисля, че бобът ще им отвори гуреливите очи! Наистина никак не е лесно да се свари фасул-чорба. Уж проста гозба, но трудна! Тук само една малка грешка може да се окаже фатална, докато при по-сложни ястия с различни съставки и много подправки грешките могат взаимно да се неутрализират. Бобената чорбица изисква изключително внимание от страна на готвача. И нюх към дребното, незначителното. А работата е там, че в тоя век на гигантомания ние сякаш загубихме вкус към малката подробност. Ето ние строим огромни язовирни степи. Строим ги добре, но добре ли проучваме и почвите под тях? А малкото камъче катурва колата. От моите нови ризи и долни дрехи, купени от магазина за трикотаж на моя бивш съученик, винаги валят копчета. Затова нося карфици със себе си. Боя се от малките камъчета…

Карфиците могат да заместят скъсаните копчета, защото човек със смъкващи се гащи е като кон с букаи и не може да върви, но те не помагат при варенето на бобена чорба, освен ако човек си щади зъбите и рече да опитва зърната с игла.

Аз не си послужих нито с карфица, нито със зъби, докато варях чорбата в кантона при Гьолечица. Такъв аромат се носеше из кухничката, че беше излишно да опитвам зърната. А бях отдавна прегладнял. Навремени повдигах капака, готов да бръкна с лъжицата, ала листенцата на сварения джоджен плаваха като удавени мухи в тенджерата и аз пак се връщах към къшея твърд хляб оставен на масата от нашия домакин. Така залъгвах глада. А колко ли гладни трябва да бяха Румен и Жорж и защо се бавеха толкоз? И това пусто улаво магаре, побягнало като дете, което не разбира от нежности, а заплаква и се крие след първото ощипване!

Навън още се провиждаше, но в кухнята бе почти тъмно. Сенки запълзяха като гущери към ъглите, сетне пламъкът и огнището се съживи, ококори се, надрасна и себе си, и тенджерата. Тя цялата почерня, а по голите стени заиграха немирни дяволчета — чудновати отражения на огнените езици. Те подскачаха там, гората шумолеше навън и през отворената врата долиташе приглушеният напев на Черни Искър. Само Жорж и Румен не идеха. Еднъж-дваж прекрачих прага, поослушах се, потръпнах от хладеца и пак се върнах при огъня.

Много обичам огньове. Обичам и малките, и големите. Тази любов към огъня ще е някаква атавистична черта, наследена от нашите общи далечни прадеди, произлезли от маймуните. Говоря в множествено число, защото подир Девети септември мнозина забравиха благородния си произход, а някои в порив на маймунско подражателство побързаха да се накичат и с антифашистки значки. С тях искаха да се запазят от огъня на революцията. Но тя не се стъписа пред значките: на едни направи мат, а други държи и сега в шах!

Жорж и Румен най-сетне пристигнаха и ме извадиха от унеса. Двамата долетяха с весели възгласи, сякаш бяха открили не магарето, а златното руно на античността. Разголените им телеса бяха посивели от студ. Особено бедрата на Румен. Нека да ми прости сравнението, но те бяха настръхнали като кожата на тлъста, ала недоскубана мисирка, окачена във витрината на магазин за колбаси.

— Ти много загуби — рече Румен на влизане в кухнята.

Исках да разбера какво съм загубил, та с време да го прежаля, но Жорж ме прекъсна — искаше да знае дали бобът е уврял.

— Да! — отвърнах. — А Буридан?

— Какъв Буридан! — зачуди се Румен. — Ах, за магарето ли питаш? — и той се ухили. — Видели са го да шари някъде наблизо, в горичката…

— Но кои са го видели?

— Лет-тов-нич-ки-те! — отвърнаха и двамата с гръмки едносрични.

Това бяха началните тактове на празнична увертюра. Те ми припомниха и неугледните бараки, загрозили в последно време чудната поляна над горския дом при Гьолечица, и ми разкриха къде са се губили досега двамата посинели храбреци. Излишно беше да питам защо се връщат без магарето.

— Видели го летовничките — някак гузно подзе Жорж, сякаш прочел мислите ми, а децата го подгонили насам. Те тъкмо щели да закусват, когато дошло магарето…

— И оставили намаслените си филии — добави Румен, — та майките им ги предложиха на нас!

Наистина, любещи майки, милостиви като самарянки.

— А хубави ли бяха? — запитах.

— Бели и меки! — трепна Жорж — Рядко съм ял такива…

— А летовничките?

— Също бели и меки! — отвърна Румен. — Ти наистина загуби… Но хайде, дай да ти видим майсторлъка — и той повдигна капака на тенджерата. — Гладен съм като вълк!

Шаблон, изтъркан шаблон! Какво друго можеш да очакваш от журналист като него? Тръгнал да дири магаре, а се заплеснал по жени! И в това има известен шаблон…

Бързо се разшетах. По лавицата имаше алуминиеви чинии, а под тях, забучени в празна консервна кутия, стърчаха вилици и лъжици. Някъде под масата се криеше и запотена стомна.

— Много си пипкав! — рече Румен и пръв седна на софрата.

Той бе успял да навлече и клина си, и някакъв дебел пуловер с неопределен цвят, станал такъв от честия допир с планинското слънце. А Жорж още трепереше в късите шорти и се грееше на огъня. Не бях забелязал досега, че е толкова космат.

— Хайде, разливам! — заподканях го и разлях първия черпак в чинията на Румен.

— Хммм! — изръмжа той от удоволствие, защото парата го блъсна в ноздрите. — Сипваш като казармен готвач, но бобът — и той се ослуша, докато пълнех чинията на Жорж, — бобът нещо тропа, та не знам…

— Цели четири часа ви нема̀, а той сѐ вреше!

Изрекох думите с достойнство и зачаках те първи да опитат чорбата. Така изискват добрите маниери! Много пъти съм казвал на Румен, че за да придобие добри обноски, той трябва да ги изучава у другите, да наблюдава постъпките им в различни случаи и до най-малките подробности. Само по тоя естествен и непресторен начин недодяланият би могъл да се поотрака. Опита ли се съзнателно да се държи изискано, самото усилие ще действува като спирачка и той ще се чувствува като слон в магазин за порцеланови изделия. Защото непринудеността и простотата са в основата на всеки правилник за добро държане.

Като изчаках Жорж и Румен първи да опитат чорбата, която бях сварил с толкова старание, и аз на свой ред вдигнах лъжицата. Опарил се, в миг облизах устни, изгълтах като кокошка първите зърна, сетне раззинах уста и запухтях с глава към вратата, та да ме лъхне ветрецът.

— Слушай! — и Румен остави лъжицата. — Този боб не е уврял! Да не си го варил на слънце?

— Трябва да е от водата — смили се Жорж. — Или пък от височината, от голямата височина…

— Нищо подобно! — отсече Румен. — Заплеснал се е и не е поддържал огъня!

Жестоко обвинение! Сам се заплеснал по летовничките, а обвинява другите. И неблагодарен като всеки готован…

За да го изоблича, загребах надълбоко с лъжицата, вдигнах я пълна, внимателно издухах парата към него, и то без да откъсвам очи от неговите, защото той ме гледаше в упор, сетне погълнах всичко изведнъж. Коравите бобови зърна издрънчаха в устата ми, заподскачаха от зъб на зъб и не искаха да се стрият. Трябваше да ги погълна с преглъщане, като хининови хапчета. Просто ги чувах как падат като сухи лешници в дъното на стомаха, за да натежат като камъчета в него още подир третата лъжица. Четвърта и не посмях да гребна.

— Ще изсърбаме само чорбата! — каза Жорж. — Пък бобът — и той ме погледна крадешком, — бобът ще можеш и утре заран да го довариш.

Тогава и Румен стана състрадателен. Той заяви, че бозавата мътилка, която им съм бил предложил, не била съвсем блудкава и могла да се сърба. Тя само на вкус била определено възсолена. Дори доста соленичка… И като понавеждаше чинията си, за да държи зърната в горния край, той изсърба чорбата до капка. Същото стори и Жорж. А аз едва преглъщах и тайно вехнех от огорчение. После сипах и на двамата още по един черпак, а подир малко излях и трети в чинията на Румен, защото тоя юначага сърбаше звучно и стръвно като същински Пантагрюел. Или може би Гаргантюа беше лакомецът? Забравил съм…

Тъй или иначе въпреки явната несполука накрая бобовите зърна се белнаха в дъното на тенджерата като пласт заоблени мраморни камъчета с две-три накацали мухи по тях. Защото листенцата на джоджена като по-леки бяха отишли с мътилката. А от хляба останаха само трохи.

— Нямаш ли някакъв сладкиш в раницата — плахо попита Жорж.

— Имам, но не давам! — сряза го Румен. — Защото глад ни чака, ако не дойде магарето…

Ала вместо да помислят за магарето, докато аз разтребвах масата тихо и безшумно като смъмрено слугинче, те се настаниха удобно на пейката, поразкопчаха колани и веднага подеха разговор за летовничките. Говореше ту единият, ту другият, а понякога и двамата дружно възкликваха — най-вече когато вкусовете им съвпадаха — и гледаха замечтано, с премрежени очи. По едно време Румен взе връх, Жорж се смълча и пламна от завист.

— Помниш ли как примамих русата? — казваше Румен — И как ме погледна тя, когато те вдигнах във въздуха? Да, над главата си те вдигнах, а тя ме гледаше с възторг.

Колкото и да се стеснявам от честите повторения, трябва да кажа, че ушите на Георги Д. Петков се наляха с кръв при спомена.

— А помниш ли как отпратих ония двамата за гъби? — продължаваше Румен. — Те само ни пречеха… Поставих ги на тясно и те си отидоха с подвити опашки — и той блажено се усмихна при спомена. — Ще видиш, че русата е глътнала въдицата: утре ще дойде с нас чак до Мальовица!

Тъй говореше Румен. А казват, че жената е олицетворение на суетата! Нищо не е тъй далече от истината. Твърдя това с чиста съвест, без да вмъквам недоуврелия боб в сметката. Защото женската суета не е дръзка и не е нагла. Тя не се навира в очите като пауна, който се надува и перчи, а наднича смирено, сякаш е нежно крайпътно цвете, което чака да му се порадват. Не е нападателна като безсрамната горила, която се тупа в гърдите с повод и без повод, а кротко се усмихва и с усмивката свенливо навежда очи. Не е отегчителна и не досажда като папагал, научен да повтаря до втръсване все същото лично местоимение от първо лице, а търпеливо слуша скучния мъжки грач. Тя слуша всичко, понася и хубавото, и лошото и дълго чака за една похвала и две-три милувки, а надутият самовлюбен мъжкар не се сеща да забележи новата прическа, да похвали новата рокля, да възкликне пред новите обувки. Жалко, наистина жалко! Защото и прическата, и роклята, и обувките са били дълго обмисляни тъкмо за него.

Ако не бяха толкова самовлюбени, тъй недодялани и глупави, мъжете щяха да приказват повече с очи и да се проявяват предимно с дела пред жените — с бързи, смели и решителни действия. Върху нежния пол те оказват по-силно въздействие и от умната приказка, и от хубавия сладкиш. А между мъдростта и сладкиша жените избират сладкиша!

Но аз пак се отклоних! Все гледам да превъзмогна тази моя отколешна слабост, но сега се бях замислил за Румен и изпуснах коня в реката. Пък и летовничките ми се бяха втръснали след фасула…

Когато свърших да мия чиниите, някъде зад вратата тревожно проехтя бурията на потъващ океански кораб.

— Магарето! — сепна се Румен, сякаш слязъл направо от Венера.

Аз пръв изтърчах навън. То беше там, на няколко крачки встрани. И беше навело глава под временния навес, използуван доскоро като обор за трупчийските коне. Беше подушило конете, а не тримата си собственици. Сега чакаше да го разтоварят.

— Картинка! — възкликна Жорж. — Прилича на одърпан просяк.

Сполучливо сравнение, изненадващо у един счетоводител! Доста пораздърпани от смриките, двете раници висяха безпомощно почти под корема на животното, пък и самият самар беше килнат на една страна като у пиян хамалин.

Щом ме забеляза, магарето наостри уши, проточи врат и изрева дълго и продължително, сякаш детска топка бе заседнала в гърлото му и то правеше гаргара с нея.

„Помни карфицата!“ — мина ми през ума, като гледах как то извърта задницата към мене с явно не добри намерения. „Да имаш да взимаш!“ — отвърнах мислено и оставих другите двама да го разтоварват. Към тях то се държеше прилично, дори дружески. Тогава се прибрах в кухнята и почнах да раздухвам въглените в огнището.

Най-после щях да си сваря кафе и с него да се утеша за чорбата!