Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (8)

II

Когато най-сетне потеглихме към Страшното езеро, несъкрушимата воля на магарето да не върви по стръмнините скоро се сблъска с нечовешката упоритост на Румен да го направи алпинист. Присъствувахме на едни нагледен урок по метафизика. Темата беше от Шопенхауер: Светът като Воля! Ето и нейните основни елементи.

Волята, казва Шопенхауер, е самата същност на човека, пък и на всяка жива твар. Над всички животни цари универсалната Воля! Това е волята на всяка живинка да живурка и да надиграе смъртта, като създаде потомство. Тъй светът ще пребъде като Воля.

Ние не подозирахме, че универсалната воля витае над нас, когато оставихме сенките на крайречния клек и лениво затътрихме нозе по пътечката вляво от реката. Изпървом тя се виеше кокетливо, но скоро се възправи почти като стълба. Тогава Буридан неочаквано отказа да ни следва. Спря и сякаш пусна котва. Ето я Волята, несъкрушимата воля, истинската същност на всяка жива твар…

— Ами сега? — ахна Жорж.

— Какво, да не мислиш, че ще ме уплаши? — отекна Румен.

Той водеше магарето и негова бе грижата да го изведе до заслона. Като видяхме какво има да става, двамата с Жорж благоразумно се отдръпнахме в клека. Защо да пострадаме, ако те се сритат?

Срещу кротката воля на Буридан се възправи нечовешкият инат на Румен, извиращ и от мускулите, и от злия му нрав. Той крещеше, теглеше повода, биеше животното и зверски го ругаеше. Ала Буридан не помръдваше. Само бранеше ушите си, мълчеше и не помръдваше. Не можеше и да ритне, защото беше присвил задни крака поради стръмнината.

Сблъсъкът на двете воли продължаваше, а ние гледахме, свивахме се и дишахме задъхано.

— Хайде! — викна Румен и пак задърпа повода, превил гръб като коринтянина Сизиф.

Въжето се изопна, затрептя като струна и се скъса, а Румен се тръшна на земята. Почвата беше куха на това място и изкънтя като тъпан. Жорж за малко не прихна. Запуших устата му, тъй като последиците можеха да бъдат фатални. Когато извърнах поглед, Буридан облизваше муцуната си, а Румен, смогнал да се изправи на крака, чоплеше с пръст дребни камъчета от прашните си бедра. Тогава магарето леко изпръхтя. Нима се подиграваше? Не, само човекът е метафизично, мислещо животно. Буридан беше изпръхтял при един от поредните си опити да преглътне и намести прешлените на шията си, разтегнати от напъните на Румен.

— Тъй не може да продължава! — възмути се Жорж.

— Да тръгва, щом не иска бой! — процеди Румен.

И той наистина щеше да пребие нещастното животно, ако някъде долу под нас край реката не се бе насъбрала цяла тълпа туристи. Те ни гледаха, викаха нещо и размахваха ръце. Неволно се ослушахме.

— Казват да свалим раниците! — рекох на Румен.

— А не щат ли и на гръб да го изнесем?

— Не! — отвърна Жорж. — То само̀ ще тръгне, но трябва да свалим раниците.

Засрамено от позорното безсилие на Румен, слънцето скри лице зад малко бяло облаче и обсипа краищата му с безброй златни мигли. То бързаше към Дагма, петимно да се огледа в Урдините езера, преди да дочака луната.

Бързо разтоварихме магарето, а Румен уж по погрешка нарами тежката раница на Жорж. Понякога и той прави жестове, колкото да докаже, че всяко правило има изключение.

— Оставете магарето на мене! — каза счетоводителят.

Той приседна в тревата на две крачки зад Буридан, преграждайки пътя на отстъплението, после запали цигара и ни махна с ръка, готов да чака до тъмно.

— Хайде, до скоро виждане! — чухме го да казва.

Понякога ми се струва, че здравият разум на Жорж и неговото изумително търпение идват от глупавата му професия на счетоводител.

Пътеката ставаше все по-стръмна. Тя приличаше по-скоро на улей, издълбан в клека от поройни води. Имаше и удобни места за водопади. Подхлъзвах се от ситните камъчета, пак се надигах и с мъка пълзях подир Румен, който се ловеше за клоните на клека, за да се изтегля нагоре, а сетне нехайно ги отпущаше и те ме шибаха по лицето. Навярно искаше да ме ободрява по този начин, присъщ, както съм чувал да казват, на баните в скандинавските страни, гдето къпещите се се шибали един друг с борови клонки. Пък и нали се бях запотил като в баня!

Когато човек пълзи по нагорнището с тежка раница на гръб, часовникът му сякаш спира, а минутите се превръщат в часове, особено след няколко поредни подхлъзвания и странни смущения в земното притегляне, които карат тялото да се килва на една страна, докато раницата го дърпа на друга. Така възлязохме до първото възвишение отвъд клековата горичка. Това баирче измамно закриваше други издатини, могили и чукари по пътя към Страшното езеро, но беше тревисто, с хубава гледка на север, към Витоша, и двамата с Румен се тръшнахме на земята.

Дълго дишах като подгонено псе, сетне поех дъх и се провикнах, но нито Жорж се обади, нито Буридан.

— Май ще трябва да се връщам! — каза Румен с ехидна усмивка.

— Ти нямаш правилен подход към животното! — отвърнах.

Започнахме спор. Напразно обяснявах, че магарето не мисли, а чувствува и чувствува инстинктивно. Инстинктът му е подсказал, че ще се търкулне назад и ще се пребие в стръмния улей. Упорствуваше не то, а неговата воля за живот.

— По Шопенхауер, нали? — досети се Румен. — Само тоя женомразец ми липсваше сега!

— Вярно! Щом си намислил да се жениш…

Румен понаведе глава на една страна, като виторог овен, но не ме мушна. И премълча, не отвърна на задявката. Тогава и аз изоставих спора. Пък и защо ли да споря, когато отдавна съм се убедил колко безполезни са всички спорове. Никой никого не е убедил с логика! Логиката е полезна само за учителите, които измъчват мозъците на учениците с този скучен предмет, но си изкарват хляба от него. Често пъти, за да убедиш някого, трябва да погъделичкаш неговите материални интереси или желанията и амбициите му. Инак пак ще се сблъскаш с нечия воля. А тогава и тоягата не помага, както пролича от спора между Румен и Буридан.

— Много се умисли! — сепна се Румен. — Пак ли за магарето?

— И за магарето, и за други неща… Не с тояга ще се оправи светът, драги Румене, а с добро! И с много търпение…

— Да не си намислил някоя нова книга? — подигра се той.

— Не! Но бих написал една за магарето. За магарето и за тебе!

В мигове на гняв умът на Румен засича като неизправен пистолет. Журналистът напрягаше мозъка си за подходящ отговор, ала дорде да се накани, магарето изрева наблизо. Тъй си спестих още една обида.

Подир малко Жорж го изведе до нас. Румен го гледаше накриво, но и животното сякаш не искаше да го погледне.

Сетне го натоварихме и пак тръгнахме нагоре по утъпканата пътека. Минахме една бърчинка, минахме и втора и скоро се запровирахме между едри скали с жилав недорасъл клек край тях.

Отвъд сивееха водите на малко езерце. Беше първото от трите Мальовишки езера и ние опитахме вкуса на бистрата вода. Между второто и голямото трето езеро, полегнало в скута на висок и рядко стръмен връх, имаше загаснало огнище. Тук Бурндан надуши омазнен вестник и лакомо го изгълта. Румен изкриви лице от друг неприятен спомен.

— Ето Камилата! — каза той, сочейки един от върховете.

— Не прилича на камила — отвърна счетоводителят.

— Зависи как го гледаш! — рекох аз. — Никога няма да видиш Камилата, ако не искаш да видиш тъкмо камила. Например камила с една гърбица… Я погледни още веднъж!

Жорж примижа с едно око, а с другото уцели върха.

— Прилича, прилича на камила! — съгласи се той след кратко колебание.

Затова и Шекспир е казал, че нещата са такива, каквито ги мислим. С други думи, желанието поражда мисълта, моделира я както пръстите на скулптора оформят глината, а сетне ни я поднася в завършен вид тъкмо според нашия вкус. Според него излиза, че всички съзнателно се мамим!

Дълбокият езерен циркус злобно тъмнееше, пък и слънцето вече не се виждаше. Само челото на върха се открояваше възрозово над сивата каменна пустош, щръкнало като гребена на петел. Сетне и гърбицата на Камилата помръкна, както помръкнаха и надеждите ни да стигнем до заслона при Страшното езеро. Защото магарето пак отказа да върви. И с пълно право! Малката пътечка се губеше отвъд голото било, а Буридан ни гледаше как подскачаме като танцьори по острите камъни и тъжно клатеше глава. Насреща се зъбеха грозни зъбери, насечени като зъбците на фантастичен трион. Тук-там личаха малки купчинки камъни, струпани от нечия грижлива ръка върху плочите и грапавите скали, за да сочат посоката към заслона, ала и те вече се губеха в сумрака, който настъпваше в надпревара с хладеца.

— И да свалим раниците, то пак няма да тръгне! — каза Жорж.

И той беше прав. Със своите четири крака магарето не би могло да се придвижва с кълчене и да наскача в джазов такт, както правехме ние, двукраките.

— Пак си показа магарещината! — сърдито рече Румен.

— Един предполага, друг разполага! — отвърна Жорж и кимна към магарето.

Трябваше да се подчиним на неговата воля. Навлякохме клиновете, нахлузихме и пуловерите и приседнахме на голям гладък камък близо до дългоухото. Двамата с Жорж запалихме цигара, докато Румен само потриваше ръце. Не от радост, а от студ. Положението беше глупаво, и покрай него и приказките ни.

— Тия скали трябва да са се натрошили от много студ — рече Жорж и лъхна в шепите си.

— Може и сега да се разпука някоя — казах. — Ти имаш музикални уши: обади ми, щом чуеш пукане!

— Стига глупости! — разсърди се Румен. — Казвайте какво да правим, че вече се стъмни…

Магарето изрева, запристъпи като балерина и бавно почна да се извръща. То се завъртя два пъти около оста си, сетне спря, проточи шия и пак изрева, а зъберите на Камилата отекнаха възгласа. Ехото смути Буридан и той вдигна глава, петимен да открие магарицата.

— Трябва да се връщаме — каза Жорж. — Тук не виждам не дръвче, а и клечки за подпалка.

Беше немислимо да се върнем до хижата. Припомних на другарите си, че при голямото езеро имаше огнище, а наоколо клек за две клади. Румен добави, че в циркуса ще бъде по завет. А Жорж мислеше за магарето. Той каза, че около клека имало хубава трева и то би могло да попасе на воля там.

— Стига е пасло, та да не щръклее! — строго рече Румен. — Иде ми да го изпека на огъня…

Неговият хумор е наистина малко по-особен и се възприема трудно, както се поглъща и сух залък.

Надигнахме се с пъшкане. Румен посбута магарето, то закрачи надолу и тримата запристъпяхме подир него като влъхви в нощта, а съвсем ниско над нас, почти над главите ни, Вечерницата трепкаше като изумруд върху кадифяната гръд на небето.